РЕШЕНИЕ
гр.София,
26.07.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
ІV-В състав в публичното заседание на тринадесети декември през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена
Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
мл.с. Боряна Петрова
при секретаря Маргарита Димитрова и в присъствието
на прокурора .................... като разгледа докладваното от съдията в.гр.дело
N: 8 237 по описа за 2017 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273
от ГПК.
С решение от 10.04.2017 г., постановено по гр.д.№ 62 662/2016 г. по
описа на СРС, ІІ ГО, 58 състав е признато за установено на основание чл.422 ГПК
във връзка с чл.213 КЗ /отм./ и заповедно производство № 42 546/2016 г. на
СРС, 58 състав, че З. „Б.И.” АД дължи на З. „Б.В.И.Г.“АД дължим остатък от
обезщетение за вреди върху л.а.”Фолксваген Поло” с ДК № *******, собственост на
Х.Н., причинени вследствие на ПТП, станало на 19.12.2015 г., в размер на 52,00
лева /с включени ликвидацион-ни разноски/, ведно със законната лихва, считано
от 28.07.2016 г., като за разликата над посо-чената стойност до пълния предявен
размер от 1 310,00 лева искът е отхвърлен като неоснова-телен.
Със същия акт З. „Б.В.И.Г.“АД е осъден да заплати на З. „Б.И.” АД на
основание чл. 78, ал.3 ГПК по компенсация сумата 503,84 лева – разноски по делото.
Така постановеното съдебно решение в
отхвърлителната му част е обжалвано от ище-ца З. „Б.В.И.Г.“АД, ***, като неправилно,
и незаконосъобраз-но. Във въззивна жалба се поддържа, че порочността на
решението в тази му част се състои в неправилното приложение на закона – на
чл.213, ал.1 и ал.2 от Кодекса за застраховането /КЗ/ отм., чл.208, ал.3 КЗ
/отм./, чл.203, ал.2 КЗ /отм./, чл.205, ал.1 КЗ /отм./ и ГПК, вследствие на
което неправилно и немотивирано е приет размерът на обезщетението – в хипотеза
на подзаст-раховане; че ответникът по делото в отговора на исковата молба не е
оспорил факта, че за ув-реденото МПС е налице хипотезата на тотална щета, а
единствено, че всички щети са в при-чинна връзка с механизма на ПТП и че
размерът на изплатеното обезщетение е прекомерно завишен и не съответства на
средните пазарни цени; не е оспорил заключението на АТЕ, в което вещото лице е
отразило, че представената фактура може да бъде приета като пазарна стойност по
възстановяването на автомобила, и че ищецът е заплатил 80 % от нея, тъй като е
налице тотална щета за процесното МПС, и
до приключване на съдебното дирене не е твър-дял нови обстоятелства съгласно
разпоредбата на чл.147 ГПК, касаещи подзастраховане на увреденото МПС, но
първоинстанционният съд се е произнесъл при такава хипотеза. Изложе-ни са
съображения и че между съконтрагентите по процесната застрахователна полица
„Кас-ко” не е уговорен коефициент на подзастраховане, съгласно правилото,
уредено в нормата на чл.205, ал.1 КЗ /отм./ и следователно към момента на
сключване на застрахователния договор между тях не е съществувало съгласие
действителната стойност на автомобила да е по-висока от уговорената
застрахователна сума, т.е. съгласуваната воля на страните не е обхващала
уго-ворка за подзастраховане. Сочи се и че при тези обстоятелства при
настъпване на покрит застрахователен риск застрахователят е задължен да покрие
всички вреди до размера на угово-рената застрахователна сума; че в този смисъл
е и нормативната цел на законодателя, обекти-вирана в чл.208, ал.3 КЗ /отм./,
съгласно която обезщетението следва да бъде равно на размера на вредата към
деня на настъпване на събитието, както и че правилото на чл.205, ал.1 КЗ /отм./
намира приложение само в случай, че страните са уговорили, че вещта – предмет
на договора за застраховка, ще бъде застрахована за по-ниска стойност от
действителната към пораждане на застрахователното правоотношение, какъвто не е
настоящият.
Моли въззивния съд да уважи
жалбата му и след като отмени първоинстанционното решение в атакуваната част,
да постанови друго, с което да уважи предявения от него иск за разликата над
размера от 52,00 лева до пълния предявен размер от 1 310,00 лева, ведно
със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение до окончателното изплащане, като му се присъдят и направените пред
двете инстанции разноски.
Ответникът по жалбата – З. „Б.И.“ АД, *** в срока по чл.263, ал.1 ГПК е
депозирал отговор на въззивната жалба, в който същата се оспорва изцяло. В
отговора са спо-делени изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно начина
и размера на определе-ното обезщетение; че фактът, че е налице подзастраховане
на МПС е открит в хода на процеса – при изслушване на АТЕ, поради което не е
посочен в отговора на исковата молба, и че навеждането на този нов факт в хода
на производството не е преклудирано, както и че обстоятелството, че при подзастраховане
обезщетението следва да се намали, произтича от законовата разпоредба на чл.205 КЗ /отм./. Заявено е искане решението на СРС в обжалваната част да бъде
потвърдено, като се претендира и присъждането на съдебни разноски.
Решението на СРС, ІІ ГО, 58 състав от 10.04.2017 г. – в частта, в която
е уважен, предявеният от З. „Б.В.И.Г.“АД иск по реда на чл.422 ГПК във връзка с
чл.213, ал.1 КЗ /отм./ за сумата 52,00 лева, не е обжалвано и е влязло в сила.
Софийски градски съд, като прецени доводите
на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на
чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в про-цеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въп-роси той е
ограничен от наведените в жалбата оплаквания.
При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че съдебнота решение е валидно и процесуално
допустимо в атакуваната част, поради което следва да се обсъдят релевираните
доводи на жалбоподателя относно неговата правилност.
Първоинстанционният съд е сезиран с положителен установителен иск с
правно осно-вание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.213, ал.1 КЗ /отм./.
Постановеното от първоинстанционния съд решение от 10.04.2017 г. по гр.д.№ 62 662/ 2016 г. не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е признато за установено на основа-ние чл.422 ГПК във връзка с чл.213 КЗ /отм./, че З. „Б.И.” АД дължи на З. „Б.В.И.Г.“АД сумата 52,00 лева /с включени ликвидационни разноски/ – неиз-дължен остатък от престирано обезщетение за вреди по застрахователна полица „Бонус Каско” с № 4704150200004462, валидна от 03.09.2015 г. до 03.09.2016 г., за причинените вреди на л.а.”Фолксваген Поло” с ДК № *******, собственост на Х.Н., вследствие на ПТП, настъпило на 19.12.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 28.07.2016 г., с оглед на което със сила на пресъдено нещо по делото е установено наличието на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.422 ГПК във връзка с чл.213, ал.1 КЗ /отм./ за ангажиране на отговорността на ответника по този иск З. „Б.И.” АД – в качеството му на застраховател по риск „Гражданска отговорност” на виновния за реализирането на събитието водач на л.а.”Пежо 206” с ДК № *********по полица № 02115001447331 от 28.05.2015 г., със срок на действие от 29.05.2015 г. до 28.05.2016 г., валидна към датата на събитието.
Настоящият съдебен състав напълно споделя правните изводи на първоинстанцион-ния съд, с които е обоснована недължимостта на претендираното вземане в отхвърлителната част на решението, изведени на базата на правилно установената фактическа обстановка по делото въз основа на събраните по него доказателства, и при правилно приложението на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение на мотивите на СРС и във връзка с доводите, наведени с жалбата, следва да се добавят и следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.208, ал.3 КЗ /отм./ обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието. При предявена по съдебен ред претенция за заплащане на застрахователно обезщетение, съдът следва да определи същото по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното съби-тие, като ползва заключение на вещо лице, без да е обвързан от минималните размери по мето-диката към Наредба № 24/2006 г. на КФН /в т.см. и решение № 52/ 2010 г. по гр.д.№ 652/2009 г. на ВКС, І ТО, постановено по чл.290 ГПК и др./. По силата на разпоредбата на чл.203, ал.2 КЗ /отм./ за действителна се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество.
От неоспореното заключение на
приетата АТЕ по трета задача се установява, че дей-ствителната стойност на
увредения л.а.”Фолксваген Поло” с ДК № ******* към момента на настъпване на
застрахователното събитие на 19.12.2015 г. е 18 440,00 лева, а от това по
т.4 от експертизата, в които й части съдът кредитира като пълна, обоснована и
компетентно изготвена, и че стойността за възстановяване на нанесените щети на
това МПС към датата на ПТП по средни пазарни цени, възлиза на 11 314,10
лева, която стойност представлява 61,40 % от действителната стойност на
автомобила към визирания момент. Предвид тези обстоятелст-ва в конкретния
случай не е налице тотална щета по смисъла на чл.193, ал.3 и ал.4 от КЗ /отм./ – с оглед на това, че стойността на
разходите, необходими за възстановяването на застрахо-ваното при ищеца увредено
МПС и привеждането му в изправно техническо състояние не надвишава 70 на сто от действителната му стойност.
От друга страна: в императивната материалноправна норма на чл.205, ал.1 КЗ /отм./, за чието приложение съдът следи служебно съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/ 2013 от 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е предвидено, че ако е уговорена по-малка застрахователна сума от действителната на застрахованото имущество и то погине или бъде повредено, обезщетението се определя според съотношението между застрахователната сума и действителната стойност.
Предвид съпоставката между дадената от АТЕ действителна стойност на МПС и посочената в полицата № 4704150200004462 от 26.08.2015 г. застрахователна сума – 13 000,00 лева, в дадената хипотеза е налице подзастраховане, в който случай застрахователното обезщетение се определя по установеното императивно правило на разпоредбата на чл.205, ал.1 КЗ /отм./. Съотношението между визираните две суми възлиза на 70,50 %, спрямо което дължимото се обезщетение за причинените вреди от ПТП, настъпило на 19.12.2015 г., на л.а. “Фолксваген Поло” с ДК № *******, възлиза на 7 975,31 лева. На 31.05.2016 г. е извър-шено плащане от З. „Б.И.“ АД – като застраховател по застраховка „Гражданска отговор-ност“ на увреждащото МПС, по процесната щета по отправената му регресна покана от страна на ищеца – в качеството му на застраховател по имуществена застраховка „Каско“, в размер на 9 115,00 лева /вкл. и 15,00 лева ликвидационни разноски/, която сума е по-голяма от дължи-мото се застрахователно обезщетение в конкретния казус, заедно с обичайните разноски, направени за определянето на последното.
Поради извънсъдебно погасяване на задължението по чл.213, ал.1 КЗ /отм./ от страна на ответника, предявеният иск във връзка с процесното събитие по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.213, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над сумата от 52,00 лева до пълния предявен размер от 1 310,00 лева се явява неоснователен и като такъв същият подлежи на отхвърляне.
Неоснователни са съображенията на жалбоподателя, касаещи приложението на инсти-тутите на „подзастраховане” и на „тотална щета”. Тези обществени отношения са регламенти-рани с императивни правни норми – чл.205, ал.1 КЗ /отм./ и чл.193, ал.4 КЗ /отм./, действащи към събитието-предмет на спора, като тяхното приложение не е обусловено от наличието или липсата на каквито и да било уговорки между застрахователя и застраховананото лице, в т.ч. и на уговаряне на коефициент на подзастраховане. Основната функция на съда съгласно чл.5 ГПК е да осигури прилагането на закона и тази му дейност не може да бъде поставена в зависимост от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес, а не диспозитивно право, за чието прило-жение съдът не следи служебно.
Неоснователни са и релевираните във въззивната жалба доводи във връзка с обсъж-дането на АТЕ във връзка с приложената фактура относно възстановяването на автомобила. Съждението на вещото лице по първа точка от задача втора на експертизата не е категорично и е необосновано, поради което на него не може да бъде дадена вяра. Същото е изведено на база предположението, че констатираните разлики в повредите на МПС, посочени в описа по щетата и проформа фактурата е възможно да са били „уточнени” и „изчистени” по време на предвиден следващ оглед на автомобила, за който по делото не е приложен опис, нито е предс-тавен на експерта, както и на обстоятелството, че проформа фактурата е приета от ищеца, който въпрос е изцяло ирелевантен към задачите на експертизата и материалите, въз основа на които същата може да бъде изпълнена.
Поради
съвпадение на крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния
съд относно изхода от разглеждането на спора – предмет на въззивната жалба, решението
на СРС в обжалваната му част следва да бъде потвърдено.
С оглед приетия изход на спора на жалбоподателя не се дължат разноски по делото, а на основание чл.78, ал.3 ГПК същият следва да заплати на ответното дружество сумата 20,00 лева – разноски за разпит на свидетел.
На ответното дружество не се
присъждат разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, тъй
като до приключване на последното заседание пред СГС не е анга-жирало
доказателства за договорен и заплатен хонорар за процесуално представителство
пред въззивния съд, а на възстановяване по визирания ред на ГПК подлежат само
действително направените разноски в производството.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА постановеното на 10.04.2017 г. решение по гр.д.№ 62 662/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 58 състав в обжалваната от З. „Б.В.И.Г.“ ЕАД част.
ОСЪЖДА З. „Б.В.И.Г.“ ЕАД, ЕИК ********* със седа-лище и адрес на управление:***, пл.“*********да ЗАПЛАТИ на З. „Б.И.” АД със седалище и адрес на управление:*** ЕИК********* сумата 20,00 /двадесет/ лева – разноски за въззивното производство.
В частта, в която предявеният от З. „Б.В.И.Г.“АД по реда на чл.422 ГПК
във връзка с чл.213, ал.1 КЗ /отм./ иск е уважен, решението на СРС, ІІ ГО, 58
състав от 10.04.2017 г., не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението не подлежи на касационно
обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.