№ 6255
гр. С., 21.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело
№ 20221110163205 по описа за 2022 година
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1-во
ЗЗД.
Производството е образувано по исковата молба от А. А. А. против
[*************], с която е предявен осъдителен иск за сумата от 1098,28 лв.,
представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит №
420318/04.06.2021 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда - 21.11.2022 г. до окончателно заплащане на задължението.
В исковата молба ищецът твърди, че на 04.06.2021 г. сключил с ответника
договор за потребителски кредит № 420318 за сумата от 1500,00 лева, за срок от 6
месеца, при ГЛП в размер на 40,54 % и ГПР 49,00 %. Поддържа, че в процесния
договор било уговорено обезпечение – поръчителство на две физически лица или
банкова гаранция в размер на сбора на дължимата главница и лихва за ползване на
кредита, със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички
задължения по договора. Твърди, че поради непредставяне на обезпечение, му била
начислена неустойка в размер на 876,00 лева. Поддържа още, че с 5 вноски в брой на
каса на „Изипей“ АД, погасил сумата от общо 2598,28 лева, включваща главница,
лихва и неустойка. Смята обаче, че процесния договор е нищожен, тъй като не е
спазена предвидената в закона форма – не са спазени изискванията на ЗЕДЕУУ, поради
липса на съществен елемент от съдържанието му, а именно – ГПР, който бил посочен
като процент, без основните данни, послужили за неговото изчисляване. Поддържа се
становище, че процесния договор противоречи на добрите нрави, тъй като е налице
1
изначална невъзможност потребителя да осигури предвидените обезпечения. Навеждат
се и доводи за неравноправност на клаузата за неустойка и възнаградитлелна лихва. По
изложените в исковата молба доводи и съображения, ищецът обуславя правния интерес
от предявения иск. Претендира и направените в хода на производството разноски.
В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът не оспорва
твърденията на ищеца относно сключване на процесния договор. Оспорват изложените
в исковата молба твърдения за нищожност на договора. Поддържа се становище, че
договорът е сключен съгласно ЗЕДЕП /действал към датата на сключване/. Сочи се, че
възнаградителната лихва е в съответствие с установеното в разпоредбата на чл.19, ал.4
ЗПК. Поддържа се становище, че неустойката не е разход по кредита, който следва да
се включи в ГПР, а по своята същност е обезщетение за неизпълнение. Оспорват се
твърденията на ищеца за нищожност на предвидената в договора неустойка поради
нарушаване на добрите нрави и прекомерност с доводи, че същата е индивидуално
договорена между страните и е предвидена не като част от ползването на паричния
заем, а като неизпълнение на задължението за обезпечаване на същия. По изложените в
отговора доводи и съображение, ответникът моли за отхвърляне на предявения иск и
присъждане на сторените по производството разноски, вкл. адвокатско
възнаграждение.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
По делото не е спорно, а това се установява и от представения по делото
договор, че на 04.06.2021 г. страните са сключили договор за потребителски кредит №
420318, въз основа на който на ищеца е предоставен кредит в размер на 1500 лв., със
срок на погасяване до 04.12.2021 г., размер на погасителна вноска с одобрено
обезпечение 280,38 лв., размер на вноска без одобрено обезпечение 426,38 лв., платим
на 6 погасителни вноски, с уговорена годишна лихва 40,54 %, ГПР 49,00 % и общо
задължение 1682,28 лева. Съгласно чл.5 от договора страните са уговорили, че в срок
до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита,
кредитополучателят е длъжен да учреди обезпечение – банкова гаранция в размер на
сбора на дължимата главница и лихва за ползване на кредита, със срок на валидност от
30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения по договора; или
поръчителство на две физически лица, които следва да отговарят на следните условия:
да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500 лв., да бъдат лица над 20
годишна възраст, да работят по безсрочен трудов договор, да имат не по-малко от 5
години трудов и осигурителен стаж, да не са кредитополучатели или поръчители по
друг договор за кредит, включително и такъв с кредитодателя, да нямат неплатени
осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други кредитни или
финансови институции или ако има – кредитната история на поръчителя в ЦКР към
2
БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Дни в просрочие 0-30“.
По делото са представени и всички приложения към договора за заем –
погасителен план, индивидуалния условия по договора (Приложение № 1),
Приложение № 2 за промоционални условия, Условия за ползване на пакет
„Преференциално (ВИП) обслужване“ (Приложение № 3) и общи условия към
договора за потребителски кредит.
По делото са приложени разписки за платени суми от ищеца в полза на
ответното дружество.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът кредитира като обективно, обосновано и компетентно дадено. Видно от
същото е, че от извършената проверка в счетоводството на ответника и представените
документи, вещото лице е установило, че общо платените по процесния договор от
ищеца суми възлизат на 2598,28 лева. С тази сума са погасени задължения, както
следва: главница – 1500,00 лева, редовна лихва – 182,28 лева, неустойка – 827,96 лева и
законна лихва – 88,04 лева. Вещото лице е дало заключение, че вземайки предвид
всички дължими суми по процесния договор – главница, годишна лихва за ползване на
кредита, начислената неустойка и срока от 6 месечни погасителни вноски, годишния
процент на разходите, изчислен съгласно посочената в Приложение 1 на ЗПК по
договор № 420318/04.06.2021 г., възлиза на 612,17 %.
Други относими и допустими доказателства не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
С доклада по делото, обявен за окончателен в първото по делото открито
съдебно заседание, без възражения от страните, съдът е обявил за безспорно и
ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че на 04.06.2021 г. страните са сключили
договор за потребителски кредит № 420318, по силата на който ответникът е
предоставил на ищеца заем в размер на 1500,00 лева.
Между страните не се спори също, че кредитодателят – настоящ ответник е
небанкова институция по смисъла на чл.3 ЗКИ и има право да отпуска кредити със
средства, което не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла
на чл.9 ал.3 ЗПК и на кредитор съгласно чл.9 ал.4 ЗПК. Сключеният договор за
паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3
3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от
т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Както бе посочено по-горе, клаузата на чл.5 от договора възлага в тежест на
ищеца в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по
кредита, кредитополучателят да представи на кредитодателя едно от следните
обезпечения: едно или две физически лица – поръчители, които да отговарят на
посочените в договора условия за платежоспособност или банкова гаранция в размер
на сбора на дължимата главница и лихва за ползване на кредита, със срок на валидност
от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения по договора.
Прочитът на посочената клауза налага разбирането, че по своето същество тя
представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на
практика не предоставя избор за потребителя дали да предостави обезпечение и какво
да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за
потребителя са на практика неосъществими за него, като не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури едно или две физически лица-
поръчители, които да отговарят на посочените многобройни изисквания, или
банкова гаранция за два пъти дължимата сума по кредита. Поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати.
Същевременно, кредиторът не включва т.нар.
от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР,
като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК.
В подкрепа на тези изводи е и обстоятелството, че самият кредитор изначално
разсрочва вземането за „неустойка” /чл.4 от Приложение № 1 към договора/.
Предходното обуславя извод, че кредиторът очаква, че длъжникът не би могъл да
покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Тази неустойка по своя характер е
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но
същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се намира в никакво
съотношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя да върне
заетата сума, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната
си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в
договора, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на
търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се
4
явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и
печалбата на заемодателя.
Следва да се отбележи още, че изискване на обезпечение на задължение с
поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на определени
изисквания създаващи значителни затруднения за изпълнението им, противоречи на
принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на
неустойката от договора. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща
печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за неустойка от договора
въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От
една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на
кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите
от неизпълнението тъй като е почти съизмерима с предоставената сума по кредита. По
този начин заобикаля и ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне ГПР.
В допълнение на горните аргументи за нищожност на неустойката, за
неизпълнение на договорно задължение съдът намира за необходимо да посочи, че
добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по смисъла на чл.143 ЗЗП
е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана с
оглед правните й последици – постигане на значително неравновесие между правата на
търговеца и на потребителя. /в този смисъл е решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по
т.д. № 1777/2015 г., I т.о. на ВКС/. Тази несъразмерност е значителна, когато е налице
съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща
до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да
упражнят своите права за защита по договора. В конкретния случай, от начина по
който е уредено задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на
поръчители, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със
значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, това задължение не е
определено от кредитора, като предварително условие за сключване на договора, в
какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията към поръчителя са
многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения
тридневен срок информация. Изискванията свързани с кредитната история на
поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити също е свързано със
затруднения.
Съдът намира, че дори само поради тези особености на договора, клаузата за
неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я
прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД /в
този смисъл Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК/.
Отделно от предходното, съдът намира, че главното задължение на заемателя по
договора за заем е да върне заетата сума, а не даването на обезпечение. Поставя се
обаче въпроса какви са вредите, които биха настъпили за кредитора при неизпълнение
5
на задължението за даване на обезпечение на заемателя и адекватна ли е уговорената
неустойка да обезщети очакваните от неизпълнение вреди, при наличие и на
доброволно изпълнение по договора за заем. Очевидно е, че вредите при липса на
обезпечение биха се изразили в затруднения за кредитора да събере вземанията си
доброволно и разходи за принудителното им събиране, в това число воденето на
съдебни дела и разноски в изпълнително производство. Съдът намира, че уговорената
парична неустойка, няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото
време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране. Напротив,
начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и естествено води до
затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при
евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод, че целта на
неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне на закона.
Следва да се отбележи още, че съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК в
редакцията й към момента на сключване на процесния договор, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Ал.4 на
същата разпоредба въвежда ограничение по отношение на максималния размер на
ГПР, който може да бъде прилаган при договорите за потребителски кредит, а именно
не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Клаузи, с които се определя ГПР в по-висок размер от посочения са
нищожни. В конкретния случай, видно от заключението на вещото лице, което не е
оспорено от страните и е прието за обективно и компетентно дадено е, че вземайки
предвид всички дължими суми по процесния договор – главница, годишна лихва за
ползване на кредита, начислената неустойка и срока от 6 месечни погасителни вноски,
годишния процент на разходите, изчислен съгласно посочената в Приложение 1 на
ЗПК по договор № 420318/04.06.2021 г., възлиза на 612,17 %.
По гореизложените съображения относно недействителност на клаузи от
договора и като взе предвид заключението на съдебно-счетоводната експертиза, от
което се установява, че ищецът е заплатил на ответника сумата от 2598,28 лева, с която
е погасено задължение за неустойка в размер на 827,96 лева и лихви в размер на 270,32
лева, настоящият съд приема, че сумата от 1098,28 лева, заплатена от ищеца за
погасяване на задължения по процесния договор, е недължимо платена - престирана
при начална липса на основание.
С оглед предходното, предявеният осъдителен иск е основателен и доказан в
предявения размер. Върху сумата се дължи и законна лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 21.11.2022 г. до окончателното изплащане.
6
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноски има
ищецът. В представения по делото списък на разноските по чл.80 ГПК ищецът
претендира платена държавна такса и депозит за вещо лице в общ размер на 350,00
лева. Видно от списъка и приложения по делото договор за правна защита и съдействие
е, че адвокатското възнаграждение е безплатно – при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА. С
оглед предходното, съдът като взе предвид, че делото не е от фактическа и правна
сложност и е приключило само в едно открито съдебно заседание, на основание чл.38,
ал.2 ЗА, вр.чл.7, ал.1, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения определя адвокатско възнаграждение на процесуалния
представител на ищеца в минимален размер от 409,83 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД [*************], ЕИК
[*************], със седалище и адрес на управление: [*************] да заплати на
А. А. А., ЕГН ********** сумата от 1098,28 лева, представляваща недължимо платена
сума по сключен между страните договор за потребителски кредит №
420318/04.06.2021 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда - 21.11.2022 г. до окончателно заплащане на задължението.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК [*************], ЕИК
[*************], със седалище и адрес на управление: [*************] да заплати на
А. А. А., ЕГН ********** сумата от общо 350,00 лева, представляваща направени
разноски по производството.
ОСЪЖДА [*************], ЕИК [*************], със седалище и адрес на
управление: [*************] да заплати на адвокат И. П. Н., член на Адвокатска
колегия – гр.С., с адрес на кантора: гр.С., [*************], на основание чл.38, ал.2,
вр.ал.1, т.2 ЗА, сумата от 409,83 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие на ищеца по производството.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7