№ 24979
гр. София, 16.07.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в закрито заседание на
шестнадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20221110122049 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 130 ГПК.
Образувано е по искова молба, уточнена с молба от 21.11.2022 г., от Н. Х. Д. против
„ПКБ“ ЕООД с искане да бъде признато за установено, че ищецът не дължи на ответното
дружество сумата в размер на 1750 лева, представляваща част от сума в общ размер на
3 000 лева - главница по Договор за кредит № **********/07.07.2011 г.
В исковата молба са изложени твърдения, че между страните по спора не съществува
валидно облигационно правоотношение по процесния договор за кредит. Страната
поддържа, че съглашението е недействително, тъй като положеният в документа подпис не
принадлежи на Н. Х. Д., което обстоятелство е установено с влязло в сила Решение №
828/07.02.2022 г. по гр. д. № 41349/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 125 състав, с
което е уважен предходен частичен отрицателен установителен иск на ищеца срещу
ответното дружество за сумата в размер на 1250 лева, представляваща част от сума в общ
размер на 3 000 лева - главница по Договор за кредит № **********/07.07.2011 г. При
условията на евентуалност страната поддържа, че не дължи процесната сума поради изтекла
петгодишна давност. Направено е и искане сторените от страната разноски да бъдат
възложени в тежест на ответника
В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител юрисконсулт
Кристина Милчева прави възражение за недопустимост на производството. В подадения
отговор са изложени съображения, че с влязло в сила Решение № 828/07.02.2022 г. по гр. д.
№ 41349/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 125 състав, със сила на пресъдено нещо
е установено, че страните по спора не са във валидно облигационно правоотношение по
процесния договор за кредит, респ., че ищецът не дължи заплащане на вземания,
произтичащи от съглашението. Процесуалният представител на страната поддържа, че
силата на пресъдено нещо по първоначално повдигнатия от Н. Х. Д. спор обхваща цялото
вземане, респ. се разпростира и по отношение на непредявената част от вземането. В
допълнение е отбелязано, че предявеният втори по ред частичен отрицателен установителен
иск е недопустим, тъй като ответникът не е претендирал заплащане на суми по процесния
1
договор за кредит. Направено е искане производството по делото да бъде прекратено, като в
тежест на ищеца бъдат възложени направените от ответното дружество разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
По допустимостта на производството, съдът намира следното:
Несъмнено институтът на частичния иск е допустим, като същият е предмет на
Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. по описа на ВКС,
ОСГТК, в което обаче е разгледана възможността единствено за предявяване на частичен
осъдителен иск. В тази връзка, Върховният съд изяснява, че предмет на всяко гражданско
дело е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което
се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба и
което следва да бъде индивидуализирано от ищеца чрез основанието и петитума на иска.
Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които
произтича претендираното субективно материално право, т.е. правопораждащите го
юридически факти, като в случаите на предявен частичен иск за парично вземане ищецът
претендира само част от размера на вземането, но основанието на иска, включително при
предявяването му като частичен, е единно и неделимо, поради което обективните предели на
силата на пресъдено нещо на решението по частичния осъдителен иск ще обхванат
основанието на вземането в пълен обем. В този смисъл, в тълкувателното решение е
формулиран извод за недопустимост на последващ иск за непредявената разлика от
вземането, в случай че първоначално предявеният частичен осъдителен иск е бил отхвърлен
(тъй като с това решение е отречено със СПН съществуването на основанието на вземането
в пълен обем); респ. при уважаване на частичния иск СПН на решението обхваща общите
правопораждащи факти на вземането, така че е недопустимо в последващия исков процес за
остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му
квалификация.
Изложените тълкувателни разяснения несъмнено обуславят наличие на правен интерес
от предявяване на частичен осъдителен иск за парично вземане, по който ищецът би
получил частична защита на претендираното от него вземане до заявения размер и
установяване на основанието на това вземане в пълен обем, но същите са напълно
неприложими в хипотезата на предявен частичен отрицателен установителен иск. Съгласно
разясненията дадени с Решение № 60215/15.07.2022 г. по гр. д. № 3616/2020г. по описа на
ВКС, IV ГО, Решение № 173/25.06.2014 г. по гр. д. № 1025/2014г. по описа на ВКС, I ГО и
др. при отрицателният установителен иск, за разлика от всички останали искове,
основанието на иска (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК) не е негов индивидуализиращ белег, тъй като
искът е един независимо от поддържаните доводи за недължимост на дадено вземане.
Самото естество на иска освобождава ищеца от задължението да посочи в исковата молба
„обстоятелствата, на които се основава искът”. При този вид претенция ищецът отрича
съществуването на спорното право. Ищецът може да твърди, че оспорваното право никога
не е възниквало и поради това няма задължение да посочва юридическия факт, от който
спорното право се поражда. При предявен отрицателен установителен иск ответникът следва
2
да удостовери съществуването на претендираното от него право. Тъй като ищецът изобщо
отрича претендираното от ответника право ответникът трябва да изчерпи в заведения
процес всички основания, въз основа на които то е могло да се породи до постановяване на
решението. Като последица от това силата на пресъдено нещо при отрицателния
установителен иск има по-широки обективни предели от силата на пресъдено нещо по
уважен положителен установителен иск. Когато е уважен отрицателен установителен иск,
правото, което е било негов предмет се отрича, без оглед на някакво конкретно определено
правопораждащо го основание, а с оглед на всички възможни до приключване на устните
състезания негови основания. Като последица от това, докато отхвърленият положителен
установителен, осъдителен или конститутивен иск може да бъде предявен със същия
петитум въз основа на едно ново основание, без да има значение кога то е възникнало,
ответникът по уважен отрицателен установителен иск може да предяви нов иск за правото,
което е било съдебно отречено, само ако го основе на факт, възникнал след приключване на
устните състезания, възоснова на които е било постановено влязлото в сила решение. От
друга страна, ако се приеме, че уважаването на частичния отрицателен установителен иск е
равнозначно на отхвърляне на частичен положителен установителен или осъдителен иск, то
силата на пресъдено нещо в тези случаи разпростира действието си и за непредявената част
( доколкото несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на
правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право факти е
равнозначно на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем – съобразно мотивите
на Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. по описа на ВКС,
ОСГТК).
В разглеждания случай ищецът поддържа, че между страните по спора не съществува
валидно облигационно правоотношение, поради което ответникът без правно основание
претендира заплащане на главница по процесния договор за кредит общо в размер на 3000
лева. Изрично на страница втора от исковата молба се сочи, че с влязло в сила Решение №
828/07.02.2022 г. по гр. д. № 41349/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 125 състав, е
установено, че договорът е нищожен поради липса на съгласие за сключване на сделката,
поради което на основание чл. 194, ал. 3 ГПК документът е изключен от доказателствата по
делото. Предвид изложеното се поставя резонният въпрос какъв е предмета на настоящото
дело след като с влязъл в сила съдебен акт вземането на ответника по процесния договор е
отречено. Съдът намира, че в разглежданата хипотеза последващ частичен отрицателен
установителен иск за разликата какъвто е разглеждания случай е недопустим поради
формираната вече сила на пресъдено нещо за целия размер на вземането, а именно, че
ищецът не дължи заплащане на главница по процесния договор за кредит поради липса на
валидно облигационно правоотношение между страните по сделката. Настоящата
последваща частична претенция е недопустима поради формираната вече сила на пресъдено
нещо между страните, като с уважаване на една частична отрицателна установителна
претенция ищецът практически е получил защита в пълен обем. С Определение №
5619/05.05.2023 г. по ч. гр. д. № 4484/2023 г. по описа на СГС, ЧЖ-I-Н, е прието, че
предявяването на втори отрицателен установителен иск за друга част от същото вземане е
3
процесуално недопустимо на основание чл. 299, ал. 1 ГПК, а и с оглед на указанията по
тълкуване на закона с Тълкувателно решение № 3/22.04.2019г. по тълк. дело № 3/2016 г. на
ВКС, ОСГТК.
В допълнение следва да бъде съобразено, че в действителност с предявяване на
частичен отрицателен установителен иск ищецът цели да получи защита за цялото оспорено
от него вземане, т.е. с тази частична претенция той би ограничил не собствената си защита в
рамките на образуваното производство, а защитата, която ответникът би могъл да получи
при отхвърлянето на частичния иск, тъй като в този случай ще се формира сила на
пресъдено нещо за съществуване в полза на ответника на вземане само до частичния размер
на иска. Подобен резултат обаче не може да се приеме за съвместим с диспозитивното
начало и чл. 6, ал. 2 ГПК, защото в рамките на този принцип се дава възможност на ищеца
да ограничи пределите на защитата, която той търси в образуваното производство, а не да
ограничава защитата, която ответникът би могъл да получи по това дело. В подкрепа на
изложеното виждане са Определение № 4784/03.12.2021 г. по ч. гр. д. № 1396/2021 г. по
описа на СГС, Решение № 1582/29.03.2023 г. по в. гр. д. № 7382/2021 г. по описа на СГС,
IV-Е въззивен състав и Решение № 1624/30.03.2023 г. по в. гр. д. № 3076/2022 г. по описа
на СГС, IV-Е въззивен състав. С посочените съдебни актове на въззивната инстанция е
прието, че с разглеждане на частичен отрицателен установителен иск се създава възможност
за злоупотреба с право и заобикаляне на закона – на разпоредбите за родова подсъдност,
допустимост до касационен контрол, размер на дължимата за разглеждане на спора
държавна такса и т.н. В допълнение следва да се посочи, че с предявяване на множество
частични отрицателни установителни искове за недължимост на едно и също вземане може
да се достигне до присъждане на съдебни разноски в тежест на ответника включително и за
адвокатско възнаграждение по множество дела, което е несъвместимо с принципа за
добросъвестност при упражняване на процесуални права, доколкото по същество ищецът
оспорва дължимостта на цялото вземане.
За пълнота на изложението следва да бъде отбелязано, че цитираното често в съдебната
практика по въпросите на частичните отрицателни установителни искове Определение №
60521/28.09.2021 г. по т.д. № 1532/2020 г. на ВКС, I ТО, от една страна не е постановено при
условията на чл. 274, ал. 3 ГПК, а от друга е неотносимо към разглежданата хипотеза, тъй
като с настоящата искова молба ищецът отрича дължимостта на главницата по Договор за
кредит № **********/07.07.2011 г., която дължимост вече е отречена с влязло в сила
Решение № 828/07.02.2022 г. по гр. д. № 41349/2021 г. по описа на Софийски районен съд,
125 състав, т.е. спорът между страните по сочения договор е решен с влязъл в сила съдебен
акт. Ирелевантни са доводите на ищеца, че ответникът претендира заплащане на главницата
по процесния договор за кредит, тъй като както бе посочено спорът между страните е
разрешен с влязъл в сила съдебен акт.
Съдът намира, при съобразяване на твърденията в исковата молба, че ищецът не дължи
сумата в размер на 1750 лева, представляваща част от главница общо в размер на 3000 лева,
като недължимостта на вземането е призната с Решение № 828/07.02.2022 г. по гр. д. №
4
41349/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 125 състав, то не е налице правен интерес
от предявяване на втори по ред частичен отрицателен установителен иск. Изложеното
налага подадената искова молба да бъде върната като недопустима, а производството по
делото прекратено.
С оглед изхода от спора на основание чл. 78, ал. 4 ГПК в тежест на ищеца следва да
бъдат възложени направените от ответника съдебни разноски в размер на 100 лева,
представляващи юрисконсултско възнаграждение на процесуалния представител на
страната, изчислено съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ВРЪЩА искова молба с вх. № 83646/27.04.2022 г. от Н. Х. Д. против „ПКБ“ ЕООД.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 22049/2022 г. по описа на Софийски районен
съд, Първо гражданско отделение, 127 състав.
ОСЪЖДА Н. Х. Д., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр. София, ул. „------------“, №
31, ет. 1, да заплати на ЕИК **********, със седалище и адрес на управление в гр. София,
бул. „----------“ № 49, бл. 53Е, вх. В, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, сумата в размер на 100
лева, представляваща сторени по делото съдебни разноски.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните в едноседмичен срок от
получаване на препис от съдебния акт с частна жалба пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5