Решение по дело №274/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.

Делото е образувано по жалбата на А. Б. О. с [ЕГН] срещу Решение № 2153-15-28/25.01.2024 г. на Директора на ТП на НОИ Пловдив и потвърденото с него Разпореждане № 151-00-12658-1/22.12.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Пловдив обективиращо отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица.

В съдебно заседание жалбоподателят не се явява, не се представлява. В жалбата се сочи, че решението е несъобразено с материалния закон, с фактите и обстоятелства относно зачитане правата на жалбоподателя при безработица. Иска се отмяна на атакувания административен акт и присъждане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение.

Ответникът по жалбата – Директор на ТП на НОИ Пловдив, чрез юрисконсулт С. моли жалбата да се остави без уважение и да се потвърди решението на директора като законосъобразно, постановено при изяснена фактическа обстановка. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, представя писмени бележки.

Административен съд Пловдив, Х състав, като прецени процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата, събраните доказателства по делото, в това число и административната преписка заявена като представена в пълнота, поотделно и в тяхната съвкупност, и взе предвид доводите на страните, прие за установено следното:

Административното производство пред Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Пловдив се е развило по повод заявление на О. с вх. № 1049/12.12.2023 г. за отпускане на ПОБ /с рег. № 151-00-12658/12.12.2023 г. в ТП на НОИ/, в което е посочено, че е упражнявал трудова дейност в Германия до 31.08.2023 г. Към заявлението са приложени копие на формуляр U1 издаден от компетентната институция на Република Германия с потвърден осигурителен период по нейното законодателство от 10.07.2017 г. до 31.08.2023 г. и Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. от 12.12.2023 г.

Административният орган е посочил, че съгласно чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. В този случай, съгласно чл. 65, параграф 5, буква „а" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. това лице получава парично обезщетение за безработица в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или самостоятелно заето лице. Изложени са мотиви, че това обезщетение се предоставя от институцията по пребиваване, като мястото на последната заетост може да съвпада с държавата по пребиваване, но държавата по произход не винаги може да се определи като държава по пребиваване.

Във връзка с определяне на държавата по пребиваването О. е попълнил и представил Декларация от 12.12.2023 г. /л.34/ относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. В представената декларация О. е вписал, че последния му период на заетост е от 10.07.2017 г. до 31.08.2023 г. в Р Германия. В държавата по последна заетост е живял под наем и е заплащал данъци върху доходите от трудовата си дейност. Съгласно декларираните обстоятелства, през периода на последната заетост на О., той, съпругата и децата му са живели в държавата по последната заетост. Преобладаващата част от роднините му са живели в Република България, където разполага с постоянно жилище. През периода на последната си заетост се е завръщал в България веднъж в годината и след прекратяването на последната си заетост в Германия е решил окончателно да се завърне в България.

Предвид постъпилите документи и установените обстоятелства е прието, че лицето не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004 г., тъй като държавата-членка по пребиваване и държавата-членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната му заетост съвпадат.

Издадено е процесното разпореждане, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, §3, б. “а" и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. е постановен отказ за отпускане на ПОБ по подаденото от О. заявление.

Относно съдържанието на понятието "пребиваване" чиято дефиниция е дадена в чл. 1, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., се посочва, че "пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието "престой", което регламентът определя като временно пребиваване.

Административният орган приема, че в случая "стабилна/дългосрочна" заетост на О. е в Германия, което обосновава извод, че неговото обичайно пребиваване до 2023 г. или пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България, а е в Германия.

Административният орган приема, че на основание чл. 61, и по аргумент от чл. 65 (2) и (5), б. "а" от Регламент (ЕО) 883/2004 г., България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извърши преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Административния орган приема, че лицето не попада в обхвата на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., тъй като Република България, която е страна по произход, не се явява държава по пребиваване, нито по последна заетост и в този смисъл правилно е отказано търсеното ПОБ по заявлението на О..

Административните актове са незаконосъобразни.

Административният орган за да мотивира своя отказ е приел, че не се установяват обективните елементи на обичайното пребиваване на територията на Република България и също така, че О. не представя доказателства за трайното си намерение да се установи в България. Изведен е извод, че в Република България не се намира центърът на жизнените му интереси по европейските регламенти.

Според осигурителните органи е безспорно, че жалбоподателят е осъществявала трудова дейност в Германия за един значителен период от време, което обосновавало наличие на дълготрайна и стабилна трудовоправна връзка с Германия. Изтъква се, че по отношение на същият е било породено право на постоянно пребиваване в Германия, тъй като 5-годишен период бил с достатъчно голяма продължителност, след изтичането на който дадено лице имало право да придобие статут на постоянно пребиваващо в дадената държава, т.е. този период от време се считал за достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и съответната държава и се явявал индикатор за връзката с тази държава.

Тезата на осигурителните органи е, че жалбоподателят се е завърнал в България в период, който е следващ този на последната трудова заетост и е след изтичането му, поради което не са налице предпоставките на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. и на чл. 11 от Регламент № 987/2009 г., за отпускане на обезщетение от българска страна. Съгласно чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

В тази връзка административните органи не са съобразили, че лицето не е продължило да пребивава в Германия след като е останало безработно, а е пристигнало в България и се е поставило на разположение на службите по заетостта в България. Нормата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. следва да се тълкува и прилага във връзка с разпоредбите на член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския Парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, тъй като във втория текст са посочени елементите за определяне на пребиваването. Съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

В конкретния случай органите на ТП на НОИ Пловдив не са преценили центъра на интересите на лицето въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, съгласно посочените в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 критерии.

Освен това в § 2 от същия текст изрично е посочено, че когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. При случая с жалбоподателя не е изследвано намерението му, във връзка с причините за преместване. Очевидно цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти и по критериите на чл. 11 не може да се направи само въз основа наличните по преписката документи, както са постъпили органите на ТП на НОИ - Пловдив.

В тази връзка е важно да се отбележи, че установеното, че последната трудова заетост е в друга държава-членка, както и продължителността на периода не са достатъчни да обосноват направените изводи, предвид посочените по-горе критерии.

Относно т.нар. "център на жизнените интереси на лицето" следва да се има предвид и т. 3 от Решение U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност по чл. 72 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година, която по силата на чл. 72 от същия регламент разрешава въпросите, свързани с тълкуването, произтичащи от разпоредбите на този регламент и регламента по прилагането му (б. "а") и улеснява еднаквото прилагане на Общностното право, особено чрез насърчаване на обмена на опит и най-добри административни практики (б. "б"). В посочената трета точка на решението изрично е казано, че ако при отсъствие на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно лице в съответствие с чл. 56, § 2 от регламента, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Цитираното решение е публикувано в Официален вестник на Европейския съюз от 24.04.2010 г.

По делото се доказа, че центъра на икономическите интереси на О. е бил в България. Средствата, които е заработвал в Германия са ползвани основно тук в България за решаване на различни финансови проблеми. Дългосрочният му престой в Германия е свързан само и единствено с трудовата дейност и намерението на А. О. да разреши финансови проблеми в България и да се завърне в тази държава.

По делото се представиха удостоверения за постоянен адрес на територията на Р България… № 0006/15.02.2024 г. за Б. А. О., удостоверение за постоянен адрес № 0007/15.02.2024 г. за Д. А. О., удостоверение за постоянен адрес № 0008/15.02.2024 г. за Н. А. Ю., удостоверение за постоянен адрес № 0009/15. 02. 2024 г. за А. Б. О., временно потвърждение за прекратяване на адресна регистрация 04.09.2023 г., временно потвърждение за прекратяване на адресна регистрация 07.05.2023 г., удостоверение за отписване 15.08.2023 г. /л.48 и сл./, служебна бележка № 518/05.02.2024 г. видно от която Д. е записана в дневна форма на обучение в 8 клас, и служебна бележка № 519/05.02.2024 г. видно от която Б. е записан в дневна форма на обучение в 10 клас.

Не се спори, че децата на жалбоподателя са били в Германия през периода на последната трудова заетост. Същите обаче имат регистрация по постоянен адрес на територията на Р България и ще продължат своето образование в учебните институции в България. Това обстоятелство, с оглед излизането от „образователния комфорт на децата“ води до несъмнен извод за осъществяване на намерението за трайно установяване в България. О. и неговото семейство са живяли под наем, като видно то посочените по-горе документи е трайно прекратена връзката с Р Германия, в това число чрез прекратяване на адресна регистрация и отписване. Доказа се, че О. често се е прибирал в България /съгласно справка на л.15/. От справката се установява, че за периода от 02.07.2017 г. до 03.10.2023 г. О. 6 пъти е влизал в Република България, обстоятелство от което може да се направи извод, че той не е прекъснал връзката си държавата по месторождение. Показанията на разпитаните свидетелите представляват индиция за намеренията на жалбоподателят за в бъдеще, причините за преместване и т.н., съответно следва да бъдат взети предвид при решаване на въпроса.

От свидетелските показания /на съпругата на О. и неговия тъст/ събрани по делото и другите доказателства разгледани в тяхната съвкупност относно жизнената дейност на А. О., недвусмислено показват желанието на жалбоподателя да не прекъсва връзката си с Република България и да се установи в родината си по произход.

Ето защо и по изложените съображения, съдът намира, че оспореното Решение на Директора на ТП на НОИ - Пловдив и потвърденото с него разпореждане са неправилни, като постановени в нарушение на закона, и следва да бъдат отменени. Доколкото естеството на акта не позволява делото да се реши по същество, същото следва да се върне като преписка на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Пловдив, за ново произнасяне по заявлението на А. Б. О. при съобразяване с мотивите на настоящето решение.

В полза на жалбоподателя следва да се присъдят направените разноски в размер на 1000 лв. за адвокатско възнаграждение.

Предвид горното и на основание чл. 173, ал. 2 от АПК, Пловдивският административен съд, II отделение, десети състав

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Решение № 2153-15-28/25.01.2024 г. на Директора на ТП на НОИ Пловдив и потвърденото с него Разпореждане № 151-00-12658-1/22.12.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Пловдив обективиращо отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица.

ИЗПРАЩА делото като преписка на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Пловдив за ново произнасяне по направеното пред него искане от А. Б. О. с вх. № 1049/12. 12.2023 г. за отпускане на ПОБ /с рег. № 151-00-12658/12.12.2023 г. в ТП на НОИ/, съобразно даденото в мотивите на настоящото съдебно решение тълкуване по прилагане на закона.

ОСЪЖДА ТП на НОИ Пловдив да заплати на А. Б. О. с [ЕГН], разноските по делото в размер на 1000лв. / хиляда лева/ за адвокатско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.