О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
260201
Пловдив 01.04.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД,
наказателна колегия, на двадесет и девети март две хиляди двадесет и първа година,
в открито съдебно заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ ГАТОВ
ЧЛЕНОВЕ:
МИЛЕНА РАНГЕЛОВА
ДЕНИЦА СТОЙНОВА
при секретар Мариана Апостолова
и с участието на прокурора
Албена Кузманова
разгледа докладваното от съдията Васил Гатов вчнд № 59/21г. по описа на съда, образувано по частна жалба на адв. В.С. – защитник на подсъдимия С.Л.Р. против Определение от 27.01.2021г. по нохд № 2591/20г. на Окръжен съд Пловдив.
Производството е по реда на глава двадесет и втора НПК.
С обжалваното определение съдът е оставил без уважение искането на защитата
и подсъдимия за прекратяване на наказателното производство на основание чл.24,
ал.1, т.3 НПК, вр. чл.80, ал.1, т.3 НК. Отделно от това е оставил без уважение
и искането на защитата за прекратяване на съдебното производство и връщане на
делото на прокурора, поради допуснати съществени процесуални нарушения,
ограничаващи правото на защитата на подсъдимия.
Недоволни от така постановеният съдебен акт останали подсъдимият и
защитникът му и го обжалвали. В жалбата си изразили несъгласие с изводите на съда, че
задочното привличане на Р. в качеството му на обвиняем е процесуално издържано
и с това действие е прекъсната погасителната давност за наказателно
преследване. Според подсъдимия и защитата му на досъдебното производство са
допуснати съществени процесуални нарушения, засягащи правото на защита на
подсъдимия. Като такива се приемат декларативното посочване в обвинителния акт,
че Р. е пълномощник на дружеството по силата на пълномощно, което не е
установено в хода на досъдебното производство и обвинението, че Р. е придобил
инкриминираните фактури по неустановен начин. Претенциите на жалбоподателите са
насочени към отмяна на първоинстанционното определение и прекратяване на наказателното
производство, поради изтекла давност или прекратяване на съдебното производство
и връщане на делото на прокурора.
В съдебно заседание представителя на Апелативна прокуратура намира жалбата
за неоснователна. Сочи, че извършените процесуално – следствени действия по
предявяване на повдигнатото обвинение са достатъчно коректни и последователно
документирани. Според прокурора, подсъдимият е знаел, че следва да се яви пред
органите на досъдебното производство, но въпреки, че е бил в България не е сторил
това. Възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения, налагащи
прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора
намира,че касаят съществото на делото и не могат да доведат до уважаване
исканията на защитата и на подсъдимия.
Защитата на подсъдимия поддържа
жалбата. Счита, че привличането на Р. в качеството на обвиняем в негово
отсъствие е процесуално опорочено и не може да породи правни последици. Твърди
се в жалбата, че след проведения телефонен разговор на 13.09.2019г. със
разследващия полицай, подсъдимият Р. веднага се е прибрал в България, но не е
бил търсен до 13.10.2019г. Според защитата разследващите органи не са
разполагали с документирана информация, че към 26.09.2019г. подсъдимият е бил
извън пределите на страната и липсата на тази предподставка не позволява
задочно привличане като обвиняем на основание чл.269, ал.3, т.4 НПК. Сочи се,
че подсъдимият е бил обявен за ОДИ с телеграма едва от 24.10.2019г. Приема се
като неправилно тълкуването от Окръжния съд на разпоредбата на чл.120 НПК,
защото свидетелят Р. не е бил редовно призован и поради това не следва да бъде
критикуван. С тези съображения се обосновава искането за прекратяване на
наказателното производство, поради настъпила погасителна давност. Алтернативно
се сочат и допуснати нарушения на процесуалните правила, ограничаващи правото
на защита на подсъдимия, на базата на които се претендира прекратяване на
съдебното производство и връщане на делото на прокурора.
Подсъдимият Р. иска от съда да приеме, че не е било налице щателно
издирване и, че се е намирал на територията на страната и иска да бъде
прекратено наказателното производство по давност.
Апелативният съд, като съобрази възраженията в жалбата, провери изцяло
обосноваността и законосъобразността на обжалваното определение и за да се
произнесе взе предвид следното:
Жалбата е подадена в срок, от активнолегитимирана страна и е процесуално допустима.
По въпроса са наличие на
основанията за прекратяване на наказателното производство, поради настъпила
погасителна давност за наказателно преследване.
Произнасянето по основателността на възражението, направено от защитата на подсъдимия и насочено към основанието,
обхванато от разпоредбата на чл. 24, ал.1, т.3 НПК е приоритетно, тъй като наличието му предпоставя
прекратяване на наказателното производство и не налага произнасянето на
въззивната инстанция по останалите възражения, свързани с правилността на
атакувания съдебен акт.
Разгледано по същество това възражение е
основателно.
За престъплението по чл. 255, ал.3, вр. ал.1, т.2, т.6 и т.7, вр.
чл.26, ал.1 НК се предвижда наказание от три до осем години лишаване
от свобода и конфискация на
част или на цялото имущество на виновния. При този размер на
наказанието, съгласно чл. 80, ал. 1, т. 3 НК давността, погасяваща
наказателното преследване е десет години, считано от деня, в който
престъплението е довършено. В случая, според обвинението деянието е довършено на 13.10.2009г., т. е. ако давността не е прекъсвана или спирана, тя е изтекла в края на 13.10.2019 г.
Съгласно чл. 81, ал. 2 НК
давността се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето за
преследване, и то само спрямо лицето, срещу което е насочено преследването, и
за конкретно извършено от него престъпление. Не всяко действие на надлежните
органи обаче е годно за
започване на наказателно преследване. Само действията им, с които при стриктно спазване на процесуалните
изисквания лицето се привлича в качеството на обвиняем или срещу него се възбужда наказателно производство за конкретно
деяние, са годни да прекъснат давността на наказателното преследване и в тази връзка е константната
практика на ВКС, намерила израз в много на брой решения.
Настоящият състав не намира органите на досъдебното производство да са извършили такива действия
спрямо Р. до 13.10.2019г., с които давността да бъде прекъсната или спряна.
На първо място, на внимателен анализ следва да
бъде поставена справката, изготвена от ст. разследващ полицай К.В. /л.37, т.26
от ДП/. От нея се установява, че разследващия полицай е провел телефонен
разговор със свидетеля Р. на 13.09.2019г., както и че на два пъти е бил търсен
за извършване на действия по разследването – предявяване на постановление за
привличане като обвиняем и разпит на обвиняем. Отделно от това, от справката
става ясно, че към момента на телефонния разговор свидетелят Р. се намира в * и има намерение да се върне в страната
началото на м. октомври 2019г. и, че на свидетеля е било разяснено, че
предстоят да бъдат извършени горепосочените действия по разследването с негово
участие и при евентуалното му неявяване същите ще бъдат проведени при условията
на чл.206, вр. чл.269, ал.3, т.4, б. „б“ НПК.
Въпросите, които се пораждат и имат съществено
значение в случая е, какво процесуално – следствено действие отразява
въпросната справка, какъв е неговия характер и може ли то по характера си да
прекъсне или спре давността?
Анализът на съдържанието сочи, че въпросната
справка е свързана с уведомяване на свидетелят Р. от разследващия полицай какви
планирани процесуално – следствени действия предстоят да бъдат извършени с него
и няма характер на призоваване по смисъла на чл.178, ал.8 НПК. Това е така,
защото липсват данни случая да е „бърз“ по смисъла на посочената разпоредба. Отделно
от това не са посочени датата, часа и мястото за явяването на лицето и не са
разяснени правата му по закон.
По този начин разследващия орган само е поставил
свидетелят Р. в състояние на очакване да бъде призован, за да бъдат извършени
последващи процесуално – следствени действия с негово участие и го е
предупредил, че при евентуално неявяване във връзка с неуточненото във времето
призоваване, действията ще бъдат проведени при условията на чл.206, вр. чл.269,
ал.3, т.4, б. „б“ НПК. Недоумение буди как разследващият орган е стигнал
предварително до извода, че „евентуалното“ неявяване на свидетеля ще бъде точно
по причина, че се намира извън пределите на страната и не може да може да бъде
призован по други причини. Освен, че в справката си органът се позовава на едно
бъдещо несигурно събитие, настоящият състав остава с усещането, че в нея се
експлоатират хипотезите по т.4, на ал.3 на чл.269 НПК без каквото и да било
фактическо основание. Очевидно е, че органите
на досъдебното производство не са съобразили, че за да влезе в действие
т.4 от цитираната разпоредба обвиняемият трябва да се е установил в друга
държава, но и това само по себе си не е достатъчно за разглеждане на делото в
негово отсъствие. Необходимо е още да не е известно местоживеенето на
обвиняемия в другата страна, или макар и да е известно местоживеенето, да не
може да бъде призован по други причини. В разглежданата хипотеза под понятието
други причини се има предвид онези обстоятелства, чието съществуване или
несъществуване води до обективна невъзможност лицето да бъде призовано. Такава
пречка напр. би била липсата на обвързаност между Република България и другата
държава със сключен договор за правна помощ, поради което не би възникнало
фактическо и правно основание за призоваване на граждани, каквато пречка в
настоящия казус очевидно не съществува, тъй като и двете държави – България и *
са членки на Европейския съюз и по
отношение на двете се прилагат единните общностни правила за правна помощ.
Ето защо настоящият състав, намира, че отразеният
в справката разговор по телефона не е породил каквито и да било задължения у
свидетелят Р. за явяване пред разследващите органи, както и, че същият открито
не е манифестирал нежеланието си за лично участие в предстоящите процесуално –
следствени действия, точно обратното, същият добросъвестно е съобщил, че: „…е
извън пределите на РБългария, тъй като е на почивка в * и има намерение да се върне в страната в
началото на м. октомври 2019г….“.
Това е налагало органите на досъдебното
производство да вземат мерки за надлежното призоваване на свидетеля Р. и на
осигуряване на процесуалната възможност същият да участва лично в наказателното
производство. Тази възможност е основен елемент и същностна характеристика на
правото на справедлив процес и нежеланието за нейното реализиране трябва да
бъде извън съмнение или казано с други думи, да е резултат от достатъчна по
обем и доказателствен интензитет информираност. В коментирания аспект следва да се акцентира и на
константната практика на Европейския съд по прилагането на чл.6 от КЗПЧОС, очертаваща че задочното производство е
търпимо само в процесуална ситуация на несъмнен отказ на подсъдимия да се яви
по делото и да се защитава сам, или на бягство от правосъдието / напр.
Поатримол срещу Франция (Poitrimol c. France), решение от 23 ноември 1993,
серия A № 277‑A, страници 13-14, § 31; T.
срещу Италия ( T. c. Italie), решение от 12 октомври 1992, серия A № 245-C,
стр. 41, § 26; Сейдович срещу Италия (Sejdovic c. Italie) [ГК], № 56581/00, §
81, ЕСПЧ 2006-...)./, в които ЕСПЧ е заключавал
по повод на задочно произнесени присъди, че уведомяването на лицето за
образувано срещу него наказателно производство се явява юридически акт от
изключително голяма важност и поради тази причина той трябва да отговаря на
условия за форма и съдържание, способни да гарантират действителното
упражняване на правата на обвиняемия, и че беглото и неофициално информиране не
е достатъчно за това. В тази връзка, настоящият състав намира, че такива обстоятелства
не са изводими от коментираната справка.
След като справката на разследващия полицай В. няма
характер на призоваване, не разполага с необходимия уведомителен потенциал за
правата и задълженията на лицето и не съдържа данни за ясно манифестиран отказ
от правото на лично участие в наказателното производство, то тя не е основание
за привличане на Р. като обвиняем в негово отсъствие и не може да се обективира
като действие, което да прекъсне или спре давността за наказателно преследване.
До този процесуален ефект не може да доведе и последвалото
двукратно призоваване на свидетеля Р., защото същият не бил откриван на
посочените от него адреси за да му бъде връчена призовката, тъй като се намирал
на почивка /л.4 и л.9, т.26 от ДП/, която информация между другото същият
добросъвестно е свел до знанието на разследващата В..
С това усилията на органите на досъдебното
производство за призоваването на свидетеля Р. за повдигане на обвинение се
изчерпали.
Нищо обективно не е пречело издирването му да
продължи не само на известните адреси, но и на местоработата му, за която по
делото има обилна информация, но това по необясними причини не било сторено.
На 25.09.2019г. видно от приетото и огласено в
хода на настоящето производство писмо /л.21/ се установява, че разследването на
досъдебното производство е било разпределено на разследващия полицай от отдел „
*“ при ОД на МВР * Д.П..
Вместо да положи необходимите усилия за
установяване на местонахождението му и призоваването му за лично участие в
предстоящите процесуално – следствени действия, още на следващият ден –
26.09.2019г. с постановление за привличане на обвиняем
/л.74, том 1 от ДП/ тя е привлякла Р. към наказателна отговорност по чл. 255, ал.3, вр. ал.1, т.2, т.6 и т.7, вр.
чл.26, ал.1 НК, като това е било
сторено в негово отсъствие.
Отсъствието на Р. е налагало на първо място
обвинението срещу него да бъде повдигнато в присъствието на защитник, чието
участие е задължително по закон и произтича от императива, заложен в разпоредбата
на чл.94, ал.1, т.8 НПК и на следващо място това да бъде направено след
щателното му издирване, с оглед установяване на местонахождението му и на причините, поради които същият не е открит на адресите за надлежно призоваване.
Настоящият
състав намира, че органите
на досъдебното производство не
са спазили изцяло посочените процесуални изисквания.
Тук следва
да се обърне внимание, че упрекът не следва да бъде отправян толкова към
разследващите органи, колкото към наблюдаващия делото прокурор, който като „dominus litis“ или господар на досъдебния
процес не е следвало да допуска извършването на действия, които не са
противоречат на процесуалните постулати.
Като не е съобразил това, прокурорът се е съгласил
с доклада на разследващия полицай и дал
положителното си становище Р. да бъде привлечен в качеството на обвиняем на 26.09.2019г., което се установява от приложеното на
л.74, т.1 от ДП постановление за привличане на обвиняем. Няма спор, че това е
сторено в негово отсъствие и без участието на защитник, което в тази
процесуална хипотеза е задължително.
Процесуалния
порок, касаещ липсата на защитник бил
саниран от разследващия полицай
още на следващия ден. На
л.82, т.1 от ДП е приложено писмо до Адвокатския съвет на Адвокатска колегия *,
към което са приложени искане за определяне на адвокат за осъществяване на
правна помощ на Р. /л.84, т.1 от ДП/ и постановление в същия смисъл /л.83, т.1
от ДП/, като всичко това е изготвено и изпратено в Адвокатската колегия на следващия ден след привличането
на Р. като обвиняем и на 27.09.2019г. за защитник е била определена адв. И.М.Г. – Г.. С постановление на
разследващия полицай от същата дата адв. Г. – Г.е била назначена за служебен
защитник на С.Р. и постановлението за привличане в качеството му на обвиняем е
било предявено на нея.
Не така стои въпросът свързан с привличането на Р. в
качеството му на обвиняем в негово отсъствие. От фактическа страна е установено, че до този
процесуален момент Р. е участвал в производството единствено и само в
качеството на свидетел и надлежни действия по отношение на него за промяна на процесуалния му статут
не са били осъществявани.
Няма спор, че на 26.09.2019г. по указания на прокурора, разследващият полицай е изготвил постановление
за привличане на Р. като обвиняем за престъпление по чл. 255, ал.3, вр. ал.1, т.2, т.6 и т.7, вр. чл.26, ал.1 НК. Това обаче е било сторено в хипотезата на
чл.206, вр. чл.269, ал.3, т.4, б. „а“ НПК, без да са били налице изискуемите от
закона предпоставки.
Според споменатата норма на чл.269, ал.3, т.4, б. „а“ НПК, към която препраща чл.206 НПК разследването може да бъде проведено в
отсъствие на обвиняемия, ако това няма да попречи за разкриване на обективната
истина и същият се намира извън пределите на страната и местоживеенето му не е
известно.
Дали и доколко отсъствието на обвиняемия няма да
попречи за разкриване на обективната истина е въпрос на субективната преценка
на съответния разследващ орган, която се изгражда на базата на събраните към
момента доказателства и тяхната достатъчност и относимост им към предмета на
доказване. В хода на
досъдебното производство тази субективна преценка е изцяло в прерогативите на
прокурора и съдебен контрол за законосъобразност върху нея не може да бъде
осъществяван.
Изводът, че
лицето се намира извън пределите на страната и местоживеенето му не е известно
обаче следва да бъде фактически обезпечен. Това означава, че за лицето трябва
да са налице несъмнени и категорични данни, че се е установило трайно на
територията на друга държава, което само по себе си също не е достатъчно за
разглеждане на делото в негово отсъствие. Необходимо е освен това
местоживеенето му да не е известно в другата държава.
Обективни данни за изпълване на фактическия състав на тази хипотеза
по настоящето дело липсват.
За да приеме, че
свидетелят С.Р. се намира трайно извън пределите на страната прокурорът се е
позовал на две справки за пътуване на лице /л.58 и л.59 от т.26 ДП/, от които
се установява, че Р. е напуснал пределите на страната в посока Република * през ГКПП „*“ на 24.05.2019г. с лек автомобил
*, в които не било отбелязано, че същият се е завърнал на територията на
страната.
Вън от вниманието му е
останало обстоятелството, че от 01.01.2007г. Република България е член на ЕС и
съгласно Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004г.
правото на граждани на Съюза и членовете на техните семейства да се движат и
пребивават свободно на територията на държавите – членки, българските граждани
се проверяват на ГКПП по метода „преценка на риска“, в резултат на което
данните за пътуванията им в АИФ „Граничен контрол“ са непълни след тази дата.
Това във всички случаи е налагало задълбочено и пълно
разследване за установяване на местонахождението на свидетеля Р., което
органите на досъдебното производство не са сторили и така са изградили изводите
си, че Р. се намира извън пределите на страната единствено на справките /и
двете с идентично съдържание/, които не съдържат пълна и конкретна информация
за задграничните му пътувания и евентуалното му местопребиваване.
Това е довело
до недопустимо изместване на тежестта на доказване, като Р. е бил поставен в
ситуацията да доказва, че към момента на задочното му привличане като обвиняем
се е намирал на територията на Република България, а не извън пределите й. И
това става ясно от приложените в съдебния том справки от * ЕАД /л.40 – л.57 от
съд. том/ и вносна бележка от *– клон */л.58 от съд.том/, от които се
установява, че към 26.09.2019г. Р. е
пребивавал на територията на Република България и няма данни да е напускал
пределите й.
Поради това
изводът на прокурора, че към 26.09.2019г. Р. се е намирал извън
пределите на страната е необоснован и незаконосъобразен, което от своя страна
очертава и постановлението му за привличане като обвиняем от 26.09.2019г. като
незаконосъобразно. Това постановление не може да породи правни последици,
защото нормата на чл.15 НПК прогласява неотменимото право на защита на
обвиняемия. Това право предпоставя правото на реално участие в процеса.
Спазването на правото на обвиняемия на действително участие в наказателното
производство гарантира упражняване на всички предоставени му от закона
процесуални права и средства за защита и води до реализирането на правото на
справедлив процес. Затова и всяко отклонение от основния принцип за
непосредствено участие на обвиняемия в наказателния процес, каквото е задочното
производство е изключение и е мислимо при наличие на строго предписаните
предпоставки в разпоредбата на чл.269, ал.3 НПК, допускащи неприсъствено
образуване и движение на наказателното производство. Спазването на тези
изисквания е абсолютно необходимо условие за валидността на предприетите
процесуално – следствени действия и постановените въз основа на тях прокурорски
и съдебни актове, per argumentum a contrario, нарушаването им не позволява на тези актове да породят целените от
закона правни последици, в настоящият случай да предадат на свидетеля Р. друго процесуално качество, а именно
обвиняем.
При положение,
че разследващите органи и прокурорът не са имали категорични данни, че свидетелят Р. е извън пределите на
страната наложително
е било да се проведе щателно
издирване за местонахождението му и едва след това да се пристъпи към
привличането му като обвиняем.
Между другото, такива мерки за издирването
му са били предприети от органите на досъдебното производство, но всичко това е
било сторено след 13.10.2019г. и това се установява от
приложеното на л.50 от том 26 от ДП писмо с изх. № р 9558/17.10.2019г., от което е видно, че едва на 24.10.2019г. Р. е обявен за ОДИ с мярка
принудително довеждане, като тук следва изрично да се подчертае, че
същият е издирван не
в качеството му на
обвиняем /каквото
качество прокурорът смята, че е придобил още на 26.09.2019г./, а като свидетел по ДП № 262/16г. по описа на ОИП – *, водено
от разследващия
полицай ОИП – *.
Съдът категорично не споделя становището на
представителя на гражданския ищец, че след като Р. не е обжалвал
постановлението за привличане в качеството му на обвиняем от 26.09.2019г. то
постановлението е влязло в законна сила и е породило правни последици. Постановленията
на прокурора, които подлежат на обжалване по реда на чл.199- 200 НПК нямат
правен стабилитет, независимо дали са били обжалвани или съответния процесуален
субект не се е възползвал от правото си на жалба. Единствено постановленията на
прокурора, по които е осъществен съдебен контрол по реда на чл.243 НПК и са
били потвърдени с влязъл в сила съдебен акт стават неотменими. Това е така,
защото само влезлия в сила съдебен акт може да разполага с правен стабилитет,
казано с други думи да има сила на „пресъдено нещо“ и именно този съдебен акт
предава това свое качество и на самото постановление. В случая, спорното
постановление за привличане на Р. като обвиняем не попада в тази категория,
поради което въпросът, свързан с обжалването му е без значение и не може да
породи какъвто и да било процесуален ефект. Нещо повече, Р. е обвинен задочно и
не е знаел за изготвяне на постановлението, поради което упрекът към него, че
не го е обжалвал е неоснователен.
Правилно контролираният съд е намерил, че
разпоредбата на чл.120 НПК задължава свидетеля да се яви пред съответния орган,
когато бъде редовно призован. Вън от вниманието му обаче е останало
обстоятелството, че свидетелят Р. не е редовно призован, а призоваването, за да
породи целените от закона правни последици във всички случаи трябва да е
редовно, т.е. на лицето да бъде връчена лично или посредствено /чрез други
лица/ призовка, която следва да съдържа посочените в разпоредбата на чл.189 НПК
реквизити или да бъде уведомен по телефона, като в телефонния разговор трябва
да бъде сведена до знанието му цялата информация, която съдържа призовката. Само
по този начин лицето придобива информация за това кой го търси, защо го търси,
в какво качество се призовава, кога и къде следва да се яви и не на последно
место какви са последиците от неявяването му. Липсата на който и да е от
изискуемите реквизити на призовката или на телефонното съобщение прави призоваването нередовно. То е нередовно
и дори, когато призовката отговаря на изискванията на закона и съдържа пълната
информация, но поради обективни причини не е връчена на лицето, т.е. не е
доведена до знанието му. След като липсват категорични доказателства за
съзнание у Р., че е призован като свидетел, то няма как да му се вменяват
задълженията, произтичащи от разпоредбата на чл.120 НПК, още повече той да бъде
укоряван или да носи отговорност за неявяването си. Точно такъв е и въпросът,
свързан с призоваването му като свидетел през м. август и м. септември 2019г.
Данни да му е била връчена призовка по реда на НПК липсват, а справката за
проведения между него и разследващия полицай К.В. телефонен разговор както беше
отбелязано по – горе не може да има характер на призоваване.
Ето защо
възражението на защитата, че Окръжния съд неправилно е тълкувал разпоредбата
чл.120 НПК и незаконосъобразно е вменил на Р. задължения като свидетел, при
положение, че същият не е бил редовно призован е основателно.
Обобщено,
към края на 13.10.2019г. органите на досъдебното производство не са предприели
законосъобразни процесуално – следствени действия, с които да променят
процесуалния статут на свидетеля С.Р., както и други такива действия, с които
погасителната давност за престъплението по чл. 255, ал.3, вр. ал.1, т.2, т.6 и т.7, вр.
чл.26, ал.1 НК да бъде
прекъсната и при липсата на обстоятелства, налагащи спирането й настоящият състав намира, че към този
процесуален момент същата е настъпила, който факт „ex lege“ изключва по – нататъшната
възможност за наказателно преследване по делото.
При това положение съдът е
следвало да установи, че са налице основанията за прекратяване на наказателното
производство по чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК и като не е
сторил това, самият той е нарушил закона.
Тук е местото да се отбележи, че с подобни
действия на прокурора, които „привидно“ създават усещането за процесуална
изрядност, но в същността си са флагрантно незаконосъобразни се прави опит да
бъде заобиколен по недопустим процесуален начин проблемът с настъпващата
погасителна давност за наказателно преследване. Такива действия не следва да
бъдат толерирани, точно обратното, те следва да се подлагат на
сериозна критика, защото са укорими не само от гледна точка на закона, но са и
в противоречие с основополагащите принципи на правовата държава и дават
основания за ангажиране на нейната отговорност.
Горното налага отмяна на
атакуваното определение и постановяване на ново, с което наказателното
производство по делото следва да бъде прекратено на основание чл.250, ал.1,
т.1, вр. чл.24, ал.1, т.3 НПК, вр. чл.80, ал.1, т.3 НК.
По въпроса за допуснатите
съществени нарушения на процесуалните правила.
При този процесуален изход на делото настоящият състав не намира за
необходимо да коментира основателността на възраженията на защитата за
допуснати в хода на досъдебното производство съществени нарушения на
процесуалните правила, ограничаващи правото на защита на подсъдимия и искането
за връщане на делото на прокурора за отстраняването им.
Настоящият състав, намира, че основанията за наложените обезпечителни
мерки, подробно описани в справката към обвинителния акт не са отпаднали на
този процесуален етап от развитието на производството, поради което същите не
следва да бъдат отменяни.
Прекратяването на наказателното производство налага взетата спрямо подсъдимия Р. мярка за неотклонение „ Парична гаранция“ в размер на 3 000 /три хиляди лева/ да бъде отменена.
С оглед гореизложеното Апелативният съд
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ изцяло Определение от 27.01.2021г. по нохд № 2591/20г. на Окръжен съд Пловдив и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
На основание чл.250, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.1, т.3 НПК, вр. чл.80, ал.1, т.3 НК ПРЕКРАТЯВА наказателното производство по нохд № 2591/20г. на Окръжен съд Пловдив.
ОТМЕНЯ взетата спрямо подсъдимия С.Л.Р. мярка за неотклонение „ Парична гаранция“ в размер на 3 000 /три хиляди лева/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да бъде
протестирано или обжалвано пред Върховния касационен съд на Република България
в петнадесетдневен срок от съобщението до страните, че е изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.