Р Е Ш Е Н И Е
№ 204
гр.Русе, 21.06.2022
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на петнадесети май през две
хиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА
Членове: ЙЪЛДЪЗ АГУШ
ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
при секретаря Цветелина
Димитрова и с участието на прокурора Георги Манолов, като разгледа докладваното
от съдия Йосифов к.а.н.д. № 227 по описа на съда за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е касационно
по чл.63в от ЗАНН, във вр. с чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано
е по касационна жалба от Производствено потребителна кооперация (ППК) „Надежда
– Ряхово“, със седалище в с.Ряхово, общ.Сливо поле, обл.Русе, чрез процесуалния
й представител, против решение № 300/17.03.2022 г., постановено по АНД № 2020/2021 г. по описа на Районен съд –
Русе, с което е потвърдено наказателно постановление № 18-001785/30.08.2021 г., издадено от директора
на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе. С наказателното постановление, за
нарушение по чл.415, ал.1 от КТ и на основание същата разпоредба, на касатора е
наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 1500 лева.
Като касационни основания се сочат допуснати от въззивната инстанция съществени
процесуални нарушения във връзка с изискването за мотивиране на обжалваното
решение, както и нарушение на материалния закон - на чл.34, ал.1, изр.второ от ЗАНН. Поддържа се, че актът за установяване на административното нарушение (АУАН)
бил издаден след изтичане на регламентирания в този текст тримесечен срок. Твърди,
че налагането на отделни административни наказания за всяко неплатено месечно
трудово възнаграждение води до прекомерна финансова тежест за него, като
работодател, и не съответства на целите по чл.12 от ЗАНН. Иска се отмяната на
въззивното решение и постановяване на друго вместо него, с което наказателното постановление
да бъде отменено. Претендира присъждането на направените разноски за адвокатско
възнаграждение.
Ответникът
по касационната жалба – дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, чрез процесуалния
си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата и моли
решението на Районен съд – Русе да бъде оставено в сила. Претендира присъждане
на юрисконсултско възнаграждение.
Прокурорът от Окръжна прокуратура –
Русе дава заключение за неоснователност на жалбата и счита, че решението на
Районен съд – Русе следва да бъде оставено в сила.
След като обсъди оплакванията в
жалбата, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши
служебна проверка на основание чл.218, ал.2 от АПК, съдът прие за установено
следното:
Касационната жалба е процесуално
допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила
съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата
е неоснователна.
Въз основа на събраните във въззивното
производство доказателства районният съд е приел от фактическа страна, че служителката
Е. В. В. изпълнявала длъжността „касиер счетоводство“ в кооперацията –
касационен жалбоподател. Във връзка с подаден в дирекция „Инспекция по труда“ –
Русе сигнал от работници за неизплатени им трудови възнаграждения контролните
органи извършили проверка, резултатите от която били обективирани в протокол с
изх.№ ПР 2034429/19.01.2021 г. В т.171 от този протокол се съдържат констатации,
според които със заповед № 231/09.11.2020 г. (на л.104 от въззивното дело) на
работодателя трудовото правоотношение с В. било прекратено без да й е било
изплатено начисленото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск не
по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който
правоотношението било прекратено като по този начин бил нарушен чл.228, ал.3 от КТ. Във връзка с така направените в протокола констатации, с т.150 от
разпоредителната част на същия спрямо работодателя била приложена принудителна
административна мярка по чл.404, ал.1, т.1 от КТ като му били дадени
задължителни предписания да изплати на посочения служител обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск и бил определен срок за изпълнение на
предписанията – до 04.02.2021 г.
Задължителните предписания
представляват принудителна административна мярка и следователно – индивидуален
административен акт по смисъла на чл.21, ал.1 от АПК, който подлежи на
обжалване по реда на АПК и чието предварително изпълнение е допуснато по силата
на самия закон – чл.405 от КТ. Именно поради обстоятелството, че принудителната
административна мярка подлежи на предварително изпълнение, срокът за изпълнение
на даденото задължително предписание тече от датата на неговото издаване. Протоколът,
в който този административен акт се съдържа, бил връчен на законния
представител на кооперацията – касационен жалбоподател, в лицето на нейния
председател, на 19.01.2021 г. Между страните не се спори, че ПАМ не е обжалвана
по административен или съдебен ред, поради което е влязла в сила с изтичане на 14
– дневния срок по чл.84, ал.1 от АПК, съответно чл.149, ал.1 от АПК, т.е. считано
от 03.02.2021 г. съгласно правилото за броене на сроковете по чл.60, ал.5 от ГПК
вр.чл.144 от АПК. На 21.01.2021 г. касаторът депозирал молба с вх.№ 21005051 от
същата дата по описа на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, с която направил
искане за продължаване до
28.02.2022 г. на срока за изпълнение на дадените му предписания. Това искане
било уважено, като с писмо с изх.№ 21003270/22.01.2021 г. определеният срок за
изпълнение на предписанията от № 1 до № 191 включително бил продължен до
25.02.2022 г. На 24.02.2021 г., с вх.№ 21015750, касаторът депозирал последваща
молба, с която поискал срокът за изпълнение да бъде продължен с още един месец.
Искането е обосновано със следните съображения: „Въпреки удължаването на срока
за изпълнение, към настоящия момент не съм в състояние да изпълня издадените
предписания, поради техния характер, влошената метеорологична обстановка и
усложнената епидемиологична обстановка в страната, свързана с COVID-19“. С писмо изх.№
21009990/26.02.201 г. на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, това искане не
било уважено.
Във връзка с контрола по спазване
изпълнението на задължителните предписания, дадени с протокол с изх.№ ПР
2034429/19.01.2021 г., на 18.03.2021 г. била извършена последваща проверка по
работни места, а в периода от 05.04.2021 г. до 09.06.2021 г. – и по документи, резултатите от която били
обективирани в протокол с изх.№ 2109233/16.06.2021 г. Видно от констатациите в
този протокол, дадените предписания не били изпълнени.
Въз основа на тези доказателства
районният съд е приел, че при съставяне на АУАН и издаване на НП не са
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Посочил е, че в АУАН и
НП са отразени всички фактически констатации според изискванията на ЗАНН, които
подведени под санкционната норма на чл.415, ал.1 от КТ осъществяват състава на
визираното от нея нарушение. Развил е съображения защо случаят не е маловажен
по смисъла на чл.28 от ЗАНН, респ. чл.415в от КТ.
Решението е правилно. Константна е съдебната
практика, според която в настоящото производство е недопустим инцидентен
контрол за законосъобразност, включително за валидност, на влезлия в сила индивидуален
административен акт, за чието неизпълнение е наложена санкцията по чл.415, ал.1
от КТ. Защитата срещу влезлите в сила административни актове, които не са
оспорени пред съд, се реализира в производство по възобновяване на
производствата по тяхното издаване, ако са налице основанията за това – чл.99 и
сл. от АПК. Дори и да не е бил оспорен по административен или съдебен ред в
регламентираните за това срокове, то, съгласно чл.149, ал.5, респ. чл.168, ал.3
от АПК, административните актове могат да се оспорят с искане за обявяване на
нищожността им без ограничение във времето, а тяхната нищожност може да се
обяви от съда дори и срокът за тяхното обжалване да е изтекъл. Следователно
касаторът е разполагал с възможността безсрочно да оспори дадените му
предписания с твърдения за тяхната нищожност, което в случая не е сторено и което
изключва оспорването им в настоящото производство.
Само за пълнота следва да се
отбележи, доколкото този въпрос касае съответствието на въззивното решение с
материалния закон, за което касационната инстанция е длъжна да следи служебно –
арг. от чл.218, ал.2 от АПК, че не може да се приеме, че ЗК се явява специален
по отношение заплащането на труда на членовете на кооперацията, поради което
той изключва приложението на общия закон – КТ. Не може да бъде споделено
виждането, според което щом в устава на кооперацията е регламентирано заплащането
на положения от член-кооператорите труд да става в натура (земеделска
продукция), то неплащането на трудовото възнаграждение в пари е несъставомерно
като нарушение.
Това виждане на касатора почива на
неправилно тълкуване на нормата на § 2 от ДР на КТ. Тя предвижда, че разпоредбите
на този кодекс се прилагат съответно и към трудовите правоотношения на
членовете-кооператори в производствени кооперации, доколкото в закон или в
устав не е предвидено друго. В ЗК обаче такова „друго“ по отношение на характера
на дължимата от работодателя престация не е предвидено. Напротив, чл.9, ал.2 от
ЗК регламентира, че кооперация с предмет на дейност производство на стоки и
извършване на услуги, а такава – производствено потребителна е и кооперацията –
касатор, може да осигури на член на кооперацията работа по трудово
правоотношение с кооперацията. В задължителната съдебна практика (вж. Тълкувателно
решение № 4 от 5.04.2006 г. на ВКС по т. д. № 4/2005 г., ОСГК и ОСТК) е
изяснено, че в дейността на производствената кооперация член-кооператора може
да участва с труд като престира своята работна сила срещу трудово
възнаграждение като участието на член-кооператора в дейността на кооперацията с
труд се регламентира с трудов договор. Следователно, касае се до две успоредно
съществуващи правоотношения – членствено и трудово, които взаимно се допълват,
а не се изключват, както неправилно поддържа касатора. На следващо място, в
чл.2, ал.4 от ЗК изрично е предвидено, че в устава могат да се уреждат трудови
и осигурителни отношения между член-кооператорите и кооперацията в съответствие
с действащото трудово и социално законодателство. Според чл.269, ал.1 от КТ, трудовото
възнаграждение се изплаща в пари като ал.2 предвижда, че в натура могат да се
изплащат само допълнителните трудови възнаграждения или част от тях, ако това е
предвидено в акт на Министерския съвет, в колективен трудов договор или в
трудовия договор. Това разрешение е в съответствие и с Конвенция № 95 на МОТ за
закрилата на работната заплата, 1949 г., ратифицирана и в сила за Република
България от 7 ноември 1956 г. Следователно, недопустимо, на основание чл.2,
ал.4 от ЗК вр.чл.269, ал.1 от КТ, би било в устава на кооперацията да се
уговаря заплащането на основната работна заплата в натура. Подобни клаузи,
доколкото противоречат на закона, не обвързват нито работниците – член
кооператори, нито органите на Дирекция „Инспекция по труда“ - Русе, които
разполагат с всички правомощия по контрол за спазване на трудовото
законодателство, регламентирани в КТ. В допълнение на това следва да се
отбележи, че чл.9, ал.2, т.5 от Устава на кооперацията – касатор предвижда, че
„всеки член на ППК има право: да получава възнаграждения за вложения труд, като
част от него може да бъде в натура-земеделски продукти с включен ДДС“, т.е.
касае се до право на член-кооператора, а не до задължение той да приема
заплащане на своя труд в натура, а освен това натуралното заплащане на труда е
уговорено като възможност само за част от възнаграждението, което е допустимо,
съгласно чл.269, ал.2 от КТ за допълнителните такива, а в случая дължимо е
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл.224, ал.1 от КТ.
Неоснователно е и основното поддържано
пред касационната инстанция възражение за неправилно приложение от страна на
въззивната инстанция на чл.34, ал.1, изр.второ от ЗАНН.
Според т.2 от Тълкувателно
постановление № 1 от 27.02.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014г., ОСНК и ОСС на
Втора колегия на ВАС, разпоредбата на чл.11 от ЗАНН препраща към уредбата относно погасяване
на наказателното преследване по давност в НК.
Съставът на нарушението по чл.415, ал.1
от КТ, за което на касатора е наложено административно наказание, се изразява в
неизпълнение на принудителна административна мярка, приложена от контролен
орган за спазване на трудовото законодателство. Безспорно е, че нарушението е
формално, на просто извършване, защото съставът му не включва настъпването на
определени общественоопасни последици, а е достатъчно самото извършване на
деянието. Ясно е също, че изпълнителното деяние се осъществява чрез бездействие
– неизпълнение на задължение, произтичащо от индивидуален административен акт. Самият
срок за изпълнение на принудителната административна мярка обаче не е елемент
от обективната страна на състава на нарушението по чл.415, ал.1 от КТ (за
разлика, например, от престъплението по чл.293а от НК, за което ВКС приема, че
не е продължено – вж. решение № 265/27.05.2009 г. по н.д. № 239 по описа за
2009 г. на ВКС, I н.о. и сходно на престъплението по чл.183, ал.1 от НК, съставът на което също не включва срок, в който задължението за издръжка да
не е било изпълнено и в константната съдебна практика безпротиворечиво се
приема, че то е продължено – вж. решение № 300 от 29.V.1992 г. на ВС по н. д. №
240/92 г., I н. о., решение № 424/22.12.2014 г. по н.д. № 1345/2014 г. по описа
на ВКС, I н.о. ). Срокът
за изпълнение на принудителната административна мярка стои вън от състава на
нарушението като бездействието на работодателя е въздигнато в нарушение едва
след изтичането му. Следователно,
нарушението по чл.415, ал.1 от КТ е от категорията на продължените - бездействието
на работодателя създава едно трайно, непрекъснато противоправно състояние,
чието начало се слага от деня, следващ изтичането на предписания с
административния акт срок за неговото изпълнение и продължава до неговото
прекратяване чрез изпълнение на така приложената принудителна административна
мярка. При продължените нарушения, на основание чл.80, ал.3 от НК вр.чл.11 от ЗАНН, тримесечният давностен срок по чл.34, ал.1, изр.второ от ЗАНН, в
приложимата редакция на този текст, тече от прекратяването на нарушението, т.е.
от изпълнението на даденото задължително предписание. И това е така именно
поради факта, че до прекратяване на траещото във времето нарушение нарушителят
постоянно, във всеки един момент, осъществява неговия състав. В конкретния
случай доказателства за изплащане на дължимото обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск няма представени по делото. Напротив, от показанията на
св.Веселинова е видно, че не е получавала такова обезщетение, респ. е получила
само част от него заедно със заплатата си за месец ноември 2020 г.
Доказателства за изпълнение на това задължение не са представени и пред
касационната инстанция, поради което следва да се приеме, че този давностен
срок въобще не е започвал да тече.
Дори
и да се приеме, че процесното нарушение не е от категорията на продължените,
поради което давностният срок по чл.34, ал.1, изр.второ от ЗАНН тече от
неговото довършване, то не може да се приеме, че неговото начало е сложено на 26.02.2021
г., както поддържа касатора.
Както
се приема и в задължителната съдебна практика (вж. мотивите на Тълкувателно
решение № 4 от 29.03.2021 г. на ВАС по т. д. № 3/2019 г., ОСС, І и ІІ колегия и
Тълкувателно решение № 48 от 28.XII.1981 г. по н. д. № 48/81 г., ОСНК)
понятието „откриване на нарушителя“ по смисъла на чл.34, ал.2, изр.второ от ЗАНН, не е легално дефинирано в същия закон, но доктрината и съдебната практика
безпротиворечиво приемат, че откриване има, когато компетентният орган
разполага с данните, въз основа на които да установи нарушението и да
идентифицира извършителя му. Това е моментът, в който необходимите за това
материали и/или информация са налични в съответната администрация, защото от
тогава фактически и юридически съществува възможност овластеният за това орган
да определи субекта на нарушение, времето и мястото на извършването му, ведно
със съществените му признаци от обективна и субективна страна по определен състав.
Съгласно
чл.399, ал.1 от КТ, цялостният контрол за спазване на трудовото законодателство
във всички отрасли и дейности, включително по изплащане на неизплатени трудови
възнаграждения и обезщетения след прекратяване на трудовото правоотношение, се
осъществява от Изпълнителната агенция "Главна инспекция по труда" към
министъра на труда и социалната политика. В изпълнение на тази своя функция,
според чл.402, ал.1, т.1 – т.3 от КТ, в относимите части на тези разпоредби,
контролните органи имат право да посещават предприятията и местата, където се
извършва работа, да изискват от работодателя представяне на всички необходими документи,
книжа и заверени копия от тях във връзка с упражняването на контрола и да се
осведомяват пряко от работниците и служителите по всички въпроси във връзка с
упражняването на контрола, като включително изискват декларирането на данни
относно заплащането на труда. Осъществяването на тези правомощия и проверката
на тези обстоятелства предполага извършването на конкретни процесуални действия
от контролните органи, свързани със събиране на доказателства в
административното производство. Такива процесуални действия по събиране на
доказателства за изпълнението на задължителните предписания, дадени с протокол
с изх.№ ПР
2034429/19.01.2021 г., чрез проверка по
работни места, са извършени съответно на 18.03.2021 г. в обект на контрол:
магазин за хранителни стоки в гр.Русе, ул.“Борисова“ № 15, бл.“Балкан“, и в
периода от 05.04.2021 г. до 09.06.2021 г. - по документи. Това обстоятелство е
удостоверено в протокол с изх.№ 2109233/16.06.2021 г. Касационната инстанция
намира, че едва при извършването на тези последващи проверки контролните
органи, компетентни да установяват извършването на нарушението по чл.415, ал.1
от КТ чрез съставянето на АУАН, са събрали данни за това, че дадените
задължителни предписания за заплащане на обезщетението за неизползвания платен
годишен отпуск по отношение на конкретния служител действително не са били
изпълнени, т.е. едва при извършената последваща проверка нарушителят е бил
открит по смисъла на чл.34, ал.1, изр.второ от ЗАНН - от този момент компетентният орган вече е разполагал
с данните, въз основа на които да установи нарушението и да идентифицира
извършителя му, в лицето на касатора. В т.150 от протокола от извършената
проверка с изх.№ 2109233/16.06.2021 г. е записано, че на 05.04.2021 г., при
извършване на проверка за спазване на трудовото законодателство по документи в
сградата на Д ИТ – Русе, било установено, че работодателят не е изпълнил
приложената принудителна административна мярка – задължително предписание № 150
по протокол с изх.№ ПР 2034429/19.01.2021 г. Следва да се има предвид, че
съгласно императивната разпоредба на чл.270, ал.3 от КТ заплащането на
трудовото възнаграждение, а и на обезщетенията по КТ, се установява именно с
писмени доказателства – чрез подпис във ведомост или срещу разписка, респ. чрез
превод по банкова сметка ***ка. Следователно, установяването на отрицателния
факт на неизпълнението на това задължение, чието изпълнение е било наредено с
влезлите в сила задължителни предписания, следва да стане именно чрез проверка
по посочените документи – по ведомостите за заплати, респ. по банковите
нареждания, удостоверяващи изплащането на трудови възнаграждения и обезщетения
по КТ при направено от работника или служителя писмено искане за заплащане на
възнаграждението по банкова сметка. ***, че нарушението е било открито на
посочената в протокола дата на извършването на проверката по документи, а
именно на 05.04.2021 г. АУАН е издаден на 16.06.2021 г., поради което очевидно
е, че към датата на неговото издаване регламентираният в чл.34, ал.1, изр.второ
от ЗАНН тримесечен давностен срок, считано от датата на откриване на нарушителя
– 05.04.2021 г., не е бил изтекъл.
За
пълнота, независимо, че тези въпроси касаят законосъобразността на един влязъл
в сила административен акт, поради което, както беше посочено по-горе, не могат
да бъдат пререшавани в настоящото производство, следва да се отбележи, че
правомощието на контролните органи на инспекцията по труда по чл.404, ал.1, т.1,
респ. т.12 от КТ да дават задължителни предписания на работодателя за изплащане
на неизплатени трудови възнаграждения не е обвързано с изискване трудовото
правоотношение да е било прекратено. Текстът на чл.404, ал.1, т.12 от КТ гласи,
че тези органи могат да „…да дават задължителни предписания на работодателя и
органа по назначаването за изплащане на неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения
след прекратяване на трудовите правоотношения“. Тълкуването на разпоредбата не
оставя съмнение, че изискването за прекратяване на трудовите правоотношения се
отнася само към обезщетенията, които се дължат при прекратяването им, а не и
към трудовите възнаграждения, които са изискуеми както при време на действие на
тези правоотношения, така и след тяхното прекратяване, съответно контролните
органи разполагат с правомощието да предписват тяхното изплащане независимо от
това дали трудовото правоотношение е било прекратено или не. В случая се касае
именно за обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ, което е обусловено от
прекратяването на трудовото правоотношение, за което са представени надлежни
доказателства.
На следващо място, контролните органи
на инспекцията по труда разполагат с правомощието да дават задължителни
предписания за изплащане в пълен размер на дължимите трудови възнаграждения и в хипотезата, когато работодателят е заплатил
гарантирания минимум по чл.245, ал.1 от КТ от 60 на сто от брутното трудово възнаграждение, но не
по-малко от минималната работна заплата за страната. Цитираната разпоредба не
създава някакво субективно право за работодателя – по своя преценка да изплаща
по-ниско от договореното трудово възнаграждение, и то не ежемесечно, а когато
намери за добре (вж. мотивите към решение № 1 от 16.01.2018 г. на КС по к. д. №
3/2017 г.), поради което изплащането на гарантирания минимум по чл.245, ал.1 от КТ не води до отпадане на правомощието на контролните органи по чл.404, ал.1,
т.1, респ. т.12 от КТ. В разглеждания
случай няма категорични доказателства, че касаторът е заплатил дори и частично
дължимото на посочения служител обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ.
Не е налице и нарушение на чл.42, т.3 и
т.4 от ЗАНН, респ. на чл.57, ал.1, т.5 от същия закон, изразяващи се в липса на
посочване в АУАН и НП на мястото на извършване на нарушението и липсата на
описание на същото. Константна е практиката на ВКС, според която
административните нарушения, осъществени чрез бездействие, се считат извършени
там, където е било дължимо съответното правнорелевантно действие. Разпоредбата
на чл.270, ал.1 от КТ предвижда, че трудовото възнаграждение се изплаща в
предприятието, където се извършва работата. В АУАН и НП е посочено седалището
на работодателя – с.Ряхово, общ.Сливо поле, обл.Русе, което съвпада и с мястото
на работа, съгласно чл.66, ал.3 от КТ, т.е. това е мястото, където е било
дължимо изпълнението на дадените задължителни предписания чрез изплащане на
дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Както е приела и
въззивната инстанция, дължимото според влезлите в сила задължителни предписания
поведение от работодателя е подробно описано в АУАН и НП, поради което
неоснователно е възражението, че тези актове не съдържат описание на
нарушението.
Изцяло се споделят изложените от
контролираната инстанция съображения във връзка с липсата на възможност, с
оглед степента на неговата обществена опасност, нарушението да бъде
квалифицирано като маловажен случай било по текста на чл.28 от ЗАНН, било по
специалния текст на чл.415в от КТ. Както се отбелязва и в мотивите на решение №
14 от 23.11.2000 г. на КС на РБ по конст. д. № 12/2000 г., „…в съвременните
условия основна цел почти на всеки труд е получаването на трудово
възнаграждение, което е от първостепенна, може да се каже биологическа, важност
за отделния човек“.
Особената важност на своевременното
изплащане на трудовото възнаграждение налага и неговата засилена закрила, като
първостепенно право на работника или служителя, от страна на държавата. Както
беше отбелязано, нито във въззивната, нито в касационната инстанция
работодателят е представил доказателства за изпълнение на посоченото
задължително предписание. Обстоятелството, че работодателят е изпитвал
финансови затруднения, не го освобождава от отговорност – арг. от чл.245, ал.2
от КТ и чл.81, ал.2 от ЗЗД. Задължението по чл.128, т.2 от КТ за заплащане на
трудовото възнаграждение е парично, поради което работодателят е бил длъжен да
намери подходящ начин (чрез заем, продажба на продукция, а при необходимост –
на машини и инвентар, които не са от първостепенна необходимост и др.под.) да
осигури средства за изплащане на трудовите възнаграждения, респ. обезщетения по
КТ, на които неговите работници и служители и техните семейства разчитат за
покриване на всекидневните си нужди.
Неоснователни са и поддържаните пред
касационната инстанция доводи, според които наложеното административно
наказание противоречи на целите по чл.12 от ЗАНН. Както се каза, заплащането на
трудовото възнаграждение е от изключителна важност за отделния работник или
служител като то е типично периодично вземане, платимо авансово или окончателно
всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго – чл.270, ал.2 от КТ.
Това означава, че неплащането на всяко отделно месечно трудово възнаграждение
или обезщетение по КТ, дължимо на всеки конкретен работник или служител,
съставлява и самостоятелно нарушение, за отстраняването на което правилно на
работодателя са дадени и отделни задължителни предписания. Неизпълнението на
всяко от тях осъществява самостоятелно състав на нарушение по чл.415, ал.1 от КТ. Нормата на чл.18 от ЗАНН изрично предвижда, че когато едно и също лице е
извършило няколко отделни нарушения, наложените наказания се изтърпяват
поотделно за всяко едно от тях. Поради това и спрямо касатора са издадени
множество наказателни постановления, с които той е санкциониран за неплащане на
отделните месечни трудови възнаграждения и обезщетения по КТ, дължими на конкретни
работници или служители. Щом това следва от самия закон – чл.18 от ЗАНН, то
очевидно е, че налагането на множество административни наказания според броя на
неплатените в срок трудови възнаграждения, само по себе си, не противоречи на
целите, регламентирани пак от същия закон – чл.12 от ЗАНН.
Следва да се приеме, че
районният съд
не е допуснал нарушения на процесуалните правила и материалния закон и е
постановил едно правилно решение, което следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода
на делото и на основание чл.143, ал.3 от АПК
вр. чл.63д, ал.1 и ал.4 от ЗАНН в полза на ответника по касация следва
да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално
представителство в касационното производство, чийто размер, съгласно чл.63д,
ал.5 от ЗАНН и чл.27е от Наредбата за заплащането на правната помощ, съдът
определя на 80 лева. Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010
г. по тълк. д. № 5/2009 г.на ВАС, възнаграждението следва да се присъди в полза
на юридическото лице, в чиято структура се намира представляваният от
юрисконсулта едноличен административен орган, т.е. в полза на Изпълнителна
агенция „Главна инспекция по труда“, която има качеството на юридическо лице
съгласно чл.2, ал.1 от Устройствения правилник на Изпълнителна агенция „Главна
инспекция по труда“.
Така мотивиран и на основание чл.221,
ал.2 от АПК вр. чл.63в
от ЗАНН, съдът
Р
Е Ш И:
ОСТАВЯ
В СИЛА решение № 300
от 17.03.2022 г., постановено по АНД № 2020/2021 г. по описа на Районен съд -
Русе.
ОСЪЖДА
Производствено
производителна кооперация „Надежда-Ряхово“, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление в с.Ряхово, общ.Сливо поле, обл.Русе, ул.“Искър“ № 1,
представлявана от председателя С. Г. Г., да заплати на Изпълнителна агенция
„Главна инспекция по труда“, със седалище в гр.София, бул."Княз Александър
Дондуков" № 3, представлявана от изпълнителния директор Е. А., сумата от 80 лева – юрисконсултско възнаграждение в
касационното производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: