ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№
13
гр.Русе, 19.02.2021 г.
Административен
съд-Русе, I-ви
състав, в закрито
заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
СЪДИЯ: Ивайло Йосифов
като разгледа докладваното от съдията
адм. д. № 119 по описа за 2021 г.,
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.130 от ГПК
вр.чл.144 от АПК.
С определение № 131/27.01.2021 г.,
постановено по гр.д. № 20214520111346 по описа за 2021 г. на Районен съд – Русе
производството по това дело е прекратено и същото е изпратено по подсъдност на
Административен съд – Русе.
Делото е образувано по искова молба от Н.С. ***, с която
е предявен установителен иск – за признаване за установено по отношение на полицейския
орган Я.С.Д. от Второ РУ на ОД на МВР – Русе, че издаденото от него разпореждане
от 28.04.2020 г. (чиято
дата е погрешно посочена в обстоятелствената част на исковата молба като
29.04.2020 г.) е
заповед, а не предупреждение по чл.65 от ЗМВР.
Следователно с исковата молба се иска установяването по
съдебен ред на едно административно по своя характер правоотношение, поради
което съдът приема, че предявеният иск е с правна квалификация чл.128, ал.2 от АПК и му е родово подсъден. Макар и подсъден на административните съдилища, искът
е недопустим.
В съдебната практика константно се
приема, че искът по чл.128, ал.2 от АПК е субсидиарен, поради което, наред с
изискването за наличие на правен интерес, важимо за всички видове защита, се
поставя и едно допълнително условие за неговата допустимост, а именно липсата
на уреден от закона друг правен ред за защита.
В случая такъв друг ред за защита
обективно съществува и това е предвидената в чл.64, ал.7 от ЗМВР възможност за
обжалване на писмените разпореждания на полицейските органи. Наличието на
възможност за оспорване на полицейското разпореждане от 28.04.2020 г. изключва
допустимостта на иска по чл.128, ал.2 от АПК за същото административно
правоотношение.
Нещо повече, в случая визираният ред
за защита не само е бил налице, но ищецът реално се е възползвал от него. Последният
е оспорил по съдебен ред посоченото полицейско разпореждане като по жалбата му
е образувано адм.д. № 233/2020 г. по описа на Административен съд – Русе
(служебно приложено към настоящото дело). С определение № 17/04.05.2020 г.,
постановено по адм.д. № 233/2020 г. по описа на Административен съд – Русе,
оставено в сила с определение № 8983/07.07.2020 г., постановено по адм.д. №
6342/2020 г. по описа на ВАС, V о.
жалбата на ищеца срещу същия административен акт - разпореждане от 28.04.2020
г. на полицейски орган – мл.инспектор Я.С.Д. при Второ РУ – Русе, с което му е
разпоредено да не управлява атракционно влакче в „Младежки парк“ гр.Русе, с
което да създава предпоставки за нарушения на т.1, б.“б“, б.“г“ и б.“е“ от
заповед № РД-01-143/20.03.2020 г., допълнена със заповед № РД-01-239/26.04.2020
г. на министъра на здравеопазването, както и да не посещава „Младежки парк“
гр.Русе, освен в случаите на т.1а от заповед № РД-01-239/26.04.2020 г., , на
основание чл.159, т.1 от АПК, е оставена без разглеждане и производството по
делото е прекратено.
Съдът е приел, че оспореният административен акт по
своята правна същност представлява не полицейско разпореждане по чл.64, ал.1 от ЗМВР, а предупреждение по смисъла на чл.65, ал.1 от ЗМВР, което не подлежи на
съдебен контрол. Този извод е мотивиран от обстоятелството, че полицейският
орган не е упражнил самостоятелно правомощие да налага забрана за посещаване на
градски паркове и градини при изпълнение на функциите си по охраната на
обществения ред, а е следил за спазване на забраната, наложена с посочените
заповеди на министъра на здравеопазването. Прието е, че липсва възможност върху
веднъж установената забрана с акт на орган на централната изпълнителна власт да
се наслагва втори конститутивен административен акт – този на полицейския
орган, с по същество същия предмет.
Действително, съдебната практика е противоречива по
въпроса дали наличието на влязло в сила прекратително определение е основание
по чл.159, т.6 от АПК за недопустимост на последващо оспорване на същия акт. Някои
от съдебните състави на ВАС (вж. определение № 15027 от 7.12.2017 г. на ВАС по
адм. д. № 13169/2017 г., III о., определение № 11342 от 26.09.2018 г. на ВАС по
адм. д. № 11281/2018 г., II о. и др.) приемат, че прекратителните определения
по допустимост на жалбата не разрешават спора със сила на пресъдено нещо,
поради което и не попадат в хипотезата на чл.159, т.6 от АПК. В други съдебни
актове (вж. определение № 10963 от 18.09.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10935/2018
г., I о., определение № 8303 от 5.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 7664/2016 г.,
IV о., определение № 9534 от 16.09.2015 г. на ВАС по адм. д. № 9896/2015 г., IV
о. и др.) се застъпва обратната теза, според която наличието на влязло в сила
прекратително определение поради недопустимост на жалбата поради хипотеза по
чл. 159, т.1 от АПК се явява процесуална пречка по смисъла на чл.159, т.6 от АПК
за водене на ново дело със същия предмет.
Настоящият съдебен състав възприема второто виждане,
според което в понятието „съдебно решение“, по смисъла на тази норма, следва да
се включат и влезлите в сила
прекратителни определения, извън тези по чл.158, ал.3 от АПК, при които
основанието за прекратяване на производството е не недопустимост, а
неотстранената в срок нередовност на жалбата. Обратното би довело до
неприемливия извод, че е допустимо воденето на поредица идентични от субективна
и обективна страна дела, само защото първото от производствата е приключило не
с влязло в сила решение, а с влязло в сила прекратително определение. В крайна
сметка, макар да не се ползва със сила на пресъдено нещо, защото не съставлява
акт, с който спора да се разрешава по същество, влязлото в сила прекратително
определение формира задължителна сила по въпроса за наличието на съответния
порок, довел до недопустимост на жалбата, поради което пререшаването му ще бъде
също толкова недопустимо, колкото пререшаване на спора относно материалното
правоотношение, разрешен с влязло в сила съдебно решение.
При това положение съдът приема, че с влязъл в сила
съдебен акт е установено, че полицейското разпореждане от 28.04.2020 г.,
квалифицирано като предупреждение по чл.65, ал.1 от ЗМВР, не е произвело
типичните и целени с този акт правни последици, поради което, с оглед наличието
на друг път за правна защита, в чиито рамки този въпрос вече е бил окончателно
решен и по арг. от чл.159, т.6 от АПК, е недопустимо този въпрос да бъде
пререшаван в рамките на исковото производство по чл.128, ал.2 от АПК.
Така мотивиран и на основание чл.130
от ГПК вр.чл.144 от АПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ВРЪЩА исковата молба на Н.С.С., с ЕГН **********,***,
с която е предявен установителен иск с правно основание чл.128, ал.2 от АПК –
за признаване за установено по отношение на полицейския орган - мл.инспектор Я.С.Д.
при Второ РУ – Русе, че издаденото от същия разпореждане от 28.04.2020 г., с
което на ищеца е разпоредено да не
управлява атракционно влакче в „Младежки парк“ гр.Русе, с което създава
предпоставки за нарушения на т.1, б.“б“, б.“г“ и б.“е“ от заповед №
РД-01-143/20.03.2020 г., допълнена със заповед № РД-01-239/26.04.2020 г. на
министъра на здравеопазването, както и да не посещава „Младежки парк“ гр.Русе,
освен в случаите на т.1а от заповед № РД-01-239/26.04.2020 г., е заповед, а не
предупреждение по чл.65 от ЗМВР.
ПРЕКРАТЯВА
производството по адм. дело № 119/2021 г. по описа на Административен
съд – Русе.
Определението може да се обжалва с частна
жалба пред Върховния административен съд в 7-дневен срок от съобщаването му
на страните.
СЪДИЯ: