№ 47
гр. Оряхово, 23.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ОРЯХОВО в публично заседание на осми март през
две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:В.Л.П.
при участието на секретаря В.И.И.
като разгледа докладваното от В.Л.П. Гражданско дело № 20221460100688
по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на ищцата С. В. С., ЕГН
********** от ....., действаща чрез адв. М. В. М. от АК ... против „....“ АД,
ЕИК ..... (универсален правоприемник на „....“ ООД, ЕИК ....), със седалище и
адрес на управление в ...., представлявано от Изпълнителния директор Ц.П.К.,
с искане за установяване на нищожността на клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и
чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла карта“ от .... г.
Предявен е установителен иск за нищожност на клаузите на чл. 20, чл.
21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла карта“ от .... г. по чл. 26, ал.
1, предл. 2 и 3 от ЗЗД, вкл. поради неравноправност на същите.
От името на ищцата се твърди, че между нея и ответното дружество е
сключен Договор за кредит „Бяла карта“ от .... г. Посочва се също, че
съгласно сключения договор, кредиторът се е задължил да предостави на
ищцата револвиращ кредит в размер на 200 лв., а кредитополучателят се е
задължил да го ползва и върне съгласно условията и срока на сключения
договор – договорът е без срок, като на всяко второ число от месеца следва да
бъде осигурен по картата отпуснатия лимит от 200 лв. или съгласно чл. 12, ал.
1 – до 5-то число на месеца да е осигурен 15 % от отпуснатия кредитен лимит
за частично погасяване на дължимата сума, като кредитът е отпуснат при
годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 45,90 % и при фиксиран
ГЛП от 43,20 %.
Сочи се, че съгласно чл. 20 от договора ищцата се е задължила да
предостави обезпечение по кредита и ако не го направи ще дължи неустойка в
размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която ще е включена в
задължението към всеки следващ месец. Освен това съгласно чл. 21, ал. 4 от
договора при забава в плащането си, ищцата ще дължи разходи за действия
по събиране на задълженията в размер на 2,50 лв. на ден, до заплащане на
съответното задължение или сумата по чл. 12, ал. 1 от договора. В ал. 5 на
1
същия чл. 21 е предвидено, че при настъпване на предсрочна изискуемост на
кредита, ищцата ще следва да заплати еднократна такса от 120 лв. за разходи
по извънсъдебно събиране на задължението.
Твърди се нищожност на посочените по-горе клаузи, като
противоречащи на добрите нрави и неравноправни, както и като заобикалящи
чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗКП, вр. с чл. 22 и чл. 33 от ЗКП. Във връзка с това са
изложени подробни доводи за нарушаване принципите за добросъвестност и
справедливост в правоотношенията, както и че клаузите не са индивидуално
уговорени и са неравноправни. Претендират се разноски в производството.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от „....“ АД, действащо чрез
юрисконсулт Ива Николова, с който се оспорва предявения иск като
неоснователен. Признава се факта, че с ищцата е сключен Договор за кредит
„Бяла карта“ от .... г., с всички негови условия и уговорки.
Твърди се, че не са нарушени разпоредбите на ЗКП с атакуваните
клаузи, нито правни принципи, като не е налице и неравноправност на
клаузите, тъй като се твърди, че на ищцата е бил предоставен СЕФ преди
сключване на договора за кредит, в който са били описани всички
задължения, неустойки и разходи за неизпълнение. Относно клаузата за
неустойка по чл. 20 от договора се твърди, че в случая същата има
обезпечителна и обезщетителна функции за евентуалните вреди от
неизпълнение на договора, без необходимост от доказване на вредите и този
разход изрично е изключен от законодателя при изчисляването на ГПР (чл.
19, ал. 3, т. 1 от ЗПК). Сочи се също, че неустойката не е прекомерна и
ищцата е била уведомена за нейното основание и размер чрез предварително
предоставения й СЕФ.
По отношение на твърденията за нищожност на клаузата на чл. 21, ал. 4
и ал. 5 от договора се сочи, че уговорените такси и разноски при
неизпълнение на задължението за погасяване в срок на вземанията на
кредитора не са такива по управление на кредита по чл. 10а от ЗКП и на
основание чл. 19, ал. 3 от ЗПК - при изчисляване на ГПР не се включват
разходите, които потребителят заплаща за неизпълнение на задълженията си
по договора за кредит. Освен това е посочено, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 15
от ЗКП всички разходи, дължими от потребителя при неизпълнение на
договора са отразени в последния, вкл. преди това и в предоставения на
ищцата СЕФ, както и че начисляването им зависи единствено от поведението
на кредитополучателя.
При горните аргументи е отправено искане за отхвърляне на предявения
иск като неоснователен, като се претендират и разноски по делото.
След като взе предвид събраните по делото доказателства и
доводите на страните, съдът намира следното от фактическа и правна
страна:
Представените по делото доказателства дават основание за извода, че
страните са във валидно кредитно правоотношение, възникнало въз основа на
сключен между тях Договор за кредит „Бяла карта“ от .... г. за сумата от 200
лв. (обстоятелство обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между
страните с Определение № ...... г.), като кредитът е отпуснат под формата на
револвиращ кредит с максимален кредитен лимит от 200 лв., който се усвоява
чрез платежна карта „Бяла карта“. В конкретния случай се касае за сключване
на договор за паричен заем от разстояние по реда на Закона за предоставяне
2
на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), където е предвидена
възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние. Съгласно
чл. 18 ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги от
разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си
за предоставяне на информация на потребителя, спазил сроковете по чл. 12,
ал. 1 или ал. 2, получил съгласието на потребителя за сключване на договора
и ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който
потребителят има право да се откаже от сключения договор. Съгласно ал. 2 на
текста за доказване на електронни изявления, отправени съгласно ЗПФУР
се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП).
Алинея 3 предвижда, че изявленията, направени чрез телефон, друго средство
за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се
записват със съгласието на другата страна, и имат доказателствена сила за
установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. Заемодателят е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон –
Закон за потребителския кредит (ЗПК).
Съгласно разпределението на доказателствената тежест по предявения
иск, съдът намира последния за основателен по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД нищожни са договорите,
които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които
накърняват добрите нрави, вкл. и договорите върху неоткрити наследства.
Ищцата се позовава на втората и третата хипотеза на чл. 26, ал. 1 ЗЗД по
отношение на атакуваните клаузи от договора за кредит, като твърди, че са
нищожни поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.
Освен това се твърди, че клаузите се явяват неравноправна и по смисъла на
ЗЗП, тъй като предвиждат заплащане на необосновано висока неустойка,
такси и не са индивидуално уговорени.
Съдът намира неустойката посочена в чл. 20 от договора, съгласно
който ищцата се е задължила да предостави в 5-дневен срок от датата на
активиране на картата обезпечение по кредита (чл. 15 от договора) и ако не го
направи ще дължи неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена
главница, която ще е включена в задължението към всеки следващ месец,
представлява уговорена отнапред компенсация за вредите от фактическа
неплатежоспособност на заемателя, ако в определен срок не представи някое
от изброените в чл. 15 от същия договор обезпечения – поръчител или
банкова гаранция. Видно от съдържанието на чл. 15 тези обезпечения следва
да отговарят на редица изрично посочени условия, за да бъдат одобрени от
кредитора. Такова договаряне противоречи на изискването към търговеца,
доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на
потребителя (чл. 16 от ЗПК) и да предложи добросъвестно цена за ползване
на кредита (възнаградителна лихва), съответна на получените гаранции. Тя
поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по
естеството си позволява на кредитора да получи сигурно завишено плащане,
без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с
3
изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне
при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Тази неустойка на практика
има характер на „цена за ползване на необезпечен кредит“, но е представена
от ответното дружество като неустойка за неизпълнение на задължение за
непредоставяне на обезпечение, поради което не е посочена в ГПР - основен
критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената
сделка. По този начин съдът намира, че клаузата действително накърнява
добрите нрави и противоречи на принципа на добросъвестност и
справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Тя води до
нееквивалентност на насрещните престации и представлява сума, която
оскъпява кредита, респ. води единствено до неоснователно обогатяване на
кредитора с тази сума и е резултат на неизпълнение на задължението на
ответното дружество за преценка и оценка на платежоспособността на
длъжника, с оглед встъпването в кредитно правоотношение с него (чл. 16 от
ЗПК). Освен това уговорената неустойка безспорно излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции (ТР № 1 от 15.06.2010
г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС), тъй като не обезпечава задължението
по отпуснатия кредит, а друго вменено задължение - за обезпечаване на
кредита, като следва да се има предвид и това, че непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди от страна на кредитора (т.е и
санкционната функция на неустойката е извън предмета на задължението по
договора за кредит).
Освен горното, нищожни се явяват и клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от
договора, които предвиждат при забава в плащанията си, ищцата да дължи
разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2,50 лв. на ден,
до заплащане на съответното задължение или сумата по чл. 12, ал. 1 от
договора (15% от кредитния лимит), а при настъпване на предсрочна
изискуемост на кредита, ищцата ще следва да заплати еднократна такса от
120 лв. за разходи по извънсъдебно събиране на задължението. Тези уговорки
на практика представляват две различни такси за едно и също нещо – за
действия/дейност по събиране на задълженията по кредита, като в ал. 4 е
посочено, че се дължат като резултат от забава в плащанията, а в ал. 5 – при
предсрочна изискуемост на кредита. Никъде не е посочено какво включват
тези действия или дейност за извънсъдебно събиране на задълженията, като
сумата от еднократната такса от 120 лв. и дължимите 2,50 лв. за всеки ден
забава могат значително да надхвърлят главницата по отпуснатия кредит от
200 лв. В този смисъл тези уговорки безспорно накърняват добрите нрави и
противоречат на принципа на добросъвестност и справедливост в
гражданските и търговските правоотношения, вкл. водят до нееквивалентност
на насрещните престации и неоснователно оскъпяват отпуснатия кредит.
Водят и до неоснователно обогатяване на кредитора.
На следващо място, атакуваните клаузи от процесния договор са
неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал.2, т. 5 от ЗЗП, имайки
предвид, че „неравноправността се преценява към момента на сключването на
договора при вземане предвид видът на стоката или услугата - предмет на
договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване, както и
всички останали клаузи на договора или друг договор, от който той зависи”.
В случая основната цел на така предвидените неустойка за непредоставяне на
обезпечение и такси за забава и предсрочна изискуемост на кредита, е да
4
доведат до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
потребителя, създаващи значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя на услугата, обуславящо
нищожност на тези клаузи. Съдът намира също, че клаузите не се явяват и
индивидуално уговорени, защото са предварително изготвени и потребителят
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Освен това тежестта
на доказване на този факт (че са индивидуално уговорени), съобразно
твърденията на ответното дружество, беше надлежно разпределена на
същото, като от негова страна не бяха ангажирани доказателства в посочения
смисъл.
Изложените по-горе обстоятелства обуславят основателността на
предявения от ищцата иск за установяване нищожността на атакуваните
клаузи на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като противоречащи на добрите
нрави и поради това, че са сключени в противоречие с нормите на чл. 143, ал.
1 от ЗЗП и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. с чл. 24 от ЗПК.
По разноските:
Ищцата е направила искане за разноски в производството по чл. 38 от
Закона за адвокатурата, поради което съдът определя адвокатското
възнаграждение на адв. М. за предявения иск в размер на 1000 лв. (чл. 7, ал. 1,
т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 година за минималните размери на
адвокатските възнаграждения – в последната й редакцията от ДВ бр.
88/04.11.2022 г.). С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищцата сумата от
80 лв. платена държавна такса за предявения иск, а на адв. М. – сумата от
1000 лв. адвокатски хонорар на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от
Закона за адвокатурата. В тази връзка неоснователно се явява искането на адв.
М. за присъждане на адвокатско възнаграждение за три иска (два неоценяеми
и един оценяем) в общ размер на 2400 лв., тъй като съгласно разпореждане на
съда от 05.12.2022 г., съдът е констатирал, че с исковата молба е предявен
един иск, тъй като се касае за защита на един интерес и именно затова е
указал, че дължимата държавна такса е 80 лв. за разглеждане на неоценяем
иск.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между С. В. С., ЕГН
********** с настоящ адрес в ..... и „....“ АД, ЕИК ..... (универсален
правоприемник на „....“ ООД, ЕИК ....), със седалище и адрес на управление в
...., представлявано от Изпълнителния директор Ц.П.К., че клаузите на чл.
20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от сключения между тях Договор за кредит
„Бяла карта“ от .... г. са нищожни, поради противоречие с добрите нрави и
неравноправност - на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. с чл. 24 от ЗПК.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „....“ АД, ЕИК ..... (универсален
правоприемник на „....“ ООД, ЕИК ....), със седалище и адрес на управление в
...., представлявано от Изпълнителния директор Ц.П.К. ДА ЗАПЛАТИ на С.
5
В. С., ЕГН ********** от ..... сумата от 80 лв. (осемдесет лева),
представляваща платена държавна такса за разглеждане на предявения иск.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „....“ АД, ЕИК ..... (универсален
правоприемник на „....“ ООД, ЕИК ....), със седалище и адрес на управление в
...., представлявано от Изпълнителния директор Ц.П.К. ДА ЗАПЛАТИ на
адв. М. В. М. от АК ..., с адрес в гр. ..., ..... сумата от 1000 лв. (хиляда лева),
представляваща адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, вр. с
ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд -
Враца в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Оряхово: _______________________
6