Решение по дело №3439/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ .........                                                                                   11.05.2020г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на деветнадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ

 

при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 3439 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 538628 от 19.11.2018г. по гр.д. № 73305/2016г. Софийски районен съд, 68 състав отхвърлил предявените от „А.З.С.Н.В.“ АД, ЕИК *****, срещу Й.С.Т., ЕГН **********, обективно съединени установителни искове по чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 286 ТЗ за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 727.60 лв., представляваща сбора от непогасените главни задължения по договор за паричен заем № 1416408/21.03.2011г., сключен между длъжника и „И.а.м.“ АД, вземанията по който са прехвърлени на дружеството-заявител по силата на Приложение № 1 от 01.03.2012г. н. „А.з.с.н.в.“ ООД, чиито правоприемник е дружеството-заявител, и по чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 300.27 лв., представляваща лихва за забава по посочения договор за кредит, начислена за периода от 27.05.2011г. до 29.11.2015г., заедно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 30.11.2015г., до окончателното плащане. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на адв. Р. Б.Т. сумата 300 лв. – адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на ответника.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон. Неправилно първостепенният съд приел, че вземанията за главница по договора за кредит се погасяват с кратката тригодишна давност, установена в чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Вземанията за погасителните вноски по договора не били периодични, налице било неделимо плащане, уговорено като глобална сума с оглед интересите на кредитора и длъжника. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлявало съгласие на кредитора да приеме изпълнение на части – чл. 66 ЗЗД, но това не превръщало договора в такъв за периодични платежи, а представлявало частични плащания по договора. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноските по делото, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна Й.С.Т. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Пълномощникът му адв. Т. претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

По подадено на 30.11.2015г. заявление от „А.З.С.Н.В.“ АД (сега ЕАД), ЕИК *****, по гр.д. № 1182/2016г. на СРС, 68 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът Й.С.Т., ЕГН **********, да заплати на кредитора следните суми: сумата 702.60 лв., представляваща непогасената главница по договор за паричен заем № 1416408/21.03.2011г., сключен между длъжника и „И.а.м.“ АД, вземанията по който са прехвърлени на дружеството-заявител по силата на Приложение № 1 от 01.03.2012г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.10.2010г. н. „А.з.с.н.в.“ ООД, чиито правоприемник е дружеството-заявител; сумата 300.27 лв., представляваща лихва за забава по посочения договор за кредит, начислена за периода от 27.05.2011г. до 29.11.2015г., и сумата 25 лв., представляваща такса разходи, заедно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 30.11.2015г., до окончателното плащане, както и разноски за заповедното производство в размер на 325 лв.

В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е депозирал възражение, че не дължи сумите по заповедта, и след дадени на кредитора указания по реда на чл. 415 ГПК, в законовия срок същият е предявил следните искове: иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 99 вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата 727.60 лв. – главница по посочения договор за кредит, и иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 300.27 лв. – лихва за забава в плащането на главницата по договора за посочения период.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове с възражения за недопустимост и неоснователност, като в условията на евентуалност е релевирал и възражение за погасяване по давност на вземанията. В проведеното първо открито съдебно заседание е навел и довод за липса на представен от ищеца погасителен план, за който се твърди да е неразделна част от договора за потребителски кредит. Искал е от съда да отхвърли исковете.

 Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, но въззивният съд го намира за недопустимо в частта, с която СРС се е произнесъл по претенция за установяване дължимостта на главница за разликата над 702.60 лв. до 727.60 лв. Предмет на установителния иск по реда на чл. 422 ГПК може да бъде само същото вземане – по основание, размер и евентуално период – за което е издадена заповедта за изпълнение. В случая заповед за изпълнение е издадена за главница в размер на 702.60 лв., поради което главният иск е недопустим за посочената разлика. Обстоятелството, че в исковата молба ищецът твърди друг начин на погасяване на задълженията с извършените от длъжника частични плащания (в частност че сумата от 25 лв. – такси за разходи, била погасена), не може да обуслови извод за допустимост на главния иск в размер, за какъвто не е издадена заповед за изпълнение. Поради това атакуваното решение, като постановено по частично недопустим иск, на основание чл. 270, ал. 3 ГПК следва да бъде обезсилено в посочената част, а производството по делото в тази част – прекратено.

В допустимата част въззивният съд намира атакуваното решение за правилно като краен резултат, но не по изложените в него съображения.

Отношенията между страните по договора за паричен заем от 17.03.2011г. - „И.а.м.“ ЕАД и Й.С.Т. (вземанията по който договор ищецът твърди да са му прехвърлени съгласно Приложение № 1 от 01.03.2012г. към Рамков договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010г.), са подчинени на специалния режим по Закона за потребителския кредит (ЗПК) в относимата му за спора редакция (ДВ бр. 58/30.07.2010г.) към датата на сключване на договора. В чл. 11, ал. 1 ЗПК е регламентирано задължителното съдържание на договора за потребителски кредит, като според т. 11 той следва да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В случая в чл. 3, ал. 1, б. „й“ – „условия за издължаване на получения заем“, страните са препратили към погасителен план – Приложение 1, неразделна част от договора за кредит. Такъв погасителен план не е представен по делото, нито от приетото заключение на ССЕ може да бъде направен извод за съществуването му. Въпреки изрично наведения в тази насока довод от ответника, ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е представил погасителен план към договора, с оглед на което и при прилагане на неблагоприятните последици на правилата за разпределение на доказателствена тежест съдът приема, че такъв погасителен план към договора не съществува.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. С оглед приетото от съда, процесният договор за кредит не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, поради което същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Тъй като недействителният договор не поражда права и задължения за страните, неоснователни се явяват и предявените установителни искове, които имат за предмет вземания за главница и лихви, основаващи се на договорно неизпълнение.

Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В настоящото производство обаче тази сума (респ. разликата между чистата сума по договора от 800 лв. и установените от ССЕ плащания в размер на 581.60 лв.) не може да бъде призната за дължима. От една страна, настоящото производство е образувано въз основа на предявени искове по чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на парични вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Както беше посочено по-горе, една от спецификите на това производство е, че следва да е налице пълна идентичност между основанието, на което е издадена заповедта за изпълнение и това, на което се установява съществуването на вземането. Ищецът-заявител в заявлението по чл. 410 ГПК е посочил като основание на своите претенции договорно неизпълнение - на договора за паричен заем № 1416408/21.03.2011г., вземанията по който му били цедирани. От друга страна, чл. 23 ЗПК урежда коренно различно основание - тази разпоредба е аналогична на чл. 34 ЗЗД и се базира на принципа за недопустимост на неоснователно обогатяване. Съгласно същата разпоредба, при установяване недействителност на договора, т.е. в случаите, когато договорно правоотношение не съществува, потребителят трябва да върне само заетата сума. Следователно съдът не може да признае дължимостта на главницата както поради липсата на издадена заповед за изпълнение за същата сума на извъндоговорно основание, така и защото ищецът претендира сумата на договорно основание, а признаването на остатъка от главницата за дължим на извъндоговорното основание, предвидено в чл. 23 ЗПК, би представлявало произнасяне от съда по нещо различно от поисканото и би обусловило недопустимост на съдебния акт.

По изложените съображения въззивният съд намира, че предявените искове са неоснователни и подлежат на отхвърляне. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение в допустимата му част следва да бъде потвърдено.

При този изход, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА въззивникът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на въззиваемия адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 300 лв.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 538628 от 19.11.2018г., постановено по гр.д. № 73305/2016г. на Софийски районен съд, 68 състав в частта, с която съдът се е произнесъл по главен иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240 ЗЗД за разликата над 702.60 лв. до 727.60 лв., и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в частта за тази разлика, като недопустимо.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 538628 от 19.11.2018г., постановено по гр.д. № 73305/2016г. на Софийски районен съд, 68 състав в останалите части.

ОСЪЖДА „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, офис-сграда „********, да заплати на адвокат Р. Б.Т. от САК сумата 300.00 лв. (триста лева), представляваща адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на Й.С.Т. във въззивната инстанция.  

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ:  1.                              

 

 

 

 

 

                                                                                                      2.