М О
Т И В И към присъдата по н.о.х.д. №
176/2010 г. на РОС.
Русенската
окръжна прокуратура е обвинила лицата в престъпленията както следва:
М.К.Я. в това, че
на
8.02.1999 г. в гр. Р., в съизвършителство с Х.Н.К., И.
Х. Я., Н.П.Я., А.И.С., П.И.С., А. И.С., Б.И.С., Р.П.Я. и Й.Х. Ж. отвлекли и
противозаконно лишили от свобода Н.И.С., като деянието било извършено от повече
от две лица – престъпление по чл. 142 ал. 2 т. 2 вр.
ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2 от НК, чл. 2 ал. 2 от НК и чл.
55 ал. 1 т. 1 от НК и
на 8.02.1999 г. в гр. Р., в съизвършителство с Х.Н.К., И. Х. Я., Н.П.Я., А.И.С., П.И.С.,
А. И.С., Б.И.С., Р.П.Я. и Й.Х. Ж. влезли в чуждо жилище – собственост на И.И.С.,
като употребили за това сила и деянието било извършено от повече от две лица –
престъпление по чл. 170 ал. 2 пр. 1 и 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2 вр. чл. 2 ал. 2 от НК и чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК;
Х.Н.К. в това, че
на
8.02.1999 г. в гр. Р., в съизвършителство с М.К.Я., И.
Х. Я., Н.П.Я., А.И.С., П.И.С., А. И.С., Б.И.С., Р.П.Я. и Й.Х. Ж. отвлекли и
противозаконно лишили от свобода Н.И.С., като деянието било извършено от повече
от две лица – престъпление по чл. 142 ал. 2 т. 2 вр.
ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2 от НК, чл. 2 ал. 2 от НК и чл.
55 ал. 1 т. 1 от НК и
на 8.02.1999 г. в гр. Р. в съизвършителство с М.К.Я., И. Х. Я., Н.П.Я., А.И.С., П.И.С.,
А. И.С., Б.И.С., Р.П.Я. и Й.Х. Ж. влезли в чуждо жилище – собственост на И.И.С.,
като употребили за това сила и деянието било извършено от повече от две лица –
престъпление по чл. 170 ал. 2 пр. 1 и 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20 ал 2 вр. чл. 2 ал. 2 от НК и чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК;
А.И.С. в това, че
на
8.02.1999 г. в гр. Р., в съизвършителство с М.К.Я., Х.Н.К.,
И.Х.Я., Н.П.Я., П.И.С., А. И.С., Б.И.С., Р.П.Я. и Й.Х. Ж. отвлекли и противозаконно
лишили от свобода Н.И.С., като деянието било извършено от повече от две лица –
престъпление по чл. 142 ал. 2 т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2 от НК, чл. 2 ал. 2 от НК и чл. 55 ал. 1 т.
1 от НК
на 8.02.1999 г. в гр. Р. в съизвършителство с М.К.Я., Х. Н. К., И. Х. Я., Н.П.Я., П.И.С.,
А. И.С., Б.И.С., Р.П.Я. и Й.Х. Ж. влезли в чуждо жилище – собственост на И.И.С.,
като употребили за това сила и деянието било извършено от повече от две лица –
престъпление по чл. 170 ал. 2 пр. 1 и 3 вр. чл. 20
ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 2
ал. 2 от НК и чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК;
П.И.С. в това, че
на 8.02.1999 г. в
гр. Р. в съизвършителство с М.К.Я., Х.Н.К., И. Х. Я.,
Н.П.Я., А.И.С., А. И.С., Б.И.С., Р.П.Я.
и Й.Х. Желязков отвлекли и противозаконно лишили от свобода Н.И.С., като
деянието било извършено от повече от две лица престъпление по чл. 142 ал. 2 т.
2 вр. ал. 1 вр. чл. 20 ал.
2 от НК, чл. 2 ал. 2 от НК и чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК
на 8.02.1999 г. в гр. Р., в съизвършителство с М.К.Я., Х.Н.К., И. Х. Я., Н.П.Я., А.И.С.,
А. И.С., Б.И.С., Р.П.Я. и Й.Х. Ж. влезли в чуждо жилище – собственост на И.И.С.,
като употребили за това сила и деянието било извършено от повече от две лица –
престъпление по чл. 170 ал. 2 пр. 1 и 3 вр. чл.20 ал.
2 вр. ал. 1 вр. чл. 2 ал. 2
от НК и чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК
Б.И.С. в това, че
на 8.02.1999 г. в
гр. Р., в съизвършителство с М.К.Я., Х.Н.К., И. Х. Я.,
Н.П.Я., А.И.С., А. И.С., П.И.С., Р.П.Я.
и Й.Х. Ж. отвлекли и противозаконно лишили от свобода Н.И.С., като деянието
било извършено от повече от две лица – престъпление по чл. 142 ал. 2 т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2 от НК,
чл. 2 ал. 2 от НК и чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК
на
8.02.1999 г. в гр. Р., в съизвършителство с М.К.Я., Х.Н.К.,
И. Х. Я., Н.П.Я., А.И.С., А. И.С., П.И.С., Р.П.Я. и Й.Х. Ж. влезли в чуждо
жилище – собственост на И.И.С., като употребили за това сила и деянието било
извършено от повече от две лица – престъпление по чл. 170 ал. 2 пр. 1 и 3 вр. чл. 20 ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 2 ал. 2 от НК и чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК.
Наказателното
производство в съдебната му фаза по внесеното със същия обвинителен акт
аналогично обвинение против подсъдимия Н.П.Я.
е спряно на по реда на чл. 290 вр. чл. 26 от НПК.
В
съдебно заседание обвиненията се поддържат както са внесени.
Становищата
на всеки от подсъдимите и защитниците им са, че обвиненията не са доказани от
фактическа и правна страна.
След
като прецени и обсъди материалите по делото и доводите на страните съдът прие
следното:
От
фактическа страна:
Подсъдимата М.К.Я. е род. на *** ***, българска гражданка, с основно
образование, разведена, без постоянна месторабота. Осъждана е многократно за
тежки умишлени престъпления.
Подсъдимият Х.Н.К.
е род. на *** ***, български гражданин, с основно образование, разведен, неосъждан, без постоянна месторабота.
Подсъдимият А.И.С.
