Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 16.08.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-А въззивен състав в открито съдебно заседание на девети
ноември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия МИРОСЛАВ С.
при
секретаря Светлана Влахова, като разгледа докладваното от мл. съдия С. в.гр.д.
№ 15790/2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от 31.12.2018 г. на „Р.(България)“ ЕАД чрез юрк. Е.Н.срещу Решение № 557647
от 10.12.2018 г. по гр.д. № 11799/2018 г. на СРС в частта, с която е признато
за установено, че Е.С. не дължи на „Р.(България)“ ЕАД като погасени по давност суми
по изпълнителен лист от 29.09.2012 г., издаден по ч.гр.д. № 6553/2012 г. на РС
- Перник, а именно: 6223,46 лв. - главница по договор за кредитна карта, 934,26
лв. - лихва за периода 05.11.2010 г. - 11.01.2012 г., 1535,49 лв. - наказателна
лихва за периода 05.12.2010 г. - 27.09.2012 г., както и сумата 573,86 лв. -
разноски по делото, въз основа на който е образувано изп.д. № 534/2013 г. на
ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ.
Във въззивната жалба изрично
е посочено, че се обжалва първоинстанционното решение в частта по иска по чл.
439 ГПК, като в жалбата са развити доводи само относно същия иск. Поради това
първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която „Р.(България)“
ЕАД е осъдена да плати на Е.С. следните суми: 4182,69 лв. - събрана на
отпаднало основание по изп.д. № 534/2013 г. на ЧСИ С.Я. и преведена в полза на
„Р.(България)“ ЕАД, ведно със законната лихва от датата на исковата молба
20.02.2018 г. до плащането, както и 663,68 лв. - събрани по принудителен ред
такси и разноски по изп.д. № 534/2013 г. на ЧСИ С.Я., ведно със законната лихва
от датата на исковата молба - 20.02.2018г. до плащането.
Твърди, че с ТР № 2 от
26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС е отменено ППВС № 3 от
18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г., според което давност не тече по време на
висящо изпълнително производство. Счита, че горепосоченото ТР няма обратно действие,
поради което давността за процесните вземания не е текла след образуване на изп.д.
№ 534/2013 г. на ЧСИ С.Я., като се позовава на Решение № 170 от 17.09.2018 г.
на ВКС по гр. д. № 2382/2017 г., IV г. о. Твърди, че СРС е допуснал процесуални
нарушения в доклада по делото, както и че исковата молба е нередовна при липса
на посочена банкова сметка ***. Иска отмяна на обжалвания акт като неправилен.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на
въззивната жалба от Е.С., в който я оспорва като неоснователна по подробно
изложени съображения.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите
на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Обжалваното решение е изцяло
валидно, а в обжалваната част допустимо (чл. 269 ГПК).
Предявен е иск по чл. 439 ГПК.
С обжалваното решение е
прието, че петгодишната давност за процесните вземания е прекъсната на
11.02.2013 г. с последното изпълнително действие по налагане на запор по
отношение на ищеца. Перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е настъпила на
11.02.2015 г., а вземанията са погасени по давност на 11.02.2018 г.
Съгласно ППВС № 3 от
18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г. образуването на изпълнителното производство
прекъсва давността, а докато трае производството, давност
не тече. С т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС
е възприето противоположното разрешение, че в изпълнителното производство
давността се прекъсва с предприемането на всяко действие по принудително
изпълнение, от който момент започва да тече нова давност, която не спира да
тече.
Спорът между страните се
концентрира върху това дали ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК
на ВКС има обратно действие по отношение на процесното изпълнително
производство № 534/2013 г. на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ, образувано и
прекратено преди обявяването на горепосоченото тълкувателно решение на
26.06.2015 г., и съответно дали е текла погасителна давност за вземанията с
оглед на същото изпълнително производство.
По въпросите от кой момент
поражда действие отмяната на ППВС № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г. във
връзка с теченето на давността, извършена с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по
т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по
изпълнително дело, което е образувано преди приемането му, е образувано тълк. д.
№ 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по което към настоящия момент не е постановено тълкувателно
решение.
Принципна постановка е, че
тълкувателните актове на върховната съдебна инстанция имат обратно действие
считано от влизане в сила на нормата, която тълкуват, по силата на общото
правило, че тълкувателният акт представлява правно-логическо цяло с тълкуваната
норма. Въпреки че съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ тълкувателните актове са
задължителни за съответните държавни органи, а не и за други правни субекти
извън посочените в същата норма, последните не могат да изискват от тези органи
да съобразяват действията си с бъдещи тълкувателни актове, нито самите органи
могат да прилагат тези актове преди тяхното постановяване. Когато с последващ
тълкувателен акт е разтълкувана дадена правна норма по различен начин в
сравнение с предходен тълкувателен акт, последващият тълкувателен акт няма
обратно действие и започва да се прилага от момента, в който е обявен по съответния
ред, поради правилото, че правните последици, породени от даден юридически
факт, се уреждат от нормата, която е в сила към момента на осъществяване на
същия факт. В някои случаи прилагането на новото тълкуване би довело до
настъпване на неблагоприятни последици за една от страните в правоотношението,
каквито не биха настъпили в случаите, когато се прилага тълкуването, дадено с
предходното тълкувателно решение. Придаването на същинско обратно действие на
новото тълкувателно решение става само по изключение и въз основа на изрична
норма за това. В противен случай би се стигнало до нарушаване на принципа на
правна предвидимост, който стои в основата на разпоредбата на чл. 6, § 1 ЕКПЧ
относно правото на справедлив съдебен процес в неговия гражданскоправен аспект,
тъй като предвидимостта на законовите разпоредби и съдебната практика по
тяхното приложение, по-специално по отношение на правилата за формата,
сроковете и давността, гарантират ефективността на правото на достъп до съд (т.
21 от Решение от 10.01.2019 г. на ЕСПЧ по дело В. срещу България; т. 32 от Решение
от 19.02.2013 г. на ЕСПЧ по делоП.П. срещу България). Така т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д.
№ 2/2013 г., ОСГТК на ВКС се прилага само за изпълнителни производства, висящи
към момента на неговото обявяване на 26.06.2015 г. или образувани от тази дата
нататък (арг. чл. 14 ЗНА и Решение № 51 от 21.02.2019 г. на ВКС по гр. д. №
2917/2018 г., IV г. о.; Решение № 252 от 17.02.2020 г. на ВКС по гр. д. №
1609/2019 г., III г. о.; Решение № 170 от 17.09.2018 г. на ВКС по гр. д. №
2382/2017 г., IV г. о.; Определение № 735 от 6.11.2019 г. на ВКС по гр. д. №
3982/2019 г., III г. о.).
С Разпореждане на ЧСИ С.Я. е
образувано изп.д. № 534/2013г. по неговия опис по молба от 01.02.2013 г. на
ответника въз основа на изпълнителен лист от 29.09.2012 г. по ч.гр.д. №
6553/2012 г. на РС – Перник (л. 17 от изп. дело). Видно от удостоверяването в
молба от 14.03.2013г. на ищеца до ЧСИ С.Я. за издаване на препис от покана за
доброволно изпълнение по изп.д. № 534/2013 г. на същия ЧСИ на 14.03.2013 г.
ищецът е получил покана за доброволно изпълнение с приложена процесната заповед
за изпълнение (л. 116, 91 от изп. дело). Двуседмичният срок за възражение срещу
заповедта по чл. 414, ал. 2 ГПК (в редакция до изм. с ДВ, бр. 100 от 2019 г.) е
изтекъл на 28.03.2013 г., поради което заповедта за изпълнение се счита за
влязла в сила на 29.03.2013 г.
За да е допустим
отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, с който се оспорва изпълняемото
право, същият следва да е основан само на новонастъпили факти, а именно факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание, в случая на заповедното производство -
факти, настъпили след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на
заповедта за изпълнение (чл. 439, ал. 2 ГПК и Решение № 451 от 29.03.2016 г. на
ВКС по гр. д. № 2306/2015 г., IV г. о.; Решение № 333 от 5.12.2011 г. на ВКС по
гр. д. № 1244/2010 г., III г. о.; Решение № 781 от 25.05.2011 г. на ВКС по гр.
д. № 12/2010 г., III г. о.; Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 1528/2018 г., IV г. о.; Определение № 831 от 17.12.2013 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 7393/2013 г., IV г. о.; Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по
ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.; Определение № 956 от 22.12.2010 г. на ВКС по
ч. т. д. № 886/2010 г., I т. о.).
В исковата молба ищецът
твърди, че давността за вземанията е започнала да тече от 11.02.2013 г. (I - 3, 3г),
когато според него е предприето последното изпълнително действие, тоест преди
влизане в сила на процесната заповед за изпълнение на 29.03.2013 г. съобразно
гореизложените мотиви. Поради това предявеният иск е допустим, тъй като ищецът
се позовава на факта на изтекла погасителна давност за вземанията на 11.02.2018
г., тоест на факт, новонастъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение.
Запорът на вземане се счита
за наложен на датата, на която запорното съобщение е връчено на длъжника (чл.
450, ал. 2 ГПК и Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г.,
IV г. о.; Определение № 75 от 31.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3550/2016 г.,
III г. о.), а спрямо третото задължено лице се счита за наложен от момента на
връчване нему на запорното съобщение ( чл. 450, ал. 3 ГПК и Определение № 402
от 8.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1368/2019 г., IV г. о.; Решение № 4 от
16.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 3129/2015 г., II т. о.).
От разписка на гърба на
запорно съобщение от 11.02.2013 г. (л. 54 от изп. дело) не се установява на коя
дата е връчено съобщението на третото задължено лице „Самостоятелна
медико-диагностична лаборатория по компютърна томография - П. 69“ ООД. За дата
на връчване на запорното съобщение се приема датата на изходящия номер на
уведомително писмо на дружеството до ЧСИ С.Я. относно запора (Решение № 259 от
21.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 969/2019 г., IV г. о.), а именно 26.03.2013 г.
(л. 132 от изп. дело), откогато запорът се счита наложен спрямо същото
дружество.
В получената от ищеца покана
за доброволно изпълнение на 14.03.2013г. е обективирано запорното съобщение
относно трудовото възнаграждение на ищеца от горепосоченото дружество (л. 91 от
изп. дело). Поради това запорът върху трудовото възнаграждение на длъжника от третото
задължено лице „Самостоятелна медико-диагностична лаборатория по компютърна
томография - П. 69“ ООД се счита за наложен на 14.03.2013 г. съгласно чл. 450,
ал. 2 ГПК. На 14.03.2013 г. се приема, че е предприето последното изпълнително
действие спрямо длъжника, тъй като предходният запор върху трудовото
възнаграждение на ищеца от друго дружество е наложен на предходна дата -
19.02.2013 г., видно от разписка към запорно съобщение, връчено на същата дата
на третото задължено лице „Специализирана болница за активно лечение -
гръбначен център“ АД (л. 97, гръб от изп. дело). При липса на доказателства по
делото за искания от взискателя за извършване на съответни изпълнителни
действия по изпълнителното дело спрямо длъжника за периода след 14.03.2013 г.,
двугодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изтича на 14.03.2015 г., от която
дата изпълнителното производство се счита прекратено по право (т. 10 от ТР № 2
от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Перемпцията има правно
значение за прекъсването на давността при действието на ППВС № 3 от 18.XI.1980
г. по гр. д. № 3/80 г., тъй като до обявяването му за изгубило сила на
26.06.2015 г. с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на
ВКС новата давност е започвала да тече от прекратяването на изпълнителното дело
и гражданите, съдът и всички други държавни органи са били длъжни да
съобразяват поведението си с него (Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр.
д. № 1747/2020 г., IV г. о.).
Така за периода от 01.02.2013
г., когато е образувано изпълнителното производство, до 14.03.2015 г., когато същото
производство е прекратено по право, давност за процесните вземания не е започнала
да тече. Всички изпълнителни действия, извършени след настъпването на
перемпцията, са невалидни и не могат да доведат до прекъсване на давността (т.
10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС; Решение № 42
от 26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1812/2015 г., IV г. о.; Решение № 10 от
16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3231/2014 г., III г. о.; Определение № 290 от
25.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3217/2017 г., III г. о.). Поради това не се
изследва извършването на изпълнителни действия след 14.03.2015 г.
С влизането в сила на
заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено
нещо, и длъжникът не може да направи възраженията си срещу дълга по общия исков
ред извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите възражения са
преклудирани. Така се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за
съществуване на вземането по арг. и от чл. 371 ГПК, поради което намира
приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, според която срокът на новата
давност е всякога пет години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от
длъжника по чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Целта на регламентираното в действащия ГПК от
2008 г. заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е
спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия,
доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да
потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора (Решение № 131 от
23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV г. о.; Решение № 100 от
20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о.). Аргумент за противното
не следва от обстоятелството, че заповедното производство се развива без
участието на длъжника. Действително, длъжникът няма възможност да възпрепятства
самото издаване на заповедта за изпълнение, доколкото научава за същата едва с
връчването й. Въпреки това обаче законодателят е уредил възможност за участие и
защита на длъжника в хода на производството - чрез подаване на възражение, като
в този смисъл е осигурена гаранция за правата му, което обстоятелство не може
да се пренебрегне. Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на
пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува
към момента на изтичане на срока за подаване на възражение. По действащия ГПК
няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за
изпълнение на съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД (Решение № 37 от
24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.; Определение № 214 от
15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о.; Определение № 576
от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о.; Определение №
480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.; Определение
№ 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о.; Определение
№ 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.).
По правило от влизането в
сила на заповедта за изпълнение започва да тече нова давност за вземанията
(Определение № 262 от 9.07.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 586/2020 г., IV г.
о.), но не и в настоящия случай, тъй като влизането в сила на заповедта на
29.03.2013 г. е в хода на изпълнителното производство, когато давност за
вземанията не тече съгласно ППВС № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г.,
което се прилага за изпълнителни производства, прекратени преди обявяването на
26.06.2015 г. на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС,
каквото е процесното изпълнително производство съобразно гореизложените мотиви.
Предмет на иска по чл. 439 ГПК не е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или
несъществуването на правото на принудително изпълнение въпреки евентуалните
прекъсвания или спирания на давността (Решение № 257 от 30.04.2020 г. на ВКС по
гр. д. № 694/2019 г., III г. о.; Определение № 95 от 22.02.2018 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 510/2018 г., IV г. о.).
Предявяването на отрицателния
установителен иск от длъжника, че вземането е погасено по давност при
поддържано от ответника насрещно възражение за неизтекъл давностен срок, е действие,
прекъсващо давността под условието, че отрицателният установителен иск бъде
отхвърлен с влязло в сила решение. След предявяването му кредиторът не може да
противопостави насрещен положителен иск със същия предмет, нито в общия случай
да предприема действия за принудително изпълнение. След като кредиторът не може
да действа, за да реализира вземанията, предмет на иска по чл. 439 ГПК, давността
за тези вземания спира по време на производството по чл. 439 ГПК, като от
влизане в сила на отхвърлителното съдебно решение започва да тече нова давност (чл.
116, б. „б“ вр. чл. 115, ал. 1, б. „ж“ вр. чл. 117, ал. 2 ЗЗД и Решение № 257
от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 694/2019г., III г. о.; Решение № 252 от
17.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2019 г., III г. о.). Петгодишната давност
за процесните вземания е започнала да тече считано от 15.03.2015 г. след
перемпцията, настъпила на 14.03.2015 г., но е спряла да тече на 20.02.2018 г. с
предявяването на иска по чл. 439 ГПК.
С определение от 21.02.2018
г. по гр.д. № 11799/2018 г. на СРС (I - 14) е
наложена обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“ на изп.д. № 534/2013 г.
на ЧСИ С.Я. (I - 14). Определението за спиране на изпълнителното производство
подлежи на незабавно изпълнение от съответния съдебен изпълнител съгласно чл.
396, ал. 3 ГПК, като за него няма данни да е било обжалвано от страните по
делото (вж. съобщения за връчване на препис от определението за спиране:
листове 282, гръб; 283; 296 от изп. дело).
Дори и да се приеме, че
давността за вземанията, предмет на иска по чл. 439 ГПК, е продължила да тече след неговото
предявяване на 20.02.2018 г. (Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. №
1747/2020 г., IV г. о.), теченото на давността в хода на исковото производство е
спряно със спирането на принудителното изпълнение като обезпечителна мярка, тъй
като кредиторът няма правна възможност да действа, а давността е правна
последица на бездействието (т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013
г., ОСГТК на ВКС; Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020
г., IV г. о.; Решение № 257 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 694/2019 г.,
III г. о.; Решение № 45 от 30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 61273/2016 г., IV
г. о.).
По оплакванията в жалбата за нарушения
по чл. 146 ГПК
Оплакванията са заявени бланкетно.
С Определение от 01.06.2018 г. по гр.д. № 11799/2018 г. на СРС са включени
наведените от страните правно релевантни факти и твърдения съгласно чл. 146,
ал. 1, т. 1 ГПК (I - 30). Липсват факти, на които
да се основават права и възражения на страните, които да не са наведени в
исковата молба или отговора на исковата молба, поради което правилно районният
съд не е поставял въпроси на съответната страна съгласно чл. 145, ал. 1 ГПК.
Ищецът твърди, че вземанията
по изпълнителен лист от 29.09.2012 г., въз основа на който е образувано изп.д.
№ 534/2013 г. на ЧСИ С.Я., са погасени с изтичане на петгодишна давност във връзка с влязла в сила заповед за незабавно
изпълнение (I - 4, гръб), тъй като се касае за
вземания за банков кредит, по отношение на които се прилага общата петгодишна
погасителна давност. Във връзка със същото изпълнително дело ответното
дружество твърди, че давността за вземанията, присъдени с процесната заповед за
изпълнение и изпълнителен лист, не е изтекла поради наложен запор, който имал
непрекъснато действие до удовлетворяването на кредитора (I - 23г). В този
смисъл е неоснователно и последното оплакване в жалбата, че разпределението на
доказателствената тежест в доклада е непълно, като съдът следвало да укаже на
ищеца да докаже, че по изпълнителните дела на ЧСИ Н.М.и ЧСИ С.П., към които
взискателят по изп.д. № 543/2013 г. на ЧСИ С.Я. и ответник по делото е поискал
присъединяване с молба от 15.05.2013 г. (л. 166 от изп.д. № 534/2013 г. на ЧСИ С.Я.)
няма същински изпълнителни действия, които да прекъсват давността. В хода на
първоинстанционното производство не са направени каквито и да е твърдения от
страните във връзка с горепосочените две изпълнителни дела, поради което
правилно районният съд не е дал указания във връзка с тях.
С оглед на гореизложеното, обжалваното
решение следва да бъде отменено и постановено друго, с което искът по чл. 439 ГПК по отношение на всички процесни вземания да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По разноските
С оглед изхода на делото и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивното дружество
има право на разноски за въззивното производство в общ размер на 158,66 лв., от
които държавна такса в размер на 108,66 лв. и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 50 лв. с оглед наличието на фактическа и правна сложност на делото, но
и обема на извършените процесуални действия от процесуалния представител на въззивното
дружество (подаване на въззивна жалба и участие в открито съдебно заседание),
както и материалният интерес по делото (чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП),
имайки предвид, че съдът може да присъжда възнаграждения и под минималния
размер от 100 лв. по чл. 25, ал. 1 НЗПП (Определение № 518 от 3.12.2019 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 4461/2019 г., IV г. о.).
Държавната такса за
съответните производства не е внесена в пълен размер. Ищецът следва да бъде
осъден да заплати на основание чл. 77 ГПК разноски за държавна такса в общ
размер на 423,90 лв., от които 347,22 лв. държавна такса за първоинстанционното
производство и 76,68 лв. за въззивното производство.
По изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 557647 от 10.12.2018 г. по гр.д. №
11799/2018г. на СРС В ЧАСТТА, с
която е признато за установено, че Е.С. не дължи на „Р.(България)“ ЕАД като
погасени по давност суми по изпълнителен лист от 29.09.2012 г., издаден по
ч.гр.д. № 6553/2012 г. на РС - Перник, а именно: 6223,46 лв. - главница по
договор за кредитна карта, 934,26 лв. - лихва за периода 05.11.2010 г. -
11.01.2012 г., 1535,49 лв. - наказателна лихва за периода 05.12.2010 г. -
27.09.2012 г., както и сумата 573,86 лв. - разноски по делото, въз основа на
който изпълнителен лист е образувано изп.д. № 534/2013 г. на ЧСИ С.Я., рег. №
844 на КЧСИ, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска
по чл. 439 ГПК на Е.С.С., ЕГН: **********
срещу „Р.(България)“ ЕАД, ЕИК:********за признаване на установено, че Е.С.С. не
дължи на „Р.(България)“ ЕАД следните суми по изпълнителен лист от 29.09.2012
г., издаден по ч.гр.д. № 6553/2012 г. на РС - Перник като погасени по давност:
- 6223,46
лв. - главница по договор за кредитна карта;
- 934,26
лв. - лихва за периода 05.11.2010 г. - 11.01.2012 г.;
- 1535,49
лв. - наказателна лихва за периода 05.12.2010 г. - 27.09.2012 г.;
- 573,86
лв. - разноски по делото,
въз
основа на който изпълнителен лист е образувано изп.д. № 534/2013г. на ЧСИ С.Я.,
рег. № 844 на КЧСИ.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Е.С.С., ЕГН: **********
да заплати на „Р.(България)“ ЕАД, ЕИК:********сумата в размер на 158,66 лв. -
разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА на
основание чл. 77 ГПК Е.С.С., ЕГН: ********** да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт следните суми:
- 347,22 лв. - държавна такса за първоинстанционното
производство, по сметка на СРС;
- 76,68
лв. - държавна такса за обжалване пред въззивна инстанция, по сметка на СГС.
В останалите части първоинстанционното
решение е влязло в сила като необжалвано.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.