РЕШЕНИЕ
№ 878
гр. София, 15.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Господин Ст. Тонев
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Господин Ст. Тонев Въззивно гражданско дело
№ 20211100511163 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20135082/09.06.2021 г., постановено по гр. д. №
41732/2020 г. по описа на СРС, 69-ви състав е признато за установено по
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от "Т. С." ЕАД искове с правна
квалификация чл. 79, ал 1 предл първо ЗЗД във връзка с чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, срещу Н. К. Ш., ЕГН: **********, с адрес гр. София, ж.к.
„***********, че последната дължи на "Топлофикация София’’ ЕАД сумата
от 2611,19 лева, представляваща стойност на доставена и незаплатена
топлинна енергия за периода 01.11.2016 г. – 30.04.2019 г. до топлоснабден
недвижим имот - апартамент № 115, находящ се в гр. София, ж.к.
******* *********с аб. № 233159, ведно със законната лихва от 20.12.2019 г.
до окончателното заплащане на вземането, сумата от 312,13 лева,
представляваща мораторна лихва върху главницата за ТЕ за периода
15.09.2017 г. – 17.12.2019 г., сумата от 42,05 лева, представляваща стойност
на услугата дялово разпределение за периода 01.12.2016 г. – 30.04.2019 г.,
ведно със законна лихва от 20.12.2019 г. до окончателното плащане, за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК на 27.04.2020 г. по ч. гр. д. № 74462/2019 г. по описа на CPC, 69-ти
състав. Отхвърлени са исковете за разликата над сумата от 2611,19 лева до
пълния предявен размер на претенцията за доставена топлинна енергия от
2880,25 лева и за периода 01.05.2016 г. – 31.10.2016 г., за разликата над 42,05
лева до пълния предявен размер на сумата за дялово разпределение от 43,05
1
лева и за периода 01.11.2016 г. – 30.11.2016 г., за разликата над сумата от
312,13 лева до пълния предявен размер на претенцията за обезщетение за
забава върху главница за топлинна енергия в размер на 344,29 лева и за
сумата от 7,70 лева - обезщетение за забава върху сума за дялово
разпределение в размер на законната лихва за забава за периода 31.12.2016 г.
– 17.12.2019 г. С решението е осъдена на основание чл. 78, ал. 1 , Н. К. Ш. да
заплати на „Т. С.я" ЕАД сумата от 149,83 лева, представляваща разноски по
делото за първа инстанция, както и сумата от 104,57 лева - разноски в
заповедното производство. Осъдена е на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл.
38, ал. 2 във вр. чл. 38. ал. 1. т. 2 ЗАдв., "Т. С." ЕАД да заплати на адв. И.А. Н.
от САК сумата от 42,64 лева, представляваща адвокатско възнаграждение в
исковото призводство, и сумата от 28,42 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение в заповедното производство.
Решението е постановено при участие на трето лице помагач – „ПМУ
И.“ ООД, ЕИК*******, на страната на ищеца- "Т.С." ЕАД.
Срещу така постановените решения e постъпила въззивна жалба от
ответника Н. К. Ш., чрез адв. Н., неин пълномощник в която сочи, че
решението е неправилно и постановено при нарушение на материалния и
процесуалния закон и моли да се отменят и да се постанови друго, с което се
отхвърлят предявените искове. Посочва, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че ответника е потребител на топлинна
енергия. Излага, че при наличието на лице, обявило облигационно отношение
с ищеца, то същото е ползвател, а не формалният собственик. Твърди, че
съдът неправилно е приложил института на 3-годишната погасителна
давност, като не взел предвид, че общата фактура от 07.2017 г. включвала и
суми преди 01.11.2016 г. Посочва, че с Решение № 15147/08.12.2020 г.,
постановено по адм.д. № 179/2019 г., трето ..отделение на ВАС, цените за
топлинна енергия, считано от 07.04.2017 г. били обявени за незаконни, поради
което за периода 07.04.2017 г. – 30.04.2019 г. претендираната от ищеца сума
била недължима. Излага, че недължими били сумите за дялово
разпределение. За пръв път с въззивната жалба се оспорва размерът на
задължението за дялово разпределение. Посочва, че ищецът не бил доказал
изпадането в забава на ответника, поради което акцесорната претенция за
лихва върху главницата била неоснователна. Твърди, че претенцията на
ищеца за установяване дължимостта на законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателното изплащане на главницата, била неоснователна, т.к. искът по
чл. 415, ал. 1 ГПК бил установителен, а не осъдителен. Претендира за
присъждане на разноските по делото.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивна жалба от
въззиваемата страна ищец "Т.С." ЕАД. В молба до въззивния съд оспорва
въззивната жалба и иска да се потвърди първоинстанционното решение.
Претендира разноски.
Третото лице помагач "ПМУ И." ООД не е взело становище по
въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и наведените от страните доводи по реда на въззивното
производство и при така очертания от жалбите предмет, приема следното:
2
"Т.С." ЕАД е депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по
реда на чл. 410 ГПК с вх. № 3093844/2019 г. срещу Н. К. Ш. за заплащане на
посочените суми и по което е образувано гр. д. № 74462/2019 г. по описа на
СРС, 69 състав. Посочено е, че претендираното вземане е за стойността на
доставена топлинна енергия за периода от месец 01.05.2016 г. - 30.04. 2019 г.
в размер на 2880,25 лв. -главница, сумата от 43,50 лв. – за дялово
разпределение за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ЖК
***********, с аб. № 233159 и 344,29 лв. - мораторна лихва за забава за
периода 15.09.2017 г. – 17.12.2019 г. и 7,70 лв. -лихва върху сумата за дялово
разпределение за периода 31.12.2016 г. – 17.12.2019 г., както и законната
лихва върху главницата от 20.12.2019 г. - датата на подаване на заявлението
до окончателното й изплащане, също сумата от 115,51 лв, представляваща
разноски по делото. След като е подадено възражение в срок срещу заповедта
с оглед на дадени указания до заявителя и в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, "Т.
С."ЕАД е предявила положителен установителен иск спрямо длъжника за
установяване на вземането по издадената заповед за изпълнение и е
образувано гр. д. № 41732/2020 г. СРС, 69 състав.
В срока за отговор на исковата молба, такъв е постъпил от ответницата
и в който оспора исковете. Изрично се посочва, че се оспорва единствено
основанието за дължимост на сумите и погасителната давност, както и
основанието на задължението за дялово разпределение, като не се оспорва
размера на задължението. Подробно се излага, че част от сумите,
претендирани от ищеца, били погасени по давност. Твърди се, че ответницата
нямала качеството на потребител на ТЕ и не била страна по договор за
доставка на такава до процесния имот. Оспорва се дължимастта на сумите за
дялово разпределение. Твърди се, не било доказано поставянето на
ответницата в забава за плащането на задължението за главница, поради
което претенцията за лихва била неоснователна. Възразява срещу искането на
ищеца за допускане на експертизи.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил частично
предявените искове и е приел за установено, че ответникът се явява
потребител на ТЕ, дължи сума за ТЕ от 2611,19 лв., при прилагане на
погителна давност за част от вземането и за периода до 31.10.2016 г. е
отхвърлил предявения иск за главница за стойност на ТЕ до пълния
претендиран размер от 2880,25 лв. Уважен е предявения иск за сумата от
42,05 лв. за дялово разпределение, като е отхвърлен до пълния претендиран
размер, както и е уважена претенцията за лихва за забава върху главницата за
периода 15.09.2017 г. – 17.12.2019 г. и то само върху главницата за
незаплатена ТЕ, считано от 15.09.2017 год. /45 дни от 31.07.2017 год.,
издаване на фактурата по реален отчет изравняването и съгласно ОУ от 2016
год. - чл. 33, ал. 2 от същите/ и е отхвърлена претенцията в останалата част до
пълния претендиран размер. Постановеното първоинстанционно решение в
отхвърлителните части не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
процесуално допустими. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
3
служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящия състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, поради което същия дължи произнасяне на
съществото на правния спор, но само в рамките на заявените с въззивните
жалби доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК. Въззивната жалба
срещу първоинстанционното решение е неоснователна по следните
съображения:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За да се уважи предявения главен иск, че ответникът дължи процесните
суми, търсени от ищеца като стойност на доставена топлинна енергия,
ищецът следва да установи, че ответникът е потребител на топлинна енергия
за процесния имот, че в сградата, където е имотът на ответника, за които се
твърди, че е потребител, титуляр на право на собственост върху същия, и с
адрес в гр. София, ЖК ******вх. *******, има монтиран топломер в АС,
преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на отчетеното
количество доставена топлинна енергия е извършено законосъобразно, което
включва установяване на извършваните отчети на индивидуалните
разпределители от ФДР и изчисляване на стойностите на различните
компоненти, съставящи цената на доставената топлинна енергия.
По делото се оспорва от ответницата, че съществува облигационно
отношение между нея и топлофикационното дружество. Тово възражение е
неоснователно. С оглед на приложените писмени доказателства се
установява, че ответницата е собственик на процисния ивот, като правото на
собственост е придобито от ИК на ОбНС – община „Младост“, видно от
приложения договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на
Наредбата за държавните имоти от 14.06.1992 г. и съгласно чл. 153, ал. 1 от
ЗЕ, който регламентира, че потребител на енергия за битови нужди е
физическо лице- собственик или титулярът на вещно право на ползване, който
ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление
за домакинството си, има качеството на потребител на топлинна енергия,
поради което е материалноправно легитимирана да отговарят по предявените
искове. Още повече, че в случая въззивницата е участвала и гласувала в
Общото събрание за сключване на договор за извършване на дялово
разпределение на потреблението на топлинна енергия. Напротив, твърденията
та въззивницата, че друго лице е подало молба-декларация, представляваща
договор за доставяне на топлинна енергия в процесния имот, останаха
напълно недоказани.
Съобразно чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на отчетената от общия
топломер топлинната енергия между отделните етажни собственици е
извършено по системата на дяловото разпределение по начина, регламентиран
в действащата през периода нормативна уредба- чл. 139 - чл. 148 ЗЕ и
Наредба № 16-ЗЗ4/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, като топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите. В тази връзка е
4
приложен протокол от ОС на ЕС на процесния адрес от 30.09.2008 г., от който
е видно, че е взето решение дяловото разпределение на ТЕ в сградата да се
извършва от „ПМУ С.“ ООД, и са приложени индивидуални справки за
отопление и топла вода с корекции.
Не се спори по делото, че сградата, в която е процесното жилище,
собственост на ответницата, е била топлоснабдена. За процесното жилище е
видно от писмените доказателства, събрани в първоинстанционното
производство, че има три броя отоплителни тела - щранг-лири, чиято
отдадена ТЕ се определя по изчислителен път и са начислявани разходи за ТЕ
за сградната инсталация и ТЕ за подгряване на вода за БГВ на база реален
отчет на показанията на 2 броя водомера за топла вода. От ищеца са
представени в първоинстанционното производство съобщения към фактури
№ **********/31.07.2017 г., № **********/31.07.2019 г., №
**********/31.06.2019 г., а третото лице-помагач е представило справка за
използвана топлинна енергия за аб. № 233159 за периода 01.05.2017 г. –
30.04.2018 г. и справка за използвана топлинна енергия за аб. № 233159 за
периода 01.05.2016 г. – 30.04.2017 г., от които се установява количеството и
стойността на потребената ТЕ, които не се оспорват от ответницата -
въззивница. Установено е, че дължимите суми след изравняване са за първия
период 01.05.2016 год. - 30.04.2017 год. в размер на на 860,50 лв., за периода
01.05.2017 год. - 30.04.2018 год. - 840,87 лв. и за периода от 01.05.2018 год. -
30.04.2019 год. – 1187,23 лв.
Възражението за неправилно прилагане на института на погасителната
давност е неоснователно. Първоинстанционният съд правилно е приел, че
вземанията за ТЕ за периода 01.05.2016 год. 31.10.2016 год. са погасени по
давност, дължими се явяват вземанията за стойността на ТЕ за периода м.
11.2016 – 04.2017 год. / като част от първия отоплителен период/, както и
изцяло за ТЕ за периодите 05. 2017 год. - 04. 2018 год. и от 05. 2018 год. до
04. 2019 год.
По възражението за недължимост на цената на ТЕ за периода 07.04.2017
г. – 30.04.2019 г., т.к. с Решение № 15147/08.12.2020 г., постановено по адм. д.
№ 172/2019 г. на трето отделение на ВАС, било отменено Решение № Ц-
6/07.04.2017 г. на Комисията за енергийно и водно регулиране, настоящият
състав намира следното – с цитираното решение на ВАС действително е
Решение № Ц-6/07.04.2017 г. на КЕВР, с което са увеличени цените, считано
от 07.04.2017г. Отмяната на решението на КЕВР, с което са актуализирани
цените на ТЕ, не може да има за резултат освобождаване от задължението за
заплащане на цената за потребената топлинна енергия.
По отношение на възражението срещу осъждането за такса за дялово
разпределение следва да се подчертае, че с отговора на исковата молба е
оспорено само основанието на това задължение и изрично е заявено, че няма
спор относно размера му, докато във въззивната жалба се оспорва за пръв път
размера на това вземане, поради което възражението в тази му част следва да
се определи като преклудирано. Неоснователни са доводите за
неоснователност на претенцията за дялово разпределение след като с оглед
чл. 36 от ОУ за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” EАД
на клиенти в град София от 2016/ аналогична разпоредба и в ОУ от 2014 год. /
клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършена от
5
избран от клиента търговец и в случая няма спор, а и се установява от
събраните писмени доказателства, че такава услуга реално е извършвана от
третото лице помагач с оглед на приложените справки.
Неоснователни са оплакванията относно липсата на покана за
заплащане на задължението за потребена топлинна енергия, която да постави
ответника в забава. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете за част
от периода и част от дължимите суми като погасен по давност. В тази част
решението на Софийския районен съд е влязло в сила като необжалвано от
ищеца. Исковете са уважени за периода от 15.09.2017 г. – 17.12.2019 г., за
който период приложими са били общите условия, одобрени с решение №
ОУ-1 от 27.06.2016 г. на ДКЕВР, на основание чл. 150 от ЗЕ, и публикувани
във вестник "Монитор" на 11.07.2016 г., в сила от 12.08.2016 г. Съгласно чл.
33, ал. 2 от посочените общи условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и 3 ЗЕ за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. Продавачът начислява обезщетение за забава в
размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и 3, ако не са
заплатени в срока по ал. 2, съгласно чл. 33, ал. 4 ЗЕ. От изложеното следва, че
за изпадане в забава не е необходимо връчване на фактури, като не е от
значение и обявяването им на интернет страницата на продавача. Доколкото
въззивният съд е ограничен в преценката си относно правилността на
първоинстанционното решение до възраженията, наведени от въззивника, а в
настоящия случай не са налице оплаквания във въззивната жалба за
определения размер на дължимата лихва за забава, а единствено за
основанието на това задължение, то решението на районния съд следва да се
потвърди в тази му част.
Абсолютно неоснователно е възражението за недължимост на законна
лихва за забава от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение до окончателното изплащане на главницата. Действително, искът
по чл. 422, ал. 1, вр. Чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК е установителен, но специален и
различен от установителния иск по чл. 124 ГПК. Към силата на пресъдено
нещо, с която се ползва решението, постановено по този иск, се наслагва
изпълнителната сила на издадената в заповедното производство заповед за
изпълнение, когато положителният установителен иск бъде уважен с влязло в
сила решение. Поради изложеното се приема, че по отношение на
задължението за лихва искът по чл. 422, ал. 1, вр. Чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК се
приравнява по значението си на осъдителен иск, като на основание чл. 422, ал.
1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е
спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК, поради което и законната лихва се дължи
от момента на подаване на заявлението.
Поради изложените съображения и поради пълното съвпадение на
крайните правни изводи на двете съдебни инстанции по въпросите, предмет
на въззивна проверка, решението на първоинстанционният съд, следва да
бъде потвърдено в обжалваната част.
По разноските по делото:
Всяка от страните претендира разноски и прави възражение за
прекомерност на претендираните от насрещната страна разноски.
6
Предвид изхода на спора на въззивницата не следва да се присъждат
разноски. В полза на въззиваемата страна също не следва да се присъждат
разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивния съд, тъй като
същата единствено е подала бланкетни отговор на въззивната жалба и молба,
с които по същество не е предоставена правна защита и съдействие, не е била
представлявана от процесуален представител в откритото съдебно заседание
пред въззивната инстанция.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20135082/09.06.2021 г., постановено по
гр. д. № 41732/19 г. по описа на СРС, 69 състав, в обжалваната част.
Решението е постановено при участието на "ПМУ И." ООД като трето
лице – помагач на страната на "Т. С." ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7