РЕШЕНИЕ
№ 1353
гр. Пловдив, 03.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Въззивно гражданско
дело № 20225300501759 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК
***със седалище и адрес на управление ***, против решение №
1440/29.04.2022 г., постановено по гр.д. № 19253/2021 г. на Районен съд -
Пловдив, VІІ гр. състав, с което е признато за установено в отношенията
между страните, че клаузата на чл. 6, ал. 1 от сключения между Т. К. М. с
ЕГН ********** и „Неткредит“ ООД договор за потребителски кредит № ***
г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, поради
противоречие със закона, а именно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Във
въззивната жалба се поддържа оплакването, че обжалваното решение е
неправилно, като се иска неговата отмяна и постановяване на друго решение
по същество, с което предявеният иск да се отхвърли. Претендират се
разноски.
Въззиваемата страна Т. К. М. чрез адв. Е. И. оспорва въззивната жалба
като неоснователна и моли първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно да бъде потвърдено. Претендира заплащането на разноски
за инстанцията.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:
1
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от лице,
имащо право на жалба и е процесуално допустима, а разгледана по същество
е неоснователна по следните съображения:
Според нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
С решението си въз основа на събраните писмени доказателства и
доводите на страните районният съд е приел за установено, че на 24.02.2020
г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***, по
силата на който ответникът е предоставил на ищцата потребителски кредит в
размер на 1100 лв., при уговорен лихвен процент в размер на 40,51 % и ГПР в
размер на 48,94 %, която сума, заедно с лихвите и таксите е следвало да бъде
върната от ищцата на 12 погасителни вноски, всяка в размер на 113 лв.
Страните уговорили в чл. 4, ал.3 от договора, че до края на следващия ден от
сключването му ищцата е следвало да предостави на ответника - кредитор
обезпечение - гаранция по кредита, издадена от небанкова финансова
институция за сума в размер на 1356 лв., със срок до 26.02.2021 г. В чл. 6,
ал.1 от договора страните постигнали уговорка, че в случай, че ищцата не
представи на ответника уговорената в чл. 4, ал.3 от договора гаранция,
същата дължи на ответника сумата в размер на 1116 лв., представляваща
неустойка, която следвало да се заплати разсрочено за всеки месец.
Тези фактически констатации и правни изводи не са спорни пред
настоящата инстанция.
С решението си районният съд е направил извод за нищожност на
клаузата за заплащане на неустойка, поради противоречието и с нормата на
чл.11, ал.1 т.10 ЗПК.
Настоящият съдебен състав на съда също приема, че са налице
основания за приемане за недействителна посочената клауза, по следните
причини:
С клаузата на чл.6, ал.1 от договора страните са уговорили, че при
неизпълнение на задължението на длъжника да представи на кредитора
гаранция по чл.4, ал.3 от договора за кредит, в установения срок, той дължи
на дружеството неустойка в размер на 1116 лв. Уговорено е, че неустойката
се начислява на месец, заедно с всяка погасителна вноска.
Включването на задължението за неустойка в погасителните вноски
води до скрито оскъпяване на кредита и се явява добавък към
възнаградителната лихва, като представлява сигурна печалба за заемодателя.
Тази уговорка не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК,
съгласно който договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
2
№ 1 начин.
Определеният в посочения договор ГПР е в размер на 48,94 %. но
без да са включени разходите за неустойка. Установява се от заключението
на вещото лице Й.П. по назначената от РС ССЕ, че в ГПР, посочен в
договора, е включена единствено договорната лихва, не са посочени други
разходи, които трябва да се включват при изчисляване на ГПР. При
включване на неустойката в процесния договор, кредитът ще се оскъпи с
40,28 %.
Следователно, с клаузата за заплащане на неустойка се заобикаля
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР
до пет пъти размера на законната лихва. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.
1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони и други, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. От определението е
видно, че годишният процент на разходите включва лихвеният процент по
кредита, както и всички останали разходи, които следва да бъдат заплатени
към момента на сключване на договора или в бъдеще. В случая обаче
разходът за неустойка, с уговорката същият да се заплаща на равни месечни
вноски и представляващ допълнително оскъпяване на кредите не е включен в
ГПР.
Съдът приема също, че така уговорената в договора неустойка излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
тъй като размерът и е значителен, като е по-голям от главницата. Така
уговорената клауза противоречи на добрите нрави, същата е и неравноправна
по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, тъй като води до значително неравновесие
между договорените права на страните и облагодетелства недобросъвестно
кредитора.
Ето защо съдът приема за правилен извода на районния съд, че клаузата
за заплащане на неустойка е нищожна. Предявеният иск е основателен и като
такъв следва да се уважи.
Предвид изложеното съдът приема, че решението на районния съд е
правилно. Като такова същото ще бъде потвърдено.
Предвид неоснователността на въззивната жалба, жалбоподателят
следва да заплати на въззиваемата страна направените разноски пред
въззивната инстанция. Доколкото видно от представения по делоот договор за
правна защита и съдействие въззиваемата е представлявана безплатно от
процесуалния и представител адв.Е. И. при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА, на
основание чл.38, ал.2 ЗА жалбоподателят ще бъде осъден да заплати на адв.
Е. И. адвокатско възнаграждение, което се определя от съда на 300 лв.
По тези съображения Съдът
3
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1440/29.04.2022 г., постановено по гр.д.
№ 19253/2021 г. на Районен съд - Пловдив, VІІ гр. състав.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК ***със седалище и адрес на
управление *** да заплати на адвокат Е. Г. И., АК – Пловдив, със служебен
адрес: ***, сумата от 300 лева /триста лева/ - адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство на въззиваемата Т. К. М. – Г..
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4