№ 534
гр. Варна, 29.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Невин Р. Шакирова
мл.с. Александър В. Цветков
при участието на секретаря Елка Н. Иванова
като разгледа докладваното от мл.с. Александър В. Цветков Въззивно
гражданско дело № 20223100500468 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа на подадена от Община Варна, чрез процесуален
представител юриск. Б. Б., въззивна жалба срещу Решение № 1939/06.12.2021г. по гр. дело
№ 4413/2021г. по описа на ВРС, с което прието за установено по предявения от Г. Д. Г.
срещу Община Варна иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че ищецът Г. Д. Г., е
собственик на следната движима вещ: моторно превозно средство - лек автомобил с
държавен регистрационен номер ***, марка „КИА СИЙД 1,6 ЦРДИ“, цвят: сив металик,
рама: ***, двигател: ***, придобит на основание изтекла в полза на ищеца придобивна
давност чрез непрекъснато, явно, необезпокоявано владение в периода от 28.06.2013г. до
28.06.2018г., както и въззивникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на
насрещната страна сторените съдебно-деловодни разноски в размер на 1460,08 лева.
Жалбоподателят изразява становище за неправилност на обжалваното съдебно
решение, поради неосъществен фактически състав на исковата претенция. По
гореизложените съображения моли за отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне на
предявения иск. Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна Г. Д. Г..
Въззивникът не изпраща представител в проведеното открито съдебно заседание по
делото. С депозирана молба отправя искане за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне
на иска. Претендира присъждане на разноски.
1
В пледоарията си по същество въззиваемият чрез своя процесуален представител
моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните
отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Производството по делото е образувано въз основа на подадена от Г. Д. Г. срещу
Община Варна, искова молба, с която е предявен положителен установителен иск за
собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК да бъде прието за установено в
отношенията между страните, че ищецът е собственик на следната движима вещ: моторно
превозно средство - лек автомобил с държавен регистрационен номер ***, марка „КИА
СИЙД 1,6 ЦРДИ“, цвят: сив металик, рама: ***, двигател: ***, придобит на основание
изтекла в полза на ищеца придобивна давност чрез непрекъснато, явно, необезпокоявано
владение в периода от 29.03.2013г. до 30.03.2018г.
Ищецът твърди, че на 13.05.2008 г. между него, в качеството на лизингополучател, и
„Сити Лизинг“ ЕООД, в качеството на лизингодател и ищеца, е сключен договор за
финансов лизинг на МПС, по силата на който лизингодателят се е задължил да придобие лек
автомобил марка „КИА СИЙД 1,6 ЦРДИ“, а той да заплати по договора за лизинг
първоначална вноска в размер 3490,85 евро без ДДС, както и да заплати лизинговото
задължение от главница и лихви на 60 равни месечни вноски или в общ размер на 24856,29
лв., платими от 01.07.2008 г. до 01.06.2013 г. Сочи още, че съобразно уговореното в чл. 6 от
договора за лизинг вр. чл. 13.2 и чл. 13.3 от ОУ след изтичане на уговорения срок и
изплащане на цената той в качеството си на лизигонполучател следвало да придобие
собствеността върху МПС. След регистрацията на автомобила в КАТ на 14.05.2008 г.,
последният му бил предаден за ползване. Ищецът излага твърдения, че в периода от
14.05.2008г. до 28.06.2013 г. е изплатил уговорената цена на месечни вноски общо в размер
на 38172,68 лева. Твърди се, че след извършеното плащане е отправил покана до
лизингодателя за прехвърляне на собствеността, но установил, че „Сити лизинг“ ЕООД е в
несъстоятелност и правомощията на управителните органи са прекратени, но доколкото не
се касаело за парично вземане не е предявявал правата си пред синдика. Впоследствие с
влязло в законна сила на 07.07.2021г. Решение № 260394/30.12.2020г. по т.д. № 860/2017г.
на Варненски окръжен съд, ТО, производството по делото по несъстоятелност на „СИТИ
ЛИЗИН“ ЕООД, е прекратено и на основание чл.632, ал.5, вр. с ал.4 ТЗ и е постановено
заличаване на търговеца, като на 15.01.2021г. заличаването е вписано в ТРРЮЛНЦ.
Позовавайки се на т.10 от ТР №1/03.12.2018 г. по т..д № 1/2017 г. на ОСТК на ВКС, счита,
че процесният автомобил след прекратяване на производството по несъстоятелност и
заличаване на длъжника е станал общинска собственост. Твърди се, че в периода от
29.03.2013 г. до 30.03.2018 г. и понастоящем е упражнявал непрекъснато владение върху
вещта, необезпокоявано, със съзнанието, че е собственик, поради което счита, че е придобил
автомобила по давност. По тези съображения моли за уважаване на предявения
положителен установителен иск с присъждане на разноски.
2
В срока по чл.131 от ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника Община
Варна, с който искът се оспорва като неоснователен. Възразява, че владението на ищеца е
несъмнено, тъй като не е демонстрирано спрямо предишния собственик лизингодателя,
респ. спрямо Община Варна. Сочи, че фактическата власт върху вещта е упражнявана въз
основа на сключения договор за лизинг и определяла качеството на държател на ищеца.
Твърди още, че не са изпълнени условията по договора за отправяне на молба за
прехвърляне на собствеността, от което се установявало, че ищецът не е считал себе си за
собственик. Отделно, намира че не е изтекъл изискуемия петгодишен давностен срок.
Ответникът счита, че не е станал собственик на движимата вещ, тъй като липсват данни за
приемане по опис на имуществото по аргумент от чл. 11 от ЗН. По изложените съображения
моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.
Предявеният иск намира правното си основание в разпоредбата на чл. 124 от ГПК,
вр. чл. 80, ал. 1 от ЗС, която налага в доказателствена тежест на ищеца да установи в
условията на пълно и главно доказване твърденията, с които обосновава правния си интерес
от търсената защита, като докаже и изложените в исковата молба твърдения, че е
упражнявал фактическата власт върху автомобила постоянно, непрекъснато, несъмнено,
явно и спокойно над 5 години в процесния период, като е държал вещта като собствена.
Пасивната легитимация на ответника по иска Община Варна, произтича по аналогия
от разпоредбата на чл. 11 от ЗН, съгласно която когато няма лица, които могат да приемат
наследството съгласно предходните членове или когато всички наследници се откажат от
наследството или изгубят правото да го приемат, наследството на движимите вещи стават
собственост на общината, в какъвто смисъл е приетото задължително тълкуване с т. 10 от ТР
№ 1/03.12.2018 г. по т.д. №1/2017 г. на ОСТК на ВКС. По изложените съображения
общината е легитимирана да отговаря по искове, с предмет движими вещи, останали
непродадени в производството по несъстоятелност след прекратяване на производството и
заличаване на длъжника от търговския регистър, като приемането на наследството по
извършването на опис има единствено техническо значение, и не влияе на легитимацията на
страната – като в този смисъл е и съдебната практика, обективирана например в
Определение № 275 от 17.06.2014 г. по гр.д. № 1963/2014 г. на ВКС, ГК, II г.о.
С изготвения по реда на чл. 146 от ГПК доклад по делото, е обявено за безспорно
между страните, че на 13.05.2008 г. в гр. Варна между „Сити Лизинг“ ЕООД, в качеството
на лизингодател и ищеца, в качеството на лизингополучател, е сключен договор за
финансов лизинг на ППС, че лизингодателят се е задължил да придобие от трето лице –
„Вендор“ ООД лек автомобил марка „КИА СИЙД 1,6 ЦРДИ“ с цена 11636,10 евро, а Г.Г. да
заплати по договора за лизинг първоначална вноска в размер 3490,85 евро без ДДС, както и
да заплати лизинговото задължение от главница и лихви на 60 равни месечни вноски или в
общ размер на 24856,29 лв., платими от 01.07.2008 г. до 01.06.2013 г.; че след регистрацията
на автомобила в КАТ на 14.05.2008 г. процесният автомобил е предаден за ползване от
„Сити Лизинг“ ЕООД на ищеца Г.Г.; че в периода от 14.05.2008г. до 28.06.2013 г. ищецът е
изплатил уговорената цена на месечни вноски общо в размер на 38172,68лв.; че с Решение
3
№215 от 21.03.2018г. на ВОС, т.о., е обявена неплатежоспособността на „СИТИ ЛИЗИНГ“
ЕООД, като е определена начална дата на неплатежоспособността 18.08.2012г. и е открито
производство по несъстоятелност, дейността на дружеството е прекратена, постановена е
обща възбрана и запор на имуществото на дружеството, обявено в несъстоятелност и
производството по делото е спряно; че с влязло в законна сила на 07.07.2021г. Решение №
260394/30.12.2020г. по т.д. № 860/2017г. на ВОС, ТО, производството по делото по
несъстоятелност на „СИТИ ЛИЗИН“ ЕООД, е прекратено на основание чл.632, ал.5, вр. с
ал.4 ТЗ и е постановено е заличаване на търговеца, като на 15.01.2021г. търговецът „СИТИ
ЛИЗИНГ“ ЕООД-в несъстоятелност е заличен от Търговския регистър.
По отношение на изложените обстоятелства не е налице спор между страните, а
същите се установява ти от приложените по делото писмени доказателства. Спорен между
тях се явява факта дали ищецът е упражнявал явно, непрекъснато, несъмнено и спокойно
владение върху автомобила в период от повече от пет години, като го е владял като
собствен, чрез извършване на фактически и правни действия, които съответстват на
претендираното вещно право на собственост.
Упражняваното владение от ищеца се доказва от разпита на свидетеля В. М. Т., от
който се установява, че през 2008 г. ищецът закупил процесния автомобил на лизинг, като
споделил, че след изтичане на този срок колата е станала негова. Ищецът е отправял искания
към лизингодателя да му прехвърлят колата, на което управителя на дружеството отговарял,
че колата вече е негова, а прехвърлянето е лесна работа. Въпреки, че това не се е случило от
2013 г. насам Г.Г. възприемал автомобила като свои, обяснявал, че е негов собственик,
паркирал го пред дома си и го е поддържал.
Съобразно клаузата на т.16.2 от ОУ към ДФЛ договорът за лизинг се прекратява с
изтичане на неговия срок. Видно от приложения погасителен план падежът на последната
вноска, както и на задължението за заплащане на остатъчната стойност на автомобила е
определен между страните на 01.06.2013 г. С изтичането на уговорения между тях срок и
изплащане на остатъчната стойност на вещта, извършено на 28.06.2013 г., облигационната
връзка е прекратена и договорното основание за държане на вещта отпаднало занапред.
Доколкото ищецът е продължил да упражнява фактическа власт върху автомобила при
посочената липса облигационно основание, то следва да се приеме, че приложение намира
разпоредбата на чл.69 от ЗС, съгласно която владелецът държи вещта като своя, докато не се
докаже, че я владее за другиго.
Не са налице данни, от които може да се извлече обоснован извод, че цитираната
законова презумпция е оборена. Напротив, от разпита на свидетеля Т. се установява, че
ищецът е възприемал вещта като своя собственост, поддържал я е и я е ползвал като своя,
непрекъснато, явно и необезпокоявано от никого. Отправил е неколкократни искания към
лизингодателя за документалното прехвърляне на собствеността, като последният е
отговарял, че това е само формалност, а ищецът следва да продължи да си ползва колата,
тъй като е неин собственик.
С оглед посочената фактическа установеност, не е било налице необходимост от
4
допълнително изрично манифестиране на промененото намерение за своене на вещта, тъй
като то произтича пряко от прекратяването на договорно основание от спецификата на
отношенията между съконтрахентите, както и от заявеното признание от страна на
актуалния към момента на осъществяване на владението собственик на вещта. Именно
спрямо него е следвало да бъде обективирано осъществяването на фактическите и правни
действия по упражняване на вещното право, а в настоящия случай това е извършвано от
ищеца чрез явно, необезпокоявано, несъмнено и непрекъснато държане на вещта като своя в
периода след заплащане на последната дължима вноска по договора – 29.06.2013г. до
30.06.2018 г., когато е изтекъл петгодишния срок на придобивната давност по чл. 80, ал. 1 от
ЗС. Съгласно ТР 4/2012 г. на ОСГК на ВКС давността не се прилага служебно, като
позоваване от заинтересованата страна на нея не е елемент от състава на придобивното
основание по чл. 79 ЗС, а последиците от същата настъпват към датата, на която давността е
изтекла. По посочените съображения следва да се приеме, че фактическия състав на
придобивната давност по чл. 80, ал. 1 от ЗС е осъществен, следователно, че ищецът е
установил в условията на главно и пълно доказване релевантните за основателността на
предявения иск факти.
С оглед изложеното, последният следва да бъде уважен, а предвид пълното
съвпадение в решаващите изводи на двете съдебни инстанции, първоинстанционното
решение подлежи на потвърждаване като валидно, допустимо и правилно, на основание чл.
272 от ГПК.
Въззиваемата страна не е претендирала разноски, поради което такива не следва да ѝ
бъдат присъждани.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1939/06.12.2021г. по гр. дело № 4413/2021г. по
описа на ВРС.
Решението подлежи на обжалване, с касационна жалба по реда и условията на чл. 280
от ГПК в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5