№ 144
гр. Пловдив, 21.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Нестор Сп. Спасов
Членове:Емилия Ат. Брусева
Радка Д. Чолакова
при участието на секретаря Катя Н. Митева
като разгледа докладваното от Нестор Сп. Спасов Въззивно търговско дело
№ 20215001000381 по описа за 2021 година
Производство по чл. 258 и сл. ГПК.
Повод за образуването му са две на брой жалби.
Едната е въззивна жалба изходяща от „Е.Ю.“ ЕАД, ЕИК *********,
**** против постановеното от Пловдивския окръжен съд по т. дело №
558/2020 г. решение № 1 от 28.01.2021 г. в частта му, с която „Е.Ю.“ ЕАД,
ЕИК *********, **** е осъдено на основание чл.79, ал.1, пр. последно от ЗЗД
да заплати на „А.К.“ АД, ЕИК *********, **** сумата от 50 758, 36 лв.,
представляваща обезщетение за неизпълнението от страна на ответника на
сключения между страните договор за достъп и пренос на електрическа
енергия през електроразпределителната мрежа от 19.03.2013 г. в размер на
заплатената от ищеца цена за достъп до електроразпределителната мрежа на
ответника за периода 01.08.2015 г- 31.03.2016 г., ведно със законната лихва
начиная от 28. 08. 2020 г. до окончателното изплащане.
В жалбата са изложени съображения за неправилност и
незаконосъобразност на решението, поискана е отмяната му в обжалваната
1
част и постановяване на друго отхвърлящо иска.
Насрещната страна е изразила становище за неоснователност на същата.
Втората жалба е частна такава и е подадена от „А.К.“ АД, ЕИК
*********, ****. Тя е насочена против постановеното по делото на 12.03.2021
г. определение № 29, с което на основание чл. 248 от ГПК решение № 1 от
28.01.2021 г. е изменено в частта за разноските, като дължимите от „Е.Ю.“
ЕАД, ЕИК *********, гр.П. на „А.К.“ АД, ЕИК *********, гр. А. разноски за
заплатен адвокатски хонорар са намалени до 2052, 75 лв. и съответния общия
размер на дължимите разноски е определен на 4083, 08 лв. /сбора от 2052, 75
лв. хонорар и 2030, 33 лв. ДТ/.
В частната жалба са изложени подробни съображения за неправилност
и незаконосъобразност на определението и е поискана отмяната му.
Насрещната страна е изразила становище за неоснователност на
частната жалба.
Съдът след като се запозна са актовете предмет на обжалване и
събраните доказателства намери за установено следното:
На 28.08.2020 г. в ПОС е постъпила изходяща от „А.К.“ АД, ЕИК
*********, гр. А. искова молба против „Е.Ю.“ ЕАД, ЕИК *********, гр.П..
В обстоятелствената част на исковата молба се говори, че в периода
01.08.2015 г.- 31.03.2016 г. ответното дружество, което тогава било с
наименование „Е.Б.Е.“ ЕАД издало на ищеца по делото 8 на брой месечни
фактури цената на различни мрежови услуги, сред които и цена за достъп до
електроразпределителната мрежа. Общата стойност на платената по същите
цена за достъп до електроразпределителната мрежа/ЕРМ/ била 50 758, 36 лв. с
ДДС, като е направена индивидуализация по №, дата на издаване и стойност
на всяка от осемте фактури и е посочен размера на фактурираната с всяка от
тях цена за достъп до ЕРМ.
По повод на платените по тези фактури цена за достъп до ЕРМ в общ
размер от 50 758, 36 лв. е посочено, че според ищеца тя се явява недължимо
платена с оглед липсата на правно основание за това. В тази връзка е
оспорено ответното дружество реално да е предоставило мрежови услуги за
2
достъп до електроразпределителната си мрежа. Отрича се и самият ищец да е
ползвал такива услуги. Наред с това се твърди, че за исковия период не е
налице валидно облигационно отношения между ищеца и ответника за
ползване на електроразпределителната мрежа, което пък да е основание за
ползване на фактурираните услуги и заплащане на цената им. Направено е и
твърдение, че ищецът не е клиент на ответника, което е аргументирано с това,
че ищецът е присъединен към електропреносната мрежа, собственост на „Е.“
ЕАД на ниво средно напрежение - 20 КВ чрез два броя собствени
съществуващи кабелни електропроводни линии с диспечерско наименование
„Х.*“ и „Х.*“ директно в Килия № 16 и Килия № 21 от ЗРУ 20 КВ на
подстанция 110 КВ/20 КВ А.. Тази станция била собственост на оператора на
електропреносната мрежа „Е.“ ЕАД, а не на ответника „Е.Ю.“ ЕАД и се
явявала част от електропреносната мрежа, а не от електроразпределителната
такава. Сочи се и че консумираната от ищеца ел. енергия се измерва със
средства за търговско измерване собственост на „Е.“ ЕАД монтирни в
неговата подстанция.
Посочено е, че за така описаното присъединяване имало сключен
договор за присъединяване на обект на клиент на електрическа енергия към
преносната електрическа мрежа от 27.10.2015 г. между „А.К.“ АД, като
клиент и „Е.“ ЕАД, като мрежови оператор.
На база изложеното е направен извод, че ответникът не предоставя
никаква услуга, не извършва разходи за нея, което правело неоснователно
начисляването и приемането на плащания за такъв тип услуга.
В подкрепа на тези изводи на ищеца е направено позоваване на Решение
на КЕВР № Ж-136 от 11.05.2017 г., Решение № 1739 от 14.03.2019 г. по адм.
дело № 6487/2017 г. на АССГ и Решение № 9697 от 15.07.2020 г. по адм. дело
№ 4902/2019 г. на ВАС, а и на Решение от 17.10.2019 г. на СЕС по дело С-
31/2018 г.
На база изложеното и след анализ на разпоредби от ЗЕ и Директива
2009/72/ЕО е отправено искане „Е.Ю.“ ЕАД, ЕИК *********, гр.П. да бъде
осъдено да заплати на „А.К.“ АД, ЕИК *********, гр. А. получените от него
без правно основание суми в общ размер от 50 758, 36 лв. с ДДС
представляващи цена за достъп до ЕРМ в периода 01.08.2015 г.- 31.03.2016 г.
3
В срока по ГПК, ответникът е подал отговор на ИМ. В него той заявява
че не оспорва факта, че обектът на ищеца е присъединен на ниво средно
напрежение-20 kV към електропреносната мрежа със собствени
присъединителни съоръжения- 2 бр. кабели линии с диспечерско
наименование Х.* и Х.*.
Оспорено е обаче твърдението, че исковата сума е недължимо платена
поради липсата на валидно правоотношение между страните. В тази връзка е
посочено, че тя е начислена за периода посочен в ИМ на основание сключен
между страните Договор за достъп и пренос на електрическа енергия през
електроразпределителната мрежа с № 105 от 19.03.2013 г., който бил
прекратен с предизвестие от страна на ищеца считано от 01.04.2016 г. В тази
връзка се сочи, че именно с оглед това прекратяване от 01.04.2016 г., Е.Ю. не
било начислявало на ищеца суми за достъп до ЕРМ, но за времето до тази
дата ответникът имал пълно основание да начислява и събира същите. В
подкрепа на това си становище е посочено, че в този смисъл било и
цитираното в ИМ решение на КЕВР № Ж-136 от 11.05.2017 г. Така
изложеното и направеният в отговора подробен анализ на разпоредбите на
Директива 2009/72/ЕО, ЗЕ и Правилата за търговия с ел. енергия досежно
въпросите по преноса и разпределението на същата дават основание на
ответника да твърди, че претенцията по чл. 55 от ЗЗД е неоснователна.
В ДИМ ищецът на първо место сочи, че следва с оглед изложеното в
отгодора да се приеме, че ищцовият обект бил присъединен със собствени ел.
съоръжения към електропреносната мрежа, а не към
електроразпределителната такава.
С оглед направените в отговора защитни възражения за наличие на
договор от 2013 г. е повторено направеното и с ИМ твърдение за липса на
валидна облигационна връзка между страните за исковия период като е
заявено, че същият е нищожен поради противоречието му със закона/
Директива 2009/72/ЕО/ и невъзможен предмет с оглед липсата на съоръжение
на ответното дружество, до което на ищеца да се предостави достъп.
Освен това той при условията на евентуалност е посочил, че по
цитирания от ответника договор било налице неизпълнение на задълженията
от ответната страна изразяващо в липса на РЕАЛНО ПРЕДОСТАВЯНЕ на
4
достъп до ЕРМ от същата. В тази връзка е посочено, че ищецът никога не е
бил присъединен към електроразпределителната мрежа на ответника, не е
ползвал същата и не е получавал ел. енергия в обекта си от нея. По отношение
на същата е заявено, че енергията е идвала директно от електропреносната
мрежа на „Е.“ ЕАД, преминавала е в тяхна подстанция и е пренасяна по
собствените на ищеца електропроводи /Х.* и Х.*/ до обекта им. От това се
прави и извод за липса на реално предоставена на ищеца от ответника
мрежова услуга „достъп до електроразпределителната мрежа“ и начисляване
от последния без фактическо и прано основание за исковия период на цена за
достъп до ЕРМ. Твърди се съответно, че на ответника не се дължи цена за
достъп и посочените в първоначалната искова молба суми се явяват
недължимо платени и получени неоснователно от ответното дружество. В
подкрепа на тези твърдения в ДИМ ищецът преповтаря изложените в ИМ
факти досежно мястото на присъединяване, начина на същото, собствеността
на съоръженията и т.н. Отново са споменати и цитираните в ИМ решения на
КЕВР, ВАС и СЕС и са посочени още такива.
В отговора на ДИМ ответникът преповтаря направените в отговора си
възражения като отново застъпва тезата, че платените от ищеца суми са по
сключен между страните договор, който е дала основание да се събират
такива суми. Съответно е изложени и правни аргументи за наличието на
право да се събират такива.
Съдът в първото по делото заседание е направил доклад по делото.
В него е посочил, че е сезиран с иск за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 50 758, 36 лв. представляваща заплатена цена за
достъп до електроразпределителната мрежа за периода 01.08.2015 г. –
31.03.3016 г. без основание. По отношение на обстоятелствата, на които
ищецът твърди да е извършил плащане без основание съдът е посочил, че в
ИМ са изложени доводи за липса на валидно облигационно правоотношение,
доводи за това, че ищецът не е клиент на ответното дружество и че
последното въобще не е предоставяло съответната мрежова услуга. Посочено
е че липсата на валидно правоотношение в ДИМ обяснена с твърдения доводи
за нищожност на договор поради противоречието му на закона и невъзможен
предмет. На база пресъздадената фактическа обстановка съдът е посочил, че
5
предмет на разглеждане пред нето е претенция по чл. 55, ал.1, изр.1 от ЗЗД. В
тази връзка е отделил спорното от безспорното, посочил е фактите и
обстоятелствата, които не се нуждаят от доказване и е разпределил
доказателствената тежест между страните с оглед фактическия състав на
предявената претенция. Така за ищеца е посочил, че следва да докаже
възраженията си за недействителност на договора посочен в ДИМ, а на
ответника, че полученото от него плащане има правно основание. След това е
приел представените от страните доказателства и е обявил делото за
решаване.
В постановеното решение съдът вече сочи, че е сезиран с искове с
правно основание чл.55, ал.1 изр. първо и чл.79, ал.1, изр. последно от ЗЗД.
По отношение на иска с основание чл. 79, ал.1, изр. последно от ЗЗД е
споменато, че сезирането му с него е станало факт с извършено с ДИМ на
основание чл.372, във вр. с чл.214 от ГПК изменение на основанието на иска,
като с тази допълнителна молба при режим на евентуалност бил предявен и
иск на договорно основание за връщане на исковата сума поради
неизпълнение на сключения между страните договор.
Съответно след това съдът е пристъпил към разглеждане на исковете, с
които според него е бил сезиран.
По отношение на иска по чл. 55, ал.1 от ЗЗД е анализирал събраните
доказателства и е обсъдил направените от ищеца доводи за нищожност на
Договор за достъп и пренос на електрическа енергия през
електроразпределителната мрежа с № 105 от 19.03.2013 г. Приел е, че не
може да се говори за нищожност на сделката на посочените от ищеца
основания, т.е. че тя е валидна. Това го е навело до извод, че фактическия
състав на иска по чл. 55, ал.1, изр.1 от ЗЗД не е налице и е отхвърли тази
искова претенция.
Отхвърлянето й е дало повод на съда да разгледа евентуалният иск с
основание чл. 79, ал.1, изр. последно ЗЗД, с което според него е бил сезиран с
извършеното с ДИМ изменение на иска. По повод на същия е посочено, че от
данните по делото следва извод за неизпълнение на задълженията от страна
на ответника, което пък е основание да се приеме, че той дължи заплащане на
6
обезщетение за неизпълнението в размер на платената от ищеца цена.
По тази причина „Е.Ю.“ ЕАД е осъдено да заплати сумата от 50 758, 36
лв., представляваща обезщетение за неизпълнението от негова страна на
сключения между страните договор за достъп и пренос на електрическа
енергия през електроразпределителната мрежа от 19.03.2013 г. ведно със
законната лихва от 28.08.2020 г. до окончателното плащане на същата.
Недоволен от уважаването на иска с основание чл. 79, ал.1, изр.
последно от ЗЗД е останал ответникът и е подал жалбата станала причина за
започване на настоящето производство.
В нея след анализ на действаща в страната нормативна уредба и
данните по делото се излагат аргументи за неправилност и
незаконосъобразност на изводите, че за исковия период ищецът не е имал
задължение за плащане на цена за достъп до ЕРМ.
С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за
валидността и допустимостта на обжалваното решение служебно, а досежно
правилността му с оглед посоченото в жалбата.
По повод на тази преценка ПАС намира за нужно да посочи, че едно
решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган
или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на
съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение,
което не е подписано или не е постановено в предвидената от закона писмена
форма. Налице е нищожност и в случаите, когато решението е постановено от
съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица
неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.
В случая нито една от тези предпоставки не е налице и за нищожност не
може да се говори.
По отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от
съдържанието на чл. 270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато
е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск или има
произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и когато
спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случай, когато е
7
постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на
спора по същество.
В случая преценката за недопустимост следва да се прави по отношение
частта от решението предмет на контрол от въззивната инстанция, т.е. за
тази, с която съдът е осъдил ответника да заплати на ищеца обезщетение за
неизпълнение на сключен между тях договор, т.е. произнесъл се е по иск с
основание чл. 79, ал.1, изр.1 от ЗЗД.
В тази връзка следва да се посочи, че в чл. 79, ал.1 от ЗЗД е казано, ако
длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска
изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за
неизпълнение.
От тази разпоредба на ЗЗД е ясно, че при виновна неизпълнение на едно
договорно задължение изправната страна може да иска от неизправната
изпълнение ведно с обезщетение за забава. В случаите, при които обаче
изпълнението на задължението е невъзможно за изправната страна е налице
възможност да търси обезщетение вместо изпълнение, т.н. компенсаторно
обезщетение, което представлява пълната стойност на неизпълнената от
длъжника престация плюс обезщетение и на другите вреди причинени му от
факта, че не е получил реално изпълнение на дължимото. В този случай
изправна страна не се освобождава от своята насрещна престация и дължи
същата.
Другата възможност за изправната страна при невъзможност за
изпълнение на дължимата му се по договора престация от насрещната страна
е да се позове на погасяване на своето задължение към същата и да не го
изпълни.
Той може и да развали договора при хипотезата на чл. 87, ал.2 от ЗЗД,
както и да претендира обезщетение за евентуалните вреди от
неосъщественото реално изпълнение, без да търси стойността на престацията.
В случая ПАС така подробно описа възможностите пред изправната
страна при виновната невъзможност за изпълнение на едно договорно
задължение е с цел да очертае фактите и обстоятелствата, които би следвало
да се изложат в една искова претенция, за да може същата да бъде
8
квалифицирана като такава по чл. 79 от ЗЗД. В тази връзка следва да се
посочи, че основната тези при предявяване на един такъв иск е наличието на
невъзможност за изпълнение на договорното задължение от насрещната
страна и възникване в тази връзка в неговя патримониум на задължение за
ОБЕЗЩЕТЯВАНЕ на претърпените от изправната страна вреди.
В тази връзка за пълнота е нужно да се посочи, че в първоначалната
искова молба се говори за липса на валидна облигационна връзка между
ищеца и ответника и че поради това за ищцовата страна извършените в полза
на ответника плащания са без основание. В случая в тази първоначална
искова молба не се излагат обстоятелства за наличие на сключен договор
между страните, такива за неизпълнение на задълженията по същия от страна
на ответника и с оглед на същото за възникване в патримониума на изправния
ищец право да търси обезщетяване на вредите на изправната страна по
договора следствие на това неизпълнение.
Това сочи, че с тази първоначална искова молба иск с правно основание
чл. 79, ал.1, изр. последно от ЗЗД не е предявяван.
Според чл. 372, ал.1 от ГПК след като приеме отговора на ответната
страна, съдът изпраща препис от него заедно с приложенията на ищеца, който
може в двуседмичен срок да подаде допълнителна искова молба.
В ал. 2 на чл. 372 от ГПК е посочено, че с ДИМ ищецът може да поясни
и допълни първоначалната. Предвидено е и че в срока за същата той може да
измени предявения иск, да привлече трети лица и да предяви искове срещу
тях, да поиска съдът да се произнесе със самото решение и относно
съществуването или несъществуването на едно оспорено в отговора на
исковата молба правоотношение, от което зависи изцяло или отчасти изходът
на делото, както и да посочи и представи нови доказателства, които не е
могъл да посочи и представи с исковата молба.
Изменението на иска пък с оглед разпоредбите на чл. 214 ог ГПК
представлява изменение на основанието, т.е. обстоятелствата на съответня
иск или респективно измемение на петитума/искането/ по същия.
В случа видно от изложеното по- горе съдържание на подадената от
„А.К.“ АД допълнителна искова молба това дружество с оглед защитните
9
възражения на ищеца и в рамките на дадените му в чл. 372 от ГПК
правамощия е пояснило и въвело нови твърдения по отношение на
посочените в първоначалната искова молба обстоятелства за липса на
валидно възникнало облигационно отношение между страните. Тези
пояснения и твърдения са свързани със съображенията за нищожност на
договора от 2013 г., който ответникът в отговора си е посочил като основание
за извършените процесни плащания. Съответно в ДИМ не е
МАТЕРИАЛИЗИРАНА ВОЛЯ на ищеца за заместване на първоначално
изложените обстоятелства за претендиране осъждането на ответника да
заплати сумата от 50 758,36 лв., за да се приеме, че е направено ИЗМЕНЕНИЕ
НА ИСКА по чл. 214 от ГПК.
С ДИМ обаче от страна на ищеца са наведени нови обстоятелства
даващи му основание да претендира осъждането на ответника да му заплати
сумата от 50 758,36 лв. Това реално представлява предявяването на нова
искова претенция. В тази връзка следва да се посочи, че с оглед разпоредбите
на чл. 210 от ГПК ищецът може да предяви с една искова молба срещу същия
ответник няколко иска, ако те са подсъдни на същия съд и подлежат на
разглеждане по реда на едно и също производство. Това сочи, че по принцип
така извършеното съединяване на искове е възможно с първоначалната искова
молба. При предявяване на друг иск между същите страни в един по- късен
момент от започналото вече производството за съда е налице възможност с
оглед чл. 210, ал.2 от ГПК да откаже приемането му и да предприеме
действия по образуване на ново дело възоснова на същия. Не би било обаче
съществено процесулано нарушение и приемане на новия иск за разглеждане
в същото производство стига при същото да са спазени всички изисквания на
ГПК.
Интересното в случая е, че произнасяне на съда по отношение на
приемането на този нов иск за разглеждане в започналото производство му
липсва дори и под формата на допуснато изменение по реда на чл. 214 от
ГПК. В тази връзка липсва доклад по отношение на този иск. Реално ПОС е
установил съществуването му при постановяване на съдебния акт и е решил
да се произнесе и по него.
С решението както се спомена първата инстанция е приела, че с този
10
иск ищецът претендира от ответника заплащане на компенсаторно
обезщетение за невъзможното изпълнение на дължимата от неизправната
страна престация по осигуряване на достъп до ЕРМ за периода 01.08.2015 г.-
31.03.2016 г. равняващо на платената от изправната цена за същата.
Интересното обаче от описаното по- горе съдържание на ДИМ в тази й
част е, че думата ОБЕЗЩЕТЕНИЕ от страна на ищеца не се използва в нито
едно изречение от същата. Никъде в същата не се говори и че с оглед
невъзможното изпълнение на престацията неизправната страна дължи
равностойността на същата изразяваща се в определената с неизпълнения
договор нейна цена.
Реално за ПАС ищецът свързва твърдяното неизпълнение с
НЕВЪЗНИКВАНЕ на задължение за плащане на дължимата от него насрещна
престация. В тази връзка той прави твърдението, че платената от него цена
„за достъп до ЕРМ“ е недължимо платена, получена без основание и подлежи
на ВРЪЩАНЕ.
В тази връзка за ПАС е безспорен извода и че новият иск предявен от
ищеца с ДИМ е такъв за неоснователно обогатяване. Това от своя страна сочи,
че съдът с решението си е разгледал един непредявен пред него иск за
заплащане на сумата от 50 758,36 лв., представляваща обезщетение за
неизпълнението от страна на ответника на сключения между страните
договор за достъп и пренос на електрическа енергия през
електроразпределителната мрежа от 19.03.2013 г.
По тази причина решението в обжалваната му част следва да бъде
обезсилено и върнато на ПОС за РАЗГЛЕЖДАНЕ на действително
предявения иск и то от фазата на размяна на книжа.
Недопустимостта на основния съдебен акт прави недопустимо и
постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение за изменението му в
частта за разноските.
Водим от това съдът
РЕШИ:
11
ОБЕЗСИЛВА постановеното от Пловдивския окръжен съд по т. дело
№ 558/2020 г. решение № 1 от 28.01.2021 г. изменено с определение № 29 от
12.03.2021 г. в частта му, с която „Е.Ю.“ ЕАД, ЕИК *********, **** е
осъдено на основание чл.79, ал.1, пр. последно от ЗЗД да заплати на „А.К.“
АД, ЕИК *********, **** сумата от 50 758,36 лв., представляваща
обезщетение за неизпълнението от страна на ответника на сключения между
страните договор за достъп и пренос на електрическа енергия през
електроразпределителната мрежа от 19.03.2013 г. в размер на заплатената от
ищеца цена за достъп до електроразпределителната мрежа на ответника за
периода 01.08.2015 г- 31.03.2016 г., ведно със законната лихва начиная от 28.
08. 2020 г. до окончателното изплащане, както и постановеното по делото на
12.03.2021 г. определение №29 , с което на основание чл. 248 от ГПК решение
№ 1 от 28.01.2021 г. е изменено в частта за разноските, като дължимите от
„Е.Ю.“ ЕАД, ЕИК *********, гр.П. на „А.К.“ АД, ЕИК *********, гр. А.
разноски за заплатен адвокатски хонорар са намалени до 2052, 75 лв. и
съответния общия размер на дължимите разноски е определен на 4083, 08
лв/сбора от 2052, 75 лв. хонорар и 2030, 33 лв. ДТ/.
ВРЪЩА делото на Пловдивския окръжен съд за разглеждане на
реално предявения с ДИМ от 09.11.2020 г. от „А.К.“ АД, ЕИК *********,
**** против „Е.Ю.“ ЕАД, ЕИК *********, **** нов иск за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 50 758,36 лв. представляваща
недължима и платена без основание цена за достъп до
електроразпределителната мрежа на ответника за периода 01.08.2015 г-
31.03.2016 г. с оглед на това, че поради невъзможното изпълнение от страна
на „Е.Ю.“ ЕАД на дължимата от дружеството престация по сключения между
страните договор за достъп и пренос на електрическа енергия през
електроразпределителната мрежа от 19.03.2013 г. в патримониума на ищеца
не е възникнало задължение за насрещно престиране на цената за същата.
Разглеждането на исковата претенция следва да започна от фазата на
размяна на книжа.
Решението може да се обжалва в 1 месечен срок от получаване на
съобщението за изготвянето му пред ВКС.
12
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13