е род. на *** *** Т., български гражданин, с начално образование, женен, без
постоянна месторабота. Многократно осъждан за тежки умишлени престъпления, вкл.
против собствеността и незаконно преминаване на границата.
Подсъдимият П.И.С.
е род. на *** ***. Т., български гражданин, с основно образование, женен, неосъждан, не работи.
Подсъдимият Б.И.С.
е род. на *** ***. Т., българска гражданка, с основно образование, омъжена, неосъждана - реабилитирана, не работи.
Подсъдимите
от една страна, както и пострадалите Н. И. С., И. И. С. /неин баща/ И. И. С.,
Г. С./ негова съпруга/ и В. Х. от друга принадлежали към ромските етнически
среди. Подсъдимата М.Я. е майка на св. Р. П. Я. и подсъдимия Н. П. Я. и по
съребрена линия и сватовство с останалите подсъдими. Пострадалата Н. И. С. е
дъщеря на св. И. И. С., свидетелите И.С. и Г.С. са съответно син и снаха на С.,
а св. В.Х. – също роднина по съребрена линия.
От 1997 г. свидетелите Н.И.С. и
Р.П.Я. живели на съпружески начала без сключен законен брак. Събирането им било
предшествувано и осъществено по обичаен за ромите
начин – чрез споразумение и след заплащане на парична сума за момичето от
майката на момчето. От връзката си имали дете, което не било припознато от св. Я..
Живели в жилището на бащата на Н. И. С. – св. И.И.С. ***, след това по
настояване на майката на св. Р. П. Я.- подсъдимата М.К.Я. - в жилището на
последната в гр. С. През 1998
г., след възникване на спор между семействата св. Н. С.
отново се прибрала при баща си в гр. Р., ул. „***. Подсъдимата Я. не била
доволна, че „снахата”, за която заплатила, живее в семейството на баща си и се
грижи за него, а не за това на подсъдимата.
През нощта на седми срещу осми февруари 1998 г. по инициатива на подс. К. подсъдимите, както и лицата А.
И.С., и Й.Х. Ж. /починали в хода на досъдебното
производство/ и И. Х. Я. /производството против нея
прекратено поради изтекла погасителна давност/, като и свид.
Р.П.Я.,***. По силата на оформилото се общо се решение да вземат обратно „снахата” на подс. Я. – пострадалата С. ***. За пътуването наели срещу
заплащане управлявания от св. Н. З. А. микробус. Около 4 часа през нощта на
8.02.1998 г. пристигнали при жилището на
св. И. С. ***. А. паркирал микробуса настрани от жилището.
Подсъдимите,
заедно с лицата и А. С. и Й. Ж.,
въоръжени с брадва, нож и колове успели да разбият вратата на жилището на св.
И. С. и проникнали в него. Преди това развили предпазния бушон, за да прекъснат
енергоснабдяването, респ. осветлението в жилището. След влизането в жилището се
нахвърлили върху намиращите се вътре и спящи св. И. И. с., сина му И.С. и
съпругата му Г.С. и роднината им В.Х.. На всички тези лица, както и на
пострадалата Н. И. С. нанесли побой с юмруци, а на св. С. причинили и прободно порезни рани, вкл.
проникваща такава в областта на сърцето, незасегнали
вътрешните му органи. След това, въпреки съпротивата й, извели от жилището и
отвели със себе си пострадалата Н. С.. Вкарали С. насила в микробуса и си
тръгнали за С. Скоро след тръгването констатирали, че оставили сина на М. Я. –
подсъдимия Н.Я. в жилището на С.. Върнали се и го взели със себе си. Междувременно
Св. Х. по молба на С. бил уведомил полицията. Подсъдимите с групата както се
посочи тръгнали с микробуса в посока В. Там били спрени от полицейски патрул и
след извършена рутинна проверка за документи за самоличност, а непосредствено
след това и получен сигнал за процесните действия на
подсъдимите всички били задържани и отведени в съответното полицейско
управление. При спирането на микробуса с подсъдимите пострадалата викала за
помощ, но тъй като го правела на цигански език, думите й не били разбрани от
полицаите и св. А..
В
резултат на побоя на свидетелите И. и Н. С. били причинени многобройни повърхностни
наранявания – кръвонасядания и охлузвания по главата
и тялото, а на С. и прободно порезни
рани, вкл. в сърдечната област, причинили им болка и страдание без разстройство
на здравето.
Тази
фактическа обстановка се установовява по несъмнен и
категоричен начин въз основа на анализа
на гласните, писмени и от експертен порядък доказателства по делото –
показанията на свид. посочени в хода на изложението
дадени в съдебно заседание, както и приобщените им такива от досъдебното производство по реда на чл. 281 ал. 1 т. 2 пр.
2 от НПК, както и макар и пестеливите такива на св. Е. и Б., обясненията на
подсъдимите, дадени в хода на съдебното следствие, протоколите за изземване и
доброволно предаване на листи 285, 291 и 14 папка 2, л. 16 п. 1, протоколи за сдебномедицински освидетелствувания,
свидетелства за съдимост, автобиографии, декларации за семейно и материално
положение и съдебномедицинските експертизи по делото.
Така
свидетелите Н., И. и И. С., Г.С., В.Х. напълно непротиворечиво
и въз основа на техни лични възприятия установяват горните факти и
обстоятелства. Техните показания напълно се подкрепят от неоспорените
съдебномедицински експертизи, установяващи многобройни натъртвания и
охлузвания, както и прободно порезни
разни по тялото на Н. и И. Савови. Подкрепят се и от
показанията на св. А. и обясненията на подсъдимите в частите им, че
действително процесното посещение на подсъдимите и
останалите лица в дома на С. в необичайните часове между късната нощ и ранното
утро е извършено, както и от тези на свид. Е. и Б. –
полицейски служители, които в съдебно заседание са забравили всичко за случая,
но първият със знанието и без противопоставянето на втория е подал рапорт, имащ
значение за инициирането на процесното наказателно
производство. Св. А. изнася, че не е знаел истинската причина за посещението на
групата с подсъдимите в Р. Подсъдимите, по типичен за процесния
тип лица и събития начин и видимо съгласуван начин, твърдят, че макар и в
необичаен час и без покана, но са влезли в жилището на пострадалите със
съгласието и без противопоставянето на пострадалите, че не са нападали и
малтретирали никого, че пострадалата Н. И. С. тръгнала с тях доброволно, както
и че поначало тръгването за Р. било в резултат на обаждане на Н. С. по телефона
адресирано до св. Р.Я. да отиде и да я вземе. Защитната теза се свежда до
признаване на безспорните и сами по себе си ненаказуеми действия – посещението
в дома на С. и по-късното задържане и отвеждане в полицията на подсъдимите заедно с пострадалата, а
отричане, дори и да е нелогично, на визиращите инкриминираните съставомерни действия факти и обстоятелства, специално
упражненото насилие, вкл. и нанесен побой при влизането в чуждото жилище и
отвеждането на пострадалата против волята й. Тези твърдения напълно се
опровергават както от останалите доказателства по делото, включително и такива,
чиято достоверност не може да бъде оборена, тъй като визират обстоятелства от
обективен порядък, така и от противоречия вътре в самите обяснения на
подсъдимите. Така многобройните следи от побой и нараняване с нож по телата на свиделите Н. и баща и И. С.,
установени от неоспорените заключения на
съдебномедицинските експертизи, при безспорния факт, че друго посещение в
инкриминираното време тези лица не са имали и са били освидетелствувани
веднага след случая, очевидно опровергават обясненията на подсъдимите по
същественото обстоятелство доброволно ли са влезли и употребили ли са насилие. Наред
с това очевидно напълно недостоверно е пострадалата Н.С. да е тръгнала по своя
инициатива и желание и без съпротива с подсъдимите от дома на родителите си, а
да остави там невръстното си дете, както безспорно се установява от всички
гласни доказателства по делото. Очевидно несъстоятелна е и тезата поначало за
среднощни срещи и раздели между двете семейства, протичащи светкавично, а с
трайни и съществени последици и всичко това доброволно и в реда на нещата, без
каквито и да било конфликти и посегателство върху личните права на посетените
роднини. Впрочем и в показанията на подс. Х.К., при
формалното и очевидно обслужващо защитна теза отричане на вменените
съставомерни действия, се съдържа същевременно
изричното изявление, че в съответствие с ромските обичаи личните чувства и
желание, вкл. съгласие или не на момичето /или момчето/ е без значение за
взелите някакво решение техни роднини и последното се изпълнява без оглед
съгласието на младите. Очевидно недостоверни са твърденията на подсъдимите, че пълнолетната
св. Н.С., задомена в С. при сина на подс. Я., била насила отведена от баща си и това станало в
присъствието на извиканите заради възникналия скандал полицейски служители, пред които тя заявила,
че не желае да напусне съпруга и дома си. Несъстоятелно е да се приеме за
достоверно, че със санкцията на полицейски служители пълнолетно, физически и психически здраво
лице да бъде транспортирано и въдворявано другаде против изрично заявената му
воля. Очевиден е стремежът на подсъдимите да преиначат изцяло както
предисторията, така и същината на конкретно стореното от тях. При тази
предпоставка недостоверно е твърдението на св. Р.Я., че получил вест от Н. С. ***
и да я вземе. При това показанията на свидетеля, че телефонното обаждане било
осъществено с трето лице и за него му било казано от негова съседка /която при
това вече е починала и не може да се извърши проверка на твърдението/
противоречат на обясненията вкл. на неговата майка подс.
М. Я., че обаждането от Н.С. било прието лично, а не по твърдяния
от сина й Р.Я. начин – чрез незнайна, вече починала съседка. Напротив,
достоверни са показанията на св. Н. С., че не е отправяла такива покани и не е
инициирала, нито очаквала посещението през нощта на 8.02.1998 г., а е била
отвлечена от Р. против волята си. В същата оборваща твърденията на подсъдимите
насока са и показанията на св. А., дадени на досъдебното
производство /четени по реда на чл. 281 ал. 1 т. 2 пр. 2 от НПК в съдебно
заседание/, че подсъдимите му казали, че отиват за Р. за „да правят мешере”, което ноторно означава
раздаване на правосъдие по ромския обичай. По-различните му показания по това
обстоятелство в съдебно заседание, а именно, че според наелия го син на Я.
отивали в Р. за да си вземе жената на плоскостта на действително осъщественото
отвличане на св. С. по същество не противоречи на тези първоначални показания,
а различния смислов нюанс при това представяне на фактите се обяснява с
притеснението на свидетеля от присъствието на подсъдимите при разпита му в
съдебно заседание, за разлика от разпита му пред разследващия полицай, както и
с нормалното му притеснение да не си създаде неприятности като се има предвид,
че всъщност е бил част от групата.
Поддържаната от подсъдимите защитна
теза е в противоречие и със заявения от подсъдимата Я., която е очевиден
инициатор и предводител на действията на подсъдимите, че „е платила за св. Н.С.” - да живее и се грижи при нейното /на
подсъдимата Я./ семейство, а не при родителите си и да се грижи за майка си.
Очевидно недостоверно е и твърдението на подсъдимия К., който е с постоянно
местоживеене в южната част на страната – с. С., Ч. общ., че случайно се е
появил в гр. С. при бившата му съпруга – подсъдимата Я. точно вечерта, в която
под ръководството на последната била сформирана процесната
група и проведена процесната „акция”.
Версията
на подсъдимите относно причината за посещението в дома на Савови и естеството
на действията е очевидно недостоверна и като се има предвид, че са били
въоръжени най-малко с иззетите от тях брадва и нож, което не се прави при
посещение на добра воля. Освен противоречаща на доказателствата по делото
смехотворна е също поддържаната от подсъдимите теза, че вратите и прозорците в
жилището на И.С. били счупени от самия него и роднините му след като „гостите”
от С. си тръгнали – като си тръгнали след мирното посещение чули, че домакините
се карали и чупели прозорците си.
При гореизложената фактическа установеност
съдът стигна до следните
ПРАВНИ
ИЗВОДИ:
Подсъдимата
М.К.Я. е пълнолетно и вменяемо, следователно наказателноотговорно
лице.
