№ 1789
гр. Варна , 17.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ в публично заседание на двадесети
ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Жана И. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
Секретар:Нели П. Катрикова Добрева
като разгледа докладваното от Жана И. Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20203100502647 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба
вх. № 5413/21.01.2020 г. от „СЛАВЯНСКИ ДОМ 3“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. Варна, ул. „Славянска“, № 30 срещу Решение № 51/06.01.2020 г., по
гр.д. № 962/2019 г. на ВРС, XXXIX с., с което е прието за установено, че дължи на „РИС“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, бул. „Сливница“, 201-
Б, партер, офис 103 сумата 6002.05 лв., с ДДС, дължим остатък от главница обективирана
във фактура № 1361/02.06.2015 г., издадена по силата на Анекс от 01.06.2015 г. към Договор
за извършване на довършителни СМР № D-13-104Д/17.03.2014 г. и Спогодба от 30.01.2017
г., на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 258 и сл. ЗЗД ТЗ, за която е издадена Заповед по
чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. № 14154/2018 г., на ВРС, XXXIX с. и е осъден да заплати сумата
2400.00 лв., представляваща неустойка по т. 2 от Спогодба от 30.01.2017 г., на осн. чл. 92
ЗЗД.
Въззивникът сочи, че атакуваното решение е недопустимо, а в условията на
евентуалност неправилно. Счита, че неправилно първоинстанционния съд не е разгледал
релевираното от ответника възражение за прихващане. Излага анализ на събраните в хода
на производството доказателства и фактите, които се установяват с тях. Счита, че
неправилно първоинстанционния съд е приел, че вземането, предмет на възражението за
прихващане не е ликвидно и счита, че неправилно ВРС е приел, че изявлението за
1
извънсъдебно прихващане не е породило правопогасяващата си функция. Излага теоретични
доводи по въпроса за изявлението за прихващане и условията за настъпването на
погасителния му ефект. По съществото на спора отправя искане за обезсилване на
атакуваното решение и връщането му за ново разглеждане от друг състав, в условията на
евентуалност – за отмяната му и отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна „РИС“ ООД, депозира писмен
отговор, в който счита решението за допустимо правилно и законосъобразно, поради което
следва да бъде потвърдено. От своя страна излага анализ на събраните в хода на
производството доказателства и установените въз основа на тях факти и обстоятелства.
Счита, че първоинстанциония съд и достигнал да правни изводи, съответстващи на
установеното по фактите. По същество отправя искане за потвърждаване на атакувания
съдебен акт. Претендира разноски.
Варненски Окръжен Съд по предмета на спора, съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявени обективно кумулативно съединени
искове от „Рис“ ООД за приемане за установено, че „Славянски дом 3“ ЕООД, дължи сумата
6002.05 лв., с ДДС, дължим остатък от главница обективирана във фактура №
1361/02.06.2015 г., издадена по силата на Анекс от 01.06.2015 г. към Договор за извършване
на довършителни СМР № D-13-104Д/17.03.2014 г. и Спогодба от 30.01.2017 г., на осн. в чл.
422 ГПК, вр. чл. 258 и сл. ЗЗД, за която сума е издадена Заповед по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
14154/2018 г., на ВРС, XXXIX с. и да бъде осъден ответника да заплати сумата 2400.00 лв.,
неустойка по т. 2 от Спогодба от 30.01.2017 г., на осн. чл. 92 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 17.03.2014 г. бил сключен Договор за извършване на
довършителни СМР № D-13-104Д, по силата на който ответникът, в качеството на
възложител възложил на ищеца, в качеството на изпълнител, СМР, които следвало да бъдат
извършени на обект: кооперация на адрес гр. Варна, ул. „Славянска“ № 30. Договорено било
ориентировъчно възнаграждение в размер на 201657.74 лв., с ДДС. След изпълнение на
възложената работа между страните бил подписан Анекс от 01.06.2015 г., по силата на който
било прието, че стойността на извършените СМР възлиза на 123564.02 лв., без ДДС, съгл.
подписаните актове №№ 1/04.06.2014, 2/04.06.2014 г. и 3/01.06.2015 г. Със същия анекс
страните са приели, че в резултат на извършени плащания в размер на 103562.31 лв., без
ДДС, възложителя дължи още сумата 20001.71 лв., без ДДС, която следва да заплати в срок
до 01.12.2015 г. На 30.01.2017 г. страните сключили Спогодба, с която приели, че след
извършените частични плащания, задължението на ответника възлиза на 16002.05 лв., с
ДДС, представляващо остатък по фактура № **********/02.06.2015 г. и 2400.00 лв.
неустойка по чл. 10, ал. 2 от договора, което задължение било разсрочено на шест вноски,
всяка с посочен падеж, последния на 20.07.2017 г. Излага още, че на 05.10.2017 г.
ответникът извършил едно плащане в размер на 10000.00 лв., при което дължими останали
6002.05 лв., с ДДС, по фактура 1361/02.06.2015 г. и 2400.00 лв., неустойка по договор и
спогодба. По същество, отправя искане за уважаване на предявените искове.
2
В границите на срока по чл. 131 ГПК, ответникът депозира писмен отговор, в който
оспорва предявените искове. Твърди, че вземането на ищеца е погасено чрез прихващане
извършено на 20.12.2018 г. Признава, че между страните е сключен процесния договор,
възложената работа, по който е следвало да бъде изпълнена в срок от 130 дни. Сочи, че към
момента на изтичането на срока 24.07.2014 г. са били изпълнени само част от договорените
СМР, на стойност 35943.24 лв. Около година след това били отчетени и СМР на стойност
112333.58 лв., с ДДС. Твърди, че към датата на изпратеното изявление за прихващане -
20.12.2018 г., не били изпълнени СМР на стойност 53380.92 лв. Излага изчисления за
размера на дължимата, съобразно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от Договора, неустойка за
забава като пояснява, че предвид уговорения краен предел дължимата от ищеца неустойка за
забава възлиза на 20165.74 лв. Още излага, че ищецът като неизправна страна по договора
не може да иска изпълнение. По същество отправя искане за отхвърляне на предявените
искове.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели
на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна, следното:
Не се спори между страните, че в полза на ищеца по ч.гр.д. № 14154/2018 г., на ВРС,
XXXIX с., е издадена Заповед по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено ответникът да заплати
сумата 8402.05 лв., неплатен остатък от главница по фактура № **********/02.06.2015 г.,
издадена съгласно Анекс от 01.06.2015 г. към Договор за извършване на довършителни СМР
№ D-13-104Д/ 17.03.2014 г. и Спогодба от 30.01.2017 г., сумата 2816.22 лв., обезщетение за
забава за периода 02.06.2015 г. - 20.09.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението – 20.09.2018 г. до окончателното изплащане
на задължението, както и разноски за първа и въззивна инстанция.
В границите на първоинстанционното производство, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3
ГПК, за безспорно и ненуждаещо се от доказване е прието, наличието на сключен между
страните Договор за извършване на довършителни СМР № D-13-104Д/17.03.2014 г., на
обект: кооперация на адрес гр. Варна, ул. „Славянска“, № 30, Анекс към него от 01.06.2015 г.
и Спогодба от 30.01.2017 г.
Между страните не е било предмет на спор и обстоятелството, че фактура №
1361/02.06.2015 г., на стойност 24002.05 лв., с ДДС, е приета от ответника и е отразена в
дневниците и счетоводство му.
По делото е представен и процесния Договор за извършване на довършителни СМР
№ D-13-104Д/17.03.2014 г., уговорените условия и предмет, по който не са били предмет на
спор между страните. Видно от Приложение № 1 към Договора е, че по предварителни
разчети стойността на СМР възлиза на 168048.12 лв., без ДДС или 201657.74 лв., с ДДС.
Извършените от ответника частични плащания също не са били предмет на спор
3
между страните.
От представеният Анекс от 01.06.2015 г., към процесния Договор, се установява, че
извършената от ищеца работа е на стойност 123564.02 лв., без ДДС, съгласно акт №
1/04.06.2014 г.; акт № 2/04.06.2014 г. и акт № 3/01.06.2015 г. Установява се и, че към датата
на Анекса извършените от възложителя-ответник, плащания възлизат на сумата 103562.31
лв., без ДДС, а дължима е останала сумата 20001.71 лв., без ДДС, която следвало да бъде
заплатена в срок до 01.12.2015 г.
От представената пред ВРС Спогодба от 30.01.2017 г., се установява, че същата е
сключена между страните по настоящото дело с оглед разрешаване на спора между тях
досежно фактура № 1361/02.06.2015 г., издадена по процесния договор и акт-обр.
19/01.06.2015 г. и досежно неустойка, на осн. чл. 10, ал. 2 от Договора. Страните са приели,
че ответникът дължи на ищеца по посочената фактура, след приспадане на частични
плащания, извършени на 09.05.2016 г. и 27.12.2016 г., сумата 16002.05 лв., с ДДС. Прието е
още, че ответникът дължи на ищеца и сумата 2400.00 лв., неустойка на осн. чл. 10, ал. 2 от
сключения между тях договор. Страните постигнали съгласие за разсрочване на
задължението на ответника на 6 месечни вноски, с падеж 20-то число на всеки месец, за
периода 20.02.2017 г. – 20.07.2017 г.
Не е било предмет на спор между страните и обстоятелството, а и същото се
установява от представения отчет по сметка на „Рис“ ООД в „Прокредит банк (България)“
ЕАД, че на 05.10.2017 г. е постъпила сумата 10000.00 лв., наредена от „Славянски дом 3“
ЕООД, с посочено основание за плащането - фактура № 1361.
По делото е представен Констативен акт за установяване годността за приемане на
строежа – обр. 15, от 17.09.2015 г., в който се съдържат констатации, че строежът е изпълнен
съгласно одобрените инвестиционни проекти, заверената екзекутивна документация,
изискванията към строежите по ЗУТ, условията на договора за строителство и анексите съм
него. Не са установени недостатъци по изпълнение на СМР. Актът е подписан без
забележки от представляващ ответното дружество - възложител.
За установяване на твърденията за извършено материално прихващане от страна на
ответника по делото е представено Уведомление от 20.12.2018 г., отправено до ищеца. С
него ищецът е уведомен, че дължи на ответника сумата 20165.74 лв., неустойка за забавено
изпълнение на работата по договора, при което след компенсиране на това вземане на
ответника с вземането на ищеца по фактура № 1361/02.06.2015 г., възлизащо на 8402.05 лв.
и погасяването му, последният е поканен да заплати разликата в размер на 11763.69 лв.
Датата на изпращане на уведомлението съвпада с датата на депозиране на възражение по
реда на чл. 414 ГПК по ч.гр.д. № 14154/2018 г., на ВРС, XXXIX с., по което е издадена
процесната Заповед. По делото не са налице доказателства за надлежно достигане на
уведомлението до адресата.
4
По делото са събрани гласни доказателства в полза на ищеца, чрез разпит на един
свидетел – лицето Живко Дуков, управител на „Глобал Консулт“ ЕООД, което дружество е
упражнявало строителен надзор по време на строителството. Свидетелят излага, че
възложените СМР били изпълнени от ищеца без забавяне като обектът е въведен в
експлоатация. Свидетелят сочи, че е допустимо да има разлика като количество и обем на
работата към датата на сключване на договора и към датата на завършване на даден обект.
За конкретния обект СМР приключили през лятото на 2014 г. като между страните
възникнали финансови спорове, поради забава в плащанията от страна на възложителя.
Споделя, че финансовите проблеми на възложителя са били причина за подписването на
последния акт-обр. 19. Свидетелят сочи, че ако е налице подписан акт-обр. 19, в пет дневен
срок следвало да бъде издадена фактура, вкл. и да се извърши плащане по нея. По тази
причина, масовата практика в строителството била, когато възложителят изпадне в
невъзможност да плати, да не се подписва акт-обр. 19, тъй като възниквали последици по
други Закони. За конкретния обект сочи, че въпреки, че СМР били изпълнени в границите на
срока на договора, реално окончателното актуване на СМР на обекта се осъществило през
м. септември 2015 г., точно поради тази причина.
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъдат разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така
посочените въззивни предели, съставът на ВОС съобрази следното: Атакуваното съдебно
решение е постановено от надлежен съдебен състав, в границите на предоставената му
правораздавателна компетентност и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК. Искът с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, е предявен в границите на предвидения в закона преклузивен
едномесечен срок и при наличието на останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното
ч.гр.д. № 14154/2018 г., на ВРС, XLVI с. Произнасянето на ВРС съответства на заявената за
разглеждане претенция, поради което обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предвид характера на предявения иск, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК – иск за
установяване съществуването на вземането по заповедта за изпълнение и предвид
разпределението на доказателствената тежест при този вид искове, ищецът се явява страната
в процеса, върху която пада доказателствената тежест за доказване на предпоставките
довели до дължимост на претендираната сума и наличието на такова задължение. В тежест
на ответника е доказване изпълнението на поетите задължения точно и в срок или други
правопогасяващи възражения.
Пред въззивната инстанция спорът между страните се концентрира върху
релевираното от въззивника възражение за погасяване на вземанията на ищеца,
предмет на предявените искове, предвид извършено материално прихващане.
5
Прихващането в материалноправен аспект като способ за погасяване на задължения е
регламентирано в разпоредбата на чл. 103, ал. 1 ЗЗД, съгласно която, когато две лица си
дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му
е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. В този случай
насрещните вземания се погасяват до размера на по-малкото към момента, в който
условията за прихващане са били налице, а не към датата на компенсационното
волеизявление. Материалноправното изявление за прихващане е едностранна сделка на един
от насрещните длъжници. Изявлението може да бъде направено извън и преди процеса, но
за да настъпи материалноправният му ефект – погасяване на насрещните вземания до
размера на по-малкото от деня в който са били налице условията на чл. 103 ЗЗД, то трябва
да бъде доведено до знанието на насрещната страна по правоотношението.
Посоченото отнесено към спецификата на разглеждания казус, води до извода, че
вземането на ответника, с което се твърди да е извършено прихващане, по силата на
коментираното по-горе уведомление, следва да е било ликвидно и изявлението следва да е
достигнало до насрещната страна – ищеца в производството. Нито една от двете
кумулативни предпоставки не се установява да е била налице в случая.
Вземането на ответника, с което се твърди да е извършено прихващането е с
произход договорна неустойка за забавено изпълнение на възложената работа по процесния
договор. Безспорно е, че за де е ликвидно едно вземане, то следва да не е предмет на спор
между страните по него или да е установено с влязло в сила съдебно решение. И тук нито
един от тези два елемента не е налице. Твърдяното вземане на ответника, не е било заявено
нито при сключването на Анекса от 01.06.2015 г., с който страните са предприели уреждане
на отношенията си по Договора, нито при сключване на Спогодбата от 30.01.2017 г., за
разсрочване на задълженията на ответника. За първи път то е отразено в изпратеното на
ищеца изявление за прихващане. Тук следва да бъде посочено, че съдът е принципно
съгласен с изложените от въззивника теоретични постановки във връзка с разпоредбата на
чл. 104 ЗЗД, но в конкретния случай ги намира за неотносими към конкретиката на
казуса. Разпоредбата на чл. 104, ал. 1, изр. 2 ЗЗД предвижда, че прихващането може да
бъде направено под срок или под условие, освен под условието, че предявеното в съд
вземане ще бъде уважено. До това прихващане ответникът прибягва, когато оспорва
вземането, предявено от ищеца с исковата молба, на основания, различни
от прихващането (понеже е платил вземането на ищеца или то е опростено, или е погасено
по давност). Предявява го като евентуално и иска да бъде разгледано в случай, че
предявеното с исковата молба вземане на ищеца било уважено, а другите, различни
от прихващането възражения на ответника не бъдат уважени. Затова съдът пристъпва към
разглеждане на възражението на ответника за прихващане само ако намери, че вземането на
ищеца съществува, че е изискуемо, а другите, различни от прихващането възражения
на ответника са неоснователни и не се уважават. Следователно разпоредбата визира
възражението за процесуално прихващане. В случая обаче, видно материалите по делото,
6
такова възражение за процесуално прихващане не е въвеждано в процеса от страна на
ответника. Последният се е позовал на настъпилите последици на извънсъдебно материално
прихващане и е оспорвал материалната легитимация на ищеца да предявява исковете,
поради погасяве на вземанията му.
При това положение правилно възражението за погасяване на вземанията на ищеца,
поради извършеното от ответника извънсъдебно прихващане не е било уважено от
първоинстанционния съд, а предявените искове – уважени. Постановеното решение като
правилно и законосъобразно ще следва да бъде потвърдено.
По разноските.
Изходът от спора не налага ревизиране на разноските присъдени за заповедното
производство и за първоинстанционното разглеждане на делото.
Разноски на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, на въззваемия макар и да се следват , не се
присъждат предвид липсата на списък по чл. 80 ГПК и доказателства за направени такива и
техния размер.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1043/28.02.2020 г., постановено по гр.д. №
10713/2019 г., на ВРС, L с.
РЕШЕНИЕТО е окончателно, по арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7