№ 13
гр. С., 19.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С. в публично заседание на деветнадесети декември
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мартин Д. Данчев
Членове:Христина З. Марева
П. Д. Стефанов
при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от Христина З. Марева Въззивно гражданско
дело № 20222200500300 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивна жалба от адв. М. като
пълномощник на Е. Д. Д., от с. Я., община К., против решение №
20/26.05.2022г. по гр. д. № 504/2020г. на К.ския районен съд, с което с което
на основание чл. 124 ал. 1 ГПК в отношенията между Община К. и въззивника
Е. Д. Д. е било признато за установено, че въззивникът не притежава право на
строеж върху поземлен имот № *** по КККР на с. Я., идентичен с УПИ ***,
по действащия ПУП на с. Я., идентичен с парцел II, кв. 2 по отменения
регулационен план одобрен през 1964 г. и въззивникът е бил осъден да
заплати деловодни разноски в размер на 1 569.10 лв.
Във въззивната жалба на първо място се твърди, че обжалваното
решение е недопустимо и се иска обезсилването му като такова.
По допустимостта на се твърди, че районният съд се е произнесъл по
непредявен иск, като от мотивите на решението не ставало ясно, на кое от
алтернативно предявените основания или на трите заедно РС - К. е приел, че
въззивникът не притежава спорното право на строеж върху имота - частна
общинска собственост.
На следващо място във въззивната жалба се навежда довод за
съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неконституирането на
съпругата на въззивника, която също била носител на оспореното
суперфициарно право.
На следващо място се поддържа възражение, че с решението си РС - К.
недопустимо е осъществил косвен съдебен контрол върху влезли в сила
1
решения на различни състави на АС - С., с които според въззивника със сила
на пресъдено нещо било установено, че на учреденото на въззивника вещно
право на строеж е валидно и законосъобразно.
На следващо място относно недопустимостта на решението се
поддържа възражение, че за въззиваемата община не съществува правен
интерес да предяви разгледания и уважен с обжалваното решение
отрицателен установителен иск относно претендираното от въззивника право
на строеж. В тази връзка са развити доводи, че правен интерес от оспорване
на претендираната от ответника суперфиция е налице за друг суперфициарен
собственик на сгради в имота - А.О., чието право на строеж се признава от
въззиваемата община. Позовава се на решение № 60136/27.19.2021 г. по гр. д.
№ 1390/2021 г. на състав на ВКС. Поддържа, че с уважаването на предявения
срещу въззивника отрицателен установителен иск относно правото на строеж
за въззиваемата община като собственик на имота, който съгласно чл. 64 ЗС е
длъжен да търпи ползването на имота от суперфициарния собственик, няма
да се постигне никаква защита на претендирани от нея и оспорвани от
ответника права, като защитата от уважаването на така предявения иск е
изцяло в полза на посоченото трето лице - собственик на съществуващите в
имота постройки.
Освен като недопустимо, решението на РС - К. се обжалва и като
неправилно, във връзка с което се поддържат следните възражения:
Твърди се, че от заключението по назначената съдебно-техническа
експертиза се установявало, че учредяването на правото на строеж в полза на
въззивника е станало по предвидения от закона ред и форма. В тази връзка
отново се позовава на решенията на АС - С., с които са отменени заповедите
на Кмета на Община К., издадени в опит да отмени заповедта, с която на
въззивника било учредено правото на строеж.
Относно третото алтернативно посочено основание на отрицателния
установителен иск - че правото на строеж било погасено по давност,
въззивникът се позовава на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г.
по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, според което, ако собствениците
на земята недобросъвестно са създавали пречки за реализиране на правото на
строеж, те не могат да се ползват от своята недобросъвестност.
В тази връзка, като поведение на недобросъвестност от страна на
общината като собственик на имота, въззивникът твърди, че Община К. не се
съобразявала с постановените решение от АС - С., не е съдействала на
въззивника да осъществи строителството и препятства реализирането му,
която недобросъвестно се обективирала в: издаването на незаконосъобразни
заповеди за отмяна на заповедта, с която в полза на въззивника било учредено
правото на строеж; признаването на законността на постройки, за чиято
собственост претендирали наследниците на А.О., за когото никога не е било
учредявано надлежно право на строеж, не са имал разрешения за строеж и не
са намерени никакви строителни книжа и документи; отказ за издаване на
2
разрешение за строеж в полза на въззивника при представена строителна
документация и след заплащане на възмездно отстъпеното право на строеж.
Във връзка с горните възражение се иска обезсилването на обжалваното
решение като недопустимо и евентуално - отмяната му като неправилно.
Претендират се сторените от въззивника разноски за двете инстанции.
В срока по чл 263, ал. 1 ГПК по делото е подаден отговор по
въззивната жалба от Община К. чрез пълномощника - адв. Р., с който жалбата
се оспорва като неоснователна, като се поддържа становище за допустимост и
правилност на решението на първоинстанционния съд, с което е налице
произнасяне по всяко едно от възраженията, наведени и при разглеждане на
делото пред РС - К..
Възраженията за недопустимост се оспорват като неоснователни.
Относно разглеждането на непредявен иск при алтернативно посочени в
исковата молба обстоятелства се развиват доводи, че по предявения
отрицателен иск ответникът е този, който дължи доказване на пертендираните
от него материални прави, при което не е обвързан от заявеното в исковата
молба. В тази връзка въззивникът като ответник не провел успешно
доказване.
По въпроса относно неконституирането на съпругата на въззивника
наред с него като ответник по предявения отрицателен иск относно вещното
право на строеж, в отговора е направено позоваване на Тълкувателно решение
№ 3 от 29.06.2017 г. по тълк. дело № 382016 г. на ОСГК на ВКС, според което
съпругата е необходим, но не и задължителен другар в съдебното
производство.
Относно възражението за недопустимо преразглеждане на
постановените в административните производства решения, които са влезли в
сила, се развиват доводи, че с решенията административният съд е
произнесъл по законосъобразността на обжалвания административен акт, но
не и относно принадлежността на вещното право на строеж.
Относно възражението за липса на правен интерес и позоваването на
посочената по-горе практика на ВКС по чл. 290 ГПК се развиват доводи, че
същото е неотносимо към настоящия случай.
Относно твърдението за доказване от заключението по назначената СТЕ
на валидното и надлежно учредяване на правото на строеж се поддържа, че
изводът е правен и следва да бъде даден от съда, а не от експерта.
В условията на евентуалност се излагат аргументи в подкрепа на
застъпената с исковата молба теза, че правото на строеж в полза на ответника,
ако било надлежно учредено, то било погасено поради неупражняването му в
предвидения от закона давностен срок.
Оспорват се твърденията във въззивната жалба за недобросъвестност от
страна на въззиваемата община като суперфициент, който не може да се
3
позовава на изтеклата погасителна давност.
Иска се потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се
разноски за въззивната инстанция.
В с. з. въззивникът се явява лично и с пълномощника си, като поддържа
исканията и възраженията в подадената въззивна жалба.
Въззиваемият, представляван от пълномощника – адв. Ст. Р., оспорва
въззивната жалба и поддържа искане за потвърждаване на обжалваното
решение по съображенията, изложени в отговора на въззивната жалба.
С.ски окръжен съд, съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК,
извърши проверка за валидност и допустимост на обжалваното решение на
първоинстанционния съд, при което не констатира пороци налагащи
прогласяването на нищожността му или обезсилването му като недопустимо.
По конкретно въведените възражения за недопустимост, С.ски окръжен
съд намира следното:
Решението не е постановено по непредявен иск.
Предмет на делото е предявения отрицателен установителен иск от
Община К., с който се отрича съществуването на учредено от Община К. в
полза на въззивника – Е. Д. Д., право на строеж върху имот, представляващ
ПИ № *** по КККР на село Я., идентичен на УПИ ***, по действащия ПУП
на село Я., идентичен на парцел II, кв.2, по отменения регулационен план,
одобрен през 1964 г. В решението си районният съд е обосновал решаващия
правен извод за несъществуването в полза на въззивника право на строеж
върху процесния имот, изцяло с оглед изложените в исковата молба и
въведените с отговора по нея възражения и фактически твърдения. Предмет
на предявения иск е търсената от ищеца – въззиваем защита в качеството му
на собственик на имота срещу претендираното от ответника право на строеж,
съществуването на което се отрича към момента на постановяване на
решението. В рамките на търсената защита са изброени юридически факти,
чиято релевантност е вътрешно и взаимно обусловена, но изброяването им не
води до наличие на предявени в условията на евентуалност отделни искове,
последователното отхвърляне на главния от които да е предпоставка за
разглеждане на евентуално съединения.
Възражението във въззивната жалба за недопустимост, поради липса на
правен интерес също е неоснователно. Интерес от отрицателен установителен
иск съществува, когато се претендира отричано от ищеца право, с което се
смущава нормалното упражняване на правата на ищеца като собственик на
имота, което поражда и нуждата от защита чрез отрицателния установителен
иск. В конкретния случай, претендирането на ограниченото вещно право на
строеж е несъмнено, освен със застъпената в настоящото производство
защитна теза от въззивника – ответник, но и посредством оспорването по
съдебен реда на издадените от Кмета на Община К. заповед № 63/04.01.1996
г. и заповед № РД-50-516/24.09.2008 г. за отмяна на заповед № 276/20.10.1995
4
г., въз основа на която ответникът претендира съществуването в своя полза на
правото на строеж. Стабилитета на последната и отречената в рамките на
осъществения съдебен контрол липса на предпоставки за органа, който я е
издал, пораждат и правния интерес за ищеца да защити материалните си
права като собственик на имота чрез предявения отрицателен установителен
иск. За собственика винаги е налице правен интерес да отрече със сила на
присъдено нещо, че притежаваният от него имот не е обременен с
претендираните от ответника ограничени вещни права. Позоваването от
въззивника на решение № 60136/27.19.2021 г. по гр. д. № 1390/2021 г. на
състав на ВКС в тази връзка е несъстоятелно. Със същото се приема, че не
съществува правен интерес за собственика на имота да търси защита срещу
правото на суперфициярния собственик относно ползване на имота, като
произходимо от съществуващото правото на строеж и установената от закона
– чл. 64 ЗС, търпимост на ползването на имота. Предмет на предявения
отрицателен установителен иск в случая е самото право на строеж,
претендирано от ответника, а не правото му като такъв да ползва имота,
поради което посоченото решение от практиката на ВКС на РБ е неотносимо.
Неоснователно е и възражението за недопустимост на обжалваното
решение, поради неконституирането на съпругата на ответника като страна в
производството. В тази връзка съдът съобразява задължителната съдебна
практика, постановена с Тълкувателно решение № 3 от 29.06.2017 г. по тълк.
дело № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което по предявен от или срещу
съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на
съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са
задължителни другари. Разрешението на въпроса относно факултативния
характер на другарството между съпрузите с тълкувателното решение е
основано на характера на действията като такива на управление при предявен
от или иск за собственост, като по аргумент от по-силното основание това
разрешение в задължителната съдебна практика следва да се съобрази и в
случаите на спор относно ограничени вещни права върху имот. Следователно
участието на съпруга като необходим другар в съдебното производство по иск
относно съществуването на право на собственост или ограничено вещно
право върху имот, не е абсолютна предпоставка за допустимост на
постановеното решение и не налага извод за недопустимост. Само за пълнота
в случая съдът намира за необходимо, че доколкото в случая предмет на
делото е защитата на вещното право на собственост на ищеца срещу
претендираното от ответника обременяване на имота с ограниченото вещно
право на строеж, а не иск за нищожност на договор, по въпроса поставен във
въззивната жалба относно характера на необходимото другарство като
задължително или факултативно, тълкувателно решение № 7/2020 от
13.01.2023 г. по тълк. дело 7/2020 г. на ОСГТК на ВКС е неотносимо.
По правилността на обжалваното първоинстанционно решение, С.ски
окръжен съд в настоящия му състав намира, че същото като краен резултата е
правилно и на основание чл. 272 ГПК следва да се потвърди, като по
5
поставените във въззивната жалба и отговора по нея въпроси приема
следното:
Предмет на делото е предявения от Община К. против Е. Д. Д.
отрицателен установителен иск на основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл.
63, ал. 1 ЗС и чл. 13, чл. 15 и чл. 18 ЗС.
Няма спор по делото, че Община К. към настоящия момент е собственик
на дворно място с площ 1180 кв.м., съставляващо УПИ II в кв. 22 по ПУП на
с. Я., одобрен през 1964 г., който е идентичен с ПИ с идентификатор *** по
КККР на с. Я. с площ 1119 кв.м., за който е отреден УПИ *** по действащия
ПУП на селото. За имота е имало съставен акт за държавна собственост
/АДС/ № 4187 / 01.02.1978 г. , който съгласно Заповед РД-11-11-
049/13.09.2018 г. на Областен управител на област С. е отписан цитирания
като държавен и за имота е съставен Акт за общинска собственост /АОС/ №
4682/19.09.2018 г.
Спорните въпроси по делото са свързани с правните последици на
заповед № 276/20.10.1995 г., съгласно която на основание чл. 15 от ЗС и чл.
103 от Наредбата за държавните имоти, върху горепосочения поземлен имот
на Е. Д. И. /Д./ е посочено, че се отстъпва възмездно правото на строеж на
жилищна сграда в имота, за което е следвало да заплати сумата 54 677 нднм.
лв. Заповедта е била издадена по молбата на въззивника, подадена на
17.10.1995 г. до Кмета на Община К. - да му бъде отстъпено право на строеж
върху общински пацел II, кв.22, тъй като бил закупил жилищната сграда от
А.М.О., видно от договор от 11.11.1992г. Няма спор и се установява, че
сумата, определена със заповед № 276/20.10.1995 г. е била заплатена, във
връзка с което от кмета на Община К. тогава е било издадено Удостоверение
№ 45/20.10.1995 г., в което е посочено, че същото заменя нотариалния акт и
установява всички права на носителя му съгласно чл. 18 ЗС.
Със заповед № 63/04.01.1996г кметът на Община К. отменил заповед №
276/20.10.1995 г. и удостоверение № 45/20.10.1995 г., с което било отстъпено
възмездно право на строеж върху парцел II, кв.22 в полза на ответника.
Разпоредено е внесената от сума за правото на строеж да бъде върната. С
решение по административно дело № 25/2007 г. на СлОС заповед №
63/04.01.1996 г. е била обявена за нищожна с основното съображение, че е
била издадена от некомпетентен орган – зам. кмет на Община К.а и
преписката била върната за произнасяне по същество. В последствие е била
издадена заповед № РД-50-516/24.09.2008г, с която кметът на Община К. е
отменил своя заповед № 276/20.10.1995 г. на Кмета на Община К. като
неправилна, както и издаденото въз основа на нея удостоверение №
45/20.10.1995г. В развилият се съдебен контрол по обжалването на заповед №
РД-50-516/24.09.2008 г., същата е отменена с решение № 5/09.02.2009 г. по
адм. д. № 264/2008 г. на СлОС, по което било постановено решение, с което
оспорената заповед е отменена като незаконосъобразна и преписката била
върната на кмета на Община К. за произнасяне по съществото. С решение от
6
01.12.2009 г. по адм. дело № 7895/2009 г. на ВАС решение № 5/09.02.2009 г.,
постановено по адм. д. № 264/2008 г. на СлОС, в частта му, с която Заповед
№ РД-50-516/24.09.2008 г. е отменена като незаконосъобразна е било
оставено в сила, като е отменено в частта му, с която производството по
делото е прекратено в частта му за отмяна на Заповед № 276/20.10.1995 г. на
кмета на община К., както и в частта му, с която е разпоредено
административната преписка да се върне на кмета на община К. за ново
произнасяне. В мотивите на решението на ВАС е посочено, че не са били
налице предпоставките на чл. 99 АПК и чл. 102, ал. 2 АПК кметът на
общината да отмени влязлата в сила своя заповед и да възобнови
производството по издаване на заповедта.
Относно процесния имот и съществуващите в него сгради по делото е
установено, че със заповед № 35/24.03.1980г на Председателя на ИК на ОбНС
К. в полза на Х.Х.Х. от с. Я. на основание чл.104 от Наредбата за държавните
имоти (отм.) е било отстъпено безвъзмездно право на строеж върху процесния
имот, разпоредено е сключване на договор и издаване на удостоверение и на
05.05.1980 г. За така отстъпеното право на строеж е бил сключен типов
договор между ОбНС и Х.Х.Х., за което е било издадено удостоверение за
отстъпено право на строеж № 3434/05.05.1980 г.
На 02.11.1992 г. А.М.О. и въззивника Ем. Д. сключили писмен договор в
за покупко - продажба, по силата на който А.О. продал на въззивника
жилищна сграда на два етажа със застроена площ от 66 кв.м. и гараж и кухня
от 42 кв.м. за сумата 50 хил лева.
На 20.02.1995 г. кметът на село Я. издал в полза на А.О. удостоверение
в уверение на това, че същият притежава недвижим имот: масивна жилищна
сграда, построена през 1972г на 66 кв.м.; гараж и кухна, построени през 1978г
от 42 кв.м. На 06.03.1995г кметът на Община К. издал на А.М.О.
удостоверение № 28 в уверение на това, че на същия било отстъпено
безвъзмездно право на строеж на жилищна сграда върху парцел II, кв.22.
Данните били извлечени от актова книга, стр.15.
С решение № 298/08.04.1997г, постановено по гражданско дело №
265/1996г на РС - К., потвърдено с решение от 22.01.1998 г., постановено по
въззивно гражданско дело № 1177/1997 г. на СлОС, неподлежащо на
обжалване, е отхвърлен иск с правно основание чл.19, ал. 3 ЗЗД, предявен от
ответника срещу А.М.О. (починал в хода на производството и заместен от
наследниците си А.И.О., М.А.О. и С.И.О.) и Ш. А.О. да се обяви за
окончателен сключения между тях предварителен договор за покупко -
продажба на недвижим имот, описан в предходния пункт. Съдът е приел, че
предварителният договор е нищожен и не може да бъде обявен за
окончателен, тъй като съпругата на А.О. - Ш. О., не е била страна по него
Между въззивника и съпругата му от една страна и А.О., заместен от
наследниците си и съпругата му Ш. А.О. се развил съдебен споро относно
правото на собственост върху построената в имота масива двуетажна
7
жилищна сграда на два етажа със застроена площ от 63 кв.м. всеки, построена
със строително разрешение и одобрен архитектурен проект по силата на
отстъпено право на строеж в общински парцел II, кв.22, по плана на село Я.,
по който е постановено решение № 187/08.12.1998 г. по гр. д. 173/1995 г. на
КРС, потвърдено с решение № 233/25.01.2007 г., постановено по въззивно
гражданско дело № 12/2000 г., потвърдено на свой ред с решение №
1157/24.10.2008г, постановено по гражданско дело № 3198/2007г на ВКС, IV
г.о., неподлежащо на обжалване.
На 22.11.2017 г. Главният архитект на Община К. издал на въззивника
удостоверение, че построените в ПИ № *** обекти жилищна сграда, депо и
гараж не подлежат на премахване и на забрана за ползване, тъй като са
допустими по правилата и нормативите, действали по време на извършване на
строителството.
Приложен е протокол, съставен на 18.09.2018г от комисия в състав:
Главния архитект на Община К. и Главен специалист „СК“, които посетили на
място процесния имот и установили, че жилищната сграда била построена по
силата на строително разрешение № 11/09.02.1983г, а стопанската сграда и
гаража - без строителни книжа, но били построени в периода 1983/1985г. На
12.09.2018 г. Главният архитект издал последващо удостоверение № 94Д-00-
211, в което удостоверил, че жилищната сграда в УПИ ***, била построена по
одобрен на 06.1.1983г архитектурен проект с разрешение за строеж №
1/09.02.1983г. Протоколът за строителна линия не бил запазен.
От заключението на вещото лице И. Хр. И. се установява, че в периода
от 04.01.1996 г. до 01.12.2014 г. в полза на въззивника не е издавано
разрешение за строеж на жилищна сграда в процесния имот. С отговора на
исковата молба са представени доказателства, че през 2015 г. въззивникът е
внесъл виза за проектиране на жилищна сграда в процесния имот.
Предмет на АДС № 4187/01.02.1978г и АЧОС № 4682/19.09.2018г е
един и същ имот, който към момента е заснет по кадастралната карта с
идентификатор № ***.
В регистъра на одобрените проекти и издадените разрешения за строеж
липсва друго издадено разрешение за строеж в парцел II, кв.2, в село Я.,
освен разрешение № 1/09.02.1983г, издадено в полза на Х.Х.. За другите две
сгради, заснети с идентификатори №№ ***.2 (селскостопанска сграда) и ***.3
(хангар, депо, гараж) няма издавани разрешителни за строеж. При
извършения на място оглед вещото лице е установило идентичност между
съществуващото в имота застрояване и това, нанесено в кадастралната карта.
Жилищната сграда била необитаема. Предвид попълването на кадастралната
основа към плана от 1964 г. през 1992 г., когато сградите са били нанесени,
заключението на вещото лице е, че са били построени в периода 1983 г. –
1992 г., т. е. преди отстъпването на правото на строеж в полза на въззивника
със заповед № 276/20.10.1995 г. и издаденото на 06.03.1995 г. от кметът на
Община К. удостоверение № 28 в уверение на това, че А.М.О. е било
8
отстъпено безвъзмездно право на строеж на жилищна сграда върху парцел II,
кв.22. Данните били извлечени от актова книга, стр.15.
Въз основа на гореизложеното въззивният съд в настоящия му състав
намира, че предявеният отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК
във вр. с чл. 63, ал. 1 ЗС и чл. 13, чл. 15 и чл. 18 ЗС от Община К. спрямо
въззивника – Е. Д. Д. иск, за установяване че в полза на последния не
съществува право на строеж върху поземлен имот № *** по КККР на с. Я.,
идентичен с УПИ ***, по действащия ПУП на с. Я., идентичен с парцел II, кв.
2 по отменения регулационен план одобрен през 1964 г., е основателен и
решението на първоинстанционния съд следва да се потвърди, като във
връзка с поставените във въззивната жалба и отговора по нея въпроси от
правна страна по правилността на решението се налагат следните правни
изводи:
Молбата на въззивника до кмета на Община К. за отстъпване на право
на строеж върху поземлен имот - парцел II, кв. 2 по отменения регулационен
план одобрен през 1964 г. от 17.10.1995 г. е обоснована със сключения между
него и А.М.О. договор от 02.11.1992 г. за продажба на жилищна сграда.
На първо място следва съдът намира за необходимо да посочи, че по
повод сключения между въззивника и А.М.О. договор от 02.11.1992 г. за
продажба на жилищна сграда в поземлен имот в парцел II, кв. 2 по отменения
регулационен план одобрен през 1964 г., с издадената заповед №
276/20.10.2995 г. за кмета на Община К. не е съществувала възможност да
отстъпи в полза на въззивника Е. Д. И. (Д.) правото на строеж върху същата
сграда, респективно въз основана така отстъпеното право на строеж същият
да придобие и собствеността върху нея. Към момента на подаване на молбата
от 17.10.1995 г. и издаване на заповедта от 20.10.1995 г. правото на строеж за
същата е било реализирано в периода 1983 г. – 1992 г. като отстъпено в полза
на трето лице - Х.Х., а не А.О., както става ясно от заключението на вещото
лице Ив. И.о. За построяването на сградата, както се установи от приложените
писмени доказателства и заключението на вещото лице, е било издадено
разрешение за строеж № 1/09.02.1983 г. в полза на Х.Х. с оглед отстъпеното
му със заповед № 35/24.03.1980г на Председателя на ИК на ОбНС К. в полза
на Х.Х.Х. от с. Я. на основание чл.104 от Наредбата за държавните имоти
(отм.) безвъзмездно право на строеж върху процесния имот и сключения
типов договор според изискванията на чл. 15 във вр. с чл. 13 ЗС в редакцията
на посочените разпоредби съгласно ДВ, бр. 87 от 1974 г. С построяването на
сградата правото на строеж се е трансформирало в право на собственост
върху същата, която съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 1 ЗС принадлежи на
суперфициярния собственик, а не на собственика на имота, в който е
построена. Правомощието за разпореждане с правото на строеж след
реализирането му като отстъпено в полза на трето лице не е било в
патримониума на собственика на поземления имот. В този смисъл е
разпоредбата на чл. 181, ал. 2 ЗУТ и макар в действащия към момента на
9
издаване на заповед № 276/20.10.1995 г. ЗТСУ (отм.) да не се съдържа
изрична аналогична разпоредба, правилото се извежда от основната
разпоредба на чл. 63, ал. 1 ЗС, установяваща правото на трето лице да
придобие в собственост постройка в чужд имот, респективно –
ограничаването на правомощията на собственика на имота да се разпорежда с
постройката и отстъпеното в полза на трето лице право на строеж.
Доколкото по отношение на същата заповед със съдебните решения по
адм. д. № 25/2007 г. по описа на СлОС и адм. дело № 7895/2009 г. на ВАС в
частта, с която е оставено в сила решение № 5/09.02.2009 г., постановено по
адм. д. № 264/2008 г. на СлОС е осъществен пряк контрол за
законосъобразно, за съда в настоящото производство, по аргумент от чл. 177,
ал. 3 АПК не съществува възможност да осъществи косвен контрол както за
нищожност, така и за законосъобразност.
В аспекта на изложеното по-горе относно липсата на възможност за
валидно учредяване от Община К. на право на строеж в полза на въззивника
за вече построената от трето лице в периода 1983 г. -1992 г. жилищна
сградата, на следващо място по делото се поставя въпросът относно
придобИ.ето на ограничено вещно право за построяване на жилищна сграда
успоредно със съществуващите постройки при спазване на строителните
правила и норми за застрояване или при евентуалното им премахване въз
основа на влязлата в сила заповед № 276/20.10.1995 г.
Неоснователен е доводът застъпен както в отговора на исковата молба,
така и във въззивната жалба, че валидното учредяване на правото на строеж е
установено със заключението на вещото лице и влезлите в сила решения по
осъществения контрол за законосъобразност на заповед № 276/20.10.1995 г.
В заключението на вещото лице, освен че не се съдържа извод за
валидно учредено право на строеж с процесната заповед, следва да се
подчертае, че отговорът на този въпрос е правен и евентуалните изводи на
вещото лице в такава насока са правно ирелевантни.
Що се касае до влезлите в сила решения на административните
съдилища в осъществения пряк контрол за законосъобразност на заповедите
за отмяна на заповед № 276/20.10.1995 г., предмет на същите е единствено
валидността и законосъобразността на издадения индивидуален
административен акт, но с тях не се разрешава материалноправния спор
относно съществуването на отреченото с предявения отрицателен иск от
Община К. право на строеж, претендирано от въззивника.
Изводът за валидното учредяване на правото на строеж е обусловен от
доказването на предвидените в чл. 15 във вр. с чл. 13 ЗС, в действащата към
момента на издаване на заповедта редакция съгласно ДВ бр. 31 от 1990 г.
предпоставки. Съгласно посочените разпоредби правото на собственост и
правото на строеж върху държавна или общинска земя се отстъпва на
юридически лица и граждани по реда на чл. 13 ЗС, който в третата алинея
10
изисква въз основа на заповедта да се сключва договор между председателя
на изпълнителния комитет на общинския народен съвет и другия
приобретател. ПридобИ.ето на правото на строеж върху държавен и
общински имота съгласно посочените разпоредби е обусловено от
осъществяването на сложен фактически състав, който се счита за завършен
със сключването в обикновена писмена форма - чл. 18 ЗС, на договор между
председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет, а с
влизането в сила на ЗМСМА – от кмета, и приобретателя, в полза на когото
със заповедта по чл. 15 във вр. 13, ал. 1 ЗС е отстъпено правото на строеж,
който договор подлежи на вписване от съдията по вписване по
местонахождение на имота. Съобразно това, транслативният ефект настъпва
не по силата на заповедта, а по силата на сключения въз основа на заповедта
договор, какъвто в случая съдът намира, че не е налице.
Доводите на въззивника във връзка с това са за заплащането от негова
страна на определената със заповед № 276/20.10.1995 г. стойност на правото
на строеж и съдържащото се във удостоверение № 45/20.10.1995 г.
волеизявление от страна на Кмета на Община К.. Същественият въпрос, който
се поставя е дали въз основа тези обстоятелства следва да се приеме, че е
сключен договор по смисъла на чл. 18 ЗС.
Така издаденото удостоверение доказва надлежно извършеното от
страна на въззивника заплащане на сумата, но с него не може да се замести
изискуемият от закона – чл. 13, ал. 3 ЗС и чл. 18 ЗС, договор, съдържащ
волеизявления на страните за сключването му. За същия договор законът
изисква обикновена писмена форма, съдържаща изричните, насрещни и
съвпадащи волеизявления на страните, които не може да бъдат извеждани
чрез тълкуване на техни конклудентни действия. Доказването на факта на
сключването му в отклонение от изискванията на чл. 18 ЗС относно формата
за действителност е допустимо, само при доказване на факта на изгубването
или унищожаването му, каквито твърдения в случая не са навеждани. При
сключването на договора като гражданскоправен юридически факти
административният орган и приобретателят участват като равнопоставени
страни по договора, поради което наличието на валидно волеизявления за
сключването му не може и не е предмет на влезлите в сила решения по адм. д.
№ 25/2007 г. и адм. дело № 7895/2009 г. на ВАС решение № 5/09.02.2009 г.,
постановено по адм. д. № 264/2008 г. на СлОС. Трайна и непротиворечива,
вкл. цитираната от първоинстанционния съд е съдебната практика, че правото
на строеж върху общинска земя не се счита учредено, ако не е сключен
договор, а е издадена само заповед на кмета.
Иначе казано, към настоящия момент, фактическият състав за
учредяване на правото на строеж в полза на въззивника, предвид влязлата в
сила заповед № 276/20.10.1995 г. не е завършен съобразно изискванията на чл.
13, чл. 15 и чл. 18 ЗС – със сключването на договор, поради което в негова
полза и само въз основа на влязлата в сила заповед за отстъпване на правото
11
на строеж, изводът който се налага е, че такова не е било учредено.
Посочените норми и съдържащите се в тях изисквания са приложими за
случая съгласно § 8 от ПЗР на ЗОбС, предвиждащ, че започнатите до влизане
в сила от 01.06.1996 г. на ЗОбС производства за продажба, замяна, учредяване
на вещни права върху имоти, които са частна общинска собственост, и за
делба на такива имоти и вещи, притежавани от общината в съсобственост, се
довършват по предвидения до този момент ред.
Доводите и възраженията относно погасяването по давност на правото
на строеж поради неупражняването му в срока по чл. 67, ал. 1 ЗС и относно
началото на давностния срок биха имали правно значение, само при изводът
за завършване на фактическия състав за учредяване на право на строеж в
полза на въззивника върху процесния поземлен имот № *** по КККР на с. Я.,
идентичен с УПИ ***, по действащия ПУП на с. Я., идентичен с парцел II, кв.
2 по отменения регулационен план одобрен през 1964 г.
За пълнота на изложението и във връзка с повдигнатите от страните
въпроси по правилността на решението следва да се приеме, че дори ако с
оглед заплащането на определена стойност на отстъпеното право на строеж
със заповед № 276/20.10.1995 г. и издаденото на същата дата удостоверение
от Кмета на Община К. № 45/20.10.1995 г. е налице такъв договор, в
производството по делото въззивникът не е провел пълно доказване на
извършени от негова страна действия за упражняването му в срока по чл. 67,
ал. 1 ЗС. В тази връзки в отговора на исковата молба и във въззивната жалба
се поддържа, че Община К. е създала пречки за упражняването му чрез
обжалването на заповедта, с която е отстъпено и отказ за издаване на
разрешение за строеж. Стабилитетът на заповед № 276/20.10.1995 г. е бил
потвърден окончателно с влязлото в сила решение от 01.12.2009 г. по адм.
дело № 7895/2009 г. на ВАС решение № 5/09.02.2009 г., постановено по адм.
д. № 264/2008 г. на СлОС. Считано от влизането в сила на решението на ВАС
като неподлежащо на обжалване – 01.12.2009 г., срокът на погасителна
давност е изтекъл на 01.12.2014 г., преди която дата нито се твърди, нито се
установява от представените доказателства при наличие на възможност
съобразно строителните правила и норми, да е започнало и завършило от
въззивника строителство на сграда в поземления имот до „груб строеж“
съгласно изискванията на чл. 181, ал. 2 и ал. 3 ЗУТ и § 5, т. 46 от ДР на ЗУТ.
Включително според собствените му твърдения въззивникът е внесъл виза за
проектиране едва през 2015 г., към който момент, при евентуален извод за
сключване на договор за отстъпване на правото на строеж като завършващ
фактическия състав на учредяването му съгласно чл. 15 и чл. 13 ЗС, правото
на строеж вече е било погасено. Относно преценката на поведението на
Община К. като недобросъвестно е без правно значение претенцията на трето
лице – А.О. и издадените на негово име различни актове за собственост върху
съществуващата и построена в периода 1983 г. – 1992 г. жилищна сграда, в
която връзка следва да се има предвид становището на съда - изложено по-
горе, относно липса на възможност след построяването й Община К. да се
12
разпорежда с правото на собственост върху постройката и правото на строеж
за нея. От значение за упражняването от въззивника на право на строеж и при
липса на друга техническа възможност е евентуалното наличие на задължение
за издаване на актове от въззиваемата община за премахването й, но
доколкото по делото се събраха доказателства, че е построена въз основа на
издадени в полза на Х.Х. строителни книжа и документи и във връзка с
отстъпеното му право на строеж през 1980 г., същата не представлява
подлежащ на премахване строеж съгласно чл. 225, ал. 2 ЗУТ.
Предвид изводите на настоящата въззивна инстанция по
основателността на предявения отрицателен установителен иск от
въззиваемата община против въззивника отрицателен установителен иск по
чл. 124, ал. 1 ГПК и на основание чл. 63, ал. 1 ЗС във вр. с чл. 13, чл. 15 и чл.
18 ЗС относно правото на строеж в процесния имот, обжалваното решение на
първоинстанционния съд, с което като краен резултата същият е отхвърлен,
следва да се потвърди.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и съгласно чл. 78,
ал. 1 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата
община сторените деловодни разноски. Съгласно представените писмени
доказателства е заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв.,
който с оглед редакцията на чл. 7, ал. 2, т. 3 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения към датата на
сключване на договора за правна помощ – 05.09.2022 г., във връзка с
възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът преценява като прекомерно. По
делото не са извършвани процесуални действия за събиране на нови
доказателства и не са въведени нови възражения, които да са били допустими
в условията на чл. 266 ГПК, поради което следва да се присъди минималният
размер, определен при посочените условия - 750.59 лв. и с вкл. ДДС
Мотивиран от гореизложеното С.ски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20/26.05.2022г. по гр. д. № 504/2020г. на
К.ския районен съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 5 ГПК Е. Д. Д., ЕГН
********** от с. Я., общ. К., представляван по делото от адв. П. М. от АК –
Я., съдебен адрес: *** да заплати на ОБЩИНА К., БУЛСТАТ ***, с адрес: гр.
К., обл. С., ***, със законен представител – Кмета на общината К. Д. К.,
представлявана по делото от пълномощника – адв. С. Р., с адрес: гр. С., ул.
***, сумата 750.59 лв. (седемстотин и петдесет лева и 59 ст.) представляваща
деловодни разноски за настоящата инстанция за заплатено адвокатско
възнаграждение с вкл. ДДС.
13
Решението подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховен касационен съд на Република България, в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14