Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 10.11.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети октомври през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 4009 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 25.02.2020г.,
постановено по гр.д. № 16632/2019г. на СРС, ГО, 163 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединените искове от „Т.С.” ЕАД срещу Г.Е.Б. с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150
от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер
на 570, 49 лева, представляващо стойност на
доставена топлинна енергия за топлоснабдяван
имот – апартамент № 35, находящ се в гр. София, жк „*****,
абонатен номер 204783, за периода от м.07.2015г. до м.04.2017г.,
ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК до окончателното
и изплащане; за сумата от 36, 11 лева – главница за цена за услугата дялово
разпределение за периода от 01.07.2015г. до 30.04.2017г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410
от ГПК до окончателното изплащане; за установяване
съществуването на вземане в размер на 56, 81 лева, представляващо обезщетение
за забава върху главницата за доставена топлинна енергия в размер на законната
мораторна лихва за периода от 16.09.2015г. до 17.07.2018г. и за сумата от 6, 88
лева – обезщетение за забава върху главницата за цена за услуга дялово
разпределение за периода от 16.09.2015г. до 17.07.2018г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 48722/2018г.,
СРС, ГО, 163 състав.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Г.Е.Б., в която са релевирани оплаквания за
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за
нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че решението е постановено
при неизяснена фактическа обстановка, доколкото ищецът не е доказал, че е
издавал фактури на името на ответницата. Напротив, било установено, че фактури
са издавани на името на трето за спора лице – Ц.А.И., която според
представените от самия ищец писмени доказателства е титуляр на сметката за ап.
№ 42. В жалбата са развити съображения, че приложените съобщения към фактури не
доказват задължение на ответницата, тъй като в тях няма нито един
индивидуализиращ белег, който да ги свързва с ответницата – няма име, адрес,
апартамент, дори няма посочен абонтен номер. Счита, че при липсата на
ангажирани първични счетоводни документи, изводите на СРС за основателност на
исковете са необосновани, а заключенията на приетите експертизи не следва да се
кредитират. По изложените съображения е направено искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се
отхвърлят.
Ответникът по
жалбата "Т.С." ЕАД изразява становище за неоснователност на същата.
Привлеченото на страната на ищеца трето лице-помагач –
„Т.С.” ЕООД, не изразява становище по жалбата.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението на СРС
е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и съответно използването
от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на
топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
ответникът е потребител на топлинна енергия за исковия период, поради което
дължи заплащане на доставената в имота топлинна енергия, като стойността на
задължението е определено в съответствие с кредитираното заключение на съдебно-техническата
експертиза.
Договорът за търговска
продажба на топлоенергия на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди
се
счита за сключен с конклудентни действия - арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува
одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в
сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите - арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ /в относимата към процесния случай редакасция - ДВ, бр. 54 от 2010 г., в сила от 16.07.2010 г./ Всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Следователно, купувач /страна/ по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик
или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е
задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото
дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1
от ЗЕ императивно установява кой е страна
по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е
единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно
право на ползване.
На етапа на въззивното производство не е спорно
обстоятелството, че ответникът е титуляр на правото на собственост върху процесния
имот за исковия период, което се установява и от приетия по делото и неоспорен
договор за покупко-продажба от 18.05.2006г., обективиран в нотариален акт с №
150, том I, рег. № 2131, дело № 131 от 2006г. Следователно ответникът има
качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1,
т. 42 от ДР на ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 74 от 2006г. /, респ. на битов клиент
съгласно §
1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл.
153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012г./. Установено
е принципното съществуване на облигационно правоотношение между страните за
процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по
който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответникът дължи заплащане на
стойността на ползваната услуга. Касае се за договор при публично обявени общи
условия по реда на ЗЕ, по който жалбоподателят, като собственик на топлоснабден
имот в сграда в режим на етажна собственост, се явява страна по силата на
посочената по-горе законова разпоредба.
Съобразно действащата нормативна уредба, ответникът се явява заварен потребител на топлинна енергия за битови нужди. Предвид елемента на административно регулиране, установен в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на
съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/. С оглед изложеното възраженията
на ответницата относно пасивната й материална легитимация, основани на факта, че
трето за спора лице е посочено като получател на услугата в издадените фактури,
е неотносимо към предмета на спора. Освен това, обстоятелството дали и кога е
открита партида при ищцовото дружество е ирелевантно, доколкото в разглеждания
случай /ответникът е изключителен собственик на имота за процесния период/
същата има само счетоводно значение и не може да дерогира законовата разпоредба
на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ.
Въпросът дали ответникът реално е ползвал топлинна
енергия е без значение – достатъчно е да е собственик на жилище в
топлоснабдяваната сграда, за да се счита за потребител. При това те остават
такива дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни
тела в жилището, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната норма на чл.
153, ал. 6 от ЗЕ остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.
Съдържанието на този договор е уредено в представените Общи условия, утвърдени
от ДКЕВР, които обвързват ответниците дори и без да са ги приели изрично
съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ и доколкото не се
твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ – няма
твърдения, нито данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ.
По изложените съображения се налага извод за неоснователност на възраженията на
ответниците за липса на пасивна материална легитимация по предявените искове.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/,
като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Установено е въз
основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което не е оспорено от ответника и съдът го кредитира
изцяло като обективно и компетентно, че делът на ответника за отопление на имота,
за сградна инсталация и битово горещо
водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба. Технологичните разходи
за топлинна енергия в абонатната станция са били отчислявани за сметка на
топлопреносното предприятие. Количеството топлинна енергия, постъпило в сградата
– етажна собственост, се измервала чрез монтиран в абонатната станция топломер,
който е преминал на периодични метрологични проверки за техническа годност и е
бил годно средство за търговско измерване /спазени са изискванията на Закона за
измерванията и Наредбата за проверка на средствата за измерване, предвиждащи
задължителна метрологична проверка, която за класа уреди общи топломери трябва
да се извършва през две години/. Въз основа на този извод на вещото лице,
неоспорен по предвидения за това ред, съдът приема за неоснователни релевираните
от ответника оспорвания, че количеството на топлинната енергия не е било
измерено коректно, че липсват доказателства за реално доставеното количество
топлинна енергия в имота, че не са приложени изискванията на ЗЕ във връзка с
дяловото разпределение. В заключението е посочено още, че начислените суми за
процесния период са в съответствие с действащите нормативни актове – Наредба №
16-334/06.04.2004г., ЗЕ, Общите условия за продажба на топлинна енергия. Сумите
за потребена топлинна енергия в имота на ответника била начислявана на месечни
вноски, определени по прогнозна консумация за имота и една изравнителна сметка.
За процесния период в имота не е имало монтирани отоплителни тела и съответно
не са монтирани топлоразпределители, като е начислявана единствено сума за
топлинна енергия за сградна инсталация. Съгласно уточнението на вещото лице,
направено в проведеното публично съдебно заседание на 07.02.2020г., за отоплителен
сезон 2016г. – 2017г. консумацията на топла вода в имота е определена служебно
за един брой лица, тъй като в имота не е осигурен достъп за проверка на
показанията на водомера. Количеството топлинна енергия, отдадена от сградна
инсталация, била определяна въз основа на пълния отопляем обем на имота по
проект и в съответствие с изискванията на Наредба № 16-334/2004г. за
топлоснабдяването, като същата е определена съобразно действащите за периода
норми и ограничения. С оглед изложеното се налага извод, че ищецът е установил
по реда на пълното и главно доказване, че е начислена реално потребената топлинна енергия. Въз основа на съдебно-техническата
експертиза се установява още, че ответникът е давал достъп до уредите за
индивидуално разпределение за отчет за отоплителен сезон 2015г. - 2016г., че
отчетите са редовно извършвани и начисляванията при изравняванията са въз
основа на реално отчетено количество топлинна енергия съгласно дяловото разпределение. Неоснователни са доводите, че изводите на вещото лице
се основават единствено на едностранно съставени от ищеца документи /фактури и
извлечение от сметка/. Напротив, по делото са приети като писмени доказателства
изготвените от фирмата за дялово разпределение изравнителни сметки за
потребената топлинна енергия в процесния имот, които не са оспорени от ответницата.
В същите са посочени резултати от изравняването за исковия период. Неоспорени
са и приложените талони за отчети на уреди за дялово разпределение за процесния
период, които са подписани от абоната без забележки. В този смисъл наведените
от жалбоподателката възражения за неизвършено отчитане на реално доставената и
потребена топлинна енергия в имота са неоснователни.
Обстоятелството колко точно количество топлинна
енергия е доставено в сградата и в жилището на ответника е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 ГПК. В
случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено
от общия топломер, който отговаря
на метрологичните изисквания и е годно средство за търговско измерване. От
заключението на приетата съдебно-техническа експертиза се установява, че в
конкретния случай дяловото разпределение е извършено правилно и съобразно
нормативните изисквания, като начислените на ответника суми съответстват на
действително дължимите.
Доколкото няма доказателства да е заплатена претендираната
за исковия период главница, то следва да се приеме, че за процесния период ответникът дължи на ищцовото дружество
заплащане на присъдената с решението на СРС сума за главница в размер на 570,
49 лева, представляваща стойността на потребената топлинна енергия с включени
изравнителни сметки.
В този смисъл при установеното облигационно
правоотношение между страните и при съобразяване на действащата през процесния
период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия, правилно СРС е приел, че исковете
за главници и обезщетение за забава са основателни до размерите и за периодите,
посочени в обжалваното решение. Предвид
липсата на конкретни оплаквания във въззивната жалба срещу приетите за
установени от СРС факти относно иска за обезщетение за забава /конкретно
относно изпадането в забава за плащане на главното парично задължение, началния
и крайния период на забавата и размера на вземането/, настоящият съдебен състав
препраща на основание чл. 272 от ГПК към мотивите на решението на СРС в частта
досежно претенцията за лихва.
По предявените искове за цена за услугата дялово
разпределение:
В жалбата не са изложени конкретни оплаквания срещу
правилността на изводите на СРС относно претенцията за установяване
съществуването на вземане за цена за услугата дялово разпределение, поради
което в решаващата си дейност настоящият съдебен състав следва да съобрази
установените фактически положения от първоинстанционния съд по този иск. В
допълнение следва да се посочи, че всички дейности и обществени отношения,
свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното законодателство в
областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и
осъществяването на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия.
Според чл.
139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм., ДВ, бр. 74 от 2006г./, дяловото
разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно
или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След
изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012г./
отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се
възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват
дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на
търговците, вписани в публичния регистър по чл.
139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово
разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл.
139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не
са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване
на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл.
139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на
потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното
предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна
енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на
клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено
лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на
плащане на услугата дялово разпределение.
В случая въззивният съд приема, че
услугата дялово разпределение е била реално извършена за имота на
ответниците, поради което претенцията за заплащането й е установена в своето
основание, а по отношение на нейната стойност следва да се кредитира
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според което размерът на
дължимата цена за предоставената услуга за исковия период е 36, 11 лева.
Предвид липсата на конкретни оплаквания във въззивната
жалба срещу приетите за установени от СРС факти относно иска за обезщетение за
забава върху главницата за дялово разпределение /конкретно относно изпадането в
забава за плащане на главното парично задължение, началния и крайния период на
забавата и размера на вземането/, настоящият съдебен състав препраща на
основание чл. 272 от ГПК към мотивите на решението на СРС в частта досежно
претенцията за лихва.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд
с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с
нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на делото и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски
в общ размер на 250 лева, от които 100 лева за юрисконсултско
възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от
Наредба за заплащането на правната помощ и сумата от 150 лева – заплатено
възнаграждение за особения представител на въззивника.
С оглед изхода на спора и предвид задължителните
разяснения, дадени в т. 7 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по
тълкувателно дело № 6/2012г., ОСГТК, въззивникът
следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС дължимата за въззивното
обжалване държавна такса в размер на 25 лева, доколкото въззивното производство
е инициирано чрез назначения по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен
представител.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и предвид цената на
предявените искове настоящото решение е окончателно.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 50825
от 25.02.2020г., постановено по гр.дело
№ 16632/2019г. по описа на СРС, ГО, 163 състав.
ОСЪЖДА Г.Е.Б., ЕГН **********,*** да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *****, седалище и адрес на управление *** Б, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК сумата от 250 /двеста и
петдесет/ лева – съдебни разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА Г.Е.Б., ЕГН **********,*** на основание чл. 78, ал. 6
от ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СГС сумата
от 25 /двадесет и пет/ лева, представляваща дължима
държавна такса за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено
от ищеца трето лице-помагач "Т.С." ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.