Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 08.01.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на девети октомври през две хиляди и двадесета в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

  ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                                                                       мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

 

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 10142 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 106991 от 04.05.2019 г., постановено по гр. д. № 45180/2018 г., по описа на СРС, ГО, 169-ти състав, са отхвърлени предявените от ищците А.А.П. и К.А.П. срещу „Т.С.“ ЕАД искове с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване недължимост на по ½ за всеки един от тях от сумата в общ размер на 1 853,05 лева – главница, представляваща цена за топлинна енергия доставена за периода 01.05.2010 г. – 30.04.2012 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 18.12.2012 г. до окончателното ѝ плащане, както и сумата от 220 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода 01.07.2010 г. – 03.12.2012 г., за които суми е издаден изпълнителен лист по гр. д. № 25841/2012 г. на СРС, 90-ти състав, въз основа на който е образувано изп. д. № 712/2016 г. по описа на ЧСИ У.Д..

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищците, в която се излагат съображения за неговата неправилност и незаконосъобразност. Посочва се, че освен изтеклата давност по отношение на вземанията на ответника, по изпълнителното дело не са извършвани изпълнителни действия за период от две години, поради което същото е прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. В тази връзка се счита, че погасителната давност и приложението на нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК не тече общо за всички длъжници, а поотделно за всеки един от тях, поради което се намира за неправилен изводът на СРС, че последното валидно изпълнително действие по отношение и на двамата длъжници е било извършено на 25.09.2018 г., доколкото наложеният запор от тази дата касае единствено К.А.П.. Твърди се, че частният съдебен изпълнител е конституирал наследниците като страни в изпълнителното производство без направено за това искане от взискателя и в нарушение на разпоредбата на чл. 429, ал. 2 от ГПК, като липсват данни на ищците да са изпращани покани за доброволно изпълнение. Излага се, че взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия чрез налагане на запор върху банковите сметки и не е внесъл необходимите такси за този изпълнителен способ, като наложените запори са върху несъществуващи вземания, поради което последните не могат да породят предвидените в закона последици, включително прекъсване на давността. Намира се, че за периода 29.09.2016 г. – 27.11.2018 г. по изпълнителното дело не са били извършвани изпълнителни действия, поради което същото е било перемирано. Възразява се, че ищците в качеството им наследници, респ. техният наследодател, не са ползватели на топлинна енергия и затова нямат качеството на длъжници в изпълнителното дело за предхождащ периода – 01.05.2010 г. – 30.04.2012 г. при съобразяване на приетото с влязло в сила решение по гр. дело № 22798/2017 г. на СРС, 151-ви състав.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна - „Т.С.“ ЕАД, не е депозирала отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема следното:

Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предявени са за разглеждане отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК. Съгласно посочената разпоредба, длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, като същият може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание – ал. 2. Съществуването на новонастъпили факти след приключване на съдебното производство, предмет на изпълнението, даващи основание да се оспорва изпълнението въз основа на съдебно изпълнително основание с иска по чл. 439 от ГПК представлява предмета на доказване в това производство, като тежестта за това е на ищеца по делото. В настоящия случай ищецът се позовава на настъпила погасителна давност за вземанията след издаването на изпълнителното основание, в което са обективирани, поради което предявените искове са допустими. В тежест на ответника по делото е да установи, че погасителната давност спрямо вземанията е спирана или прекъсвана.

От представените по делото доказателства се установява, че ответникът в настоящото производство е подал срещу наследодателя на ищците заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, въз основа на което е образувано ч. гр. д. № 25841/2012 г. по описа на СРС, 90-ти състав. В срок длъжникът е подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение, поради което „Т.С.“ ЕАД е предявило установителен иск по реда на чл. 422 от ГПК, по който е образувано гр. д. 19623/2013 г. на СРС, 28–ми състав. Същото е приключило с решение от 31.01.2015 г., влязло в законна сила на 21.04.2016 г., като за процесните вземания е издаден изпълнителен лист от 25.05.2016 г. в полза на ответника по ч. гр. д. № 25841/2012 г. по описа на СРС, 90-ти състав, въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение от 02.01.2013 г. По молба на „Т.С.“ ЕАД от 17.06.2016 г. с приложен към нея изпълнителен лист от 25.05.2016 г. е образувано изп. д. № 20168580400712 по описа на ЧСИ У.Д..

 Съответно, както правилно е посочила и районната съдебна инстанция, погасителната давност за процесното вземане, релевирана в производството по чл. 439 от ГПК, започва да тече от момента на влизане в сила на решението от 31.01.2015 г. по гр. д. 19623/2013 г. на СРС, 28–ми състав, а именно от 21.04.2016 г. Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „ б“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск относно вземането, а в чл. 117, ал. 1 от ЗЗД  се предвижда, че от прекъсването на давността започва да тече нова давност, която съобразно ал. 2 на същия член, ако вземането е установено със съдебно решение, е винаги пет години.

Съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.

При извършване на преценка кое е последното изпълнително действие, следва да се съобразят разясненията, дадени с горепосоченото тълкувателно решение, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ/: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и съответно не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Разяснено е също така, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ /извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др./, както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи.

В случая въззивниците поддържат, че в периода 29.09.2016 г. – 27.11.2018 г. по изпълнителното дело не са извършвани изпълнителни действия, нито кредиторът е поискал извършването на такива. От материалите по изпълнителното дела се установява обаче, че на 04.06.2018 г. взискателят „Т.С.“ ЕАД е депозирал молба до ЧСИ У.Д. за извършване на изпълнителни действия спрямо длъжника, а именно за налагане на запор върху всички негови вземания. По този начин същият е сезирал съдебния изпълнител с искане за извършване на изпълнителни действия, с цел събиране на вземанията, за които е образувано изпълнителното дело. С това свое действие взискателят е проявил необходимата активност, за да поддържа висящността на изпълнителното производство, което от своя страна е довело до поредно прекъсване на давността, която към този момент е била вече прекъсвана с налагането на запори върху вземанията на длъжника за суми по банкови сметки и с налагане на запор върху вземания на длъжника по договор за аренда. В тази връзка с оглед доводите на ищците в обратния смисъл следва да бъде посочено, че настъпилото в  хода на изпълнителното дело наследствено правоприемство и конституирането наА.А.П. и К.А.П. като длъжници по никакъв начин не се отразява на течението на давностния срок и ефекта на вече извършените действия по изпълнението. Наследниците са обвързани от валидно извършените спрямо наследодателя им действия по изпълнението, както и от прекъсналата спрямо последния погасителна давност. След като са приели наследството /няма твърдения и данни за вписан отказ/, наследниците са приели правата и задълженията на наследодателя си, а съгласно чл. 429, ал. 2 от  ГПК – по вече издадения изпълнителен лист може да се изпълнява и върху имуществото на наследниците.

За пълнота следва да бъде посочено, че в принципен план са основателни поддържаните във въззивната жалба доводи, че погасителната давност и приложението на нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК не тече общо за всички длъжници, а поотделно за всеки един от тях. Доколкото обаче по делото несъмнено се установява обстоятелството, че с депозираната от „Т.С.“ ЕАД молба от 04.06.2018 г. е била прекъсната погасителната давност за процесните вземания, то се явява безпредметно изследването на обстоятелството, дали с изпращането до „П.И.Б.“ АД на запорни съобщения за налагане на запори върху сметките на ищците реално се е стигнало до налагането на тези запори с оглед необходимостта по банковите сметки да е била установена наличност.

 Що се касае до релевираните от въззивниците възражения, че частният съдебен изпълнител е конституирал наследниците като страни в изпълнителното производство без направено за това искане от взискателя и в нарушение на разпоредбата на чл. 429, ал. 2 от ГПК, като липсват данни на ищците да са изпращани покани за доброволно изпълнение, и че ищците в качеството им наследници, респ. техният наследодател, не са ползватели на топлинна енергия и затова нямат качеството на длъжници в изпълнителното дело за предхождащ периода – 01.05.2010 г. – 30.04.2012 г. при съобразяване на приетото във влязло в сила решение по гр. дело № 22798/2017 г. на СРС, 151-ви състав, следва да бъде посочено, че същите са ирелевантни по отношение фактите и обстоятелствата, включени в предмета на настоящото производство, поради което и съдът не дължи обсъждането им по същество. Още повече, че всички правопогасяващи и/или правоизключващи възражения на длъжника за обстоятелства, настъпили преди влизането в сила на решение от 31.01.2015 г. по гр. д. 19623/2013 г. на СРС, 28–ми състав, са преклудирани със стабилизиране на постановения съдебен акт.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че в случая давността за процесните вземания по издадения въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК изпълнителен лист от 25.05.2016 г. по ч. гр. д. № 25841/2012 г. по описа на СРС, 90-ти състав, не е изтекла и предявените отрицателни установителни искове са неоснователни.

Така, поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно.

По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има ответникът – въззиваем. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр. 8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ, на ответникът – въззиваем се дължи юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в общ размер на 100 лева, като ищците следва да бъдат осъдени да заплати в полза на „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 100 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.  

Воден от горното  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 106991 от 04.05.2019 г., постановено по гр. д. № 45180/2018 г., по описа на СРС, ГО, 169-ти състав.

ОСЪЖДАА.А.П., ЕГН **********, и К.А.П., ЕГН **********, и двамата с адрес в гр. София, жк „*********, да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 100 лева - разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                              2.