РЕШЕНИЕ
№
гр. София, 20.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публичното заседание на
двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДОРА
МИХАЙЛОВА
НИКОЛАЙ
ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря
Теодора Вутева, като разгледа докладваното от младши съдия ВАСИЛЕВ в. гр. дело № 494 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на „Т.– С.“ ЕАД против решение № 69/01.04.2019 г., постановено по гр.
дело № 789/2018 г. по описа на Районен съд - Костинброд, с което са отхвърлени
предявените от „Т. – С.“ ЕАД против ЕТ „К. – К.К.“ установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за признаване
за установено дължимостта на: сумата 836,10 лева, представляваща главница за
доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода от м.04.2015 г. до м.
04.2017 г., сумата 85,22 лева, представляваща мораторна лихва за периода от
01.06.2015 г. до 09.05.2018 г., сумата 62,58 лева – главница за дялово
разпределение за периода от м.04.2015 г. до м. 04.2017 г. и сумата 13,95 лева –
лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 01.06.2015 г. до
09.05.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 16.05.2018 г. до
окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 435
от 21.06.2018 г. по ч.гр. дело № 523/2018 г. по описа на Районен съд –
Костинброд.
С
въззивната жалба въззивникът оспорва първоинстанционното решение като
неправилно. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че исковете
са предявени срещу ненадлежен ответник. Посочва, че между него и ответника няма
сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия за небитови нужди, като
въпреки това ищецът му е доставял топлинна енергия. Твърди, че сключения между
„Х.Б.“ ООД и „Т.С.“ ЕАД договор за продажба на топлинна енергия за имота,
собственост на ответника, е с изтекъл срок и е прекратен. Счита, че ответникът
като собственик на имота е задължен да заплати ползваната от него без основание
топлинна енергия. По изложените съображения моли въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение и да осъди ответника да му заплати процесните суми.
Претендира присъждане и на сторените от него разноски.
Въззиваемата
страна ЕТ „К.– К.К.“ е получил препис от въззивната жалба на 18.06.2019 г., но
не се е възползвал от възможността в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК да подаде
отговор на въззивната жалба.
Третото
лице – помагач „Т.С.“ ЕООД е получило препис от въззивната жалба на 07.06.2019
г., но също не е взело становище по нея.
В
съдебно заседание пред въззиния съд въззивникът „Т.С.“ ЕАД, редовно призован,
не изпраща представител. Въззиваемата страна ЕТ „К. – К.К.“, редовно призован, също не изпраща представител.
Третото лице помагач – „Т. С.“ ЕООД, редовно призован, не се представлява.
СОФИЙСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея
оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен интерес от обжалването страна
срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество. При служебната проверка за редовност на въззивната
жалба се установява, че тя отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7
от ГПК и чл. 261 от ГПК.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по
допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира,
че оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК,
когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд
следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.
Първоинстанционното производство е
образувано по искова молба на „Т. – С.“
ЕАД против ЕТ „К. – К.К.“, с която са предявени обективно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 59 от ЗЗД и с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 836,10 лева, представляваща
главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода от м.04.2015
г. до м. 04.2017 г. за имот, находящ се в гр. С., ж.к. „Л.“, бл. 00, вх. 0,
магазин № Д-1, код Т370412; сумата 85,22 лева, представляваща мораторна лихва
за периода от 01.06.2015 г. до 09.05.2018 г.; сумата 62,58 лева – главница за
дялово разпределение за периода от м.04.2015 г. до м. 04.2017 г. и сумата 13,95
лева – лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 01.06.2015
г. до 09.05.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 16.05.2018 г. до
окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 435 от
21.06.2018 г. по ч.гр. дело № 523/2018 г. по описа на Районен съд – Костинброд.
Исковата молба е депозирана по реда на чл. 422 от ГПК, след като в
законоустановения срок
по чл. 414 от ГПК е постъпило възражение срещу издадената в полза на ищеца заповед
за изпълнение. По делото са събрани писмени доказателства, изслушани са
заключения на вещи лица по съдебно-счетоводна и съдебно-техническа експертизи.
За да постанови решението си, районният съд е приел, че искът е бил насочен
срещу ненадлежен ответник, тъй като от доказателствата по делото се установява,
че наемател, ползвател и абонат на ищеца е било различно от ответника лице.
Предмет на
установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК представлява предявеното
със заявлението по чл. 410 от ГПК парично вземане, ведно с неговите
принадлежности, вкл. и изтекли лихви. Ето защо, съдът дължи произнасяне по
посочения в заявлението размер и вид на предявеното материално право в
заповедното производство, като искът се счита за предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен
срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК. С предявяването му се цели да се установи дали
оспореното в заповедното производство вземане съществува. При уважаване на иска
заповедта за изпълнение влиза в сила и следва въз основа на нея да бъде издаден
изпълнителен лист.
Относно обективно кумулативно съединените искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, съдът намира
следното:
Съгласно чл. 59,
ал. 1 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго,
дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Фактическият
състав на иска включва следните предпоставки: 1/. имуществено разместване в
патримониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил
за сметка на ищеца; 2/. връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на
ответника, която произтича от общи факти, породили обогатяването и
обедняването; 3/. липса на правно основание за имущественото разместване; 4/.
липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец. Обогатилият се
е длъжен да върне на обеднелия само това, с което се е обогатил до размера на
обедняването, т.е дължи се по-малката сума между обедняването и обогатяването /в
този смисъл ППВС № 1/28.05.1979 г./. Обедняването и обогатяването трябва да
произтичат от един общ факт или група от факти.
В настоящия случай
основателността на предявения иск за главница за стойност на топлинна енергия и
дялово разпределение зависи от установяване на обстоятелството, че ищецът е
доставил на ответника топлинна енергия през посочения период в твърдените
количества и на посочената стойност, както и е извършвана услугата дялово
разпределение, с което ответникът се е обогатил без да има основание за това. Основният
довод наведен във въззивната жалба е, че неправилно първоинстанционният съд е
приел, че исковете са били предявени срещу ненадлежен ответник. Твърди се, че
именно ответникът като собственик на топлоснабдения имот е длъжен да плати
сумата за доставената топлинна енергия.
За установяване
факта на предоставяне от ищеца на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната стойност, от първоинстанционният съд е прието заключение на
вещото лице по съдебно-техническата експертиза, съгласно което количеството
топлинна енергия, постъпило в топлоснабдената сграда, се отчита по електронен
път чрез т.нар. общ топломер с № 4019245, монтиран в абонатната станция на
сградата. От заключението на вещото лице се установява още, че в процесния имот
и за процесния период е имало два броя отоплителни тела радиатори с
индивидуален разпределител на разходите за отопление. Топлинната енергия за
битово горещо водоснабдяване се начислявало по показанията на един брой водомер
за топла вода в имота. Абонатът следва да заплаща топлинната енергия, отдадена
от сградната инсталация, разпределяна от дружеството за дялово разпределение
между всички абонати пропорционално на пълните отопляеми обеми на имотите по
проект. От отчетеното количество топлинна енергия са се приспадали
технологичните разходи, които били за сметка на доставчика на топлинна енергия.
В случая процесният магазин е с пълен отопляем обем по проект в размер на
102,02 куб. м. Според заключението на вещото лице за периода 2014 г.-2016 г. е
бил осигурен достъп до процесния имот и е установено, че не е била използвана
топлинна енергия. За периода 2016 г.- 2017 г. не е бил осигурен достъп до имота
и поради това е била начислена служебна топлинна енергия по максимален
специфичен разход на сградата. Обстоятелството, че не е бил осигурен достъп до
имота се установява и от представения от третото лице – помагач протокол от
01.05.2017 г. Вещото лице е изчислило, че дължимата сума за топлинна енергия за
процесния период е в размер на 745,83 лева. Сумите за топлинна енергия са
начислени съгласно изискванията на действащата нормативна уредба – Наредба №
16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването. Въпреки данните, че потреблението е
изчислено по максимален специфичен разход на сградата, това е закономерна
последица от обстоятелството, че не е изпълнено нормативното задължение,
установено в чл. 70, ал. 2 от Наредба № 16-334/04.2007 г., като не е осигурен
достъп до отоплителните тела и изводите за гореща вода в имота за отчитане на
потреблението. След като се установи доставянето на топлинна енергия до
процесния имот, на следващо място съдът следва да установи и дали ответникът се
е обогатил с нейното потребление.
Съгласно
разпоредбата чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия се
извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносно
предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди. Съгласно § 1, т. 33а.
от ЗЕ "Небитов клиент" е клиент, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за
небитови нужди. Ответникът е ЕТ и следователно има небитови нужди. От така
цитираните разпоредби следва, че за да са налице отношения на покупко-продажба
на топлоенергия за небитови нужди е необходимо да се сключи писмен договор /за
разликата от потребителите на топлинна енергия за битови нужди, при които
договорът за продажба на топлинна енергия е неформален/.
По делото са
представени нот. акт. за замяна на недвижим имот № 011, том I, рег. № 1027, дело № 011
от 22.02.2001 г. и нот. акт за продажба на право на строеж и ид. части от
недвижим имот № 488, том LLXVIII, нот. дело
№ 23457/1996 г. от 08.11.1996 г., от които се установява, че процесният
недвижим имот – магазин Д-1, находящ се в гр. С., ж.к. „Л.-0“, ул. „000“ е
собственост на ответника ЕТ „К.-К. К.“. С молба от 02.04.2004 г. ответникът е
поискал да му бъде открита партида при ищеца за заплащане на ползваната
топлинна енергия за процесния магазин, като му е била открита партида с аб. №
370412. Впоследствие, на 01.11.2003 г. между ответника, в качеството му на
наемодател и „Х.-Б.“ ООД, в качеството му на наемател, е сключен договор за
наем, по силата на който ответникът е предоставил на „Х.Б.“ ООД ползването на
процесния магазин за срок от 5 години. С молба от 24.11.2003 г. „Х.-Б.“ ООД е
поискал да му бъде открита партида при ищеца за заплащане на ползваната топлинна
енергия за процесния магазин, а със заявление до изп. директор на „Т. – С.“ ЕАД
е поискано и сключването на договор за продажба на топлинна енергия за
стопански нужди като е представена и декларация от ответника, с която същият е
дал своето съгласие „Х.-Б.“ ООД да бъде купувач на топлинна енергия за
процесния търговски обект. Договорът за наем на процесния магазин е прекратен с
изтичането на уговорения в него срок на 01.11.2008 г. Въпреки това от
представените от третото лице – помагач показания от главен отчет за периода
01.05.2014 г. – 30.04.2015 г. и периода 01.05.2015 г. – 30.04.2016 г., които са
подписани от представител на „Х.Б.“ ООД, се установява, че именно това
дружество е продължило ползването на процесния магазин през исковия период /в
какъвто смисъл са и възраженията на ответника в отговора на исковата молба/. Ето
защо доколкото исковият период обхваща м.04.2015 г. до
м. 04.2017 г., а за това време по
делото няма данни имотът да е бил използван именно от ответника ЕТ „К.– К. К.“,
то настоящият съдебен състав счита, че заплащане на сумата от 745,83 лева за
доставено количество топлинна енергия, не се дължи от него, тъй като той не се
е обогатил за сметка на ищеца. Поради това предявеният иск за главница за
доставена топлинна енергия следва да бъде отхвърлен.
По делото се
установи, че с договор № 004/12.02.2001 г. между третото лице „Т.С.“ ЕООД и
етажната собственост на сградата, в която се намира процесният магазин, дружеството
се е задължило да извършва услугата дялово разпределение на топлинна енергия. Договорът
е сключен за срок 3 години. Към договора е приложен протокол от 17.01.2001 г.
от общо събрание на етажната собственост, на което е взето решение за
сключването на договора, подписано и от ответната страна. Отношенията между ищцовото дружество и третото
лице-помагач относно извършването на дялово разпределение на топлинна енергия в
сградата на процесния магазин се уреждат от представения договор №У-97/02.11.2007
г. при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. Обстоятелството, че за процесния период дяловото
разпределение е извършвано от „Т.С.“ ЕООД се потвърждава и от заключението на
вещото лице по техническата експертиза.
По изложените
по-горе съображения, недължими от ответника ЕТ „К. – К. К.“ са и годишните
такси за извършваната услуга за дялово разпределение, които според заключението
на вещото лице по допусната от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна
експертиза са в общ размер от 62,58 лева. Съобразно разпоредбите на чл. 61, ал.
1 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на т. III от
договора между „Т.С.” ЕАД и „Т. С.“ ЕООД, таксите за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда –
етажна собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото
дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги на
дружествата за дялово разпределение. Както беше посочено, по делото не се
установи ответникът да е използвал процесния имот през процесния период и по
този начин да е потребявал топлинна енергия доставена от ищеца и да е ползвал
услугата за дялово разпределение. Ето защо и този иск следва да бъде отхвърлен.
Относно обективно кумулативно съединените искове с
правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 86 от ЗЗД, съдът намира следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.
Следователно предпоставките за уважаване на иска са наличие на главен дълг и
изпадане на длъжника в забава. По делото не се установи наличието на главен
дълг и поради това акцесорните искове за мораторна лихва са неоснователни и
следва да бъдат отхвърлени.
Доколкото изводите на двете съдебни инстанции съвпадат напълно, то
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
По разноските във въззивното
производство.
При този изход на въззивното производство право на разноски има само въззиваемата
страна ЕТ „К. – К. К.“, но доколкото той не е
заявил надлежно искане за присъждане на разноски, такива не следва да му бъдат
присъждани.
Мотивиран от горното, Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 69/01.04.2019 г., постановено по гр.
дело № 789/2018 г. по описа на Районен съд – Костинброд.
Решението е окончателно
и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.