Решение по дело №735/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 107, ал. 3 вр. чл. 156, ал. 4 от Данъчно-осигурителен процесуален кодекс /ДОПК/, вр. чл. 4, ал. 1 и чл. 9б от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/.

Образувано е по жалба на С.А.П. ***, ЕГН **********, срещу Акт за установяване на задължения /АУЗ/ по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № МД-АУ-2786-1/15.07.2021 г., издаден от гл. инспектор КРД в Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, мълчаливо потвърден от Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, с който в тежест на жалбоподателя са установени допълнителни задължения за данък върху недвижимите имоти /ДНИ/ и такса битови отпадъци /ТБО/ за данъчни периоди 2016 г., 2017 г., 2018 г., 2019 г. и 2020 г. общо в размер на 5 660,62 лева – главница, и 1 655,24 лева – лихви или общо дължими задължения в размер на 7315.86лв..

С доводи за незаконосъобразност на АУЗ поради издаването му при липса на законовите предпоставки за облагане с ДНИ и ТБО предвид ненастъпването на предпоставки по чл. 15, ал. 1 от ЗМДТ и липсата на годен обект за облагане с оглед невъзможността на жалбоподателя да се легитимира като собственик на описаните в акта недвижими имоти, тъй като същият е участник в договор за групов строеж от 1996 г., като към момента не е извършена доброволна делба между участниците в него, се отправя искане за неговата отмяна.

В съдебно заседание жалбата се поддържа от представител по пълномощие, който моли за нейното уважаване и за присъждане на направените съдебно-деловодни разноски.

Ответникът – Директорът на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, чрез процесуален представител, оспорва жалбата и моли същата да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на разноски.

След като разгледа оплакванията, изложени в жалбата, доказателствата по делото, становищата на страните и в рамките на задължителната проверка по чл. 160 от ДОПК, вр. чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ, административният съд приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена от лице с активна процесуална легитимация, в предвидената от закона форма и срок, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Предмет на проверка в настоящото производство е Акт за установяване на задължения /АУЗ/ по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № МД-АУ-2786-1/15.07.2021 г., издаден от гл. инспектор КРД в Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, мълчаливо потвърден от Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна.

От данните по административната преписка и доказателствата събрани в хода на съдебното производство се установява следните факти:

На 19.03.1996 г., между Д. В. П. и Г. И. П., действащ чрез пълномощника си С.А.П., като собственици на  ид.ч. от дворно място с площ 221 кв.м., находящо се в гр. Варна, ул. „Ч.в.“ № **, квартал 327 Б, парцел III-6,7, по плана на 12 подрайон на гр. Варна, от една страна, и С. Д. С. и съпругата му Ж. П. С., като собственици на  ид.ч. от същия имот, от друга, предвид изграждането на пететажна жилищна сграда с мансарда и гаражи и магазини в партерната част, съгласно подробен архитектурен проект, е сключен договор за групов строеж по чл. 192 от ЗТСУ за разпределение на жилищата, магазините, офисите и гаражите, които ще получат собствениците след построяване на сградата и подписване на договор за доброволна делба, както и уговаряне на условията за строителство /л. 70-75 от делото/.

С Разрешение за строеж № 29/10.06.1996 г. /л. 63 от делото/ е разрешено извършването на строежа, предвиден в договора за групов строеж по чл. 192 от ЗТСУ от 19.03.1996 година.

Съгласно Анекс към договор за групов строеж по чл. 192 от ЗТСУ, рег. № 9513/19.03.1996 г., сключен на 11.12.1997 г. между собствениците на имот – дворно място с площ 221 кв.м., находящо се в гр. Варна, ул. „Ч.в.“ № **, квартал 327 Б, парцел III-6,7, по плана на 12 микрорайон на гр. Варна, е извършено разпределение на жилищата и другите обектите в сградата, като е определено, че С.А.П. получава в дял офис № 1, находящ се в партерната част на сградата, с площ от 54,72 кв.м., апартамент № 1, находящ се на първи жилищен етаж с площ от 66.14 кв.м., апартамент № 2, находящ се на първи жилищен етаж с площ от 53,17 кв.м., апартамент № 3, находящ се на първи жилищен етаж, с площ от 70,55 кв.м., и апартамент № 15, находящ се на пети жилищен етаж, с площ от 40,44 кв.м. /л. 76-81 от делото/.

В Констативен акт № 15/12.05.2003 г. /л. 59-60 от делото/ са отразени резултатите от извършена от служители на Община Варна, Район „Одесос“, проверка на строеж /обект/: „Жилищна сграда, намираща се в гр. Варна, ул. „Ч.в.“ № **, при която са установени собствениците на строежа, между които и С.А.П., като е констатирано, че строежът е напълно завършен и се ползва по предназначение от собствениците в нарушение на чл. 178, ал. 1 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/. Посочено е изпълненото строителство в отклонение от одобрените инвестиционни проекти и разрешението за строеж, в т.ч. промяна на предназначението на два офиса в два магазина.

Съгласно Констативен акт № 5/12.06.2014 г. /л. 54-58 от делото/ при извършена от служители на Район „Одесос“ при Община Варна проверка на строеж /обект/: „Жилищна сграда с идентификатор 10135.51.581.2 по КККР на гр. Варна, с административен адрес: гр. Варна, ул. „Кракра № 45А“, находяща се в имот с идентификатор 10135.51.581, идентичен с УПИ III-6, кв. 227 Б по плана на 12 м.р. на гр. Варна, с административен адрес: гр. Варна, ул. „Ч.в.“ № **“, строежът е извършен в отклонение от одобрен инвестиционен проект без издадено разрешение за строеж, в нарушение на чл. 148, ал. 1 от ЗУТ.

С Акт за узаконяване № О-2/24.11.2014 г. на Главния архитект на Район „Одесос“ при Община Варна /л. 64-69 от делото/ е узаконен обект: „Жилищна сграда – I и II етап и ВиК отклонения“ в УПИ III-6 /с идентификатор 10135.51.581/, кв. 227 Б по плана на 12 подрайон на гр. Варна, на ул. „Кракра“ № 45А и ул. „Ч.в.“ № **.

С нотариално заверена на 26.10.2020 г. декларация /л. 62 от делото/ П.И.М., като собственик на апартамент № 17, ет. 6 /жилищен/, находящ се в жилищна сграда на ул. „Ч.в.“ № **, декларира, че сградата е построена преди 31.03.2001 година.

С писмо от 11.11.2020 г. Кметът на Район „Одесос“ при Община Варна изпраща на Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна Удостоверение № 0-4/05.11.2020 г. по § 6 от ПЗР на Наредба № 2/31.07.2003 г., издадено от Главния архитект на Район „Одесос“ при Община Варна, за строеж: жилищна сграда – II етап, с идентификатор 10135.51.581.1, находящ се в УПИ III-6, кв. 227 Б по плана на 12 м.р. на гр. Варна, с административен адрес: ул. „Ч.в.“ № **. Изброени са възложителите на строежа, между които е и С.А.П.. В удостоверението е посочено, че са налице условията за приложимост на § 6 от ПЗР на Наредба № 2, т.е. че строежът е заварен по смисъла на § 21 от Заключителните разпоредби /ЗР/ на ЗУТ, но неприет по установения ред и не подлежи на въвеждане в експлоатация.

В докладна записка от 09.07.2020 г. от ст. инспектор КРД в Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна е посочено, че някои от собствениците в Удостоверение № 0-4/05.11.2020 г. са декларирали своите имоти след годината на построяване или придобиване, а друга част не са декларирали собствеността си.

На 11.11.2020 г. е извършена служебна справка за характеристиките на имот с адрес: гр. Варна, ул. „Ч.в.“ № **, в УПИ III-6, кв. 227 Б по плана на 12 м.р. на гр. Варна.

За имотите е подадена декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № **********/20.04.2021 г., като за тях не са заплащани ДНИ и ТБО.

Въз основа на горните констатации срещу С.А.П., на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК, вр. чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ, от гл. инспектор КРД в Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна е издаден АУЗ по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № МД-АУ-2786-1/15.07.2021 г., с който за търговски обект – магазин № 3 с идентификатор 10135.51.581.1.31, жилище – апартамент № 1 с идентификатор 10135.51.581.1.7, и жилище – апартамент № 2 с идентификатор 10135.51.581.1.8, всички с партиден № 5305Н4334209000, са определени задължения за ДНИ за данъчен период /д.п./ 2016 г. в размер на 537,66 лева – главница, и 265,77 лева – лихви, за д.п.2017 г. в размер на 534,83 лева – главница, и 210,15 лева – лихви, за д.п.2018 г. в размер на 531,99 лева – главница, и 154,94 лева – лихви, за д.п.2019 г. в размер на 529,17 лева – главница, и 100,54 лева – лихви, и за д.п.2020 г. в размер на 526,34 лева – главница, и 46,42 лева – лихви, и задължения за ТБО за д.п.2016 г. в размер на 606,52 лева – главница, и 299,80 лева – лихви, за д.п.2017 г. в размер на 603,32 лева – главница, и 237,05 лева – лихви, за д.п.2018 г. в размер на 600,12 лева – главница, и 174,79 лева – лихви, за д.п.2019 г. в размер на 596,93 – главница, и 113,41 лева – лихви, и за д.п.2020 г. в размер на 593,74 лева – главница, и 52,37 лева – лихви.

АУЗ по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № МД-АУ-2786-1/15.07.2021 г. е обжалван от С.А.П. по административен ред с жалба рег. № МД0Т21008451ВН/10.08.2021 г. до Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, който не се е произнесъл в срока по чл. 155, ал. 1 от ДОПК, вр. чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ, поради което е налице неговото мълчаливо потвърждаване – аргумент от чл. 156, ал. 4 от ДОПК, вр. чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ.

В хода на съдебното производство от процесуалния представител на ответния административен орган са представени писмени обяснения от гл. инспектор КРД в Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна и писмени доказателства за извършени услуги по сметосъбиране и сметоизвозване и по поддържане чистотата на Район „Одесос“, Община Варна, по опис в 17 точки – 589 листа, обособени в 1 брой папка.

С писмо изх. № ВП-1363/26.05.2023 г. /л. 41 от делото/ „ВиК – Варна“ ООД информира, че след проверка в информационния масив на дружеството, се констатира, че за имот, находящ се в гр. Варна, ул. „Ч.в.“ № **, има открита партида с титуляр платец № 15962 – С. Д. С., и абонатен № 1705690 с титуляр – „Жилищна кооперация“. Към писмото е приложена справка за облог и плащания на абонат № 1705690 /л. 41-гръб – л. 42 от делото/.

С писмо изх. № 6504451/26.05.2023 г. /л. 43 от делото/ „Енерго-Про Продажби“ АД уведомява, че при извършена справка в информационната система на „Енерго-Про Продажби“ АД се установява, че на адрес: гр. Варна, ул. „Ч.в.“ № **, клиент е С. Д. С., с абонатен № 1150048 и отбелязана начална дата в действащия към момента програмен продукт на дружеството – 17.10.2006 година. Посочена е подробна информация относно клиентския номер на абоната, като към писмото е приложено извлечение за фактури и плащания за периода от 2016 г. до 2020 г. за обект с абонатен № 1150048 и клиентски № ********** /л. 44-48 от делото/.

В писмо изх. № 6504448/26.05.2023 г. /л. 49 от делото/ на ЕРП „Север“ се сочи, че на адрес: гр. Варна, ул. „Ч.в.“ № **, е монтиран 1 брой електромер, измерващ консумирана електроенергия за обект с абонатен № 1150048 – електрозахранване за строителни нужди. Към писмото е приложена справка с потреблението за периода от 2016 г. до 2020 г. за обект с абонатен № 1150048 и клиентски № ********** /л. 49-гръб – л. 50/.

При извършване на задължителната проверка по чл. 160, ал. 2 вр. чл. 144, ал. 1 и чл. 107, ал. 3 от ДОПК, вр. чл. 9б вр. чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ, съдът констатира, че обжалваният АУЗ е издаден от компетентен орган и в изискуемата от закона писмена форма, като обективира както фактическите основания на органа по приходите във връзка с установените публични задължения на лицето, така и правните основания за издаване на акта. Не се твърдят и не се установяват допуснати от органа по приходите съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да обосноват отмяна на акта само на това основание. Оспореният индивидуален административен акт е издаден служебно на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК, след като от органа по приходите е констатирано, че за процесните имоти, за които е подадена декларация по чл. 14 от ЗМДТ, не са заплатени задължения за ДНИ и ТБО за процесните данъчни периоди в определените от закона срокове и няма данни за извършена ревизия. Като издаден от компетентен орган в предвидената форма е валиден и годен за съдебна проверка.

Оспореният акт е постановен в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби.

Предпоставките за възникване на задължението за ДНИ са регламентирани в чл. 11 и чл. 15 от ЗМДТ /в приложимата към процесните данъчни периоди редакция, Обн. – ДВ, бр. 117 от 1997 г., в сила от 01.01.1998 г./. Цитираните правни норми обвързват дължимостта на ДНИ с притежаването на облагаем с данък недвижим имот, като определят момента на възникване на данъчното задължение от началото на месеца, следващ месеца на завършване на сградата, респ. на започването на нейното използване. Поставените от законодателя условия сградата да е завършена или да е започнало използването й са предвидени в условията на алтернативност, т.е. при осъществяване на едното от тях възниква облагаем обект по смисъла на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ.

Моментът на завършване на строежите се определя от ЗУТ и от издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. Между страните по делото не е спорно, а и от Констативен акт № 5/12.06.2014 г. и Акт за узаконяване № О-2/24.11.2014 г. се установява, че сградата /строежът/, в която се намират имотите на жалбоподателя, е трета категория по смисъла на чл. 137, ал. 1, т. 3 от ЗУТ. За строежите от тази категория е предвидено съставяне на протоколи обр. № 15 и обр. № 16, т.е. предаване на строежа от строителя на възложителя и въвеждането му в експлоатация – аргумент от чл. 2, ал. 2, т. 1 вр. чл. 7, ал. 3, т. 15 от Наредба № 3/31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството и чл. 176, ал. 1 от ЗУТ.

От събраните по делото доказателства се установява, че строеж: „Жилищна сграда с идентификатор 10135.51.581.2 по КККР на гр. Варна, с административен адрес: гр. Варна, ул. „Кракра № 45А, находяща се в имот с идентификатор 10135.51.581, идентичен с УПИ III-6, кв. 227 Б по плана на 12 м.р. на гр. Варна, с административен адрес: гр. Варна, ул. „Ч.в.“ № **“, е завършен преди 31.03.2001 г., но не е бил приет по законоустановения ред до същата дата. В т. III от съставения Констативен акт № 5/12.06.2014 г. е установено, че съгласно представена нотариално заверена декларация рег. № 16181/22.11.2013 г. строителството е извършено в периода 1995-1998 година. Констативният акт е съставен на основание § 127, ал. 2 от ПЗР към ЗИД на ЗУТ, според който строежите по § 184 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на ЗУТ /ДВ, бр. 65 от 2003 г./, незаявени за узаконяване до влизането в сила на този закон, могат да бъдат узаконени по искане на собственика, ако са били допустими по разпоредбите, които са действали по времето, когато са извършени, или по действащите разпоредби съгласно този закон. Извършеното строителство е узаконено с Акт за узаконяване № О-2/24.11.2014 г. на Главния архитект на Район „Одесос“ при Община Варна, като видно от Удостоверение № 0-4/05.11.2020 г., издадено от Главния архитект на Район „Одесос“ при Община Варна, строежът е заварен по смисъла на § 21 от ЗР на ЗУТ, т.е. е бил реализиран, но не е бил приет по установения ред до 31.03.2001 г., и не подлежи на въвеждане в експлоатация по аргумент от § 6 от ПЗР на Наредба № 2/31.07.2003 година. Реализирането на строителството преди посочената в § 6 от ПЗР на Наредба № 2/31.07.2003 г. дата се установява и от приложената към доказателствения материал по делото нотариално заверена декларация от П.И.М. – собственик на самостоятелен обект в жилищна сграда на ул. „Ч.в.“ № **, според която сградата е построена преди 31.03.2001 година.

След като по отношение на процесния строеж не е необходимо въвеждането му в експлоатация, това обстоятелство е ирелевантно за дължимостта на местния данък. Меродавният момент в случая е завършването на сградата, което към началото на процесния период /01.01.2016 г./ безспорно е налице. Налага се извод за наличие на първата от алтернативно предвидените в чл. 15, ал. 1 от ЗМДТ /редакцията Обн. – ДВ, бр. 117 от 1997 г., в сила от 01.01.1998 г./ предпоставки за дължимост на ДНИ за процесните данъчни периоди.

Съдът счита, че е налице и втората, алтернативно предвидена, предпоставка по чл. 15, ал. 1 от ЗМДТ /редакцията Обн. – ДВ, бр. 117 от 1997 г., в сила от 01.01.1998 г./, тъй като по делото са налице доказателства за използване на обектите от жалбоподателя през процесния период. Видно от представените в хода на съдебното производство удостоверения и справки от „Енерго-Про Продажби“ АД, EРП „Север“ АД и „ВиК – Варна“ ООД за сградата са налице партиди за ел. енергия и вода, като за процесните данъчни периоди има отчетени и заплатени суми във връзка с извършено потребление. Следователно използването на сградата, в която се намират имотите на жалбоподателя, е започнало преди 2016 г., което обстоятелство на самостоятелно основание обосновава дължимостта на ДНИ – аргумент от 15, ал. 1, предложение второ от ЗМДТ /редакцията Обн. – ДВ, бр. 117 от 1997 г., в сила от 01.01.1998 г./.

Неоснователно е релевираното с жалбата възражение, че предвид липсата на данни за извършена доброволна делба между участниците в договора за групов строеж не е налице годен обект за облагане с ДНИ и С.П. не се легитимира като собственик на описаните в АУЗ недвижими имоти. Целените правни последици от сключването на договор за групов строеж са изграждането на сграда в завършен вид и трансформирането на създадените правоотношения в право на собственост върху конкретен обект или обекти. Действително от гледна точка на гражданското право, и в частност на вещното право, прекратяването на договора за групов строеж и приключването на правоотношенията по него трябва да станат с делба.

В случая обаче се касае за данъчноправни /властнически/ правоотношения, които са самостоятелни и различни от равнопоставените граждански/вещни правоотношения, породени вследствие на сключения договор за групов строеж, като за тяхното възникване /на данъчните правоотношения/ не е необходимо довеждането докрай на целия сложен вещноправен фактически състав, и в частност прекратяването на взаимоотношенията по договора за групов строеж по твърдения от С.П. начин. Ако се приеме тезата на жалбоподателя, че до сключването на договор за доброволна делба не е налице годен обект за облагане, е напълно възможно на практика да се стигне до хипотеза, при която ако никога не бъде сключен такъв договор между участниците в договора за групов строеж, по отношение на имотите, отговарящи на всички изисквания на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ, да не се дължи, респ. да не се плаща ДНИ, а не това е целта на нормите на ЗМДТ.

В случая е налице годен за облагане с местен данък обект – жилищната сграда в цялост и респ. са налице годни обекти на облагане с местен данък – магазин и два жилищни имота /апартаменти/, всеки от които притежава собствен идентификатор, което се установява от наличната в административната преписка таблица 3-2 към Удостоверение № 0-4/05.11.2020 г., издадено от Главния архитект на Район „Одесос“ при Община Варна. В таблица 1 пък жалбоподателят е посочен под № С_1 като собственик на обекти 3, 6 и 7, които съгласно Таблици 3-1 и 3-2 са именно процесните магазин № 3 с идентификатор 10135.51.581.1.31, апартамент № 1 с идентификатор 10135.51.581.1.7, и апартамент № 2 с идентификатор 10135.51.581.1.8.

Удостоверение № 0-4/05.11.2020 г. представлява официален свидетелстващ документ, притежаващ материална доказателствена сила, съгласно чл. 179, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/, приложим на основание § 2 от ДР на ДОПК, вр. чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ. Същият не е оспорен от жалбоподателя и констатациите в него обвързват съда да приеме, че същите са се осъществили така, както са описани в него. Косвено доказателство в подкрепа на извода, че жалбоподателят е собственик на имотите (и че същите са самостоятелни и конкретно обособени в сградата), е и обстоятелството, че същите са декларирани от него с декларацията по чл. 14 от ЗМДТ.

При положение, че са налице годни обекти за облагане с ДНИ по смисъла на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ, по отношение на които жалбоподателят е вписан като собственик, и същите, към началото на процесния период, се използват от него, облагането с местен данък е извършено в съответствие с приложимия материален закон.

По делото не са налице доказателства, нито твърдения, за подадена от жалбоподателя декларация по чл. 27 от ЗМДТ за освобождаване от данък, нито пък, че притежаваните от него имоти попадат в някои от изброените в чл. 24, ал. 1 от ЗМДТ категории имоти, подлежащи на освобождаване.

Размерът на ДНИ по отношение на процесните имоти е определен в съответствие с нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗМДТ, като същият не се оспорва от жалбоподателя. Данъкът е изчислен съобразно правилата, регламентирани в чл. 6-20 от Наредбата на Общински съвет Варна за определяне размера на местните данъци на територията на Община Варна, приета на основание чл. 22, ал. 1 от ЗМДТ, което се установява от представеното по делото писмено обяснение от гл. инспектор КРД в Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, неоспорено от жалбоподателя, в което е посочена данъчната оценка на всеки един от процесните имоти /магазин и два апартамента/ за всяка от процесните данъчни години /2016-2020 г./ като върху общата данъчна оценка е изчислен размерът на данъка за всеки отделен период.

Установена е и дължимостта на ТБО за същите данъчни периоди. Нормата на чл. 62 от ЗМДТ, в приложимата към процесните данъчни периоди редакция /Доп. – ДВ, бр. 153 от 1998 г./, разпорежда, че такса за битови отпадъци се заплаща за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. Размерът на таксата се определя по реда на чл. 66 от ЗМДТ за всяка услуга поотделно – сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползване. Съгласно чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ /в редакцията както преди, така и след изменението с ДВ, бр.105 от 2014 г., в сила от 01.01.2015 г./ границите на районите и видът на предлаганите услуги по чл. 62 в съответния район, както и честотата на сметоизвозване, се определят със заповед на кмета на общината и се обявяват публично до 31 /преди изменението с ДВ бр. 105 от 2014 г. датата е 30/ октомври на предходната година. По аргумент от чл. 64 вр. чл. 11 от ЗМДТ данъчно задължени лица за ТБО са собствениците на недвижими имоти на територията на общината.

В чл. 66 от ЗМДТ /в редакцията, относима към процесните периоди, изм. и доп. – ДВ, бр. 53 от 2012 г., в сила от 13.07.2012 г./ е регламентирано, че таксата се определя в годишен размер за всяко населено място с решение на общинския съвет въз основа на одобрена план-сметка за всяка дейност, включваща необходимите разходи за посочените в т. 1-4 от същата разпоредба дейности. Случаите, при които не се събира такса за някоя от услугите, са посочени в чл. 71 от ЗМДТ /редакцията, приложима към процесните данъчни периоди, Доп. – ДВ, бр. 101 от 2013 г., в сила от 01.01.2014 г./, а именно: 1. сметосъбиране и сметоизвозване, когато услугата не се предоставя от общината или ако имотът не се ползва през цялата година и е подадена декларация по образец от собственика или ползвателя до края на предходната година в общината по местонахождението на имота; 2. поддържане чистотата на териториите за обществено ползване – когато услугата не се предоставя от общината; 3. обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и други съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци – когато няма такива.

От анализа на цитираните правни норми се установява, че таксата за битови отпадъци е вземане, което е дължимо при реално предоставяне на услуга. Това означава, че за да бъде начислена такса за битови отпадъци, следва да бъде установен фактът на извършени дейности по горепосочената услуга. Ако такива доказателства липсват, такса за услугите сметосъбиране и сметоизвозване и поддържане чистотата на териториите за обществено ползване не следва да бъде заплащана. Тежестта да докаже извършването на услугите е на ответника по делото, който твърди този благоприятен за него юридически факт, от настъпването на който за жалбоподателя възниква задължение за заплащане на ТБО.

В случая съобразно доказателствената тежест ответният административен орган е установил обстоятелствата, на които се основава искането за заплащане на дължимата такса за битови отпадъци: имотите на задълженото лице се намират на територията на Община Варна като попадат в обхвата на заповедите по чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ за съответните години на Кмета на Община Варна, публикувани на сайта на Община Варна /обстоятелство безспорно между страните по делото/, както и че реално са предоставяни определените видове услуги по чл. 62 от ЗМДТ.

Предоставянето на услугите по чл. 62 от ЗМДТ /в относимата към процесните данъчни периоди редакция, Доп. – ДВ, бр. 153 от 1998 г./ – събирането и извозването на битови отпадъци и поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места, по категоричен начин се установява от представените по делото писмени доказателства – приемо-предавателни протоколи, актове за установяване на извършените и подлежащи на заплащане видове работи за съответния месец, обобщени констативни протоколи за дейността по поддържане чистотата на Район „Одесос“, сключени между Община Варна и „ЗМБГ“ АД /л. 6-422 от обособената папка с доказателства по делото/. В посочените писмени доказателства се съдържат данни за вида и месечната честота на извършване на съответните дейности на територията на община Варна, където се намират имотите на жалбоподателя, което установява реалното извършване на първата и на третата услуги, посочени в чл. 62 от ЗМДТ, за които е дължима ТБО. Заплащането на ТБО за услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места не е обвързана с конкретен имот и с ефективното му използване от задълженото лице, а единствено с нейното предоставяне, което цели обслужване интересите на населението като цяло /на всички собственици, притежаващи имоти в съответната община/. Следователно и по аргумент за противното от чл. 71, т. 2 от ЗМДТ /редакцията, Доп. – ДВ, бр. 101 от 2013 г., в сила от 01.01.2014 г./ предоставянето на услугата обосновава възникването на задължение за заплащане на ТБО.

Предвид безспорния по делото факт, че имотите на жалбоподателя се намират на територията на община Варна и то в район, в който общината е организирала и извършва услугите по обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депо за битови отпадъци, находящо се в с. Въглен, което е функциониращо, като за това обстоятелство са събрани доказателства по делото, а освен това наличието на депо е общоизвестен на съда факт и като такъв не подлежи на доказване по аргумент от чл. 155 от ГПК, приложим на основание чл. 144 от АПК и § 2 от ДР на ДОПК, доказано се явява и предоставянето на услугата обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения. Доколкото по аргумент от чл. 71, т. 3 от ЗМДТ /в относимата към настоящия казус редакция, Доп. – ДВ, бр. 101 от 2013 г., в сила от 01.01.2014 г./ задължението за такса за услугата „обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци“ не е обвързано с конкретното реализиране на отпадъци от имота на задълженото лице, то единствено наличието на депо, с каквото несъмнено Община Варна разполага, е основание за дължимост на таксата за тази услуга. Следователно съгласно действащата към процесните данъчни периоди нормативна уредба дължимостта на тази такса не зависи от това дали имотът се ползва или не, а от неговата принадлежност към определена територия, в която тази услуга се извършва. В случая са налице доказателства както за наличието на депо, така и за предоставяне на услугата, поради което такса се дължи. От представените по делото доказателства – отчети за количеството приети битови отпадъци за обезвреждане от територията на община Варна на „Депо за неопасни отпадъци“, землище с. Въглен, обслужвана от „Спартак-Таксим“ ЕООД, протоколи за реално приети количества отпадъци в депо за неопасни отпадъци с. Въглен, калкулации, приемо-предавателни протоколи и фактури /л. 423-589 от обособената папка с доказателства по делото/, се установява реалното предоставяне на услугата.

Доказаното извършване на услугите по чл. 62 от ЗМДТ по отношение на процесните имоти през спорните данъчни периоди обуславя дължимостта от заплащане на ТБО от страна на жалбоподателя.

Ако задълженото лице има намерение да не ползва определен имот за конкретна година, трябва да заяви това предварително /през предходната година/ пред компетентните общински служби и тогава такса за услугата сметосъбиране и сметоизвозване няма да се събира от общината – аргумент от чл. 71, т. 1 от ЗМДТ /Доп. – ДВ, бр. 101 от 2013 г., в сила от 01.01.2014 г./. В случая по делото няма данни и не се твърди от жалбоподателя такава декларация да е подадена от него в Община Варна за някой от процесните имоти и данъчни периоди, поради което не са изпълнени предпоставките на цитираната разпоредба за освобождаване от заплащане на такса за услугата сметосъбиране и сметоизвозване. Както вече бе отбелязано, същата е предоставяна от общината през процесните данъчни периоди, поради което такса се дължи.

Налага се извод за дължимост на регламентираната в Раздел I от Глава трета на ЗМДТ местна такса.

Размерът на ТБО не се оспорва от жалбоподателя, а от представеното по делото писмено обяснение от гл. инспектор КРД в Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, в което е посочена данъчната оценка на всеки един от процесните имоти /магазин и два апартамента/ за всяка от процесните данъчни години /2016 г.-2020 г./ и е изчислена както дължимата ТБО за всеки отделен компонент /сметосъбиране и сметоизвозване, обезвреждане в депо и поддържане на чистота/, така и общата дължима такса за всеки период, се установява, че същият е правилно определен съобразно разпоредбите на Наредбата на Общински съвет Варна за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на община Варна.

На основание чл. 175, ал. 1 от ДОПК вр. чл. 4, ал. 2 от ЗМДТ и чл. 1, ал. 1 от ЗЛВДТДПДВ, върху незаплатените в срок задължения за ДНИ и ТБО правилно са начислени закъснителни лихви.

Издаденият АУЗ е правилен и законосъобразен, а жалбата срещу него е неоснователна и следва да се отхвърли.

При този изход на спора претенцията на жалбоподателя за присъждане на разноски е неоснователна.

Своевременно направеното искане от процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение следва да бъде уважено. На основание чл. 161, ал. 1, изречение второ и трето от ДОПК, приложим на основание чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на Община Варна сумата от 1 031,59 лева за юрисконсултско възнаграждение предвид осъщественото процесуално представителство в производството пред настоящата инстанция, изчислена съобразно чл. 8, ал. 1 вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която сума е поискана със списъка на разноските, приложен на л. 90 от делото.

Така мотивиран, Административен съд – Варна

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на С.А.П. ***, ЕГН **********, срещу Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № МД-АУ-2786-1/15.07.2021 г., издаден от гл. инспектор КРД в Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, мълчаливо потвърден от Директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община Варна, с който в тежест на жалбоподателя са установени допълнителни задължения за данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци за данъчни периоди 2016 г., 2017 г., 2018 г., 2019 г. и 2020 г. общо в размер на 5 660,62 лева – главница, и 1 655,24 лева – лихви.

ОСЪЖДА С.А.П. ***, ЕГН **********,*** сумата от 1 031,59 лева /хиляда тридесет и един лева и петдесет и девет стотинки/, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд на Република България в четиринадесетдневен срок от съобщаването му на страните по делото.

	Съдия: