Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.Плевен, 13.12.2018
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в публично съдебно
заседание на тринадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в
състав:
Председател: ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
Членове: РЕНИ ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ
КУНЧЕВА
при секретаря Дафинка
Борисова ……………. и в присъствието на
прокурора ……………………..……. като разгледа
докладваното от
съдията Емилия Кунчева в.гр.дело № 661 по
описа за 2018 година, на основание
данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С решение на Плевенски районен съд
от 25.05.2018 г., постановено по гр.д. № 8184/2017 г., съдът е признал за
установено на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК по отношение на Държавата,
представлявана от Министъра на земеделието, храните и горите, че Община П. е
собственик на следните земеделски имоти: нива с площ от 209.999 дка, от които
12.349 дка трета категория и 197.650 дка пета категория, находяща се в
землището на с. ***, местност „***“, съставляваща имот № 010006 по плана за
земеразделяне на същото землище, и нива с площ от 149.290 дка, трета категория,
находяща се в землището на гр. П., местност „***“, съставляваща имот № 208001
по плана за земеразделяне на землището.
Срещу така постановеното решение
пред Плевенски окръжен съд е постъпила въззивна жалба от Българската държава,
представлявана от Министъра на земеделието, храните и горите, чрез пълномощника
юрк. И.Д.. С жалбата е наведен довод за недопустимост на атакуваното с нея
решение на районния съд, тъй като съдът
е нарушил принципа на диспозитивното начало, като е признал права на
собственост на Община П. на основание, каквото не е било посочено в исковата
молба. Изложени са подробни съображения в подкрепа на този довод. Алтернативно
въззивният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, поради
погрешно тълкуване и прилагане на материалния закон относно това върху кои
земеделски земи възниква правото на собственост на държавата, по смисъла на чл.
24 от ЗСПЗЗ. Претендира обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото на районния съд за
произнасяне по предявения иск и алтернативно отмяната на решение и отхвърляне
на иска.
В съдебно заседание въззивната
жалба се поддържа от процесуалния представител на страната юрк. Ил.Д., който е
представил и писмена защита по делото.
Ответникът по въззивната жалба –
Община П. счита жалбата за неоснователна и моли окръжния съд да потвърди
решението на районния съд, чрез пълномощника адв. М.Д. ***. Подробни
съображения са изложени в представения писмен отговор на жалбата.
Настоящият съдебен състав на
Плевенски окръжен съд, като взе предвид данните по делото и доводите на
страните, намира разглеждането на въззивната жалба за процесуално допустимо, а
по същество жалбата за неоснователна, предвид следните съображения:
Първоинстанционният съд е бил
сезиран с иск за собственост, предявен от Община П. срещу Българската държава,
представлявана от Министъра на земеделието, храните и горите, по отношение на
два земеделски имота, съответно: нива от 209.999 дка в землището на с. ***, м.
„***“, имот № 010006 по плана заземеразделяне, и нива от 149.290 дка в
землището на гр. П., м. „***“, имот с № 208001 по плана за земеразделяне.
Ищецът основава претенцията си на фактически твърдения, че по отношение на
първия имот има влязло в сила решение на поземлената комисия за
възстановяването му на СПТУ по СС гр. П., а за втория имот се твърди, че е
отказано възстановяването му на заявителя – СПТУ по СС гр. П., тъй като имотът
възстановен на ДПФ, но е предоставен за ползване на училището. Твърди се също
така, че СПТУ по СС /СПТУ „***“, впоследствие ПГСС „***“/ гр. П. е ползвало без
прекъсване предоставената му земеделска земя със заповед № 86/06.05.1954 на
Министерство на земеделието. Със заповед на Министъра на образованието и
науката от 28.06.2016 г. е определен
статут на общинско училище на ПГСС „***“, при което според ищеца имотите –
публична държавна собственост, предоставени на училището, преминават в
собственост на общината на територията, на която се намират и стават публична
общинска собственост на основание чл.302 от Закона за предучилищното и училищно
образование. Впоследствие общинското училище ПГСС „***“ гр. П. е преобразувано
чрез вливане в друго общинско училище, като в тази връзка Общински съвет – П. е
приел решение, с което част от имуществото на преобразуваната гимназия е
предоставено за управление, разпореждане и стопанисване, без процесните земеделски имоти. Ищецът счита, че в резултат
на извършеното преобразуване процесните ниви са собственост на Община П. по
силата на закона и като правоприемник на преобразуваната ПГСС „***“ гр. П. и
претендира правото на собственост на общината да бъде установено по отношение
на Българската държава, която от своя страна също заявява права върху тези
имоти, доколкото двете ниви са включени в открита процедура за провеждане на
търг за отдаване под наем и аренда на свободните земеделски земи от ДПФ в
област Плевен за стопансксата 2017/2018 год.
От събраните по делото писмени
доказателства се установява, че със заповед № 86 от 06.05.1954 г. на Министъра
на земеделието е разпоредено на основание чл. 34 от ЗТПС, обн. ДВ, бр. 291/1947
г. да се предадат на отдела „Подготовка кадри“ при Министерството на
земеделието, за нуждите на селскостопанския техникум в с. П., Плевенско, от
земите на Държавния поземлен фонд 200 дка, находящи се в с. П. и 210 дка,
находящи се в с. ***. Съгласно приложените протоколи за предаване на земеделска
земя по силата на цитираната заповед, предадените на училището земеделски земи
от ДПФ са земи по ПМС № 651/1950 г.
Следователно на селскостопански
техникум „***“ гр. П. са били предоставени земеделски земи от ДПФ, които са
били отстъпени безвъзмездно /подарени/ на държавата. Тези имоти подлежат на
възстановяване на собствениците им на основание чл. 10, ал. 3 от ЗСПЗЗ.
Със заявление от 15.05.1992 г.
СПТУ по СС гр. П. е поискало да му бъдат възстановени по реда на ЗСПЗЗ,
съответно нива с площ от 200 дка и нива с площ от 210 дка, въз основа на
цитираната по-горе заповед от 06.05.1954 г. По това заявление поземлената
комисия се е произнесла с решение № 105/06.01.1995 г., с което, на основание чл. 27 от ППЗСПЗЗ и влезлия в
сила план за земеразделяне, на училището е възстановено правото на собственост
върху нива от 209.999 дка, в землището на с. ***, местност „***“, имот № 010006
по плана за земеразделяне, от които 12.349 дка трета категория и 197.650 дка
пета категория. С решение от същата дата и под същия номер, по същата преписка,
Поземлена комисия гр. П., в различен състав обаче, е възстановила правото на
собственост върху същия земеделски имот на Държавен поземлен фонд, но като предоставен
на СПТУ по СС гр. П.. Пак по тази преписка поземлената комисия се е произнесла
с решение № 67/10.10.1994 г., с е което отказала да възстанови правото на
собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху нива от
200 дка в землището на гр. П., местност „***“, имот в кв. 208, парцел № 1 по
комасационния план, от които 146 дка се отказват, защото са собственост на ДПФ
и са предоставени за ползване на СПТУ по СС гр. П.. По същата преписка е
произнесено и решение № 112/13.07.1995 г., с което се възстановява правото на
собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на ДПФ върху
нива от 149.293 дка, трета категория, в землището на гр. П., местност „***“,
имот № 208001 по картата на землището, който имот е предоставен на СПТУ по СС
гр. П.. С решение № 200 от 03.01.1996 г. по заявление вх. № П1500/19.07.1994 г.
на ДПФ, поземлената комисия е възстановила правото на собственост на ДПФ в
съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху нива от 149.290 дка,
трета категория, в землището на гр. П., местност „***“, имот № 208001 по
картата на землището.
При преценката за материалната
законосъобразност на реституционните решения, касаещи двата процесни земеделски
имота, допустима на основание чл. 17, ал. 2 от ГПК, въззивният съд намира, че
същите са незаконосъобразни. В случая не са били налице материално-правни
предпоставки за възстановяване на имотите както в полза на заявителя СПТУ по СС
гр. П., така и в полза на ДПФ. Касае се за земеделски земи, предоставени за
ползване на учебното заведение от ДПФ, които обаче не са собственост на
държавата по смисъла на чл. 24, ал. 1 от ЗСПЗЗ и подлежат на възстановяване на правоимащите
по чл. 10 от същия закон.
При това положение не може да се
приеме, че постановените в реституционното производство решения, касаещи
процесните земеделски земи, имат конститутивно действие, което да бъде зачетено
при решаването на настоящия спор.
Наред с предоставените му за ползване
имоти от ДПФ, училището е заявило за
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и собствени 286,3 дка ниви в землището на гр. П.,
които земи са придобити преди колективизацията. Същите са възстановени с решение
на Поземлена комисия гр. П. от 02.12.1992 г. в съществуващи /възстановими/
стари реални граници по комасационен план на землището от 1938 г., но това
решение не е предмет на косвен съдебен контрол за законосъобразност, доколкото
не касае процесните имоти.
В случая не е налице хипотезата на
чл. 24, ал. 2 от ЗСПЗЗ, изключваща реституцията в полза на правоимащите лица,
тъй като процесните земеделски имоти не са предоставени на училището за
упражняване на основната му дейност по посочения в същата разпоредба ред, а
именно със заповед на МЗГ. Налице са категорични данни по делото, че такава
заповед не е издавана, съгласно приложеното писмо на директора на Дирекция
„Поземлени отношения и комасация“ към Министерство на земеделието и храните, с
изх.№ 91-1222/27.05.2016 г. Също така, видно от писмото на председателя на
Национален поземлен съвет към МС от 20.11.1991 г., адресирано до Общинска поземлена
комисия гр. П., предложените от Министъра на земеделието и хранителната
промишленост земеделски земи, които да бъдат предоставени за ползване на СПТУ
по СС гр. П. по реда на чл. 24, ал. 2 от ЗСПЗЗ, са с площ от 286 дка и не
попадат нито в ДПФ, нито в общински поземлен фонд, нито пък са собственост на
граждани, т.е. това са реституираните на училището земеделски земи, които то е
притежавало преди колективизацията, опознати
по данните на комасационния план.
С оглед на тези съображения и
предвид установените по делото факти, че
процесните земеделски имоти са подлежали на възстановяване по реда на
ЗСПЗЗ и по отношения на тях не са проведени мероприятия от вида на предвидените
в реституционния закон, изключващи възможността за тяхната реституция на
бившите им собственици, но не са били заявени за възстановяване от правоимащи
лица в законните срокове, се налага извод, че същите са със статут на останала земя след
възстановяване правата на собствениците, която след влизане в сила на плана за
земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални
граници за съответните землища става общинска собственост по силата на чл. 19,
ал. 1 от ЗСПЗЗ, т.е. собственост на Община П..
Отделно от гореизложените съображения,
въззивната инстанция споделя изцяло фактическите и правни изводи в мотивите на
обжалваното първоинстанционно решение, които намира за правилни, изведени след
задълбочен анализ на събрания по делото доказателствен материал и съобразени н
приложимите норми на материалния закон, поради което и на основание чл. 272 от ГПК възприема същите като мотиви и на настоящия съдебен акт.
Въззивният съд намира за
неоснователен наведения във въззивната жалба довод за недопустимост на
обжалваното решение по съображения, че искът за собственост в случая е
разгледан на непредявено основание. Ищецът Община П. основава своята претенция
на проведени реституционни производства по отношение на процесните имоти и на правоприемство
в резултат преобразуването на държавното училище в общинско. Доколкото в случая се касае за недвижими имоти
със земеделски характер, искът следва да бъде разгледан на плоскостта на
приложимия реституционен закон, който е ЗСПЗЗ. В този смисъл, след като правото
на собственост на общината произтича от законова разпоредба на ЗСПЗЗ, приложима
и с оглед установения по делото факт, че
за процесните земеделски имоти действително са проведени реституционни
производства по реда на същия закон, но не в полза на правоимащи лица, то не може да
се приеме, че претенцията на ищеца е разгледана на непредявено основание.
Неоснователен се явява и доводът на
въззивника за погрешно тълкуване и прилагане в първоинстанционното решение на
материалноправните разпоредби относно това върху кои земеделски земи възниква
правото на собственост на държвата по смисъла на чл. 24 от ЗС. От данните по
делото не се установява, а не са налице и твърдения в този смисъл, на СПТУ по СС гр. П. да са били предоставени
земи от ДПФ, които са били собственост на държавата преди колективизацията,
напротив, налице са данни, че на училището са предоставени земи, подарени на
държавата по реда на ПМС № 651/1950 г. Не се установява също така да е била
проведена процедурата, предвидена в чл. 24, ал. 2 от ЗСПЗЗ. В тази връзка следва
да бъде посочено, че в хипотезата на чл. 24, ал. 2 от ЗСПЗЗ земеделските имоти биха запазили статута си на
земи от ДПФ, но държавата не би могла да ги ползва и да реализира приходи от
тях, тъй като техен ползвател се явява съответното ведомство, на което са били
предоставени.
Предвид гореизложените съображения,
настоящият съдебен състав на въззивната инстанция приема, че обжалваното
решение на Плевенски районен съд е валидно, допустимо и правилно, поради което
същото подлежи на потвърждаване.
Въззиваемата страна не е
претендирала разноски и с оглед изхода на спора разноски в настоящото въззивно
производство не следва да бъдат присъждани.
Воден от горното и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, Плевенският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 784 от
25.05.2018 г. на Плевенски районен съд, постановено по гр.д. № 8184/2017 г.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред Върховен касационен съд на РБ в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: