Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 09.01.2020 г. гр.Д.К.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ТЪРГОВИЩКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД ІІІ състав На девети декември
2019 година В публичното съдебно заседание в
състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТИХОМИР ПЕТКОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ИВАНОВА
МИЛЕН СТОЙЧЕВ
Секретар Станка Желева
разгледа
докладваното от съдия Иванова
В.гр.д.№ 322 по описа на съда за 2019 година
и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл.от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Ш.А. ***, чрез пълномощника
му адв. Н.С., ТАК, против решение №
576/18.10.2019 г. по гр.д. № 955/2019 г. по описа на PC – Д.К..
С обжалваното решение е ПРИЗНАТО за установено по отношение на Ш.А.А. с ЕГН
********** ***, че Р.А.А. с ЕГН ********** ***, е собственик на част от УПИ-
ІІ-258 в кв. 35 по регулационния план на с.Р., общ.Д.К. от 1894г. с площ от
1285 кв. м., представляваща площ от 190кв.м., разположена между вътрешната
регулационна граница (отразена със синя линия) и оградата на място (отразена с
кафява линия) в скицата на вещото лице, която се владее от ответника без основание, на осн. чл. 124,ал.1 от ГПК,
като Ш.А.А. е ОСЪДЕН ДА ПРЕДАДЕ на Р.А.А. владението върху посочените 190 кв.м.,
представляващи площта, разположена между кафявата и синята линия в скицата на
вещото лице, на осн. чл. 108 от ЗС. Скицата към СТЕ, изготвена от вещото лице,
приподписана от съда, е неразделна част от решението. С решението Ш.А.А. е
осъден да заплати на Р.А.А. сумата от
288 лв.(двеста осемдесет и осем лв.), представляваща обезщетение за лишаване от
ползване върху 190 кв.м. от имота на ищеца за периода от 31.05.2016 г. до
30.05.2019 г., ведно със законната лихва от 31.05.2019 г. до изплащане на задължението, на осн. чл. 59,
ал. 1 от ЗЗД, както и сумата от 590.00лв.-разноски по делото.
Въззивникът намира обжалваното решение за неправилно, като необосновано,
при неправилно приложение на материалния
закон и нарушения на съдопроизводствени правила, поради което моли да бъде
отменено изцяло и вместо него въззивният съд да постанови друго, с което да
отхвърли предявените искове. Излага следните доводи и съображения:
-неправилен е изводът на съда за неоснователност на възражението му за
изтекла придобивна давност върху спорните 190 кв.м., както и изводът, че не е
налице хипотезата на §6, ал.2 от ПРЗ на ЗУТ, като „благоустройствените закони“
са разтълкувани по неправилен начин, довело до неправилност на постановеното
решение. По отношение на прилагането на дворищната регулация в ЗУТ не
съществува разграничение между това дали с новата регулационна линия се разделя
имот, който е бил на един собственик или с нея само се променя дворната граница
на имоти на различни собственици. Разпоредбата на §6, ал.2 от ПРЗ на ЗУТ
предвижда единствено шест месечен срок след влизане в сила на закона
(31.03.2001г.), през който дворищнорегулационните планове могат да бъдат
приложени, ако до момента това не е направено и съответно предаваемите части да
бъдат завзети от новите собственици. Според §8, ал.2 от ПРЗ на ЗУТ след
изтичането на този срок отчуждителното действие на влезлите в сила, но
неприложени дворищнорегулационните планове се прекратява.
-в случая е доказано по безспорен начин, че вътрешната регулационна линия
между УПИ 1-258 и УПИ П-258 в кв.35 никога не е била реална имотна граница. От
1990 г. до сега имотната граница винаги е минавала на 3,70м. навътре в имота на
ищеца, успоредно на регулационната линия. Нито преди влизане в сила на ЗУТ,
нито в шестмесечния срок след това ищецът е завзел полагащите му се по
регулация 190кв.м. от площта по съответния ред. Същевременно осъществяваното
владение върху двата имота съответства напълно на изискванията по наредбата за
минимална площ и лице към улица. Предвид изложеното счита, че регулационния
план на с.Р. така и не е приложен спрямо поземлен имот с пл. № 258 в кв. 35,
както по отношение на външните му регулационни граници, така и по отношение на
неговата вътрешна регулация, разделяща го на УПИ 1-258 и УПИ П-258.
-с оглед неоснователността на иска по чл.108 от ЗС ,неоснователен се явява
и предявения иск за обезщетение за процесната част от имота.
В постъпилия в срока по чл. 263 ГПК постъпил писмен от насрещната страна,
чрез пълномощника й адв. Н. С., ТАК, се заявява становище за неоснователност на
жалбата, тъй като съдът се е съобразил с константната съдебна практика, че нито
при действието на ЗТСУ /отм./, нито при действието на ЗУТ, е възможно да се
придобие по давност реално определена част от имот, която не отговаря на
изискванията за минимална площ и лице. Касае се за площ от 190 кв.м. и съгласно
разпоредбата на чл.59, ал.1 от ЗТСУ/отм./ е забранено придобиването на реално
определени части от поземлени имоти в границите на населените места, освен ако
те отговарят на минималните размери за площ и лице, какъвто не е налице в
настоящия случай. Чл.200 от ЗУТ възпроизвежда текста на чл.59 ЗТСУ /отм./ и
предвижда, че реално определени части от поземлени имоти в границите на
населените места и селищните образования могат да се придобиват чрез правни
сделки или по давност, само ако са налице изискванията на чл.19 ЗУТ.
Въззиваемата страна намира за неоснователно позоваването на ответната страна за
неприложена регулация по см. на § 6, ал.2 от ПЗР ЗУТ, като неотносимо - двата процесни УПИ са образувани от имота на
един и същ собственик, поради което не са били налице регулационни отношения,
респ. сметки по регулация, при което регулацията е приложена с влизане на плана
през 1984г. в сила, независимо от липсата на ограда по вътрешната регулационна
граница между двата имота на страните. Моли за потвърждаване на решението и
присъждане на разноски за въззивната инстанция.
При извършената проверка по реда на чл. 267-269 ГПК, при съответното прилагане на чл. 262 ГПК, в определението си по
чл. 267 от ГПК съдът е изложил съображенията си по допустимостта на жалбата.
Решението е валидно и допустимо.
Разгледана по същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
За да се произнесе по същество, въззивът съобрази следното:
Предявеният ревандикационен иск е обоснован с твърденията на ищеца в
исковата молба, че същият е собственик на УПИ ІІ-258 от 1280 кв.м. в кв. 35 по плана на с. Р., ответникът
– на УПИ І-258 в същия квартал, между страните е налице спор за границата между
двата имота, която е изместена успоредно на кадастралната граница навътре в
имота на ищеца, като по този начин ответникът владее без основание в
продължение на дълъг период от време част от имота на ищеца, а именно - площ от
190 кв.м.(след изменение на площта в съдебно заседание). Предявява и осъдителен
иск против ответника за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на
тази част от имота в размер на 288лв. (след допуснато изменение в размера на
иска в с.з.), представляваща обезщетение за три години назад, от м. май 2016 до
м.май 2019г., ведно със законната лихва по облигационния иск и разноските по
делото.
С писмен отговор, депозиран в срока
по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил исковете. Позовал се е на изтекла в негова
полза продобивна давност в периода 1985-2019 г. Твърди, че имотът на ищеца е
образуван от имота на ответника (които са братя), който му дарил източната
незастроена част от собствения си имот - с НА № 142, том II, дело № 637/1985г.
на РС-Д.К., в който дарената част от имота е описана съобразно новия
регулационен план на селото. Сочи, че въпреки така определените в НА граници на
имота, страните по договора за дарение не са се съобразили с предвидената регулационна
граница, обособяваща новообразуваните УПИ I-258 и УПИ II-258 в кв.35 по новия
план на селото, а решили границата между имотите им да преминава по северната
страна на стопанската постройка по права линия от улицата към имот № 259 и по
този начин в имота на ответника останала оспорваната част от имота на ищеца,
като това положение трае вече 33 години и едва през тази година, поради
влошаване отношенията на страните, ищецът започнал да претендира за тази част
от имота. Счита, че доколкото регулацията между двата имота не е прилагана,
действието на дворищно-регулационния план е отпаднало, по арг. от разп. на § 6,ал.
2 от ПР на ЗУТ. Моли за отхвърляне ревандикационния иск, както и обусловеният
от него иск по чл.59 от ЗЗД, като оспорва и размерът на претенцията като
завишен, претендира разноски.
След като се запозна и обсъди всички събрани по делото доказателства и взе
предвид становищата и възраженията на страните, въззивът намира следното:
По фактите:
Установява се от НА № 142, том II, дело № 637/1985г. на РС Д.К., че
ответникът, посочен в акта с имената С.А.А.., и съпругата му са дарили на
ищеца, посочен с имената С..А.А..
собствения си недвижим имот, представляващ незастроено дворно място, за
което е отреден парцел ІІ-258 в кв.35 по плана на селото. С решение от
20.04.1985г. по гр.д.№ 374/1985г. по описа на РС-Д.К. е обявен за окончателен сключения
между С.А.А.. и посочените три лица предварителен договор за покупко-продажба
на имот от 10.02.1978г., който имот по действащия регулационен план на с.Р.,
общ.Д.К. към момента на сключването му, е представлявал дворно място с
построени в него къща и стоп. постройки, за което е бил отреден парцел І-140 в
кв. 65, а към момента на постановяване на съдебното решение, за този имот по
новия план на селото са били отредени два парцела: застроен от 1321кв.м .-парцел
І-258 и незастроен-парцел ІІ-258 от
1267кв.м., двата в кв.35 по новия план на селото.
Видно от представената по делото скица № СК-ТСУ-163/11.02.2019г., изд. от
Община Д.К. (л.15), имотът на ответника представлява УПИ І-258 в кв. 35 с площ
от 1480кв.м., при граници: УПИ ІІ-258 на С.А., УПИ ІХ-259 на М.А.и УПИ Х-за
озеленяване, а от Скица № СК-ТСУ-516/22.05.2019г., изд. от Община Д.К. (л.7) е
видно, че имотът на ищеца представлява УПИ ІІ-258 в кв. 35 с площ от 1280кв.м.,
при граници: УПИ І-258 на С.А., ПИ № 259 на М.А.и ПИ № 260 на Д.К.и наследници.
От удостоверение за идентичност на лице с различни имена №
94-00-01-68/20.10.2010 г., изд. от Община Д.К., се установява, че имената Р.А.А.
и С..А.А.. са имена на едно и също лице. От удостоверение за идентичност на
лице с различни имена № 4649/15.04.2019г. - се установява, че имената Ш.А.А. и С.А.А..
са имена на едно и също лице.
От заключението по назначената СТЕ,
неоспорено от страните, което съдът кредитира изцяло като компетентно и обосновано,
се установява, че с новият регулационен план от 1984 г. на с.Р., общ.Д.К., за имот
с планоснимачен № 258 в кв. 35, са отредени два урегулирани поземлени имота -УПИ
І-258 и УПИ ІІ-258 в кв.35. От одобряването на регулационния план на с. Р. през
1984 г. и досега не са извършвани регулационни промени в процесните имоти, регулационния
им статус е непроменен. От заключението се установява, че има неприложена
регулация, но не между имотите на страните, а относно външните граници на двата
УПИ. Установено е също, че площта на
имота на ищеца (УПИ ІІ-258) е 1285 кв.м., а площта на имота на ответника (УПИ І-258)
- 1415 кв.м. Частта от имота на ищеца,
която се владее от ответника е с площ от 190 кв.м., като оградата между двата
имота е изместена с 3,70 м от вътрешната регулационна граница навътре в имота
на ищеца – спорната площ от 190 кв.м. е отразена от вещото лице, графично, в
изготвената комбинирана скица към заключението (л.58), като частта, заключена
между кафявата линия (оградата на място между двата имота) и синята линия (регулационна
граница между двата процесни имота).
От заключението по назначената
допълнителна СТЕ, неоспорено от страните, се установява, че средният пазарен
наем на процесната част от 190кв.м. от имота на ищеца е 8 лв. месечно, като
дължимият наем за три години, считано преди датата на исковата молба, е в
размер на 288 лв.
Пред районният съд за разпитани свидетели, от показанията на които се
установява, че страните не са имали проблеми през годините и са ползвали
имотите си така, както са ги отграничили с поставената през 2018 г. ограда, но в
последствие отношенията им са се влошили и тогава започнали споровете за
процесната част от имота на ищеца. Св. М.С.(съсед на страните), твърди, че е съществувала
постройка на границата между двата имота, съборена през 1990г., ответникът си
направил вход на това място, като го ползвало само неговото семейство, за да
съхранява там бали сено и др. вещи. Св. Р.П.(поставил оградата между двата
имота през 2018 г.) твърди, че двамата братя заедно го наели и му платили по
равно, посочили му къде да минава оградата, а самият ищец му посочил къде да
опъне канапа. Св. Е. А. (син на ответника), установява същите обстоятелства
относно добрите отношения на страните до миналата година, както и
обстоятелството, че от 1990г., след като съборили постройката, семейството на
ответника ползвало тази площ, но оттам минавал и ищецът, като до преди година
не е имало спорове за това, че тази част от имота на ищеца се ползва от
семейството на ответника. От показанията на св. Б.Д.се установява също, че след
събарянето на постройката, мястото се ползвало като вход от ответника, а ищецът
имал други входове за своята къща, поради което не е използвал тази част от
имота за вход.
На практика в показанията на свидетелите не са установени противоречия,
същите са последователни и
безпротиворечиви и се кредитират от съда.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По предявения иск с правно посн.чл. 108 от ЗС.
При правилно изяснена и безпротиворечива фактическа обстановка, районният
съд е достигнал до правни изводи, което изцяло се споделят от въззивната
инстанция и на осн.чл. 272 от ГПК въззивът препраща към тях. От 1990 г., след събарянето на съществувала
барака в процесната част от имота, спорните 190 кв.м. се владеят от ответника и
семейството му, като страните не са имали спорове и дори заедно са поставили
оградата през 2018г., но не на вътрешната регулационна линия между двата имота,
а успоредно на нея, навътре в имота на ищеца. Установено е от заключението на
СТЕ, че спорната част от 190кв.м. принадлежи към имота на ищеца.
Основният спор по делото, предвид въведеното възражение от ответника с
отговора на исковата молба, е може ли да бъде придобита по давност тази спорна
част. Предвид установеното владение от страна на ответника в периода от 1990г.
до 2019г., относимата правна регламентация се съдържа в разпоредбите на
ЗТСУ(отм.), съответно ЗУТ (в сила от
31.03.2001 г.).
Безпротиворечива е съдебната практика, че нито при действието на ЗТСУ(отм.),
нито при действието на ЗУТ е възможно да се придобие по давност реално
определена част от имот, която не отговаря на изискванията за минимална площ и
лице. Съгласно чл. 59, ал. 1 от ЗТСУ (отм.) е забранено придобиването на реално
определени части от поземлени имоти в границите на населените места, освен ако
те отговарят на изискванията за минимални размери на площ и лице, какъвто не е
настоящият случай. Изключение от това правило е предвидено в ал. 2 на същата
разпоредба и то касае случаите, когато частта от поземления имот се
присъединява към съседен имот при условията на чл. 28 от ЗТСУ (отм.), т.е. при
урегулиране с регулационен план, която хипотеза също не е налице, доколкото се
касае до реална част от вече урегулиран имот.
Съгласно чл. 200 ал. 1 от ЗУТ реално определени части от поземлени имоти в
границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват
чрез правни сделки или по давност, само ако са налице изискванията на чл. 19 ЗУТ, като предвиденото в ал. 2 изключение намира приложение единствено в
хипотеза на присъединяване към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ при
първоначално урегулиране на територията. Следователно реална част от поземлен
имот, която не отговаря на изискванията на чл. 19 от ЗУТ може да бъде
присъедидена към съседен чрез придобиване на правото на собственост чрез правна
сделка или по давност по реда на чл. 17 ЗУТ, само ако и двата имота не са
урегулирани. Съображенията за това са, че при действието на ЗУТ промяната на
площта или лицето на веднъж урегулирани имоти се извършва само по предвидения в
закона ред, какъвто е този по чл. 15 от закона. Разпоредбата на чл. 15, ал. 3 ЗУТ изрично предвижда, че собствениците на съседните имоти могат да постигнат
съгласие за промяна на границите на урегулирани поземлени имоти, обективирано в
заявление и сключен предварителен договор за прехвърляне на собственост, с
нотариално заверени подписи, като инициират административна процедура –
предвидена в чл. 15 от ЗУТ, като при позитивно становище и по реда на чл. 15,
ал. 6 ЗУТ може да бъде издаден акт за одобряване на плана за регулация, с който
се променят границите между урегулираните поземлени имоти, едва след което да
бъде сключен и окончателен договор. Това означава, че след като веднъж дадена
територия бъде урегулирана, законът допуска промяна в границите на имотите само
при наличие на определени предпоставки, подлежащи на преценка от
администрацията, при което промяната в пространствените предели на правото на
собственост настъпва след одобряването й по административен ред, каквато
процедура страните не са провели (в този смисъл: Решение № 67/16.06.2017г. по
гр.д.№ 3533/2016г. на ВКС II г.о., Решение № 102/ 30.05.2016г. по гр. д. №
5728/2015 г. на ВКС, I г.о., Решение № 55 от 14.04.2014 г. на ВКС по гр. д. №
12/2013 г., II г. о., ГК, Решение № 348 от 21.04.2010 г. на ВКС по гр. д. №
4131/2008 г., III г. о., ГК и др.).
При така изложените съображения, макар да е установено по безспорен начин в
периода от 1990г. – 2019г. владение от ответника върху спорната част от
190кв.м. от имота на ищеца ( отразена в изготвената комбинирана скица от вещото
лице като частта, заключена между кафявата и синята линия ), това обстоятелство
не може да доведе до придобиването й по давност от ответника, при което ищецът
продължава да бъде собственик на тази част, а ответникът я владее без
основание, обстоятелства, обуславящи основателността на предявения
ревандикационен иск и неговото уважаване, на осн. чл. 108 от ЗС.
Съдът намира за неоснователно позоваването на въззивника на разпоредбата на
§6 ал. 2 и § 8 ал. 2 от ПЗР на ЗУТ, доколкото тук не става въпрос за хипотезата
на неприложена регулация. Видно от заключението на вещото лице регулацията
между УПИ І-258 (на ответника) и УПИ-259 и УПИ Х-за озеленяване не е приложена,
както и регулацията между УПИ ІІ-258 –на ищеца) и УПИ-259 не е приложена. В
същото време при придобиването на имота през 1985 година, ищецът е придобил
същия като урегулиран ПИ, като регулационната линия не е променяна, т.е. по
отношение на спорната част не е налице непроведена регулация.
По отношение на предявения иск с
правно осн.чл. 59 ал. 1 от ЗС. Няма спор, че в претендирания исков период
отвеникът е ползвал процесната част от имота на ищеца. От едни и същи факти -
ползването без правно основание от несобственика-ответник на 190 кв.м. от
собствения недвижим имот на ищеца произтича обедняването на ищеца, изразяващо
се в лишаването му от възможността да ползва сам процесната част от имота си или
да го отдава под наем на другиго за исковия период, както и обогатяването на
ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползване на
недвижимия имот за същия този период. От заключението по приетата експертиза,
неоспорена от страните, е установено, че пазарният наем за процесните 190кв.м.
от имота на ищеца за исковия период от 31.05.2016г. до 30.05.2019г., е в размер
на 288лв., поради което предявеният иск е основателен и доказан и следва да
бъде уважен, ведно със законната лихва от датата на исковата молба-
31.05.2019г., до окончателното изплащане на задължението.
Първоинстанционният съд е достигнал до същите правни изводи и краен
резултат, поради което и решението му следва да бъде изцяло потвърдено, в това
число и по отношение на присъдените разноски.
Предвид неоснователността на въззивната жалба основателно се явява искането
на въззиваемата страна за присъждане на разноски в размер на 300лв.-заплатено
адв. възнаграждение за въззивната инстанция.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 576/18.10.2019 г., постановено по гр.д. № 955/2019 г. по описа на
PC – Д.К..
ОСЪЖДА Ш.А.А., с ЕГН **********,***, да заплати на Р.А.А., с ЕГН ********** ***, разноски за въззивната инстанция в размер на
300 лв. - на осн. чл. 78, ал.1 от ГПК.
Решението може да бъде
обжалвано в ЕДНОМЕСЕЧЕН СРОК от
връчването му на страните при наличието на основанията по чл. 280 от ГПК.
1.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
2.