Р Е
Ш Е Н
И Е
№
Град Добрич, 12.07.2018
година
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ДОБРИЧКИЯТ РАЙОНЕН СЪД ВТОРИ
СЪСТАВ на трети юли две хиляди и осемнадесета година в публично заседание в
следния състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ : АННА ВЕЛИКОВА
Секретар
: Румяна Радева
Разгледа докладваното от районния съдия гр.д.№ 968
по описа на съда за 2018г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е образувано
по повод искова молба на В.П.М. с ЕГН ********** ***, чрез упълномощения
адвокат Д.М. – ДАК, с която против Г.П.Н. с ЕГН ********** ***, е предявен иск
за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи
на ищеца сумата от 8000 лева – главница по договор за заем от 02.02.2015г. с падеж 30.07.2015г., ведно със законната лихва,
считано от 30.01.2018г. до окончателното плащане, за която сума в
производството по ч.гр.д. № 439/2018г. по описа на Районен съд - Добрич е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 300 от 02.02.2018г.
В обстоятелствената част на
исковата молба са изложени следните обстоятелства: По устен договор между
страните за осъществяване на бъдещ съвместен бизнес ищецът предал в заем на
ответника сумата от 8000 лева, която последният се е задължил да върне на
30.07.2015г. По взаимно съгласие между страните на 02.02.2015г.
сумата е преведена от ищеца по банкова сметка ***. Тъй като на падежа сумата не
е върната на ищеца, на 14.03.2017г. последният с покана с обратна разписка кани
ответника да му плати дължимата сума в десет дневен срок от получаване на
поканата. Поканата за плащане е получена лично от ответника на 15.03.2017г.
След изтичане на десет дневния срок и до датата на подаване на исковата молба
дължимата сума не е платена. Поради това, ищецът подал заявление по чл. 410 от ГПК в ДРС, по което било образувано ЧГД № 439/2018г. на ДРС, по което дело е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 300 по чл. 410 от ГПК от
02.02.2018г. В срока по чл. 414, ал.2 от ГПК
длъжникът е подал възражение, което обуславя правния интерес на ищеца за
предявяване на настоящия установителен иск по реда на
чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415 от ГПК.
Ответникът оспорва иска.
Възразява, че процесната сума не е преведена на
ответника като заем. Между страните е имало устен договор, който по своята правна
същност представлява предварителен договор за покупко-продажба на лек автомобил
МЕРЦЕДЕС С 180, с peг. № ТХ 5248 ТХ, собственост на
ответника. Страните са се договорили цената да се плати предварително на вноски
от ищеца, след което ответникът да упълномощи ищеца с изрично нотариално
заверено пълномощно да прехвърли лекия автомобил в София. Сумата от 8000 лева е
част от продажната цена на описаното МПС. След получаване на договорената цена
за автомобила, ответникът упълномощил ищеца чрез нотариално заверено пълномощно
от 28.01.2015г. с peг. № *** за заверка на подпис на
нотариус Р. Г.,*** действие PC Добрич, за разпореждане с автомобила, в т.ч да
го продава, вкл. и на себе си. Заверени са нотариално и Декларации по чл. 264,
ал. 2 ДОПК и Декларация по чл. 25 ЗННД, които са необходими при прехвърлителна сделка на автомобил.
Районният съд, след
преценка на събраните по делото доказателства и като обсъди доводите на
страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Искът
е с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр.
чл. 240 от ЗЗД. Правоотношението, от което произтича правото на ищеца, е по
договор за заем за потребление. Доказването на сключен договор за паричен заем
изисква установяване пълно и пряко от ищеца на първо място постигнато съгласие
заемодателят да предаде в собственост на заемателя
пари, а заемодателят да се задължи да ги върне; на второ място – предаване на
заетата сума (договорът е реален); на трето място – писмено поискване (един месец
след което е падежът на задължението).
Безспорно е по делото, че
на дата 02.02.2015г. ищецът е превел по банковата
сметка на ответника сумата от 8 000 лева с посочено основание „по договор
за заем“. Предметът на облигационното отношение, предпоставило
предаването на сумата от 8000 лева от ищеца на ответника, не е документиран с
писмен договор или нарочна разписка. Налице е едностранно изявление на ищеца за
превод на сумата на основание договор за заем, обективирано
в преводно нареждане от 02.02.2013г. на „Алианц банк България” АД (л. 5)
по сметка на ответника. Насрещно писмено изявление на ответника за получаване
на сумата от 8 000 лева в собственост срещу задължението да я върне на
ищеца не е обективирано в нито едно от представените
писмени доказателства по делото.
По делото са събрани гласни
доказателства, допустими според приетото в практиката на ВКС – така Решение №
283 от 1.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2117/2016 г., IV г. о., ГК; Решение №
253 от 17.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2902/2014 г., III г. о., ГК; Решение №
374 от 4.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2752/2014 г., IV г. о., ГК и други.
Свидетелите С. Т. С. и В.
Д. Д. са присъствали на разговор между страните по делото, при който те са
постигнали съгласие ищецът да предостави на ответника в заем сума около двадесет
– двадесет и една хиляди лева, които да му превежда по банков път и на няколко
пъти, а ответникът да му ги върне в рамките на една година. И двамата свидетели
подробно изясняват всички обстоятелства, при които е постигната договорката –
ответникът се е занимавал с производство на зайци и е имал необходимост от
финансиране за развиване и разширяване на дейността си. Суми в различен размер
били преведени от ищеца по банкова сметка ***. Свидетелите не знаят да има
каквато и да било връзка между договора за заем и продажбата на лекия автомобил
(като ответникът всъщност не твърди да е погасено задължението му вместо
плащане).
Няма основание съдът да не
даде вяра на показанията на свидетелите. Ответникът не ангажира доказателства в
подкрепа на неговата теза, че сумата от 8000 лева съставлява част от цената на
продаден автомобил.
С писмените и гласните
доказателства ищецът установи в хода на производството постигнатото съгласие за
даване в заем на сума от 21 000 лева и предаване на сумата от 8000 лева
чрез банков превод по сметка на ответника. С това договорът за заем е сключен и
поражда задължението за ответника като заемополучател
да върне сумата на падежа – една година след предаване на сумата, т.е. 02.02.2016г. Задължението не е изпълнено и след получената на
15.03.2017г. писмена покана.
Искът е основателен и
подлежи на уважаване.
В
съгласие с т. 12 от тълкувателно решение 4/2013 от 18.06.2014г. по т.д.№
4/2013г. на ОСГТК, ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.
415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени и в заповедното производство, като съобрази изхода на
спора и разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в
заповедното производство. На заявителя се следват изцяло направените от него в
заповедното производство разноски от 160 лева държавна такса и 300 лева
адвокатско възнаграждение. В тази част съдът следва да постанови осъдителен диспозитив (така мотивите към т. 12 от тълкувателното
решение).
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да
заплати на ищеца разноските в исковото производство – 160 лева държавна такса и
300 лева адвокатско възнаграждение.
Водим
от изложеното, Районният съд
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК, че Г.П.Н. с ЕГН ********** ***,
дължи на В.П.М. с ЕГН ********** ***, сумата от 8000 лева – главница по договор
за заем от 02.02.2015г. с падеж 30.07.2015г., ведно
със законната лихва, считано от 30.01.2018г. до окончателното плащане, за която
сума в производството по ч.гр.д. № 439/2018г. по описа на Районен съд - Добрич
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 300 от 02.02.2018г.
ОСЪЖДА
Г.П.Н. с ЕГН ********** ***, да заплати на В.П.М. с ЕГН ********** ***, направените в заповедното
производство разноски от 160 лева държавна такса и 300 лева адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА
Г.П.Н. с ЕГН ********** ***, да заплати на В.П.М. с ЕГН ********** *** разноските
в исковото производство – 160 лева държавна такса и 300 лева адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на въззивно обжалване пред Добричкия окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.