РЕШЕНИЕ
№ 679
гр. Благоевград, 14.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември през
две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Н. Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Георги Янев
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20231200501017 по описа за 2023 година
взе предвид следното:
Н. А. С., ЕГН **********, адрес с. Т, общ. С, обл. Б, обжалва решение № 152 от
30.06.2023 г., постановено по гражданско дело № 423 от 2023 г. на Районен съд Г Д. В
жалбата се твърди, че решението е неправилно, необосновано и постановено при
съществено нарушение на процесуалните правила. Мотивите на районния съд били
лаконични и не намирали опора в доказателствата по делото. Те противоречали на
основни факти от делото. След като сумата, предмет на исковата претенция, била в
размер на 4000 лева, то това не правело свидетелските показания недопустими
съгласно чл. 164, т. 3 от ГПК. Първата инстанция формирала изводите си произволно и
предубедено. Грубо било неглижирано обстоятелството, че на двете преводни
нареждания е посочено от самия ищец, като основание за превода, „захранване
сметка“, а не капаро/аванс, и това опровергавало основанието на иска му. Всъщност и
сумите били 2 по 2000 лева, които съдът сумирал, за да приеме, че искът е на стойност
4000 лева, но същите били платени за различни извършени от ответника CMP. Ищецът
следвало да установи и докаже твърденията си за основанието на направените преводи,
което същият не направил, като сам посочил като основание на преводите, че е
захранил сметка, и при това основание не се дължало връщане, тъй като това не
покривало нормата на чл. 55, ал. 1 от ЗЗДог. Все пак тези преводи били направени
след като ответникът изработил това, което му възложил ищецът. Районният съд
нарушил основните принципи на ГПК и игнорирал свидетелските показания, които
били допустими. С последните не се целяло доказване на направено плащане над 5000
лева, което не било спорно, а се целяло установяване на обстоятелството за какво е
1
направено това „захранване сметка“, посочено от ищеца, и че работата е свършена,
което не било възприето правилно от съда. Свидетелските показания били допустими,
като в тази насока имало константна практика на ВКС. В исковата молба самият ищец
сочел, че сумите, за които е направил двата превода, са платени за изграждане на
бетонови пътеки и ограда и за да се подготви проект за процесната ограда, т. е. с
различни основания. Именно това било и извършено от ответника. В кориците на
делото бил представен и проектът, изработен и изпълнен от С., но съставът на Районен
съд Г Д изумил с подхода си и неправилно игнорирал свидетелските показания.
Проектът на оградата грубо опровергавал самата фактология в исковата молба и иска
по основание. Свидетелските показания се явявали годно доказателствено средство, с
което ответникът да се защити от неоснователния иск. Все пак не ставало въпрос за
един договор, а за няколко отделни възлагания от страна на ищеца в един обект, в
период от 2 месеца, като същите били договаряни отделно, независимо едно от друго,
и били изпълнени едно след друго. Районният съд не оценил, че изложеното от ищеца е
логически неправилно и абсурдно - платено капаро в размер на 2000 лева, и след 40
дни, без да е извършено нищо, се превеждат още 2000 лева, с основание „захранване
сметка“ - правен абсурд, твърдян от ищеца, но недостоверен и категорично
опроверган. Съдът не обсъдил в мотивите на решението и очевидните несъответствия
между твърденията на ищеца и представените от него платежни с посочените
основания за направените преводи. Същият не възприел правилно тълкуването и
приложението на закона, направено от ВКС, и приетата от него цена на иска. В казуса,
и при наличието на документ за плащане на определена сума по договор, само за
останалите елементи на договора нямало забрана за установяването им със свидетелски
показания. Ищецът не установил твърденията си в исковата молба, които ответникът
опровергал, за да е основателен искът му. Този начин на прилагане на ГПК от страна
на районния съдия бил в разрез с основните принципи на гражданското право. Ищецът
не установил, че сумите са дадени като капаро. Ответникът доказал, че проектът е
извършен и изпълнен, че две стени по 23 м. на оградата са изпълнени и построени, че
поисканият от ищеца подложен бетон, фундамент на 40 кв. м., зидарии и други
отделни договаряния са изпълнени. Категорично била опровергана изложената в
исковата молба фактическа обстановка. Районният съд не се усетил, че ищецът сам си
противоречи и не може да установи различно основание от това, което сам е посочил
като основание на превода. Ако сумата била капаро, то същата щяла да бъде посочена
като такава, но след като не било установено основанието на иска при условието на
пълно и главно доказване, то нямало как и същият да е основателен, защото именно
ищецът следвало да установи основанието, на което заявява, че е превел сумата. Съдът
не видял тези извънпроцесуални действия, които показвали различен прочит на
доказателствата от изложената в исковата молба обстановка и написаното във
„Вайбър“ от самия ищец. Последният извънсъдебно, преди завеждането на иска,
признал, че С. е работил на обекта му при договорената цена от 80 лева на линеен
метър, и едва след като бил подканен от ответника, му превел заработената сума.
Извънсъдебното признание на факти било едно от най-сигурните доказателства в
гражданския процес, което, преценено в съвкупност с останалите доказателства,
водело до изясняване на действителното фактическо и правно положение между
страните. В случая допустимите свидетелски показания и признанието на ищеца
противоречали на изложеното в исковата молба. Истината била само една и не се
променяла според обстоятелствата и средата, в която е казана - дали в искова молба,
или по „Вайбър“. Моли се за отмяна на обжалваното съдебно решение и отхвърляне на
предявения иск. Претендират се и разноските пред двете съдебни инстанции.
2
Подаден е отговор на жалбата, изхождащ от М. Й. П., ЕГН **********, адрес гр. С, ул.
„Г К Б“ №, вх. „“, ет. , ап. В него се застъпва позицията, че тя е неоснователна. Всички
упреци срещу оспореното решение били несъстоятелни. Разбирането на ответника за
понятието „предмет на делото“ и за някои други процесуални понятия и техники било
неправилно. Въззивната жалба се характеризирала с многословие и несистематичност.
Предмет на делото било спорното материално правоотношение, въведено от ищеца,
въз основа на което той основава исковата си претенция. Спорното материално
правоотношение се индивидуализирало със своите белези - факти и обстоятелства,
които го пораждат, съдържание и страни. Диспозитивното начало в процеса, съчетано с
принципа на равенство, налагало правилото, че предметът на делото се определя
единствено и само от страните по делото - въвежда се от ищеца с исковата молба и
може да бъде разширен от ответника с възраженията в отговора. Тази принципна
позиция намерила своето изражение по делото. Спорът бил за наличието на договорно
правоотношение, а не за неговото съдържание. Ищецът твърдял, че е платил при липса
на договор /първоначална липса на основание/, а ответникът - че е получил
плащанията по договор /наличие на правно основание - договор за изработка/. Това
означавало, че преди да установява съдържанието, ответникът трябва да
установи/докаже съществуването на самото правоотношение, за което твърди, че се е
породило и на което основава правоизключващото си възражение по иска.
Безсмислено било да се установява съдържание на нещо, което се отрича, че
съществува и не може да се установи, че съществува. Точно тук се проявявало
процесуалното ограничение, което било съобразено от първоинстанционния съд - чл.
164, ал. 1, т. 3 от ГПК - забрана за установяване на договори на стойност над 5000 лева
със свидетелски показания. Самият ответник определил стойността на договора, за
който претендира, че е сключил с ищеца, на 5028 лева. С това той сам се поставил в
хипотезата на действащото процесуалното ограничение за доказване на твърдението си
и изключване на свидетелските показания като годно доказателствено средство за
доказване на такъв договор. Това ограничение било чисто формално и наложено от
процесуалния закон, а не от първоинстанционния съд. Всякакви отчаяни вопли за
различен прочит на доказателствата, отправяни до съда, били лишени от процесуална
логика, тъй като щели да доведат до отклоняване от правилата за формиране на
вътрешното му убеждение, т. е. до процесуален произвол в решаващата му дейност.
Такава била същността на проблема, срещу който въззивникът се оплаквал. Преди да
установява съдържанието, ответникът трябвало да установи съществуването на самото
договорно правоотношение, иначе тези факти били ирелевантни и не подлежали на
установяване по делото. В този смисъл и всички усилия, прекалени по своя обем, за
цитиране на авторитетна практика, разрешенията в която не подлежали на никакво
съмнение, били напразни, защото нямали касателство с предмета на делото, т. е. били
неотносими за разрешаването на спора по делото. От доказателствата по делото не се
установявало съществуване на договор между страните, а след като липсвал договор,
липсвало и основание за плащане по него /разместване на имуществени блага между
страните/. Това означавало, че предварително платеното от ищеца с оглед на
сключването на бъдещ договор представлявало плащане на сума при първоначална
липса на основание, след като очакваният юридически факт не се е сбъднал. Съгласно
разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗДог, който получел нещо без основание,
бил длъжен да го върне. Това определяло предявения иск като основателен, а
постановеното решение - като правилно и законосъобразно. Въззивната жалба се
явявала неоснователна и следвало да бъде оставена без уважение.
Жалбата и отговорът са редовни и допустими.
3
Окръжният съд отхвърли искането на жалбоподателя за събиране на писмени
доказателства, допускане на свидетелски показания и назначаване на експертиза, като
съображенията за това се съдържат в определението по чл. 267 от ГПК.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
От твърденията в исковата молба може да се направи извод, че предявеният иск е с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 от ЗЗДог, защото се претендира връщане на
парични суми /2 х 2000 лева/, преведени на ответника по банков път с оглед на
неосъществено основание /сключване на договор за изработка - изграждане на бетонни
пътеки и ограда в недвижим имот на ищеца/.
Отправна точка в подобни казуси е Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. №
1/1979 г., Пленум на ВС, съгласно което подлежи на връщане даденото с оглед на
бъдещо основание, което не е могло да бъде осъществено. И при трите фактически
състава по чл. 55, ал. 1 от ЗЗДог е получено нещо без правно основание. Връщане на
даденото може да претендира лицето, което е престирало, а ответник е лицето, което е
получило и държи престацията без основание /Решение № 28 от 09.06.2014 г. на ВКС
по т. д. № 1578/2013 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Мариана Костова/. В утвърдената
правна доктрина - „Неоснователното обогатяване по чл. 55-58 от ЗЗДог“ от К М, С,
„С“, 2014 г. - е обосновано разбирането, че във фактическия състав на вземанията по
чл. 55 от ЗЗДог задължително се включва даване /от солвенс/ и получаване на нещо /от
акципиенс/. Получаването предполага даване на нещо от друго лице. Получаването
трябва да е последица от предаване. Това е намерило отражение още в класическото
римско право - „Дигестите“ на Ю и „Институциите“ на Гай.
Превеждането на 4000 лева не е спорно в казуса. То е доказано с приетите разпечатки
на банкови документи. Ответникът не оспорва, че парите са постъпили по неговата
сметка.
Спорният момент е дали за ответната страна е налице правно основание за задържане
на сумата. Ищецът твърди преддоговорни отношения. Ответникът поддържа, че не
само се е стигнало до сключване на договор, ами и е изпълнил задълженията си по него
и напълно е заслужил преведените му пари.
Писмен договор не е представен. Съдът трябва да тълкува волята на страните.
Окръжният съд не се съгласява с приетото от първата инстанция, че до сключване на
договор не се е стигнало, и е на обратната позиция.
Самият ищец твърди, че направените от него плащания са капаро. Капарото е
регламентирано в ЗЗДог под термина „задатък“. Основното предназначение на
задатъка е да служи за потвърждение на сключен договор - чл. 93, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗДог и Решение № 34 от 19.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1456/2020 г., IV г. о., ГК,
докладчик съдията Зоя Атанасова, Решение № 298 от 31.10.2013 г. на ВКС по гр. д. №
1312/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Марио Първанов, и Решение № 206 от
07.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 623/2009 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка
Йонкова. Задатъкът има потвърдителна и доказателствена функция /arrha confirmatoria/
- „Облигационно право. Обща част“ от Ангел Калайджиев, „Сиби“, София, 2020 г., стр.
436. Даването на задатък създава обосновано предположение /презумпция/ за
съществуване на договор между страните.
Следва да се открои фактът, че не е налице еднократно плащане, а има две такива, като
второто е направено повече от месец след първото. Обикновено капарото /задатъкът/ се
дава наведнъж. В конкретния казус не е процедирано така, което навежда на
4
обосновано предположение, че вторият паричен превод е извършен вече в изпълнение
на задълженията на ищеца по сключения договор за изработка, каквото е и
твърдението на ответника.
В исковата молба се сочи, че първата сума е дадена като „капаро за бъдещ договор за
изграждане на бетонови пътеки и ограда“, а втората - като „допълване на капарото, за
да се подготви проект и да се направят сметки, въз основа на което да се подпише и
договор“. От въпросната формулировка може да се заключи, че уговорките са били две
- за изготвяне на проект за СМР и за изпълнение на тези СМР, т. е. касае се за 2
отделни съглашения /договори/, всяко от които е на стойност под 5000 лева и няма
забрана да бъде доказвано чрез свидетелски показания. Дори и да се приеме, че
договорът е бил един, то в казуса няма нито твърдения, нито доказателства, че е на
стойност, която надхвърля 5000 лева. Както вече стана ясно, ищецът твърди, че до
договор не се е стигнало. Ответникът застъпва позицията, че договор е сключен, макар
и неформално. Вярно е, че в отговора на исковата молба се сочи, че изработеното е на
стойност над 5000 лева, но последното не означава, че това е стойността на сключения
между страните договор. Няма подобни твърдения. Ответникът, хипотетично, може да
е изпълнил СМР и за 1 милион лева в имота на ищеца, но това обстоятелство няма да
води автоматично до извод, че има съгласие на ищеца за същото и че такава е волята
му съгласно сключения договор. Липсват данни и доказателства за постигнато съгласие
между страните за стойност на договора над 4000 лева. Това прави допустими и
съответните свидетелски показания. От разказаното от свидетелите Ю И Ю и И А Б,
разпитани пред районния съд, в пълнота се установяват всички елементи на
договореното между страните - естество, цена, количество, качество и срок на
работата. Надлежно се доказва и изпълнението на задълженията на ответника по
договора/договорите. Ю и Б подробно и напоително описват свършеното от
строителната им бригада по двора и оградата на имота на ищеца в гр. С б Свидетелят Б
дори изрично уточнява, че ищецът не е бил съгласен да им плати стойността на
изработеното над договорените с ответника 4000 лева, което още един път говори, че
не се касае за сделка над 5000 лева и забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ГПК
не важи. Не са ангажирани доказателства, които да оборват показанията на тези двама
свидетели. Съобщената от тях информация следва да се приеме за характеризираща се
с висока степен на достоверност. Разказаното от тези свидетели е вътрешно
хармонично, последователно и изчерпателно /водещи критерии за оценка на
свидетелските показания според „Разпит на свидетели в гражданското производство“
от Ц Ц, „С“, С, 1997 г., стр. 55/. Показанията им не оставят съмнение, че те са били
очевидци на това, което обрисуват, и имат необходимите пълни, преки и
непосредствени впечатления за постигнатите между П. и С. уговорки и тяхното
изпълнение. Сведенията, дадени от Ю и Б., не се опровергават от останалия събран от
първата инстанция доказателствен материал и следва да бъдат изцяло кредитирани.
Не на последно място трябва да се обърне внимание и на част от съдържанието на
молбата на ищцовата страна от 02.06.2023 г. В същата се признава, че С. действително
е извършил „някои малки неща“ в двора на П.. Това недвусмислено индикира, че
отношенията между страните не са спрели на преддоговорен етап или на фаза
„предварителен договор“, а са стигнали до окончателна сделка. Нормалната житейска
логика диктува да пуснеш някого да ти „вършее“ из имота и да извършва СМР едва
тогава, когато вече имаш с него постигнато споразумение за това, а не тепърва да
предстои да изяснявате позициите си по въпроса.
С оглед на изложеното, в случая се установява, че банковите преводи не са направени
5
без основание или във връзка с неосъществено основание и парите не трябва да бъдат
връщани от ответника. Той има право да ги задържи като получени по валиден и
надлежно изпълнен от него договор за изработка.
Изводите на първата инстанция и на настоящата такава не съвпаднаха. Искът се явява
неоснователен. Обжалваното решение трябва да бъде отменено, а претенцията -
отхвърлена.
С оглед на изхода на спора, на С. трябва да се присъди внесената държавна такса за
въззивното обжалване, а на адвоката му - възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3
от ЗАдв и за двете съдебни производства.
Предвид цената на иска, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, актът на
настоящата инстанция няма да подлежи на касационна проверка.
Воден от изложените мотиви, Окръжен съд Благоевград
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 152 от 30.06.2023 г., постановено по гражданско дело № 423 от
2023 г. на Районен съд Гоце Делчев.
ОТХВЪРЛЯ иска на М. Й. П., ЕГН **********, адрес гр. София, ул. „Г. К. Б.“ №, вх.
„“, ет., ап. предявен срещу Н. А. С., ЕГН **********, адрес с. Т, общ. С, обл.
Благоевград, за осъждане на С. да заплати на П. сумата от 4000 /четири хиляди/ лева,
получена без основание/с оглед на неосъществено основание, заедно със законната
лихва, считано от предявяването на иска - 08.11.2021 г., до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА М. Й. П., ЕГН **********, адрес гр. София, ул. „Г К Б“ № , вх. „“, ет., ап. ,
да заплати на Н. А. С., ЕГН **********, адрес с. Т, общ. С, обл. Б, сумата от 80
/осемдесет/ лева, представляваща внесена за въззивното обжалване държавна такса.
ОСЪЖДА М. Й. П., ЕГН **********, адрес гр. С, ул. „Г К.Б“ № , вх. „“, ет., ап. , да
заплати на адвокат З. Б. В., член на Адвокатска колегия К., личен № ***, кантора гр. Д,
ул. „С“ №, ет., на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 от ЗАдв, възнаграждение в
размер на 700 /седемстотин/ лева за първата инстанция и възнаграждение в размер на
700 /седемстотин/ лева за въззивната такава.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6