По описания начин на 8.02.1999 г. в
гр. Р. тя извършила без законно основание и правомощия насилствени действия,
довели до промяна на местонахождението на пострадалата Н. Симеонова без
желанието и въпреки обективираното несъгласие на
последната и насочени към ограничаване на правото на С. на самостоятелно
придвижване и избор на местоживеене. Тези действия визират обективния признак
на престъплението по чл. 142 ал. 1 от НК /в ред. ДВ бр. 62/97 г. вр. чл. 2 ал. 2/ „отвличане с цел противозаконно лишаване
от свобода”. Гореизложените обстоятелства относно предисторията на тези
действия, ромските обичаи по събирането и разделянето на младите „семейства” и
вижданията им по начина на осъществяването на „правата” на родителите и
сватовете, а също и правораздаването чрез „мешере” са
без значение за съставомерността на деянието, тъй
като при действуващата в страната материалноправна
уредба необходимото и достатъчно условие за ангажиране на отговорността е
осъществяването на съставомерните признаци от дееца.
Тези обстоятелства имат значение само за определяне на тежестта на санкцията с
оглед по-примитивните и тангиращи с цивилизационните манталитет и маниери на представителите на
ромските малцинства, като предпоставят занижена такава, тъй като до голяма
степен тонират съзнанието на всеки от подсъдимите за
обществената опастност на извършваното. Процесното
деяние е осъществено при непосредственото участие на Х.Н.К., И. Х. Я., Н.П.Я., А.И.С.,
П.И.С., А. И.С., Б.И.С., Р.П.Я. и Й.Х. Ж. Тъй като деянието е извършено от
повече от две лица следва да се квалифицира по чл. 142 ал. 2 т. 2 в ред. ДВ бр.
62/97 г. вр. чл. 2 ал. 2 от НК. Подсъдимата е
осъзнавала съставомерните обективни признаци и е действувала виновно, при пряк умисъл, тъй като е
предвиждала настъпването на общественоопасния
резултат от деянието и се е стремила към това. Както се изложи мотивите за
деянието и занижените морални и правни критерии на база обичаите на общността й
в случая имат значение при отмерване тежестта на санкцията, но не изключват, а
напротив, подкрепят констатацията, че субективнопсихическото
отношение на подсъдимата към осъществяваното от нея деяние обхваща изцяло закоустановените критерии за вина във формата на пряк
умисъл. Ето защо съдът прие за
установено по несъмнен и категоричен начин и призна подсъдимата за виновна по
обвинението в престъпление по чл. 142
ал. 2 т. 2 вр. ал. 1 вр.
чл. 20 ал. 2 от НК в ред. ДВ бр. 62/97 г. вр. чл. 2
ал. 2 от НК.
При ИНДИВИДУАЛИЗАЦИЯТА на наказанието
на подсъдимата за това престъпление съдът съобрази като
отегчаващи
отговорността й обстоятелства миналите й осъждания и това че не упражнява
общественополезен труд, а като
смекчаващи
- коренящите се в малцинствената й принадлежност занижени и преиначени критерии
за законност и съобразяване с чуждите права, очевидно обективно възникналите
неразбории със семейството на пострадалата С. и като изключително смекчаващо
отговорността обстоятелство изтеклия изключително дълъг период от
осъществяването на престъплението – повече от 10 години. При тези предпоставки
прие,
че и най-ниския предвиден в закона размер на наказанието би билр
несъразмерно тежък и несъответствуващ на критерия за справедливост във връзка с
критерия за разумен срок на наказателното преследване и
на
основание чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК определи наказанието на подсъдимата в размер
под законоустановения минимум, а именно една година и шест месеца лишаване от
свобода.
По
описания начин на 8.02.1999 г. в гр. Р., в съизвършителство
с Х.Н.К., И. Х. Я., Н.П.Я., А.И.С., П.И.С., А. И.С., Б.И.С., Р.П.Я. и Й.Х. Ж.
подсъдимата влезла в чуждо жилище – собственост на И.И.С..
Влизането било извършено с употреба на сила и деянието извършено от повече от
две лица. Изложи се, че мотивите на извършителите и предпоставящиите
процесните престъпления занижени морални и законови
критерии на плоскостта на типични за малцинствената им принадлежност обичаи и мироглед са от значение само за определяне на
размера на наказанието, но са без значение за съставомерността
на деянието след като деецът е консумирал изцяло всички законоустановени съставомерни признаци. Деянието е извършено при осъзнаване
на обективните признаци и виновно при пряк умисъл, тъй като подсъдимата е
предвиждала и се е стремила към настъпването на съставомерните
общественоопасни последици. Ето защо съдът прие за докаазано по несъмнен и категоричен начин и призна
подсъдимата за виновна по обвинението в престъпление по чл. 170 ал. 2 пр. 1 и 3
вр. ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2
от НК.
При
ИНДИВИДУАЛИЗАЦИЯТА на наказанието на подсъдимата
за това престъпление
съдът съобрази като
отегчаващи
отговорността й обстоятелства миналите й осъждания и това че не упражнява
общественополезен труд, а като
смекчаващи
- коренящите се в малцинствената й принадлежност занижени и преиначени критерии
за законност и съобразяване с чуждите права, очевидно обективно възникналите
неразбории със семейството на пострадалата С. и като изключително смекчаващо
отговорността обстоятелство изтеклия изключително дълъг период от
осъществяването на престъплението – повече от 10 години. При тези предпоставки
прие,
че и най-ниския предвиден в закона размер на наказанието би бил несъразмерно
тежък и несъответствуващ на критерия за справедливост във връзка с критерия за
разумен срок на наказателното преследване и
на
основание чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК определи наказанието на подсъдимата в размер
под законоустановения минимум, а именно шест месеца лишаване от свобода.
На основание чл. 23 ал. 1 от НК като
общо наказание на подсъдимата следва да бъде наложено по-тежкото от двете
наказания - ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. Съгл. разпоредбите
по чл. 60 и 61 от ЗИНЗС наказанието следва да се изтърпи при първоначален строг
режим в затворническо заведение от закрит тип.
Подсъдимият
Х.Н.К. е пълнолетно и вменяемо, следователно наказателноотговорно
лице.
По описания начин на 8.02.1999 г. в
гр. Р. той извършил без законно основание и правомощия насилствени действия,
довели до промяна на местонахождението на пострадалата Н. С. без желанието и
въпреки обективираното несъгласие на последната и
насочени към ограничаване на правото на С. на самостоятелно придвижване и избор
на местоживеене. Тези действия визират обективния признак на престъплението по
чл. 142 ал. 1 от НК /в ред. ДВ бр. 62/97 г. вр. чл. 2
ал. 2/ „отвличане с цел противозаконно лишаване от свобода”. Гореизложените
обстоятелства относно предисторията на тези действия, ромските обичаи по
събирането и разделянето на младите „семейства” и вижданията им по начина на
осъществяването на „правата” на родителите и сватовете, а също и
правораздаването чрез „мешере” са без значение за съставомерността на деянието, тъй като при действуващата в страната материалноправна
уредба необходимото и достатъчно условие за ангажиране на отговорността е
осъществяването на съставомерните признаци от дееца.
Тези обстоятелства имат значение само за определяне на тежестта на санкцията с
оглед по-примитивните и тангиращи с цивилизационните манталитет и маниери на представителите на
ромските малцинства, като предпоставят занижена такава, тъй като до голяма
степен тонират съзнанието на всеки от подсъдимите за
обществената опастност на извършваното. Процесното
деяние е осъществено при непосредственото участие на М.К.Я., И. Х. Я., Н.П.Я., А.И.С.,
П.И.С., А. И.С., Б.И.С., Р.П.Я. и Й.Х. Ж. Тъй като деянието е извършено от
повече от две лица следва да се квалифицира по чл. 142 ал. 2 т. 2 в ред. ДВ бр.
62/97 г. вр. чл. 2 ал. 2 от НК. Подсъдимият е
осъзнавал съставомерните обективни признаци и е действувал виновно, при пряк умисъл, тъй като е предвиждал
настъпването на общественоопасния резултат от
деянието и се е стремил към това. Както се изложи мотивите за деянието и
занижените морални и правни критерии на база обичаите на общността й в случая
имат значение при отмерване тежестта на санкцията, но не изключват, а напротив,
подкрепят констатацията, че субективнопсихическото
отношение на подсъдимия към осъществяваното от него деяние изчерпва закоустановените критерии за вина във формата на пряк
умисъл. Ето защо съдът прие за
установено по несъмнен и категоричен начин и призна подсъдимия К. за виновен по
обвинението в престъпление по чл. 142
ал. 2 т. 2 вр. ал. 1 вр.
чл. 20 ал. 2 от НК в ред. ДВ бр. 62/97 г. вр. чл. 2
ал. 2 от НК.
При ИНДИВИДУАЛИЗАЦИЯТА на наказанието
на подсъдимия за това престъпление съдът съобрази като
отегчаващо
отговорността му обстоятелства, че не упражнява общественополезен труд, а като
смекчаващи
- коренящите се в малцинствената му принадлежност занижени и преиначени
критерии за законност и съобразяване с чуждите права, лидерската роля на подс. Я. и като изключително смекчаващо отговорността
обстоятелство изтеклия изключително дълъг период от осъществяването на
престъплението – повече от 10 години. При тези предпоставки
прие,
че и най-ниския предвиден в закона размер на наказанието би бил несъразмерно
тежък и несъответствуващ на критерия за справедливост във връзка с критерия за
разумен срок на наказателното преследване и
на
основание чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК определи наказанието на подсъдимия в размер
под законоустановения минимум, а именно една година и шест месеца лишаване от
свобода.
По
описания начин на 8.02.1999 г. в гр. Р., в съизвършителство
с М.К.Я., И. Х. Я., Н.П.Я., А.И.С., П.И.С., А. И.С., Б.И.С., Р.П.Я. и Й.Х. Ж.
подсъдимият влязъл в чуждо жилище – собственост на И.И.С.. Влизането било
извършено с употреба на сила и деянието извършено от повече от две лица. Изложи
се, че мотивите на извършителите и предпоставящиите процесните престъпления занижени морални и законови
критерии на плоскостта на типични за малцинствената им принадлежност обичаи
и мироглед са от значение само за
определяне на размера на наказанието, но са без значение за съставомерността
на деянието след като деецът е консумирал изцяло всички законоустановени съставомерни признаци. Деянието е извършено при осъзнаване
на обективните признаци и виновно при пряк умисъл, тъй като подсъдимата е
предвиждала и се е стремила към настъпването на съставомерните
общественоопасни последици. Ето защо съдът прие за докаазано по несъмнен и категоричен начин и призна
подсъдимия за виновен по обвинението в престъпление по чл. 170 ал. 2 пр. 1 и 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2 от НК.
При
ИНДИВИДУАЛИЗАЦИЯТА на наказанието на подсъдимия
за това престъпление
съдът съобрази като
отегчаващо
отговорността й обстоятелство това, че не упражнява общественополезен труд, а
като
смекчаващи
- коренящите се в малцинствената му принадлежност занижени и преиначени
критерии за законност и съобразяване с чуждите права, лидерската роля на
бившата му съпруга – подс. Я. и като изключително
смекчаващо отговорността обстоятелство изтеклия изключително дълъг период от
осъществяването на престъплението – повече от 10 години. При тези предпоставки
прие,
че и най-ниския предвиден в закона размер на наказанието би бил несъразмерно
тежък и несъответствуващ на критерия за справедливост във връзка с критерия за
разумен срок на наказателното преследване и
на
основание чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК определи наказанието на подсъдимия в размер
под законоустановения минимум, а именно шест месеца лишаване от свобода.
На основание чл. 23 ал. 1 от НК като
общо наказание на подсъдимата следва да бъде наложено по-тежкото от двете
наказания - ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.
Предвид чистото съдебно минало на
подсъдимия, изтеклия дълъг период, приноса на специфичните за малцинствената му
група манталитет и мироглед, както и лидерската роля на подс.
Я. за случилото се съдът намира, че за поправянето и превъзпитанието на този
подсъдим не е наложително ефективно изтърпяване на наказанието му, поради което
отложи същото за изпитателен срок от три години при спазване на
законоустановените изисквания за поведението и контрола върху осъдения.
Подсъдимият
А.И.С. е пълнолетно и вменяемо, следователно наказателноотговорно
лице.
По описания начин на 8.02.1999 г. в
гр. Р. той извършил без законно основание и правомощия насилствени действия,
довели до промяна на местонахождението на пострадалата Н. С. без желанието и
въпреки обективираното несъгласие на последната и
насочени към ограничаване на правото на С. на самостоятелно придвижване и избор
на местоживеене. Тези действия визират обективния признак на престъплението по
чл. 142 ал. 1 от НК /в ред. ДВ бр. 62/97 г. вр. чл. 2
ал. 2/ „отвличане с цел противозаконно лишаване от свобода”. Гореизложените
обстоятелства относно предисторията на тези действия, ромските обичаи по
събирането и разделянето на младите „семейства” и вижданията им по начина на
осъществяването на „правата” на родителите и сватовете, а също и
правораздаването чрез „мешере” са без значение за съставомерността на деянието, тъй като при действуващата в страната материалноправна
уредба необходимото и достатъчно условие за ангажиране на отговорността е
осъществяването на съставомерните признаци от дееца.
Тези обстоятелства имат значение само за определяне на тежестта на санкцията с
оглед по-примитивните и тангиращи с цивилизационните манталитет и маниери на представителите на
ромските малцинства, като предпоставят занижена такава, тъй като до голяма
степен тонират съзнанието на всеки от подсъдимите за
обществената опастност на извършваното. Процесното
деяние е осъществено при непосредственото участие на М.К.Я., Х.Н.К., И. Х.Я., Н.П.Я.,
П.И.С., А. И.С., Б.И.С., Р.П.Я. и Й.Х. Ж. Тъй като деянието е извършено от
повече от две лица следва да се квалифицира по чл. 142 ал. 2 т. 2 в ред. ДВ бр.
62/97 г. вр. чл. 2 ал. 2 от НК. Подсъдимият е
осъзнавал съставомерните обективни признаци и е действувал виновно, при пряк умисъл, тъй като е предвиждал
настъпването на общественоопасния резултат от
деянието и се е стремил към това. Както се изложи мотивите за деянието и
занижените морални и правни критерии на база обичаите на общността му в случая
имат значение при отмерване тежестта на санкцията, но не изключват, а напротив,
подкрепят констатацията, че субективнопсихическото
отношение на подсъдимия към осъществяваното от него деяние обхваща изцяло закоустановените критерии за вина във формата на пряк
умисъл. Ето защо съдът прие за
установено по несъмнен и категоричен начин и призна подсъдимия за виновен по
обвинението в престъпление по чл. 142
ал. 2 т. 2 вр. ал. 1 вр.
чл. 20 ал. 2 от НК в ред. ДВ бр. 62/97 г. вр. чл. 2
ал. 2 от НК.
При ИНДИВИДУАЛИЗАЦИЯТА на наказанието
на подсъдимия С. за това престъпление съдът съобрази като
отегчаващи
отговорността му обстоятелства миналите му осъждания и това че не упражнява
общественополезен труд, а като
смекчаващи
- коренящите се в малцинствената му принадлежност занижени и преиначени
критерии за законност и съобразяване с чуждите права, инициативата и лидерската
роля на подс. Я. и като изключително смекчаващо
отговорността обстоятелство изтеклия изключително дълъг период от
осъществяването на престъплението – повече от 10 години. При тези предпоставки
прие,
че и най-ниския предвиден в закона размер на наказанието би бил несъразмерно
тежък и несъответствуващ на критерия за справедливост във връзка с критерия за
разумен срок на наказателното преследване и
на
основание чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК съдът определи наказанието на подсъдимия в
размер под законоустановения минимум, а именно една година и шест месеца лишаване
от свобода.
По
описания начин на 8.02.1999 г. в гр. Р., в съизвършителство
с М.К.Я., Х.Н.К., И. Х. Я., Н.П.Я., П.И.С., А. И.С., Б.И.С., Р.П.Я. и Й.Х. Ж.
подсъдимият влязъл в чуждо жилище – собственост на И.И.С.. Влизането било
извършено с употреба на сила и деянието извършено от повече от две лица. Изложи
се, че мотивите на извършителите и предпоставящиите процесните престъпления занижени морални и законови
критерии на плоскостта на типични за малцинствената им принадлежност обичаи
и мироглед са от значение само за
определяне на размера на наказанието, но са без значение за съставомерността
на деянието след като деецът е консумирал изцяло всички законоустановени съставомерни признаци. Деянието е извършено при осъзнаване
на обективните признаци и виновно при пряк умисъл, тъй като подсъдимият е
предвиждал и се е стремил към настъпването на съставомерните
общественоопасни последици. Ето защо съдът прие за докаазано по несъмнен и категоричен начин и призна
подсъдимия за виновен по обвинението в престъпление по чл. 170 ал. 2 пр. 1 и 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2 от НК.
При
ИНДИВИДУАЛИЗАЦИЯТА на наказанието на подсъдимия
А. С. за това
престъпление съдът съобрази като
отегчаващи
отговорността й обстоятелства миналите му осъждания и това че не упражнява
общественополезен труд, а като
смекчаващи
- коренящите се в малцинствената му принадлежност занижени и преиначени
критерии за законност и съобразяване с чуждите права, инициативата и лидерската
роля на подс. Я. и като изключително смекчаващо
отговорността обстоятелство изтеклия изключително дълъг период от
осъществяването на престъплението – повече от 10 години. При тези предпоставки
съдът
прие, че и най-ниския предвиден в закона размер на наказанието би бил
несъразмерно тежък и несъответствуващ на критерия за справедливост във връзка с
критерия за разумен срок на наказателното преследване и
на
основание чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК определи наказанието на подсъдимия в размер
под законоустановения минимум, а именно шест месеца лишаване от свобода.
На основание чл. 23 ал. 1 от НК като
общо наказание на подсъдимия следва да бъде наложено по-тежкото от двете
наказания - ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. Съгл. разпоредбите
по чл. 60 и 61 от ЗИНЗС наказанието следва да се изтърпи при първоначален строг
режим в затворническо заведение от закрит тип.
Подсъдимият
П.И.С. е пълнолетно и вменяемо, следователно наказателноотговорно
лице.
По описания начин на 8.02.1999 г. в
гр. Р. той извършил без законно основание и правомощия насилствени действия,
довели до промяна на местонахождението на пострадалата Н. С. без желанието и
въпреки обективираното несъгласие на последната и
насочени към ограничаване на правото на С. на самостоятелно придвижване и избор
на местоживеене. Тези действия визират обективния признак на престъплението по
чл. 142 ал. 1 от НК /в ред. ДВ бр. 62/97 г. вр. чл. 2
ал. 2/ „отвличане с цел противозаконно лишаване от свобода”. Гореизложените
обстоятелства относно предисторията на тези действия, ромските обичаи по
събирането и разделянето на младите „семейства” и вижданията им по начина на
осъществяването на „правата” на родителите и сватовете, а също и правораздаването
чрез „мешере” са без значение за съставомерността
на деянието, тъй като при действуващата в страната материалноправна уредба необходимото и достатъчно условие
за ангажиране на отговорността е осъществяването на съставомерните
признаци от дееца. Тези обстоятелства имат значение само за определяне на
тежестта на санкцията с оглед по-примитивните и тангиращи
с цивилизационните манталитет и маниери на
представителите на ромските малцинства, като предпоставят занижена такава, тъй
като до голяма степен тонират съзнанието на всеки от
подсъдимите за обществената опастност на извършваното. Процесното
деяние е осъществено при непосредственото участие на М.К.Я., Х.Н.К., И. Х. Я., Н.П.Я.,
А.И.С., А. И.С., Б.И.С., Р.П.Я. и Й.Х. Ж. Тъй като деянието е извършено от
повече от две лица следва да се квалифицира по чл. 142 ал. 2 т. 2 вр. ал. 1 /в ред. ДВ бр. 62/97 г./ вр.
чл. 2 ал. 2 от НК. Подсъдимият е осъзнавала съставомерните
обективни признаци и е действувал виновно, при пряк
умисъл, тъй като е предвиждал настъпването на общественоопасния
резултат от деянието и се е стремил към това. Както се изложи мотивите за
деянието и занижените морални и правни критерии на база обичаите на общността
му в случая имат значение при отмерване тежестта на санкцията, но не изключват,
а напротив, подкрепят констатацията, че субективнопсихическото
отношение на подсъдимия към осъществяваното от него деяние обхваща изцяло закоустановените критерии за вина във формата на пряк
умисъл. Ето защо съдът прие за
установено по несъмнен и категоричен начин и призна подсъдимия за виновен по
обвинението в престъпление по чл. 142
ал. 2 т. 2 вр. ал. 1 вр.
чл. 20 ал. 2 от НК в ред. ДВ бр. 62/97 г. вр. чл. 2
ал. 2 от НК.
При ИНДИВИДУАЛИЗАЦИЯТА на наказанието
на подсъдимия за това престъпление съдът съобрази като
отегчаващо
отговорността му обстоятелство това, че не упражнява общественополезен труд, а
като
смекчаващи
- коренящите се в малцинствената му принадлежност занижени и преиначени
критерии за законност и съобразяване с чуждите права, инициаторската и лидерска
роля на подс. Я. и като изключително смекчаващо
отговорността обстоятелство изтеклия изключително дълъг период от
осъществяването на престъплението – повече от 10 години. При тези предпоставки
съдът
прие, че и най-ниския предвиден в закона размер на наказанието би бил
несъразмерно тежък и несъответствуващ на критерия за справедливост във връзка с
критерия за разумен срок на наказателното преследване и
на
основание чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК определи наказанието на подсъдимия в размер
под законоустановения минимум, а именно една година и шест месеца лишаване от
свобода.
По
описания начин на 8.02.1999 г. в гр. Р., в съизвършителство
с М.К.Я., Х.Н.К., И. Х. Я., Н.П.Я., А.И.С., А. И.С., Б.И.С., Р.П.Я. и Й.Х. Ж. подсъдимият
влязъл в чуждо жилище – собственост на И.И.С.. Влизането било извършено с
употреба на сила и деянието извършено от повече от две лица. Изложи се, че
мотивите на извършителите и предпоставящиите процесните престъпления занижени морални и законови
критерии на плоскостта на типични за малцинствената им принадлежност обичаи
и мироглед са от значение само за
определяне на размера на наказанието, но са без значение за съставомерността
на деянието след като деецът е консумирал изцяло всички законоустановени съставомерни признаци. Деянието е извършено при осъзнаване
на обективните признаци и виновно, при пряк умисъл, тъй като подсъдимият е
предвиждал и се е стремил към настъпването на съставомерните
общественоопасни последици. Ето защо съдът прие за докаазано по несъмнен и категоричен начин и призна
подсъдимия за виновен по обвинението в престъпление по чл. 170 ал. 2 пр. 1 и 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2 от НК.
При
ИНДИВИДУАЛИЗАЦИЯТА на наказанието на подсъдимия
П. С. за това
престъпление съдът съобрази като
отегчаващо
отговорността му обстоятелство това, че не упражнява общественополезен труд, а
като
смекчаващи
- коренящите се в малцинствената му принадлежност занижени и преиначени
критерии за законност и съобразяване с чуждите права, лидерската и инициаторска
роля на подс. Я. и като изключително смекчаващо
отговорността обстоятелство изтеклия изключително дълъг период от
осъществяването на престъплението – повече от 10 години. При тези предпоставки
прие,
че и най-ниския предвиден в закона размер на наказанието би бил несъразмерно
тежък и несъответствуващ на критерия за справедливост във връзка с критерия за
разумен срок на наказателното преследване и
на
основание чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК определи наказанието на подсъдимия в размер под
законоустановения минимум, а именно шест месеца лишаване от свобода.
На основание чл. 23 ал. 1 от НК като
общо наказание на подсъдимата следва да бъде наложено по-тежкото от двете
наказания - ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.
Предвид чистото съдебно минало на
подсъдимия, изтеклия дълъг период, приноса на специфичните за малцинствената му
група манталитет и мироглед, както и лидерската роля на подс.
Я. за случилото се съдът намира,
че за поправянето и превъзпитанието на този подсъдим не е наложително ефективно
изтърпяване на наказанието му, поради което отложи същото за изпитателен срок
от три години при спазване на законоустановените изисквания за поведението и
контрола върху осъдения.
Подсъдимата
Б.И.С. е пълнолетно и вменяемо, следователно наказателноотговорно
лице.
По описания начин на 8.02.1999 г. в
гр. Р. тя извършила без законно основание и правомощия насилствени действия,
довели до промяна на местонахождението на пострадалата Н. С. без желанието и
въпреки обективираното несъгласие на последната и
насочени към ограничаване на правото на С. на самостоятелно придвижване и избор
на местоживеене. Тези действия визират обективния признак на престъплението по
чл. 142 ал. 1 от НК /в ред. ДВ бр. 62/97 г. вр. чл. 2
ал. 2/ „отвличане с цел противозаконно лишаване от свобода”. Гореизложените
обстоятелства относно предисторията на тези действия, ромските обичаи по
събирането и разделянето на младите „семейства” и вижданията им по начина на
осъществяването на „правата” на родителите и сватовете, а също и
правораздаването чрез „мешере” са без значение за съставомерността на деянието, тъй като при действуващата в страната материалноправна
уредба необходимото и достатъчно условие за ангажиране на отговорността е
осъществяването на съставомерните признаци от дееца.
Тези обстоятелства имат значение само за определяне на тежестта на санкцията с
оглед по-примитивните и тангиращи с цивилизационните манталитет и маниери на представителите на
ромските малцинства, като предпоставят занижена такава, тъй като до голяма
степен тонират съзнанието на всеки от подсъдимите за
обществената опастност на извършваното. Процесното
деяние е осъществено при непосредственото участие на М.К.Я., Х.Н.К., И. Х. Я., Н.П.Я.,
А.И.С., П.И.С., А. И.С.Р.П.Я. и Й.Х. Ж. Тъй като деянието е извършено от повече
от две лица следва да се квалифицира по чл. 142 ал. 2 т. 2 в ред. ДВ бр. 62/97
г. вр. чл. 2 ал. 2 от НК. Подсъдимата е осъзнавала съставомерните обективни признаци и е действувала
виновно, при пряк умисъл, тъй като е предвиждала настъпването на общественоопасния резултат от деянието и се е стремила към
това. Както се изложи мотивите за деянието и занижените морални и правни
критерии на база обичаите на общността й в случая имат значение при отмерване
тежестта на санкцията, но не изключват, а напротив, подкрепят констатацията, че
субективнопсихическото отношение на подсъдимата към
осъществяваното от нея деяние обхваща изцяло закоустановените
критерии за вина във формата на пряк умисъл.
Ето защо съдът прие за установено по несъмнен и категоричен начин и
призна подсъдимата за виновна по обвинението
в престъпление по чл. 142 ал. 2 т. 2 вр. ал. 1
вр. чл. 20 ал. 2 от НК в ред. ДВ бр. 62/97 г. вр. чл. 2 ал. 2 от НК.
При ИНДИВИДУАЛИЗАЦИЯТА на наказанието
на подсъдимата за това престъпление съдът съобрази като
отегчаващо
отговорността й обстоятелство това, че не упражнява общественополезен труд, а
като
смекчаващи
- коренящите се в малцинствената й принадлежност занижени и преиначени критерии
за законност и съобразяване с чуждите права, очевидно обективно възникналите
неразбории със семейството на пострадалата С., инициаторската и лидерска роля
на подс. Я. и като изключително смекчаващо
отговорността обстоятелство изтеклия изключително дълъг период от
осъществяването на престъплението – повече от 10 години. При тези предпоставки
съдът
прие, и най-ниския предвиден в закона размер на наказанието би бил несъразмерно
тежък и несъответствуващ на критерия за справедливост във връзка с критерия за
разумен срок на наказателното преследване и
на
основание чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК определи наказанието на подсъдимата в размер
под законоустановения минимум, а именно една година и шест месеца лишаване от
свобода.
По
описания начин на 8.02.1999 г. в гр. Р., в съизвършителство
с М.К.Я., Х.Н.К., И. Х. Я., Н.П.Я., А.И.С., П.И.С., А. И.С., Р.П.Я. и Й.Х. Ж.
подсъдимата влязла в чуждо жилище – собственост на И.И.С.. Влизането било
извършено с употреба на сила и деянието извършено от повече от две лица. Изложи
се, че мотивите на извършителите и предпоставящиите процесните престъпления занижени морални и законови
критерии на плоскостта на типични за малцинствената им принадлежност обичаи
и мироглед са от значение само за определяне
на размера на наказанието, но са без значение за съставомерността
на деянието след като деецът е консумирал изцяло всички законоустановени съставомерни признаци. Деянието е извършено при осъзнаване
на обективните признаци и виновно при пряк умисъл, тъй като подсъдимата е
предвиждала и се е стремила към настъпването на съставомерните
общественоопасни последици. Ето защо съдът прие за докаазано по несъмнен и категоричен начин и призна
подсъдимата за виновна по обвинението в престъпление по чл. 170 ал. 2 пр. 1 и 3
вр. ал. 1 вр. чл. 20 ал. 2
от НК.
При
ИНДИВИДУАЛИЗАЦИЯТА на наказанието на подсъдимата
С. за това
престъпление съдът съобрази като
отегчаващо
отговорността й обстоятелство това че не упражнява общественополезен труд, а
като
смекчаващи
- коренящите се в малцинствената й принадлежност занижени и преиначени критерии
за законност и съобразяване с чуждите права, очевидно обективно възникналите
неразбории със семейството на пострадалата С., лидерската и инициаторска роля
на подс. К. и като изключително смекчаващо
отговорността обстоятелство изтеклия изключително дълъг период от
осъществяването на престъплението – повече от 10 години. При тези предпоставки
съдът
прие, че и най-ниския предвиден в закона размер на наказанието би бил несъразмерно
тежък и несъответствуващ на критерия за справедливост във връзка с критерия за
разумен срок на наказателното преследване и
на
основание чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК определи наказанието на подсъдимата в размер
под законоустановения минимум, а именно шест месеца лишаване от свобода.
На основание чл. 23 ал. 1 от НК като
общо наказание на подсъдимата следва да бъде наложено по-тежкото от двете
наказания - ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.
Предвид
чистото съдебно минало на подсъдимата, изтеклия дълъг период, приноса на специфичните
за малцинствената й група манталитет и мироглед, както и лидерската роля на подс. Я. за случилото се съдът намира, че за поправянето и
превъзпитанието на тази подсъдима не е наложително ефективно изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода, поради което отложи същото за изпитателен срок
от три години при спазване на законоустановените изисквания за поведението и
контрола върху осъдения.
Причини
за осъществяването на престъпленията, идентични за всеки от подсъдимите са
слабите моралноволеви задръжки и примитивното правосъзнание на всеки от тях.
ВЕЩЕСТВЕНИТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА по делото - един брой брадва с
дървена дръжка и нож – 23,6
см. с черно-червена пластмасова дръжка като вещи
послужили за осъществяване на престъплението се конфискуват в полза на
държавата и след влизане в сила на присъдата като вещи без стойност да се
унищожат.
Следва да се присъдят деловодните разноски на държавата в
размер на 273 лв.
По тези причини съдът се произнесе с присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: