Решение по адм. дело №458/2025 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на 145 от и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 118 от Кодекса за социалното осигуряване КСО).

Делото е образувано по жалба на С. С. К. от гр. Сърница, против Решение № 1040-15-89 от 03.04.2025 г. на Директора на ТП на НОИ – Пловдив, с което е отхвърлена като неоснователна жалба с вх. № 1012-15-86/06.03.2025 г. от С. С. К., подадена чрез пълномощника адв. С. С., против разпореждане № 151-00-12177-3 от 18.02.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица и е потвърдено същото разпореждане като правилно и законосъобразно.

Решението е оспорено като неправилно и незаконосъобразно, поради противоречие с материалния закон, постановено при съществено нарушение на административно производствените правила с оглед разпоредбата на чл. 35 от АПК. Считат, че са нарушени и разпоредбите на чл. 9, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 от АПК, както и на чл. 36, ал. 1 от АПК. По същество в жалбата се твърди, че на жалбоподателя неправилно е отказано отпускането на обезщетение за безработица, като са изложени съображения за прилагането на Регламент № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета. Извежда се извод, че България е държавата, в която са концентрирани жизнените интереси на жалбоподателя и поради това, обезщетение за безработица следва да бъде отпуснато от българските институции.

В съдебно заседание жалбоподателят се явява лично и се представлява от адв. С., който поддържа жалбата. Отново се излагат подробни съображения в насока, че жалбоподателят е имал само временен престой в Германия, а не пребиваване по смисъла на Регламент № 883. Претендира разноски. Представя писмени бележки по съществото на спора.

Ответникът – Директорът на ТП на НОИ - Пловдив редовно призован, не се явява, представлява се в съдебно заседание от юрк. П., който оспорва жалбата като неоснователна. Моли съдът да отхвърли жалбата като неоснователна и да потвърди решението на директора на ТП на НОИ – Пловдив като правилно и законосъобразно. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. С писмени бележки излага подробни съображения за законосъобразност на оспореното решение.

Административен съд - Пазарджик, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

На 20.11.2024 г. жалбоподателят е подал Заявление с вх. № 611-9637 в Дирекция „Бюро по труда“ гр. Пловдив за отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) на основание чл. 54а от КСО, като в него е декларирал, че последното му правоотношение с работодател от Германия е прекратено, считано от 23.08.2024 г. Със справка от 22.11.2024 г. е установена липсата на документи удостоверяващи правото на обезщетение. Поради това, с писмо изх. № У-151-00-12177- 1/22.11.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив, г-н К. е уведомен за липсващи документи, които следва да представи с цел отпускане на ПОБ.

Предвид това, с писмо с вх. № 1019-40-523/02.12.2024 г. от жалбоподателя са представени в ТП на НОИ - Пловдив Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. от 28.11.2024 г., заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и СЕД U004 и документи относно упражняваната трудова дейност в Германия. Предвид получените документи в администрацията на ответния орган била изготвена Справка вх. № 151-00-12177-2/04.12.2025 г., в която са описани приети, върнати и липсващи документи.

Това наложило издаването на писмо с изх. № У-151-00-12177- 2/05.12.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив, с което от жалбоподателя било изискано да представи копие на документ от Германия (трудов договор, фишове от заплата, документ за освобождаване от работа за периода 2021-2023 г.). Чрез Системата за сигурно електронно връчване /ССЕВ/ в ТП на НОИ - Пловдив от г-н К. били получени писма с вх. № 1019-40-523#1/12.12.2024 г., вх. №1019-40-523#2/12.12.2024 г. и вх. №1019-40-523#3/12.12.2024 г. с приложени заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС с допълнителни периоди и допълнително представени документи относно упражняваната трудова дейност в Германия.

Предвид това, била изготвена Справка вх. № 151-00-12177-3 от 12.12.2024 г., в която били описани всички приети документи.

Установено е, че в представената на 28.11.2024 г. Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., г-н К. е вписал, че през последните 5 календарни години преди годината на прекратяване на последната заетост и през годината, през която е прекратена последната заетост, е работил в Германия за периода от месец 10.2021 г . до 23.08.2024 г.

В тази връзка на основание чл. 8 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица (НОИПОБ) със структуриран електронен документ (СЕД) Н005 е изискано предоставяне на информация за процесните периоди от компетентната институция в Германия, а със СЕД U001CB и U003 за удостоверяване на декларираните от лицето осигурителен период и доход. Съобразно това, с Разпореждане № 151-00-12177-1/19.12.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица до получаване на структурирани електронни документи (СЕД) U001CB, U003 и H006 от компетентната институция на Германия.

На 15.01.2025 г. с вх. №3206-15-12/15.01.2025 г. в ТП на НОИ - Пазарджик, за г-н К. е получен СЕД Н006 - Отговор на искането за информация за пребиваване, като в документа е посочен адрес в Германия, но с липсваща информация в полето „вид на адреса“. След изпратен СЕД Х012 - Искане за изясняване на съдържанието на постъпилия СЕД Н006, в ТП на НОИ - Пловдив е постъпил нов СЕД H006, с вх. № 3206-15-12#1/04.02.2025 г. от компетентната институция на Германия, като в същия е посочен вид адрес „държава на пребиваване Германия“, с цитиран точен адрес -Denkendorf, ул. Friedrichstr. 44, п.к. 73770.

Междувременно от ОД на МВР – Пловдив е изискана информация относно влизане и излизане от страната на Г. К. – съпруга на жалбоподателя, Д. К. – дете на жалбоподателя и на самия жалбоподател – С. К., за периода 01.09.2021 г. – 21.01.2025 г.

Получен е отговор с входящ номер от 27.01.2025 г. (л. 58 от делото), от който се установява, че жалбоподателят и съпругата му са напуснали страната на 18.09.2021 г. и са влезли на 12.06.2022 г. След това са напуснали на 10.07.2022 г. Следващо влизане е било на 09.10.2022 г. Отново напускане на 16.10.2022 г. Влизане на 16.01.2023 г., с напускане на 27.01.2023 г., влизане на 08.09.2023 г. и напускане на 30.09.2023 г.

За детето Д. К. са налични данни само за напускане на страна на 30.09.2023 г. За същото от Община Сърница е получена информация по справка от НБД „Население“ – л. 52 от делото, че детето е с месторождение в Германия.

Отделно само за жалбоподателя са налични данни за влизане в страната на 25.08.2024 г., след последното му излизане на 30.09.2023 г.

Съобразно това на основание чл. 55 от АПК, с Разпореждане № 151-00-12177-2/11.02.2025 г. е възобновено производството по подаденото от лицето заявление за отпускане на ПОБ.

С Разпореждане № 151-00-12177-3/18.02.2025 г. на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на С. К. е отказано парично обезщетение за безработица, като основен мотив за това е, че за периодите на заетост на лицето държавата му на пребиваване е Германия.

Разпореждане № 151-00-12177-3/18.02.2025 г. е оспорено по административен ред пред Директора на ТП на НОИ – Пловдив, който е потвърдил същото с процесното Решение № 1040-15-89 от 03.04.2025 г.

По искане на жалбоподателя по делото са разпитани свидетелите Ф. Х. К. – майка на жалбоподателя и С. А. К. – баща на жалбоподателя, чиито показания съдът кредитира частично, по отношение на поясненията относно това кога синът им е заминал за Германия, кога и колко пъти в годината се е връщал в България, кога и къде се е родило детето на жалбоподателя и относно причината за заминаването му. Въпреки че двамата свидетели са родители на жалбоподателя и в този смисъл са заинтересовани от изхода на делото, показанията им в кредитираната част са ясни и безпротиворечиви.

Свидетелят Ф. К. посочва, че жалбоподателят работел в Германия от 2022 г., не помни точно дати. Там работил до миналата година (2024 г.), до август месец. През това време, не се връщал много често, един-два пъти в годината. Неговото дете се родило на 07.05.2023 г. в Германия. По време на този престой в Германия, детето и жена му първата година имали само едно прибиране. Те се прибрали от Германия миналата година (2024 г.) в края на април. Жалбоподателят останал да поработи. Причината, за да отиде да работи в Германия била да помогне малко финансово, понеже имали строеж. Там – в Германия жалбоподателят работел като доставчик, за повече от един работодател. В Германия живели на два адреса. Първо били в една квартира, а след като се родило детето - в друга квартира. Сега живеели при свидетелите. Според твърденията на свидетеля, жалбоподателят не е имал намерения да се установи в Германия трайно. Отскоро започнал работа във фирма „Титиз БГ“ пак като доставчик, в България. Не знае да е подавал заявление за отпускане на парично обезщетение в Германия.

Свидетелят Ф. К. твърди, че на жалбоподателя не му харесвало в Германия, не искал да остане. Там той живял близо 3 години. През цялото време работил при двама работодателя, свързано с доставки, като куриер. Когато се прибирал в България за малко се прибирал, за около седмица. Само един път е идвал с детето. Когато заминал за Германия не били още женени с Г., след това сключили брак тук в България. Там – в Германия живеели заедно на семейни начала. Детето се родило в Германия, но свидетеля посочва, че не помнела града. Жената и детето на жалбоподателя се върнали в България в края на април 2024 г. Жена му и детето стояли при него в Германия близо година. Той се прибрал около три месеца след тях. Те се прибрали в с. Първенец. Свидетелят посочва, че съпругата на жалбоподателя работела в Германия преди да забременее. След като се родило детето не работела. Получавала обезщетение за майчинство в Германия.

Свидетелят С. А. К. посочва, че жалбоподателят работел в Германия от 2021 г. до миналата година - 2024 г. През това време той бил там с жена си. Детето им се родило там. Жената на жалбоподателя и детето се прибрали няколко месеца преди него, детето било на около 1 година. Причината да замине в Германия била финансова. Средствата, които изкарали в Германия основно отишли за строежа на къщата, в която сега живеели всички. Според свидетеля жалбоподателят не е казвал, че иска трайно да се установи в Германия. Не говорел добре немски език. Там работел разнос, при двама работодатели.

Свидетелят С. А. К. посочва, също че жалбоподателят заминал за Германия след средата на 2021 г. Върнал се миналата година на 25 август. Жалбоподателят и приятелката му сключили брак и заминали заедно за Германия през 2022 г. Детето им се родило в Германия на 07.05.2023 г. Преди раждането Г. работела в Германия, после като се родило детето тя спряла, само той продължил да работи. Не знае дали е получавала обезщетение за майчинство в Германия. Според свидетеля синът му – жалбоподателят, не е подавал заявление за обезщетение за безработица в Германия. По-скоро не му харесвало там. В Германия живеели в гр. Денкендорф. Първо живеели в малка квартира, но като се родило детето я сменили с по-голяма. Според свидетеля жалбоподателят се прибрал, защото работодателят вече не можел да плаща. Съкратили го от работа. Жена му и детето се прибрали няколко месеца преди него. Той останал да поработи още малко. Жена му и детето се прибрали в края на месец април-май.

За да се докаже трайна установеност на територията на Република България от страна на жалбоподателя са представени удостоверения за настоящ адрес на жалбоподателя, съпругата му и детето им, от които е видно, че считано от 14.04.2025 г. тримата са с регистриран настоящ адрес в с. Първенец, Област Пловдив. Тоест настоящият им адрес е след подаване на жалбата, с която е сезиран съдът. Представени са и две удостоверения за постоянен адрес на жалбоподателя в гр. Сърница на един и същи адрес, заявен на 13.09.2011 г. и на 21.09.2023 г., двете удостоверения издадени на дата 03.07.2025 г. Какво е наложило жалбоподателят да заявява повторно същият постоянен адрес към 21.09.2023 г. и защо е имало прекъсване в регистрацията и къде е било местоживеенето му в процесния период и имал ли е постоянен адрес на територията на България не се установява от представените от жалбоподателя писмени доказателства.

По делото от страна на жалбоподателя, по негова инициатива са дадени и обяснения пред съда. В обясненията си лицето посочва, че причината за заминаването му била, че бил започнат строеж на къща. Бил изтеглил вече потребителски кредит, за да може да си помогне за стоежа, но парите свършили бързо и затова решили с тогавашната му приятелка, все още не били женени, да заминат за чужбина за около година, година и половина. Впоследствие с нея сключили брак, около година след като заминали. Малко след това тя забременяла. Това наложило да останат там още известно време, защото къщата не била готова. Близо три години бил престоят им там. Жалбоподателят работел, но не му казали, че скоро договорът с неговия работодател, който имал с друга фирма, ще приключва и се налага него да го съкратят. Тогава вече се принудил да изпрати жена си и детето си в България. Причината била такава, че разходите му вече били много големи. Допреди да имат дете живеели в по-малка квартира със сравнително адекватен наем за района, който бил около 700 евро и след като се родило детето се принудили да намеря по-голяма квартира, защото там законът го изисквал. Тази квартира им струвала 1000 евро на месец. В Германия бих на трудов договор, плащали му осигуровки. Там не е искал обезщетение за безработица. Не е запознат с тази процедура.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е подадена в срок срещу акт подлежащ на оспорване от лице, което има правен интерес от оспорването и се явява допустима.

Разгледана по същество същата е неоснователна.

Административен съд – Пазарджик като обсъди доводите на страните, прецени представените по делото доказателства и извърши проверка на оспорения акт в съответствие с разпоредбата на чл. 168 АПК, за да се произнесе съобрази следното:

Оспореният акт е издаден от Директора на ТП на НОИ – Пловдив. Съобразно чл. 117, ал. 1, т. 2, буква „б“ от КСО пред ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт се подават жалби срещу разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица. В настоящия случай процесния акт касае именно разпореждане за отпускане на обезщетение за безработица. Издателят на акта е материално и териториално компетентния орган за издаване на оспореното решение.

Що се касае до спазване на изискванията за форма на оспорения акт и предвид гореустановените, настоящият състав намира, че процесният акт е изготвен в писмена форма, съобразно чл. 59, ал. 2 от АПК, като съдържа наименование на органа, който го издава, адресат на акта, който е ясно и точно идентифициран, съдържа разпоредителна част, с която се определят правата и задълженията на адресата на акта, пред кой орган и в какъв срок актът може да се обжалва, както и дата на издаване и подпис на лицето, издало акта, с означаване на длъжността му. В изпълнение на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК са ясно посочени всички фактически и правни основания за издаване на акта. Т.е. не се установяват нарушения във формата на акта.

При проверка по спазване на административнопроизводствените правила и по правилното приложение на материалния закон, настоящият състав намира следното:

Потвърденото с процесното решение Разпореждане за отказ отпускане на парично обезщетение за безработица е издадено от длъжностно лице, чиято компетентност не се оспорва. Като правно основание за постановяване на Разпореждането са посочени нормите на чл. 54ж, ал. 1 от КСО във вр. с ал. 11 § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004.

Не е спорна регистрацията на жалбоподателя в Агенцията по заетостта, „Бюро по труда“ – Пловдив, а последната му трудова заетост преди прекратяване на осигуряването, за времето от 22.09.2021 г. до 23.08.2024 г. в Германия, при конкретно удостоверено по периоди месечно възнаграждение, се установява от приетите по делото писмени доказателства. Със СЕД Н006 СЕД H006, с вх. № 3206-15-12#1/04.02.2025 г., компетентната институция на Германия е удостоверила и държава на пребиваване - Германия, адрес: Denkendorf, ул. Friedrichstr. 44, п.к. 73770.

Не се установява или твърди лицето да упражнява трудова дейност за началото на периода, за който се иска обезщетение. Установява се сключен трудов договор с работодател в България към 22.04.2025 г.

Доколкото жалбоподателят е български гражданин, то той попада в персоналния обхват на чл. 2, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност. Регламентът се прилага пряко във всички държави-членки и неговите разпоредби са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата, като в случай на противоречие с националните законодателства имат приоритет (аргумент от чл. 288 от ДФЕС).

Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з"), като механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в същия, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

Съобразно чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава – членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто е бил и настоящия жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава – членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент(ЕО) № 883/ 2004.

Съгласно чл. 65, § 2 от Регламент(ЕО) № 883/ 2004, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Във връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Това е и основният въпрос разгледан от ответния административен орган в проведеното пред него административно производство.

На първо място следва да се посочи, че съгласно чл. 1, букви т) и р) от Регламент (ЕО) № 883/2004 „компетентна държава-членка“ е държавата-членка, в която се намира компетентната институция, а „компетентна институция“ е:

i) институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение;

или

ii) институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира институцията;

или

iii) институцията, определена от компетентния орган на съответната държава;

или

iv) в случая на схема, свързана със задълженията на работодателя във връзка с обезщетенията, определени в член 3, параграф 1 – или съответния работодател или осигурител, или вместо него, орган или институция, определен от компетентния орган на съответната държава-членка.

В този контекст, следва да се посочи, че компетентна държава-членка по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Република Германия.

За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, буква „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, която гласи, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, буква „к“).

Същевременно правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност (Текст от значение за ЕИП и за Швейцария).

Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основния регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1). Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).

В съответствие с цитираните правила и с оглед на събраните в хода на делото доказателства, настоящият състав намира, че в периода на последната заетост на жалбоподателя в Германия това е била и държавата му по пребиваване, както правилно е приел и административния орган. Нещо повече, в случая и две институции, на двете държави членки са на идентично становище, че компетентната държава следва да е – Германия, с оглед че това е държава по пребиваване. Това следва и от факта, че безспорно жалбоподателят в рамките на последните три години преди подаване на заявлението за обезщетение за безработица е живял в Германия, където трайно е полагал труд. Това се установява както от представените и неоспорени официални свидетелстващи документи – СЕД, представени от компетентната институция в Германия, а и се потвърждава от събраните по делото гласни доказателства – показанията на свидетелите К.. Това е държавата, в която жалбоподателят е полагал труд и са заплащани данъци и осигуровки с оглед получаваното възнаграждение, това е държавата в която се е родило детето на жалбоподателя, също така в Германия жлабоподателят се е устроил да живее и работи след сключване на брак със съпругата си Г. К..

Събрани са доказателства за периода на полагане на труд в Гермния, размерът на възнагражението и потвърждение от институцията в Германия, че именно тази държава е държавата по пребиваване на лицето (документ (СЕД) Н006 с вх. № 3206-15-12#1/04.02.2025 г.). Освен това и двамата свидетели посочват, че жалбоподателят пребивава в България за по около седмица за кратки периоди в годината в рамките на процесния период, като през останалото време се намира в Германия. Това се потвърждава и от събраните доказателства от органите на МВР, удостоверяващи, че жалбоподателят и съпругата му заедно влизат в страната и излизат от нея след кратък престой в България. Тези факти сочат на трайно (обичайно) установяване в Германия. Фактът, че останалите роднини на жалбоподателя се намират в България не променя извода, че неговото обичайно пребиваване до 25.08.2024 г. е в Германия. Също така представената лична карта установява постоянен адрес в България от 21.09.2023 г., но наличието на регистрация по постоянен адрес в България не обуславя трайно пребиваване именно в България. Настоящият адрес на лицето реално е от 14.04.2025 г. Законодателството на ЕС предвижда възможност за полагане на труд и свободно придвижване на гражданите на страните членки във всяка от другите страни – членки. Именно поради това и понятията в Регламент № 883/2004 са различни от предоставяне на обезщетение за безработица по постоянен или настоящ адрес, а са по компетентна държава членка и държава членка по пребиваване.

Предвид това действително се установява, че от края на м. август 2024 г. жалбоподателят е променил своето обичайно пребиваване като се е завърнал в България. За това сочи факта, че е заживял със семейството си в България. В този смисъл е и попълнената от жалбоподателя декларация пред административния орган, с която е изявил намерението си да се установи в България. Прилагането на критерия „намерение на лицето“ обаче се обуславя след невъзможност едната институция да определи еднозначно държавата по пребиваване по време на последната заетост и наличието на разногласие в становищата на институциите на двете държави.

В случая обаче компетентната институция в Германия изрично е заявила, че същата е държавата по пребиваване, с оглед дълготрайно полаганият труд в Германия, от което следва и, че това е била компетентната държава за предоставяне на обезщетението за безработица.

С оглед съдебната практика на Съда на ЕС, наличието на „стабилна/дългосрочна/“ заетост се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетение за безработица. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си в друга държава - членка. В случая „стабилна/дългосрочна“ заетост е във Федерална Република Германия, което може да обоснове извод, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България.

От горните следва, че до м. август 2024 г. жалбоподателят е бил с място на обичайно пребиваване по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 във Федерална Република Германия, а след това в Република България.

При тези данни не може да се приеме, че жалбоподателят попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. За да е налице такава хипотеза текстът на нормата изисква напълно безработното лице, какъвто безспорно е жалбоподателят, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице да е пребивавал в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, като в случая компетентната държава е във Федерална Република Германия и да продължава да пребивава в тази различна държава-членка или да се е завърнало в нея. В настоящия случай, по време на последната си трудова заетост жалбоподателят безспорно е пребивавал във Федерална Република Германия, а не в държава-членка, различна от компетентната държава, каквото е изискването на цитираната норма. Фактът на това пребиваване не се опровергава от представените доказателства по делото. Фактът, че лицето е пътувало в рамките на общността не дерогира установяването, че полагането на труд и трайната му заетост са във Федерална Република Германия. Възприемане на противното би довело до промяна на държавата на пребиваване при всяко краткосрочно пътуване на лицата било то за визита на близки или почивка.

С оглед изложеното, правилно административният орган е приел, че не може да се приеме, че завръщайки се в България жалбоподателят се е завърнал в държавата си по пребиваване, а всъщност е променил пребиваването си след приключване на заетостта, като се е завърнал в държавата си по произход, но не и по пребиваване.

Предвид това, следва да се посочи, че с Определение на Съда на Европейския съюз (СЕС), седми състав, от 24 март 2023 г., постановено по дело C‑30/22 е прието, че член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕС) № 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г., трябва да се тълкува в смисъл, че: „не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.“.

С оглед на това обосновано е прието от ответника, че в случая не намира приложение разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. В случая се установява, че лицето попада в обхвата на чл. 64 от същия регламент, касаеща безработните лица, които имат право на обезщетение от компетентната държава-членка и отидат в друга държава-членка.

Налице са и съображения на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност в съображение 9 от Решение № U2/12.06.2009 г., според което не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход.

Предвид всички изложени, настоящият състав намира, че процесният административен акт е надлежно мотивиран, издаден при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Не се констатира оспореното решение да е издадено за цел, различна от установената със закона и подадената срещу него жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Предвид изхода на делото и съобразно чл.143, ал. 3 от АПК, следва да бъде уважена своевременно заявената претенция на ответника в негова полза да се присъди юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство, платимо от жалбоподателя. На основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във вр. чл.37, ал.1 от ЗПП, съдът определя възнаграждението в размер на 100 лева.

Водим от изложеното и на основание чл.172, ал. 2, предл. последно от АПК, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на С. С. К. от гр. Сърница, против Решение № 1040-15-89 от 03.04.2025 г. на Директора на ТП на НОИ – Пловдив, с което е отхвърлена като неоснователна жалба с вх. № 1012-15-86/06.03.2025 г. от С. С. К., подадена чрез пълномощника адв. С. С., против разпореждане № 151-00-12177-3 от 18.02.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица и е потвърдено същото разпореждане като правилно и законосъобразно.

ОСЪЖДА С. С. К. да заплати на Териториално поделение на НОИ – Пазарджик разноски по делото в размер на 100 (сто) лева.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 119 от КСО.