№ 306
гр. Русе, 07.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, VII НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Доротея Мл. Димова-Северинова
при участието на секретаря С. Е.
като разгледа докладваното от Доротея Мл. Димова-Северинова
Административно наказателно дело № 20254520200664 по описа за 2025
година
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от Закона за административните нарушения
и наказания (ЗАНН).
Образувано е по жалба на „АЛЕКСБО 05“ ЕООД против Електронен фиш за налагане
на имуществена санкция за нарушение, установено от електронната система за събиране на
пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата № **********, издаден от Агенция
„Пътна инфраструктура“ към Министерство на регионалното развитие и благоустройството,
с което на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3 във вр. с чл. 179, ал. 3б от Закона за движение по
пътищата на дружеството- жалбоподател е наложено административно наказание
„Имуществена санкция“ в размер на 2500 лева за осъществено нарушение на чл. 102, ал. 2 от
ЗДвП.
В жалбата се излагат съображения касателно незаконосъобразността и
неправилността на обжалвания електронен фиш и при допуснати съществени процесуални
нарушения. В тази насока се моли последният да се отмени.
В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован не се явява, представлява се
от адв. К. К. от АК - Враца, който поддържа жалбата и моли за нейното уважаване.
Претендира за присъждането в полза на неговия доверител сторените по делото разноски.
Административнонаказващият орган, редовно призован, не се явява, като се
представлява от юрисконсулт М. С., която оспорва изложеното в жалбата и моли
обжалваният електронен фиш да се потвърди като правилен и законосъобразен, като в тази
насока развива подробни съображения. Претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение. Представя подробно писмено становище. Прави възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от жалбоподателя.
Районна прокуратура - Русе, редовно призована, не изпраща представител.
Жалбата е подадена от процесуално легитимирано лице, по отношение на което е
ангажирана административнонаказателна отговорност, подадена е в законоустановения срок
1
по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН във вр. с чл. 189, ал. 8 от ЗДвП - представител на дружеството-
жалбоподател е получил препис от електронния фиш на 01.04.2025 г., видно от приложеното
по делото известие за доставяне, а жалбата е подадена на 04.04.2025 г., касае подлежащ на
съдебен контрол електронен фиш, поради което се явява процесуално ДОПУСТИМА и
следва да бъде разгледана по същество относно нейната основателност.
По същество:
Съдът, като съобрази ангажираните от дружество-жалбоподател фактически и правни
доводи, прецени събраните по делото доказателства и извърши служебна проверка на
обжалвания електронен фиш съгласно изискванията на чл. 314 от НПК във вр. с чл. 84 от
ЗАНН, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
От фактическа страна:
ППС влекач СКАНИЯ Р 420 ЛА 4 Х 2 МНА, с регистрационен номер СВ4478ВН, с
технически допустима максимална маса 19000, брой оси две, екологична категория Евро 3, в
състав с ремарке, с общ брой оси - пет, с обща допустима максимална маса на състава 45000,
собственик на което към 25.11.2021 г. бил „АЛЕКСБО 05“ ЕООД.
На 25.11.2021 г., в 13:46 часа, горепосоченото ППС било управлявано в община
Иваново, по път I-5 км 25+914, с посока нарастващ километър, включен в обхвата на
платената пътна мрежа. За посоченото ППС изцяло не била заплатена дължимата пътна
такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от ЗП, тъй като за посоченото ППС нямало валидна маршрутна
карта или валидна тол декларация за преминаването.
Така изложеното било установено с устройство номер 40341, представляващо
елемент от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от ЗП,
намиращо се на път I-5 км 25+914.
Впоследствие в електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от
ЗП съобразно разпоредбата на чл. 167а, ал. 3 от ЗДвП бил създаден доклад за установено
нарушение по чл. 179, ал. 3 от ЗДвП, към които автоматично били приложени статични
изображения във вид на снимков материал - два броя снимки.
В тази връзка Агенция „Пътна инфраструктура“ издала Електронен фиш №
**********, с който на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3, във вр. с чл. 179, ал. 3б от ЗДвП на
дружеството-жалбоподател, в качеството му на собственик на процесното ППС, било
наложено административно наказание „Имуществена санкция“ в размер на 2500 лева за
осъществено нарушение на разпоредбата на чл. 102, ал. 2 от ЗДвП.
Така издадения електронен фиш бил връчен на представител на дружеството-
жалбоподател на 01.04.2025 г.
Изложената фактическа обстановка съдът намира за безспорно установена въз основа
на събраните в хода на производството писмени доказателства и доказателствени средства,
приобщени по реда на чл. 283 от НПК във вр. с чл. 84 от ЗАНН, а именно Електронен фиш
№ **********, известие за доставяне ИД PS1618OOZЕ48, Доклад от електронната система
за събиране на пътни такси по чл. 167а, ал. 3 от ЗДвП за установени нарушения по чл. 179,
ал. 3-3в от ЗДвП, ведно с два броя фотоснимки, справка за собственост на МПС, Становище
от Отдел „Управление на информационната система и инфраструктура“ Национално тол
управление, Заповед № РД-11-983/13.09.2021 г. на Председателя на УС на АПИ за
утвърждаване на образци на електронни фишове, ведно с Протокол № 28765/21 г. от
заседание на УС на АПИ, ведно с приложения № 1, 2, 3 и 4, ведно със справка, Договор за
предплатен баланс, Общи условия на „ИТС“ АД, Приемо-предавателен протокол, сметки за
платени пътни такси, справки – 2 бр., пътен лист, Протокол за установяване на годността за
приемане на дооборудването на съществуващата стационарна контролна точка, схема за
местоположението на контролното устройство, справка от електронната система за история
2
на нарушението, копие на писмо изх. № 353293/30.05.2025 г. с приложен технически запис
от системата за мониторинг на бордовите устройства за 25.11.2021 г. както и гласни
доказателства, приобщени чрез разпит на свидетеля А. И. Г..
Св. Г. не е очевидец на твърдяното нарушение. Същият заявява, че е научил за него от
управителя на „Алексбо 05“ ЕООД едва след като получили електронния фиш, което било
през 2021 г., което не отговаря на истината, тъй като електронния фиш е бил връчен на
01.04.2025 г. От самите показания дадени лично и непосредствено пред настоящия съдебен
състав става ясно, че със свидетелят е воден разговор от управителя на дружеството след
връчване на електронния фиш, което наред с обстоятелството, че същия е икономически
зависим от своя работодател – жалбоподател в настоящото производство, предпоставя
възможната му заинтересованост, поради което съдът не кредитира показанията на
свидетеля.
Изброените доказателствени източници са логични, непротиворечиви, взаимно
допълващи се и следва да бъдат кредитирани в цялост, тъй като не разкриват противоречия
и изясняват фактическата обстановка по начина, възприет от съда.
Съгласно разпоредбата на чл. 189е, ал. 8 от ЗДвП контролните органи могат да
извършват справки в електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от
ЗП, като отразените в нея данни се считат за доказателства, във връзка със следните
обстоятелства: мястото, датата, точния час на извършване на нарушението, регистрационния
номер на пътното превозно средство, както и данни, свързани с движението по участък от
път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, данни за липсата или наличие на
декларирани тол данни и наличие или липса на заплащане на дължимите такси.
От представените по делото два броя снимки и справка в електронна система се
установява регистрационния номер на процесното МПС.
От представената справка за собственост на МПС е видно, че към момента на
осъществяване на нарушението процесното МПС е било собственост на дружеството-
жалбоподател.
От представеното Становище от Отдел „Управление на информационната система и
инфраструктура“ Национално тол управление е видно, че за датата на нарушението от
приложената таблица с получени и платени декларации е видно, че не е получена тол
декларация за сегмента на рамката, от която е отчетено нарушението. Няма получено
плащане за предходен и следващ сегмент.
От представената справка история на нарушение е видно, че процесният електронен
фиш е подписан на 03.02.2023 г.
От правна страна:
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът намира, че следва да
бъдат изведени следните правни изводи:
1. В Тълкувателно Постановление № 1/27.02.2015 г. на ВКС и ВАС се приема, че
„разпоредбата на чл. 11 от ЗАНН препраща към уредбата относно погасяване на
наказателното преследване по давност в НК“. Пак в мотивите на тълкувателното решение,
макар и да е коментирана от една страна единствено липсата в ЗАНН на уредбата за
абсолютната погасителна давност по чл. 81, ал. 3, във вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, следва
изрично да се посочи, че е упоменато, че „приемането на обратната теза, а именно - че
институтът на погасителната давност, включително и абсолютната такава не намира
приложение при наказателно преследване за административни нарушения, ще доведе като
краен резултат до неблагоприятно третиране на извършителите на правно запретено
поведение с по-ниска степен на обществена опасност, каквото представлява
административното нарушение, спрямо това на извършителите на общественоопасни
3
деяния с най-висока степен на обществена укоримост, каквото е престъплението“, тоест
тълкувателното решение визира целият институт на погасителната давност, а не само
абсолютната такава. Отделно от това, в ЗАНН липсва каквато и да е уредба на давностни
срокове по отношение на електронните фишове, като трайно прието е в доктрината и в
съдебната практика, че сроковете по чл. 34 от ЗАНН се явяват неприложими в
производствата по налагане на наказания с такива държавнически актове. Поради това и
няма съмнение, че тази празнота следва да се запълни именно с приложението на института
на обикновената и абсолютната погасителна давност, предвидени съответно в чл. 80, ал. 1, т.
5 и чл. 81, ал. 3 от НК (така и Решение № 1166/23.11.2023 г. по к. а. н. д. № 1571/2023 г. на
Административен съд – Бургас).
Трайно установено положение, както в теорията, така и в практиката, е, че
преследвателната погасителната давност ограничава във времево отношение възможността
на държавата чрез съответния компетентен орган да реализира, с влязъл в сила акт,
наказателната/административнонаказателната отговорност на дадено лице.
Преследвателната давност в общия случай започва от деня, в който е довършено
престъплението/нарушението - чл. 80, ал. 3 от НК и тече до реализиране на
наказателната/административнонаказателната отговорност на дееца с влязъл в сила акт.
Преследвателната давност бива два вида: обикновена и абсолютна. Обикновената давност се
прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето за преследване, и то само
спрямо лицето, срещу което е насочено преследването. След свършване на действието, с
което е прекъсната давността, започва да тече нова давност - чл. 81, ал. 2 от НК.
Абсолютната давност изключва наказателното/административнонаказателното преследване
независимо от спирането и прекъсването на обикновената давност - чл. 81, ал. 3 от НК.
Така, постановките на цитираното Тълкувателно Постановление № 1/27.02.2015 г. на
ВКС и ВАС, което е задължително при прилагането на закона на основание чл. 130, ал. 2 от
ЗСВ, предполага прилагането на института на обикновената давност и в
административнонаказателното правораздаване. Доколкото обикновената преследвателна
давност на наказанието "имуществена санкция" съгласно чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК е в размер
на 3 години, то същата в настоящия случай се явява изтекла към момента на връчване на
електронния фиш.
Процесното административнонаказателното преследване е било възбудено със
съставянето на ЕФ срещу жалбоподателя. Това процесуално действие е от категорията на
тези по чл. 81, ал. 2 от НК прекъсващо давността, тъй като е предприето срещу конкретно
лице, за конкретно деяние, т. е., има необходимата предметна и персонална насоченост.
Доказателствата по делото установяват, че ЕФ срещу „АЛЕКСБО 05“ ЕООД е издаден на
05.12.2021 г., т. е., в срока по чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК спрямо датата на нарушението.
Съгласно нормата на чл. 81, ал. 2 от НК след свършване на действието прекъсващо
давността, започва да тече нова тригодишна давност. Впоследствие обаче, не са били
предприети в 3-годишен срок каквито и да е действия, които да са свързани със спиране или
прекъсване на давността. Поради това и давността по чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК ще се яви
изтекла на 05.12.2024 г. При така посоченото, обикновената давност още към датата на
връчване на обжалвания ЕФ (01.04.2025 г.) и към датата на подаване на жалбата вече ще е
била изтекла.
При тези обстоятелства, изтеклата към 05.12.2024 г. тригодишна давност за
преследване по чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, вр. чл. 11 от ЗАНН има за последица отпадане на
възможността спрямо евентуалния нарушител да може да бъде завършено започналото
административнонаказателно преследване с реализиране на отговорността му за
констатираното административно нарушение.
При изтекла обикновена давност за преследване, срокът на абсолютната давност по
чл. 81, ал. 3, вр. ал. 1, т. 5 от НК /четири години и половина/ е неприложим.
4
Съгласно задължителните указания на ППВС № 10/28.09.1973 г. по н. д. № 9/1973 г.
съдилищата са длъжни да следят служебно за изтичане на давностните срокове в
административнонаказателния процес.
Следва да се посочи и че целта на института на давността в административно-
наказателното производство не съставлява просто една формална проверка, която следва да
се извършва от органите на властта, нито е санкция за бездействието на съответния орган.
Основната идея на всяка една наказателна система е налагането на съответно наказание да
се извършва с определена цел. В административнонаказателния процес, целите на
налаганите наказания са посочени в чл. 12 от ЗАНН и са да се предупреди и превъзпита
нарушителят към спазване на установения правен ред и да се въздейства възпитателно и
предупредително върху останалите граждани. С оглед изминалия дълъг период от време,
наложеното наказание намалява ефективността от държавна реакция против нарушението,
като е възможно към момента на влизане в сила на властническия акт нарушителят да се е
поправил и превъзпитал под въздействието на други фактори. При това положение,
наложеното наказание след толкова дълъг период от време се явява загубило своя социален
и правен смисъл, доколкото не може да изпълни основната си цел, а именно - да поправи и
превъзпита нарушителя.
Предвид изложеното и съгласно чл. 63, ал. 6 от ЗАНН, констатираното изтичане на
срока на обикновената давност за преследване се явява безусловна пречка за продължаване
висящността на административнонаказателния процес, поради което единствена
законосъобразна последица е отмяна на обжалвания електронен фиш и прекратяване на
административнонаказателното производство.
2. За пълнота на изложението настоящия състав намира за необходимо да посочи, че в
настоящия случай с издаването на обжалвания ЕФ АПИ е нарушил правото на ЕС. Тези
изводи се обосновават от следното:
Процесният ЕФ е издаден на 05.12.2021 г. в нарушение на Регламент за изпълнение
(ЕС) 2020/204 на Комисията от 28.11.2019 г., относно подробните задължения на
доставчиците на Европейската услуга за електронно пътно таксуване, минималното
съдържание на заявлението за област на Европейската услуга за електронно пътно
таксуване, електронните интерфейси, изискванията за съставните елементи на оперативната
съвместимост и за отмяна на Решение 2009/750/ЕО, в сила от 19.10.2021 г. Съгласно този
Регламент - чл. 2, § 7 „Доставчиците на ЕУЕПТ информират незабавно ползвателите на
ЕУЕПТ за всеки случай на недекларирана пътна такса във връзка с неговата сметка и
предлагат възможност за отстраняване на нередността преди предприемането на
принудителни мерки, когато такава е предвидена съгласно националното
законодателство“. Тази разпоредба задължава АПИ преди да започне административно-
наказателно производство да изпълни процедурата, разписана в чл. 2, § 7 от Регламент за
изпълнение (ЕС) 2020/204 на Комисията от 28.11.2019 г. В производството липсват
твърдения или данни за изпълнение на нормата.
С оглед момента на издаване на ЕФ- 05.12.2021 г. АПИ е следвало да изпълни
задължението си по чл. 2, § 7 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2020/204 на Комисията от
28.11.2019 г., съобразявайки, че същият е влязъл в сила на 19.10.2021 г. (преди датата на
издаване на ЕФ) и прякото му приложение в държавите членки на ЕС. Това прави издадения
ЕФ незаконосъобразен и на това основание.
Обжалваният ЕФ е незаконосъобразен и поради следното:
Принципът на пропорционалност е част от общите принципи на общностното право
на ЕС, които държавите членки трябва да спазват. По аргумент на същия, една мярка не
може да надхвърля границите на подходящото и необходимото за постигане на легитимно
преследваните цели и в случаите, когато съществува избор между няколко подходящи мерки,
5
трябва да се прибегне до мярката, която създава най-малко ограничение, а породените от нея
неудобства не трябва да са несъразмерни с тези цели /така Решение от 17.04.2018 г. по Дело
С-414/16, т. 68, също и решение по Дело C-537/16, т. 56/. Строгостта на санкцията следва да
бъде съответна на тежестта на нарушението. СЕС многократно е подчертавал, че
административните или репресивните мерки не трябва да превишават това, което е
необходимо за преследваните цели, и санкцията не трябва да е несъразмерна на тежестта на
нарушението, така че да стане пречка за закрепените в Договора за ЕО свободи. СЕС сочи,
че за да се прецени дали определена санкция е в съответствие с принципа на
пропорционалност, следва в частност да се вземат предвид вида и тежестта на нарушението,
което се наказва с тази санкция, както и начина за определянето на нейния размер и това е
задължение на националния съдия.
Съобразно чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО, изменен с Директива 2006/38/Е0 на ЕП и
на Съвета от 17.05.2006 година Държавите-членки следва да въведат в сила законовите,
подзаконовите и административните разпоредби, необходими за да се съобразят с
посочената директива в срок до 10.06.2008 г. (транспонирането е осъществено в нормата на
чл. 10, ал. 7 от ЗП) - държавите-членки установяват съответен контрол и определят система
от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата
директива. Нормата вменява задължение за страните да предприемат всички необходими
мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби, включително и чрез
установена система от наказания, които следва да бъдат ефективни, съразмерни и
възпиращи.
В Решение на СЕС от 04.10.2018 г., по Дело С-384/17 г., което е постановено по
преюдициално запитване, касаещо тълкуване за директно приложение на член 9а от
Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999 г., относно
заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени
инфраструктури - разпоредбата, установяваща съразмерност на санкциите при неплащане на
тези такси, съдът е посочил от една страна, че не може да се приеме, че изискването за
съразмерност, предвидено в член 9а от Директива 1999/62, има директен ефект, а от друга
страна, че с оглед на задължението си да предприеме всички необходими общи или
специални мерки, за да гарантира изпълнението на тази разпоредба, националният съд
трябва да тълкува националното право в съответствие с посочената разпоредба или, ако
такова съответстващо тълкуване е невъзможно, да остави без приложение всяка разпоредба,
която, ако бъде приложена, предвид обстоятелствата по случая, би довела до
несъответстващ на правото на Съюза резултат. В съответствие с последното, наложената
процесна санкция, установена от закона във фиксиран размер и задължението за заплащане
на такса и/или компенсаторна такава също във фиксиран размер за извършеното нарушение
е категорично несъответна. Нарушението се изразява в неплащане на дължимата пътна такса
само за преминаване през сегмента/рамката, отчела нарушението.
Настоящият състав намира за необходимо да посочи, че принципът за
пропорционалност/съразмерност е задължителен при преценка на наложената санкция, тъй
като е основен сред принципите на правото на Европейския съюз (Решение на СЕС от
09.02.2012 г. по Дело C-210/10, т. 23) В т. 24 от Решението е посочено, че когато по правото
на Съюза не се съдържат по-точни правила за определянето на националните санкции - тъй
като не предвижда изрично критерии за преценка на пропорционалността на подобни
санкции, санкционните мерки по национално законодателство не трябва да надхвърлят
границите на подходящото и необходимото за постигането на легитимно преследваните от
това законодателство цели, като се има предвид, че когато има избор между няколко
подходящи мерки, трябва да се прибегне до най-малко обвързващата и че причинените
неудобства не трябва да са несъразмерни по отношение на преследваните цели. Така, при
приложение на принципа на пропорционалност (което приложение следва не пряко от чл. 9а
на Директивата, а от споделените мотиви в решение на СЕС по Дело С384/17) и посочените
6
критерии за преценката му по правото на Съюза - следва да се има предвид преследваната с
реализиране на създадените с ЕФ неблагоприятни за нарушителя последици цел, която
неблагоприятните последици надхвърлят.
Когато държавите-членки приемат законодателен акт, с който определят по вид и
размер санкциите за нарушаване на националните разпоредби, приети в изпълнение на
Директива 1999/62/ЕО, те прилагат правото на ЕС. Съгласно чл. 51, § 1 от Хартата на
основните права на ЕС, те са длъжни да зачитат правата и спазват принципите,
регламентирани в разпоредбите на Хартата. Следователно разпоредбите на чл. 49, § 1 и § 3
от ХОПЕС, установяващи принципа на законоустановеност и пропорционалност на
наказанието, регламентират не право, а именно принцип, на който страните по делото,
съгласно чл. 52, § 5, изр. второ от ХОПЕС, могат да се позоват пред националния съд за
тълкуване и проверка законността на актовете на държавите-членки, когато те прилагат
правото на Съюза.
С Решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по Дело C-61/23, съдът е приел, че чл. 9а от
Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за
съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или
имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно
задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната
инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система
предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност
чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер.
След анализ на предвидените в националното право на Република България глоби и
имуществени санкции по чл. 179, ал.3 – 3б от ЗДвП с фиксиран размер, възлизащ съответно
на 300 лв., 1800 лв. и 2500 лв. (т. 48 от решението), в т. 52 от същото Съдът на ЕС е приел, че
разглежданата система от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално
определяне на наказанието от националните съдилища при отчитане на характера или
тежестта на извършеното нарушение (напр. степента на умисъл или непредпазливост на
извършеното нарушение – т. 49 от решението, разстоянието, изминато от превозното
средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса или наличието на предварително
заплащане на размера на тол таксата за даден маршрут – т. 50 от решението, категорията на
емисиите, към която спада използваното превозно средство – т. 51 от решението). В т. 53 от
същото решение Съдът на ЕС е приел, че при тези условия налагането на глоба или на
имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона
задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в
зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда системата от наказания,
предвидени в чл. 179, ал. 3 – 3б от ЗДвП, се явява непропорционално с оглед на целите,
посочени в правната уредба на Съюза.
Така установената явна несъразмерност на предвидените в тези разпоредби
наказания, предвид техния фиксиран размер и невъзможността за определянето на размера
им в съответствие с особеностите на конкретния случай е в противоречие, както с
вторичното – чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО, така и с първичното право на ЕС – чл. 49, § 3
от ХОПЕС (според чл. 6, § 1, ал. 1 от ДЕС Хартата има същата юридическа сила като
Договорите).
Следователно, след като с решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по Дело C 61/23 е
установено противоречието на предвидените в чл. 179, ал. 3 – 3б от ЗДвП санкции с
изискването за тяхната пропорционалност, изведено в първичното и вторичното право на
ЕС, то за настоящия съд следва задължението да остави посочените санкционни разпоредби
неприложени.
Същевременно, с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден
както в първичното право на ЕС – чл. 49, § 1 от ХОПЕС, но така и в националното ни право
7
– чл. 2, ал. 1 от ЗАНН, съдът не може да замести законодателя при определянето на
наказанието по вид и размер. Основна характеристика на административното наказание е
неговата законоустановеност. Съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗАНН деянията, които съставляват
административни нарушения, и съответните за тях наказания, се определят със закон.
Следователно определянето на вида и размера на наказанията е от компетентността на
органа, овластен да приема правни норми.
Диференциацията на административнонаказателната отговорност, изразяваща се в
уреждане в закона на различна такава отговорност за различните видове административни
нарушения в зависимост от тяхната тежест и степен на обществена опасност, е задача на
законодателя, а не на съда. В правомощията на съда е единствено нейната
индивидуализация, при която дейност, съгласно чл. 27, ал. 2 от ЗАНН, наказващият орган, а
при проверка на издадения санкционен акт и съдът, вземат предвид тежестта на
нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината
обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя. Наказанието, разбира се,
подлежи на индивидуализация, само ако санкцията, предвидена за извършеното нарушение,
е относително определена, в чиито граници съдът е длъжен да определи наказанието – чл.
27, ал. 1 от ЗАНН. Когато обаче санкцията е, както в настоящия случай, във фиксиран,
абсолютно определен размер, то съдът не разполага с възможност да наложи наказание в
размер, по-нисък от предвидения – чл. 27, ал. 5 от ЗАНН, дори и да установи очевидната
несъразмерност на предвиденото от законодателя наказание с оглед конкретната тежест на
извършеното нарушение.
Като следствие от изведения в константната практика на Съда на ЕС принцип на
предимството на правото на ЕС пред противоречащото му национално право съдът е длъжен
да не приложи санкционните разпоредби на чл. 179, ал. 3 – 3б от ЗДвП без обаче да може да
определи и съответстващо на тежестта на нарушението наказание. Да се приеме обратното
би означавало да се наруши посочения принцип за законоустановеност на наказанията, както
и принципът на разделение на властите, регламентиран в чл. 8 от Конституцията на
Република България.
По разноските:
Съгласно чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН в производството пред районния и
административния съд, както и в касационното производство страните имат право на
присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс.
В хода на въззивното производство дружеството-жалбоподател е било
представлявано от упълномощен защитник - адв. К. К. от Адвокатска колегия- Враца. В
производството по делото процесуалният представител на жалбоподателя претендира
присъждане на направените по делото разноски в размер на 570 лева за заплатено
адвокатско възнаграждение, а в самия договор за правна защита и съдействие е отбелязано,
че договореното възнаграждение е изплатено ( л. 30 от делото).
В т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК
на ВКС, е прието, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато
страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане –
ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то
тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има
характера на разписка. В съдебната практика (вж. Определение № 91/19.03.2014 г. по гр. д.
№ 6398/2013 г. на ВКС, IV г. о.) се приема, че разписката в договора за адвокатска услуга
доказва плащането, като за доказателствената сила на разписката е без значение дали в нея е
посочен начинът на плащане. В настоящия случай, в представения по делото договор за
правна защита и съдействие липсва отразяване за вида на плащането, като е удостоверено
само неговото извършване, без да е указано дали сумата е платена по банков път или в брой.
Отразеното в договора за правна защита и съдействие „изплатено възнаграждение“ както и
8
представена разписка (л. 142 от делото) означават, че адвокатското възнаграждение е
платено в брой, доколкото в хода на производството не е твърдяно изплащане на сумата по
банков път (така Определение № 312/23.05.2014 г. по ч. т. д. № 448/2014 г. на ВКС, II т. о.).
В хода на въззивното производство процесуалният представител на АНО е направил
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
Съгласно чл. 63д, ал. 2 от ЗАНН ако заплатеното от страната възнаграждение за
адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност по делото,
съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в
тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона
за адвокатурата. От своя страна чл. 36 от ЗАдв. препраща към чл. 18 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, съгласно който ако
административното наказание е под формата на имуществена санкция, какъвто е и
процесния случай, възнаграждението се определя по правилата на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, а
именно върху стойността на санкцията. В случая чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата предвижда, че
за защита по дела с определен материален интерес над 1000 лева възнаграждение е в размер
на 400 лева плюс 10% за горницата над тази сума, тоест в процесния случай размерът следва
да е 550 лева, доколкото дружеството-жалбоподател е било санкционирано с
административно наказание „Имуществена санкция“ в размер на 2500 лева.
Тълкуване на чл. 101, § 1 и § 2 от ДФЕС вр. чл. 4, § 3 от ДЕС е дадено в решение на
Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22. В посоченото решение на Съда на ЕС се
приема, че национална правна уредба съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият
клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен
с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и
от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък
от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по
смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС, при което ограничение не е възможно позоваване на
легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва. В
този случай националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват
реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Настоящата инстанция намира за удачно да
посочи, че с ДВ, бр. 14 от 2025 г. е изменена сочената наредба, като в същата вече не се
определя минимален размер на адвокатско възнаграждение, а възнаграждение за адвокатска
работа.
Съгласно Определение № 2995/13.06.2024 г. по ч. гр. д. № 991/2024 г., IV г. о. на ВКС,
всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК (в
настоящия случай- на чл. 63д, ал. 2 ЗАНН, който е абсолютно идентичен с цитираната в
определението на ВКС разпоредба), но само след и ако установи, че трудът на адвоката е
бил съществено надценен. Платеното в повече няма за причина поведението на страната,
предизвикала спора. То има за причина поведението на насрещната, която не е положила
дължимата грижа, а уговореното в повече остава в нейна тежест. С изискването
адвокатското възнаграждение да е „прекомерно“, законът допуска уговореният паричен
еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за
дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се
изисква в детайли да познава този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква
да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си. Едва след и ако установи,
че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение/пряко мярката, наложена от този
пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и
разумен размер.
Настоящият състав, като съобрази задължителното тълкуване на съюзното
законодателство - чл. 101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл. 4, § 3 от ДЕС, дадено в Решение на Съда
9
на ЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, намира, че в полза на ответника по касация следва
да бъде присъдена сумата от 300 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивното производство. За прекомерността на разноските, с оглед приетото в посоченото
по-горе решение на СЕС, съдът е длъжен да следи служебно. При определянето на този
размер на възнаграждението съдът отчита липсата на значителна фактическа и правна
сложност на делото, наличието на изтекъл давностен срок, както и обстоятелството, че след
постановяването на решението на Съда на ЕС по обуславящото изхода на настоящото
производство дело C‑61/23, основният правен спор е решен по един задължителен за
настоящия състав и всички правни субекти начин.
Дори и при определяне на правната и фактическа сложност на делото да се вземат
предвид измененията в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа
(загл. изм. ДВ, бр. 14 от 18.02.2025 г.) това не би довело до промяна на горния извод. Според
§ 1а, ал. 2, т. 2 от ДР на Наредба № 1 от 9.07.2004 г., при определяне размера на
възнаграждението за преценката за „фактическа и правна сложност“ при адвокатска работа,
свързана с процесуално представителство в съдебната фаза, се вземат предвид
коефициентите за вида дело, извършените процесуални действия и развитието на
производството, предвидени в Правилата за оценка натовареността на съдиите, приети от
Висшия съдебен съвет, включително коригиращите коефициенти за увеличаване на
фактическата и правна сложност на делото. Видно от т. 45 на Приложение № 1 към ПОНС,
за настоящото производство е определен коефициент за тежест от 0,6. Тази стойност
отразява сложност на делото под средната за въззивните административнонаказателни дела.
В случая не са налице и основания, които да водят до увеличаване на предварително
определения коефициент за тежест на делото. Производството е приключило с провеждането
на едно съдебно заседание.
Според легалното определение на § 1, т. 6 от ДР на АПК „Поемане на разноски от
административен орган“ е поемане на разноските от юридическото лице, в структурата на
което е административният орган. Административнонаказващият орган в настоящия случай
е Агенция „Пътна инфраструктура“.
С оглед изложеното, Агенция „Пътна инфраструктура“ следва да бъде осъдена да
заплати на „АЛЕКСБО 05“ ЕООД сума в размер на 300 лева, представляваща направени
разноски за адвокатско възнаграждение.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 63, ал. 2, т. 1, във вр. с ал. 6, вр. чл. 58д,
т. 4 и чл. 63д, ал. 2 от ЗАНН, Русенският районен съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Електронен фиш за налагане на имуществена санкция за нарушение,
установено от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за
пътищата № **********, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“ към Министерство
на регионалното развитие и благоустройството, с което на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3, във
вр. с чл. 179, ал. 3б от Закона за движение по пътищата на „АЛЕКСБО 05“ ЕООД, с ЕИК:
*********, е наложено административно наказание „Имуществена санкция“ в размер на
2500 лева за осъществено нарушение на чл. 102, ал. 2 от ЗДвП.
ПРЕКРАТЯВА административнонаказателното производство поради изтекла давност
за административнонаказателно преследване.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ „ПЪТНА ИНФРАСТРУКТУРА“ да заплати на „АЛЕКСБО
05“ ЕООД, с ЕИК: *********, сума в размер на 300 /триста/ лева, представляваща
направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Административен съд - Русе в 14-
10
дневен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
11