Разпореждане по дело №255/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

С Присъда № 106/30.09.2010 г., постановена по Н.О.Х.Д. № 1012/2010 г. по описа на РС – К., същият съд е признал П. Г. Д. Г., роден на **.**.****. г. в с. К., общ. М.б., обл. Х., живущ в Г. К., български гражданин, със средно образование, разведен, пенсионер, неосъждан, ЕГН *, за виновен в това, че на 11.09.2010 г. в Г. К. управлявал моторно превозно средство – лек автомобил марка „Фолксваген Венто” с рег. № К 8745 АК, с концентрация на алкохол в кръвта си над 1,2 на хиляда, а именно 1,66 на хиляда, установено по надлежния ред, поради което и на основание чл. 343б, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК му е наложил наказание „Пробация” със следните пробационни мерки: „задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от 1 година при периодичност 2 пъти седмично и „задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от 1 година. На П., на основание чл. 343г вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК, е наложено и наказание „Лишаване от право да управлява МПС” за срок от 16 месеца. Със същата присъда посоченият подсъдим е осъден да заплати направените разноски по делото в размер на 30 лева.

В законоустановения срок срещу така постановената присъда е подадена въззивна жалба от защитника на подс. Г. – А. Г. Б. от АК - К.. В жалбата е изложено становище за необоснованост на обжалваната присъда, както и за противоречие на същата с материалния и процесуалния закон. Изрично се сочи, че разпитаният св. К. не може да обясни кога подсъдимият е употребил алкохол – преди или след управлението на лекия автомобил, както и че пристигналите на място контролни органи също не са установили доказателства, от които да е видно, че Г. е управлявал автомобила след употреба на алкохол. Въз основа на горното се моли въззивният съд да отмени атакувания първоинстанционен съдебен акт, като при условията на алтернативност се иска делото да бъде върнато на прокурора или на първоинстанционния съд за отстраняване на допуснати отстраними съществени нарушения на процесуалните правила или да бъде постановена нова, оправдателна присъда. При условията на евентуалност от въззивния съд се иска изменяванÕ на постановената първоинстанционна присъда посредством намаляване размера на наказанието или прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление.

В срока по чл. 322 от НПК не са постъпили писмени възражения срещу подадената жалба. Не са постъпили и допълнителни писмени изложения за допълване на доводите, посочени в жалбата, по реда на чл. 320, ал. 3 от НПК.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция подсъдимият, редовно призован, не се явява. В заседанието се явява защитникът му, който поддържа така подадената жалба. Счита, че по делото не са събрани категорични доказателства досежно управлението на автомобила от страна на П.. В тази връзка сочи обстоятелството, че в съставения по повод инкриминираното деяние акт за установяване на административно нарушение (АУАН) като свидетел не е посочен свидетелят в настоящото наказателно производство К., който е сигнализирал полицията, а като такъв е посочен полицейски служител, който не е очевидец на инцидента и само е присъствал при съставянето на акта. Излага становище, че споменатият свидетел К., доколкото не бил посочен в акта, „не може да бъде третиран като свидетел, който да бъде полезен на обвинението”. Счита, че факта на управление на автомобила от страна на П., не е регистриран от служителите на МВР, съставили споменатия АУАН, поради което и не можело да се говори за извършване на престъпление, доколкото в основата на обективния състав на престъплението, за което е повдигнато обвинение на П., е административното нарушение, като само по-високата концентрация на алкохола го прави престъпление. Твърди, че е налице погрешно формирано вътрешно убеждение у първоинстанционния съд, което защитникът на П. третира като процесуално нарушение. Иска от въззивния съд да уважи жалбата, включително направените в нея искания.

Прокурорът от ОП – К. счита въззивната жалба за неоснователна и моли второинстанционният съд да я остави без уважение, като потвърди обжалваната присъда. Излага становище, че първата съдебна инстанция правилно е анализирала доказателствата по делото и е стигнала до правилни изводи относно фактите и относно правото, определено е справедливо наказание и не са налице основания за изменение на присъдата, не са допуснати нарушения на процесуалните правила, които да налагат отмяна на атакувания съдебен акт.

Въззивният съд намира, че процесната жалба е процесуално допустима, като подадена в законоустановения срок, при спазване на изискванията за форма и съдържание, а по същество е неоснователна. Съдът, след като провери изцяло - по реда на чл. 314 от НПК - обжалваната присъда, независимо от основанията, посочени във въззивната жалба, намира:

По делото се установява следната фактическа обстановка:

На 11.09.2010 г., в късния следобед, подс. Г., отишъл на гости у своя позната, живуща в Г. К., блок „П.” 3. До споменатия блок Г. стигнал с лек автомобил марка „Фолксваген”, модел „Венто”, с рег. № К 8745 АК, който паркирал на паркинга пред блока. При пристигането си на паркинга подс. Г. бил забелязан от св. К., живущ в същия блок, на 4-тия етаж, който познавал Г., макар да не го бил виждал от около 20-30 години. У дома на своята позната Г. Г. употребил алкохол. Около 18:00-18:30 часа на същата дата подсъдимият се качил в споменатия автомобил и започнал да прави маневри с него, за да излезе от мястото, където бил паркирал. При това той закачил леко паркирания отдясно автомобил, а после ударил и натиснал паркирания зад управляваното от него МПС лек автомобил марка „Фолксваген”, модел „Поло”, с рег. № К 1457 АТ, собственост на В.А. от Г. К.. При това хората пред блока се развикали, Г. спрял да маневрира и излязъл от колата. Тези действия на П. били наблюдавани от св. К. от терасата на жилището му. К., като видял действията на П. и като съобразил обстоятелството, че паркингът пред блока бил място, където играели деца, сигнализирал Полицията. Във връзка със сигнала на К., около 18:30 часа на същата дата, свидетелите П. и П., служители на РУ на МВР – К., били изпратени на местопроизшествието. Когато пристигнали там, полицейските служители намерили П. до автомобила марка „Фолксваген”, модел „Венто”; Г. бил стоял там през цялото време след излизането си от колата. Полицаите установили, че по спомÕнатия по-горе лек автомобил марка „Фолксваген”, модел „Поло”, има боя като тази, с която бил боядисан автомобилът модел „Венто”. Подс. Г. бил видимо пиян. Той обяснил на полицаите, че не е управлявал автомобила, до който стоял. Св. К., който вече бил слязъл на паркинга, обаче заявил пред полицейските служители, че е видял Г. да управлява същия лек автомобил. Подсъдимият бил изпробван за алкохол с техническо средство „Дрегер 0178”, при която проба бил установено наличие на алкохол в кръвта на водача 1,71 на хиляда. На Г. Г., от страна на св. П.(същият бил на длъжност мл. автоконтрольор при сектор „ПП-КАТ” при ОДМВР – К.) бил съставен АУАН (№ 1877/11.09.2010 г.) за нарушения по чл. 40, ал. 1 и чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП, при което му било изизето и свидетелството за управление на МПС. Водачът Г. отказал да подпише акта. На Г. бил издаден също така и талон за медицинско изследване съгласно Приложение № 1 към чл. 3, ал. 2 от Наредбата за реда за установяване употребата на алкохол или друго упойващо вещество от водачите на моторни превозни средства (НРУУАДУВВМПС), връчен на същия водач на 11.09.2010 г. в 20:00 часа и подписан от него; в талона се съдържало уведомление до П., че следва да се яви в ЦСМП – К. до 20:45 часа. Г. Г. бил изследван за алкохол, във връзка с което бил съставен съответният протокол съгласно Приложение № 2 към чл. 10, ал. 2 от НРУУАДУВВМПС. При изследването от Г. били взети проби кръв на 11.09.2010 г. в 20:10 часа. Пробите били опаковани съгласно изискванията на посочената наредба и изпратени за изследване в специализираната химическа лаборатория към ОДМВР – К.. По отношение на така взетите кръвни проби, в споменатата лаборатория, било извършено химическо изследване – експертиза (назначена с постановление на разследващия орган), за което бил съставен протокол съгласно Приложение № 3 към чл. 17 от НРУУАДУВВМПС. В резултат на изследването било установено количество етилов алкохол в пробите 1,66 на хиляда.

Подс. Г. бил задържан от полицейските органи по реда на чл. 63, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, относно което била издадена Заповед за задържане на лице с рег. № 336/11.09.2010 г. (издадена отново от св. П.). Г. бил освободен на следващия ден, в 18:30 часа.

На 15.09.2010 г., във връзка с гореспоменатия АУАН, била издадена Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗПАМ) по реда на чл. 171, т. 1, б. „б” от ЗДвП (№ 282/15.09.2010 г.), издадена от началника на сектор „ПП” при ОДМВР - К., съгласно която свидетелството за управление на МПС на П. било отнето временно, до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 6 месеца.

Подсъдимият е осъждан с присъда от 1966 г., относно което осъждане е реабилитиран по право през 1969 г. Същият има добри характеристични данни.

Горната фактическа обстановка се установява от показанията на свидетелите К., П. и П., от заключението на извършената химическа експертиза, от приложените по делото заповед за задържане, ЗПАМ, два екземпляра на АУАН, талон за медицинско изследване, протокол за медицинско изследване, справка за съдимост и характеристична справка, а също и – отчасти – от обясненията на подс. Г..

Действително, относно обстоятелството, че подсъдимият е управлявал лекия автомобил малко преди пристигането на полицейските служители, при което са ударени леко два други автомобила, е посочено единствено в показанията на св. К., които показания, в тази им част, противоречат на обясненията на П.. Настоящият съд обаче кредитира показанията на посочения свидетел изцяло. Следва да се има предвид това, че К. не се явява лице, заинтересовано от изхода на делото. Показанията му, освен това, са последователни и логични. От друга страна, не може да не бъде отчетено това, че обясненията на подс. Г. освен доказателствено средство, представляват и средство за защита, т. е. – изхождат от заинтересовано от изхода на делото лице. Свидетелските показания на К. намират опора и в показанията на също така незаинтересованите от изхода на делото свидетели П.и П.. П.е посочил, че полицейските служители са установили следи от боята на автомобила модел „Венто” върху автомобила, модел „Поло”. П. също заявява, че се е установило наличието на такъв удар, какъвто твърди св. К.. Освен това следва да се обърне внимание върху посоченото от самия подсъдим в показанията му, че бил спорил с някакъв мъж пред блока, който го бил питал защо е карал кола, след като е употребил алкохол. Задаването на такъв въпрос към Г. Г. от това неустановено по делото лице не би имало каквато и да било логика, ако подсъдимият действително не беше управлявал автомобила в процесния период, а само е стоял до него, като твърди Г., още повече, че не това лице е присъствало впоследствие при идването на полицейските служители и съставянето на АУАН, а е присъствал св. К. (което би било логично, ако визираното лице би имало някакъв интерес да припише на П. управлението на автомобила със съответните му последствия). Заявеното от П., че е спорил с въпросния мъж съответства и на показанията на К. относно това, че Г. Г. е спрял да извършва маневри с автомобила, след като хората се развикали. В тази връзка и с оглед цялостната преценка на показанията на К. обаче (доколкото отделните части от изложеното от този свидетел не могат да бъдат разглеждани по друг начин освен като единна система) следва да бъде обсъдено и това, че, от една страна, св. К. е посочил, че подс. Г. е блъснал както паркираната зад него кола, така и дясностоящият автомобил, а, от друга страна, данни за следи от удар по паркирания от дясно автомобил не се съдържат нито в съставения АУАН, нито в показанията на полицейските служители П. и П.. Настоящият съдебен състав счита, че показанията на К. следва да бъдат кредитирани и в тази им част. Това е така, защото свидетелските показания на последния, както беше посочено, са последователни и логични – от една страна, а – от друга страна, както също беше споменато, този свидетел не се явява заинтересовано от изхода на делото лице; К. е единственият участник в наказателното производство, който не е заинтересован от изхода му и който, едновременно с това, излага пред съда преките си впечатления от процесния случай, т. е. – относно това дали подсъдимият е управлявал или не автомобила. Липсва и каквато и да била логика в даването на недостоверни показания от страна на К. в този аспект. Това, че полицейските служители не са установили следи от удари и върху други автомобили не означава, че такива удари не е имало.

Доводът, изложен от защитника на П., в смисъл, че св. К. не бил установил кога Г. Г. е употребил алкохол (преди или след управлението на МПС) не може да бъде споделен. В показанията на К. се сочи, че подс. Г., след като е прекратил маневрирането, е слязъл от автомобила и е останал там до идването на полицейските служители, които вече са установили наличието на алкохол в кръвта на водача в горепосочената концентрация. В самите обяснения на П. се сочи, че е употребил алкохол при гостуването у неговата познатата, след пристигането му там с автомобила.

Показанията на свидетелите П.и П. са логични, последователни, намиращи опора в други доказателствени материали, а, освен това, изхождат от незаинтересовани от изхода на делото лица, поради което също следва да бъдат кредитирани.

Съдът кредитира и заключението на назначената химическа експертиза. Същото е обосновано, дадено от компетентно лице, намира опора в останалите доказателствени материали по делото, като протоколът от експертизата е съставен при спазване на изискванията на НРУУАДУВВМПС.

Настоящият съдебен състав кредитира приложените по делото талон за медицинско изследване, протокол за медицинско изследване, справка за съдимост и характеристична справка и ЗПАМ, които официални документи са издадени от компетентни длъжностни лица, незаинтересовани от изхода на делото, съставени са по установения ред и форма, като съдържанието им не противоречи на останалите доказателствени материали по делото. Въззивният съд кредитира и съдържанието на съставения на Г. АУАН досежно фактите, посочени в него и възприети непосредствено от актосъставителя - св. П.. Този АУАН е съставен от компетентно длъжностно лице, както вече беше посочено – незаинтересовано от изхода на делото. Следва да се посочи, че липсата на отбелязване на датата и часа на правонарушението, във връзка с което е съставен акта, в първоначалния му вариант, която липса е видна от представения и приобщен като доказателство в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд екземпляр от същия АУАН (където съответните данни липсват, за разлика от приобщения към материалите по досъдебното производство екземпляр на акта), по никакъв начин не означава, чÕ този акт няма доказателствено значение. Как тази липса се отразява на процесуалната редовност на акта е съвсем отделен въпрос, който ще бъде разгледан по-долу. В обсъждания АУАН обаче са възпроизведени данни, имащи значение за делото и възприети лично от съставителя – св. П.. Последното се отнася и до по-късно нанесените дата и час.

Съдът не кредитира обясненията на П. в частта относно това, че последният не бил управлявал автомобила, а само се намирал до него. По-горе беше изложено защо досежно този въпрос следва да се даде вяра на показанията на св. К., които са в противния смисъл. В останалата си част обясненията на Г. са логични и последователни и намират опора в други доказателствени материали, поради което и следва да бъдат кредитирани в съответната им част.

При така установената фактическа обстановка следва правният извод, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 343б, ал. 1 от НК, до който правилен извод е стигнал и първоинстанционният съд.

От обективна страна, подс. Г. Г., на инкриминираната дата, е управлявал горепосоченото МПС с концентрация на алкохол в кръвта си над 1,2 на хиляда, а именно 1,66 на хиляда, установено по надлежния ред, т. е. – при спазване на изискванията на НРУУАДУВВМПС.

Следва да бъде отбелязано, че наличието на порок в съставения АУАН, изразяващ се в непосочване на дата на правонарушението, не влияе върху наказателната отговорност на водача Г. (доводи във връзка с тези обстоятелства са релевирани от защитника на П. в хода на първоинстанционното производство); същото се отнася и до липсата на посочен час, като въззивният съд, в този си състав, не счита, че тази липса, сама по себе си, представлява порок на акта. Действително, съставът на престъплението по чл. 343б, ал. 1 от НК изисква наличието на алкохол в кръвта на управляващия превозното средство водач да е установена „по надлежния ред”. Надлежният ред е редът по споменатата НРУУАДУВВМПС. Следва да се държи сметка за това, че тази наредба е издадена въз основа на чл. 174, ал. 4 от ЗДвП. Посочената разпоредба от ЗДвП е част от административно-наказателните разпоредби на същия закон. Съответно, в наредбата се включват и изисквания към съдържанието на съставения във връзка с констатираното правонарушение АУАН, връчването на екземпляр от него на нарушителя и пр. Такъв акт следва да се състави, дори когато контролният орган, който извършва непосредствената проверка за алкохол, прецени, че се касае не за административно нарушение, а за престъпление от общ характер. Това е така, защото и в този случай същият контролен орган нито има възможност да откаже да образува административно-наказателно производство, нито има компетентност да прекрати административно-наказателното производство по реда на чл. 33, ал. 2 от ЗАНН; компетентност да прекрати административно-наказателното производство на последното посочено основание има само административно-наказващият орган, който следва да се произнесе по преписката. Поради всичко това съвсем естествено се явява регламентирането в НРУУАДУВВМПС на дадени изисквания, свързани със съставяне на АУАН. Макар изрично формулирано изискване за съставяне на такъв акт като част от процедурата по установяване на наличието на алкохол в кръвта на водача да липсва в самата наредба, предвид посоченото по-горе, действително следва да се приеме, че такова изискване имплицитно се съдържа в наредбата. Поради това се поставя въпросът има ли допуснато нарушение на процесуалните правила във връзка с липсата на посочване на някои данни в първоначално съставения АУАН и ако да, то какво е това нарушение и съществено ли е. Последният посочен въпрос следва да се поставя винаги, когато се обсъжда значението на дадено процесуално нарушение. Това е така, защото установяването от страна на законодателя на която и да е процедура никога не е самоцелно и винаги има за задача да осигури на съответния участник в производството възможност да защити адекватно правата и законните си интереси. В някои случаи, разбира се, самият законодател е преценил, че конкретно нарушение на процесуалните правила е винаги съществено (например нарушенията по чл. 348, ал. 3, т. 2-4 от НПК), но процесният случай не е такъв. Липсата на посочване на дата на нарушението при съставянето на акта действително се явява нарушение на изискването на чл. 42, т. 3, пр. 1 от ЗАНН. При извършване на преценка относно значението на това нарушение обаче се стига до извода, че то не е довело до затрудняване упражняването на правото на защита на подс. Г. Г., следователно – не е съществено. Видно е от обясненията на П. и въобще от всички доказателства по делото, че последният е разбрал съвсем правилно срещу какво обвинение се защитава и то още по време на съставяне на акта от полицейските служители. На тях, както е безспорно установено по делото, Г. е заявил, че не е управлявал автомобила, а само е стоял до него, каквато защитна теза подсъдимият поддържа и пред съда. На нито един последващ етап подс. Г. не е бил дори в минимална степен затруднен в това да разбере срещу какво твърдение следва да се защитава. От друга страна, от събраните по делото доказателства, в това число чрез разпит на актосъставителя в съдебно заседание, безспорно се установява във връзка с кое точно нарушение, включително като дата и приблизителен час на извършване, е съставен процесния АУАН. Щом визираната липса на реквизит не представлява съществено процесуално нарушение, то на основание на тази липса не може да се счита, че установяването на съдържанието на алкохол в кръвта на водача Г. не е извършено по надлежния ред по смисъла на чл. 343б, ал. 1 от НК. Спазване на надлежния процесуален ред винаги ще има, когато, макар и да са допуснати процесуални нарушения, те не са съществени. Например, дадено обстоятелство, представляващо част от предмета на доказване по чл. 102 от НПК, ще бъде установено по реда, предвиден в същия кодекс по смисъла на чл. 104, пр. 3 от НПК, въпреки наличието на нарушения на процесуалните правила при извършването на съответното действие по разследването или съдебно следствено действие, ако тези нарушения не са съществени. В тази връзка се налага да се уточни и това, че и при прилагане на правилата на административно-наказателното производство, дори когато е допусната нередовност в акта, ако по безспорен начин е установено извършването на нарушението, самоличността на нарушителя и неговата вина, то от последния следва да се търси съответната отговорност – арг. от чл. 53, ал. 2 от ЗАНН. Досежно липсата на изписан в акта час на извършване на правонарушението, то следва да се посочи, че ЗАНН, в това отношение, поставя конкретно изискване единствено за уточняване на датата на извършване на нарушението, но не и на часа на извършване – виж чл. 42, т. 3 от ЗАНН. Разбира се, въпросът може да бъде поставен и в контекста на изискването по чл. 43, т. 4 от ЗАНН, а именно – в акта да бъде описано самото нарушение и обстоятелствата, при които е извършено. Най-общо казано, това означава изискване за индивидуализиране на нарушението, което контролният орган счита за осъществено, за да може да разбере лицето, посочено като нарушител, срещу какво се защитава, т. е. – какво му се вменява във вина. Както беше изложено по-горе, в конкретния случай подсъдимият е разбрал още към момента на съставяне на акта какво точно деяние се твърди, че е извършил. Следователно, липсата в акта на уточнен час на извършването на нарушението на още по-малко основание спрямо липсата на посочена дата може да бъде причина да се направи извод, че не е спазен „надлежния ред” по смисъла на чл. 343б, ал. 1 от НК. Тази липса въобще не представлява процесуално нарушение, а още по-малко – съществено такова. Прочие, актът по никакъв начин не може да бъде квалифициран като „нищожен”, както твърди защитникът на П., още повече, че такова понятие, относимо към АУАН, липсва в действащото административно-наказателно право.

Във връзка с възражението на защитата в смисъл, че в акта за установяване на административно нарушение не бил вписан очевидецът – св. К., то само следва да се посочи, че именно и единствено това лице фигурира като свидетел в съставения АУАН. Освен това липсата на посочване на дадено лице като свидетел в акта за установяване на административно нарушение по никакъв начин не влияе на свидетелската годност на същото лице в наказателното производство.

Не може да бъде споделено и друго възражение на защитата, а именно – че контролните органи, пристигнали на място, не били установили доказателства, от които да е видно, че подсъдимият е управлявал МПС със съответната концентрация на алкохол в кръвта. Контролните органи са установили визирания факт чрез свидетеля–очевидец К., по допустим от ЗАНН начин, т. е. – „по надÙежния ред”.

Предвид изложеното по-горе, изводът на първоинстанционния съд относно това, че подсъдимият е осъществил от обективна страна престъплението, в което е обвинен, е напълно правилен и се споделя от настоящия състав.

От субективна страна, деянието е извършено при условията на пряк умисъл – чл. 11, ал. 2, пр. 1 от НК – подс. Г. е съзнавал общественоопасния характер на извършеното от него деяние, предвиждал е настъпването на неговите общественоопасни последици и е искал настъпването им.

Касателно определените на П. с първоинстанционната присъда наказания, настоящата съдебна инстанция съобрази следното:

По делото не са налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, както е приел районният съд, но е налице изключително такова обстоятелство, поради което действително и най-лекото предвидено в закона наказание, би се оказало несъразмерно тежко за П.. По-конкретно, става дума за това, че подс. Г. е управлявал МПС със съответната концентрация на алкохол в кръвта си на място, където му е било невъзможно да развие значителна скорост, а оттам – опасността да настъпят по-сериозни конкретни вредни последици от деянието е била в значително в по-малка степен в сравнение с типичните случаи по чл. 343б, ал. 1 от НК. Предвид това, не може да бъде споделен изводът, изложен в мотивите към атакуваната присъда, че степента на обществена опасност на деянието е типична. Отделно от горното, въззивният съд отчита като смекчаващо обстоятелство добрите характеристични данни на П.. Като такова обстоятелство следва да бъде отчетен и фактът, че подс. Г. не е извършил нито едно престъпление през един наистина дълъг житейски път, както е отбелязала първата съдебна инстанция, като единственото му осъждане е от 1966 г. (настъпването на реабилитацията за това осъждане не означава, че същото, като факт, не следва да бъде обсъдено в настоящото изложение, доколкото реабилитацията е свързана единствено с последиците на осъждането, които произтичат от закона, а не въвежда някаква правна фикция, че такъв факт никога не се е случвал).

Като отегчаващо отговорността обстоятелство следва да бъде отчетено това, че подсъдимият е извършвал маневри с автомобила при горепосочената концентрация на алкохол си в кръвта си на място в близост до други автомобили, където се изискват по-голямо внимание и по-добри умения при управлението на превозното средство, за да не бъдат увредени паркираните наблизо коли. На следващо място, като отегчаващо обстоятелство следва да бъде отчетено и това, че деянието е извършено в жилищен район, където има повече хора и на място, където е възможно да играят деца, от което следва и по-голям риск дадено лице да бъде увредено в резултат на недобро маневриране с превозното средство.

Що се отнася до концентрацията на алкохол в кръвта на водача, то тя, като стойност, е типична за този вид деяния.

Предвид изложеното по-горе относно наличието на изключително, смекчаващо отговорността обстоятелство, въззивният съд намира, че заменянето, извършена от районния съд с атакуваната присъда, на наказанието „лишаване от свобода” с „пробация” при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК, е правилно. Що се отнася до самата индивидуализация на наказанията („пробация” и „лишаване от право да се управлява МПС”), настоящият съд стигна до извода, че първата съдебна инстанция, като краен резултат, е определила на П. наказания, които са съобразени с принципа на съответствие между престъплението и наказанието (чл. 35, ал. 3 от НК), както и с целите на наказанието като мярка на публичноправна принуда съгласно чл. 36 от НК. Направеният по-горе от настоящия съдебен състав анализ на обстоятелствата по чл. 54 от НК, а именно – обществената опасност на деянието и дееца, както и смекчаващите и отегчаващите обстоятелства и тяхното значение, не доведе до различен краен извод по въпроса за индивидуализацията на наказанията. По-конкретно, районният съд е определил на П. наказание „пробация” с горепосочените пробационни мерки в размер, значително под средния, предвиден по чл. 42а, ал. 3, т. 1 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от НК. Следва да бъде посочено и това, че първоинстанционният съд е наложил единствените две мерки, чието налагане е задължително съгласно чл. 42а, ал. 4 от НК, като периодичността на пробационната мярка „задължителна регистрация по настоящ адрес” е минималната, допустима от закона съгласно чл. 42б, ал. 1 от НК. Що се отнася до наказанието „лишаване от право да се управлява МПС” за срок от 16 месеца, то същото, на основание чл. 343г вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК се налага задължително за престъпленията по чл. 343б от НК, като размерът на това наказание, определен от районния съд, е значително под средния (съобр. чл. 49, ал. 1 от НК) и съвсем малко над максимума на аналогичното административно наказание, предвидено за административното нарушение управление на МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда, но под 1,2 на хиляда (който е 12 месеца), съгласно чл. 174, ал. 1 от ЗДвП.

Налага се изводът, че определените на П. наказания са законосъобразни и не се явяват несправедливи.

Настоящата съдебна инстанция не констатира наличието на каквито и да било съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати било на досъдебната фаза, било от първоинстанционния съд; по-горе подробно беше обсъден въпросът относно спазване на „надлежния ред” по смисъла на чл. 343б, ал. 1 от НК. Във връзка с доводите на защитника на П., изложени в съдебно заседание пред въззивната инстанция, за наличие на процесуално нарушение, допуснато от първоинстанционния съд поради грешен правен извод, че има извършено престъпление, следва да се посочи това, че въпросът дали един извод на съда относно материалното право е правилен или погрешен (в случая изводът на районния съд, че има извършено престъпление при горепосочената квалификация е напълно правилен) няма каквото и да било отношение към въпроса за спазването на процесуалните правила. Пак във връзка с релевираните от защитата доводи се налага да се подчертае, че липсва какъвто и да било порок при формиране на вътрешното убеждение на районния съд. Такъв порок би имало, ако не бъдат спазени дадени процесуални изисквания относно начина, по който съдът следва да направи изводите си по фактите, каквито нарушения в случая липсват. Практически от страна на защитата изобщо и не се сочат конкретни такива нарушения, а доводът за наличие на порок при формиране на вътрешното убеждение на районния съд почива на становището, че е извършена погрешна оценка на доказателствения материал. Погрешната оценка на доказателствения материал, каквато в случая липсва, може да доведе до неправилни фактически констатации, съответно – до необоснованост на съдебния акт, но не и до наличие на процесуално нарушение.

Предвид изхода на делото, законосъобразно (в съответствие с разпоредбата на чл. 189, ал. 3 от НПК) се явява и осъждането на П. досежно разноските по делото.

Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд е пропуснал да приложи разпоредбата на чл. 59 от НК по отношение на така определените наказания, който пропуск следва да бъде отстранен с въззивното решение. Конкретно, що се отнася до наказанието „пробация”, то при изтърпяването му следва да бъде приспаднато задържането на П. по реда на ЗМВР съгласно чл. 59, ал. 1, т. 1, пр. 2 от НК. Касателно наказанието по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК, то е следвало да бъде приложена разпоредбата на чл. 59, ал. 4 от НК, доколкото подс. Г. е бил лишен по административен ред от правото да управлява МПС. Това е станало още при съставянето на акта, с който е установено нарушението, в съответствие с изискванията на чл. 172, ал. 3 от ЗДвП, а след това - и посредством гореспоменатата ЗПАМ от 15.09.2010 г., по реда на чл. 171, т. 1, б. „б” от ЗДвП, до решаване на въпроса за отговорността му (този въпрос е решава с постановяване на настоящото решение), но за не повече от 6 месеца. Датата, от която подсъдимият е бил лишен по административен ред (по смисъла на чл. 59, ал. 4 от НК) от правото да управлява МПС, е 11.09.2010 г., съответно – времето от 11.09.2010 г. до датата на постановяване на настоящото решение следва да бъде приспаднато при изпълнение на наказанието „лишаване от право да се управлява МПС” за срок от 16 месеца.

Предвид всичко изложено, първоинстанционната присъда следва да бъде потвърдена, като бъде приложена и разпоредбата на чл. 59 от НК съгласно посоченото по-горе.

Ето защо и на осн¯вание чл. 338 вр. чл. 334, т. 6 от НПК и чл. 59, ал. 1 и ал. 4 от НК, въззивният съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Присъда № 106/30.09.2010 г., постановена по Н.О.Х.Д. № 1012/2010 г. по описа на РС – К..

ПРИСПАДА на основание чл. 59, ал. 1 от НКпри изпълнение на наказанието„Пробация” с пробационни мерки: „задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от 1 година при периодичност 2 пъти седмично и „задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от 1 година, наложено с Присъда № 106/30.09.2010 г., постановена по Н.О.Х.Д. № 1012/2010 г. по описа на РС – К., на П. Г. Д. Г. със снета по делото самоличност, за извършено от него престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК, времето през което същият подсъдим е бил задържан по реда на чл. 63, ал. 1, т. 1 от ЗМВР съгласно Заповед за задържане на лице с рег. № 336/11.09.2010 г., издадена от П. П.П., мл. автоконтрольор при сектор „ПП-КАТ”, ОДМВР – К., а именно – 1 ден.

ПРИСПАДА на основание чл. 59, ал. 4 от НК при изпълнение на наказанието„Лишаване от право да се управлява МПС” за срок от 16 месеца, наложено с Присъда № 106/30.09.2010 г., постановена по Н.О.Х.Д. № 1012/2010 г. по описа на РС – К., на П. Г. Д. Г. със снета по делото самоличност, за извършено от него престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК,времето, през което същият подсъдим е бил лишен по административен ред от възможността да упражнява това право въз основа на Акт за установяване на административно нарушение № 1877/11.09.2010 г., съставен от П. П.П., мл. автоконтрольор при сектор „ПП-КАТ”, ОДМВР - К. и на Заповед № 292/15.09.2010 г., за прилагане на принудителна административна мярка, издадена от началника на сектор ПП при ОДМВР – К., а именно – времето от 11.09.2010 г. до датата на постановяване на настоящото съдебно решение.

Решението не подлежи на обжалване или протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1: 2: