Р Е Ш Е Н И Е
град София, 14.02.2019 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публичното съдебно заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА гр. дело №6393 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Със съдебно решение №301633
от 22.12.2017г., постановено по гр.дело №36899/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О.,
68-ми състав, е осъден „Г.” АД да заплати на С.Д.Г. следните суми:
20142.30 лв., представляваща
дължимото от ответника на
основание чл.128,
т.2 КТ нетно трудово
възнаграждение (с включени възнаграждения за ползван платен
отпуск и обезщетения за ползван
отпуск по болест, платими
от работодателя) за периода от месец март 2014г. до месец май 2016г. по трудовото правоотношение
с ищеца, и 2109.14 лв., представляващи мораторна лихва по чл.86,
ал.1 ЗЗД върху трудовото
възнаграждение за периода от 01.05.2014г. с помесечно натрупване до
04.07.2016г., заедно със законовата лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба - 05.07.2016г. до окончателното
й изплащане, както и на
основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата от 1499.82 лв., представляваща част от платеното от ищеца възнаграждение за един адвокат по делото,
пропорционална на уважената
част от исковете. Със съдебното решение е отхвърлен предявения от С.Д.Г. срещу „Г.” АД иск по чл.86,
ал.1 ЗЗД за разликата над 2109.14 лв. до пълния предявен размер от 2111.75
лв.. Със съдебното решение е осъден „Г.” АД да заплати на основание чл.78,
ал.6 ГПК по сметка на СРС сумата от 890.06 лв., представляваща дължимата държавна такса за уважената част от исковете, както и сумата от 149.98 лв., представляваща част от платеното от бюджета на съда възнаграждение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, пропорционална на уважената част
от исковете.
Постъпила е
въззивна жалба от „Г.” АД, с която се обжалва съдебно решение №301633 от
22.12.2017г., постановено по гр.дело №36899/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О.,
68-ми състав, в частта, в която е уважен иска с правно основание чл.128,
т.2 от КТ за сумата от 565.15 лв., представляваща нетно трудово възнаграждение
за периода от м.03.2014г. - м.04.2014г., и иска с правно основание чл.86, ал.1
от ЗЗД в частта на присъдена мораторна лихва
върху недължимата главница от 565.15 лв., както и в частта на
възложените в тежест разноски, изчислени съобразно уважената част на исковете. Жалбоподателят
излага, че съдебното решение в обжалваните части е неправилно и необосновано
поради допуснати нарушения на материалния закон. Поддържа се, че първоинстанционният
съд не е обсъдил представени писмени доказателства - ведомост и РКО
№352/15.07.2016г., от които се установява, че работодателят е заплатил на ищеца
дължимото му нетно трудово възнаграждение за периода от м.03.2014г. -
м.04.2014г. в размер на 565.15 лв.. Оспорват се констатациите на
експерта-счетоводител в приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, като
се твърди, че същата не отразява правилно действителната фактическа обстановка,
изготвена е без да се вземат предвид представени от работодателя писмени
доказателства, установяващи извършено на работника плащане на нетно трудово
възнаграждение за процесния период. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени съдебното решение в обжалваните части
и да постанови друго, с което да отхвърли в тези части предявените искове.
Прави се искане за присъждане на направените в настоящото и първоинстанционното
производство разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна - С.Д.Г., чрез адв.
Хр.М.и адв.Е.Д., депозира писмен отговор, в който изразява
становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Излага се,
че при постановяване на обжалваното решение първоинстанционният съд е приложил
правилно материалния и процесуалния закон, като се е съобразил и анализирал
релевантните за спора факти и доказателства е обосновал законосъобразен извод,
че работодателят дължи на работника заплащане на трудово възнаграждение за
периода от м.03.2014г. - м.04.2014г., съответно лихва за забава върху тази
главница за исковия период от време. Моли съда да постанови съдебен акт, с
който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно
и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за адвокатски хонорар за въззивното производство. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявени
са от С.Д.Г. срещу „Г.” АД при условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл.128, т.2 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед петитума
на въззивната жалба, с която съдът е сезиран, предмет на въззивен контрол е
постановеното съдебно решение само в частта, в която е уважен иска с
правно основание чл.128, т.2 от КТ за сумата от 565.15 лв., представляваща
нетно трудово възнаграждение за периода от м.03.2014г. - м.04.2014г., както и е
уважен иска с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД в частта на присъдена мораторна лихва върху недължимата главница от 565.15 лв.. В
останалите части постановеното съдебно решение като необжалвано е влязло в
сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Всички приети по делото пред първата
инстанция писмени доказателства, относими към релевантните
за правния спор факти са подробно описани и
анализирани от първоинстанционния съд поотделно и в тяхната съвкупност, поради което е безпредметно
отново да бъдат описвани в настоящия съдебен акт. Пред настоящата инстанция и
на основание чл.266, ал.2, т.2 от ГПК е прието като писмено доказателство
подписано между страните споразумение по образувано изпълнително дело
№20178380400998 по описа на ЧСИ М.Б., с рег.№838 на КЧСИ, в което се съдържа
извънсъдебно признание на работодателя - „Г.” АД за дължимост
на С.Д.Г. на сумите за нетно трудово възнаграждение за периода от м.03.2014г. -
м.04.2014г., съответно на мораторна лихва върху тях
за исковия период, които суми са предмет на подадената въззивна жалба.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в
срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното
съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се
разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно,
като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени
от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените искове в
частта, в която е уважен иска с правно основание чл.128,
т.2 от КТ за сумата от 565.15 лв., представляваща нетно трудово възнаграждение
за периода от м.03.2014г. - м.04.2014г., както и е уважен иска с правно
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД в частта на присъдена мораторна
лихва върху недължимата главница от 565.15 лв.. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради
което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи за основателност на предявените искове в обжалваните части и на
основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата
са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи,
следва да се добави и следното:
По исковете с правно основание чл.128, т.2 от КТ:
В нормата на чл.128 КТ е установено
по императивен начин основното задължение
на работодателя да изплаща на работника (служителя) уговореното в трудовия договор възнаграждение като насрещна престация за предоставената и използвана работна сила на служителя. При предявен
иск по чл.128 КТ в тежест
на работника (служителя) е да докаже, че претендираното от него неизплатено
възнаграждение действително
е било уговорено с работодателя, и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на
работодателя е да докаже, че дължимото
възнаграждение действително
е било изплатено. В конкретната хипотеза правилно и в съответствие със
събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че за
исковия период от време между страните е съществувало трудово правоотношение като ищецът е престирал
на ответника работната си
сила, изпълнявайки длъжността
"групов технически ръководител"
с уговорено основно трудово
възнаграждение в размер на 750 лв..
Обоснован е правилен извод, че за ответника като работодател предвид двустранния и възмезден характер
на трудовото правоотношение (чл.242 КТ) е възникнало
основното задължение по чл.128 КТ да заплаща месечно на ищеца в качеството му на служител уговореното трудово възнаграждение. В тази връзка съдът счита, че са налице основанията в
закона за ангажиране отговорността на ответника-работодател да заплати на въззиваемия-ищец сумата от 565.15 лв.,
представляваща нетно трудово възнаграждение за периода
от м.03.2014г. - м.04.2014г.. Не може да бъде споделен доводът
на въззивника, че е
заплатил на ищеца дължимото му нетно трудово възнаграждение за периода от
м.03.2014г. - м.04.2014г. в размер на 565.15 лв., който факт не е отчетен от
експерта в изготвеното от него заключение на съдебно-счетоводна експертиза.
Противно на поддържаното от въззивника - в приетото по делото заключение на
съдебно-счетоводна експертиза изрично е посочено, че при изчисляване на размера
на неплатеното нетно трудово възнаграждение за исковия период са приспаднати
извършени от работодателя частични плащания преди завеждане на исковата молба в
съда за м.03. и м.04.2014г.. Заявените с въззивната жалба общи възражения срещу
приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза съдът намира, че
не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са подкрепени от
събрани по делото доказателства, приема за неоснователни. Правилно СРС е
кредитирал приетото по делото като неоспорено заключение на съдебно-счетоводна
експертиза и е уважил предявените искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ.
По исковете с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД:
Във въззивната жалба не се съдържат конкретни
оплаквания досежно порочността на съдебен акт в частта на присъдена мораторна
лихва върху главница от
565.15 лв., предвид на което съдът споделя
мотивите на първоинстанционния съд
и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях като счита, че решението в частта относно присъдената мораторна лихва е законосъобразно, постановено при
правилно приложение на материалния закон, няма допуснати процесуални нарушения
в хода на съдебното производство.. Правилно е прието
от СРС с оглед акцесорния
характер на претенцията за обезщетение
за забава върху задължението
за заплащане на главница и предвид установеното по отношение
на главното вземане, че основателна се явява и претенцията за дължимата мораторна лихва, като досежно размера на присъдената
лихва първоинстанционният съд е кредитирал приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на крайните изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд съдебното решение в обжалваните части, в т.ч. и в частта
на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата
страна, като на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК въззивника-ответник следва да бъде осъден да
й заплати сумата от 350.00 лв., представляваща направени разноски за платено
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, съгласно договор за правна
защита и съдействие и списък на разноски по чл.80 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение №301633 от 22.12.2017г., постановено по гр.дело
№36899/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 68-ми състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА „Г.”
АД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на С.Д.Г.,
с ЕГН **********, с адрес: ***; на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 350.00 лв.
/триста и петдесет лева/, сторени разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:
1./
2./