№ 6237
гр. София, 14.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Стела Кацарова Въззивно гражданско дело №
20241100507842 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 21.03.2024 г., гр.д. 28252/2023 г., СРС, 124 с-в се отхвърлят
предявените от И. К. Д. срещу „В. БГ“ ЕООД иск с правно основание чл. 26
ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за обявяване нищожност на клауза за такса експресно
разглеждане по договор за кредит № **********/08.05.2019 г. и иск с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 100,35 лева - недължимо платена въз
основа на нищожна договорна клауза за такса експресно разглеждане по
договор за кредит № **********/08.05.2019 г., като осъжда ищеца да заплати
на ответника 50 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Срещу решението постъпва въззивна жалба от ищеца И. К. Д.. Счита, че
страните са обвързани от договорно правоотношение за предоставяне на
кредит. Клаузата за такса експресно разглеждане на договора е нищожна,
поради което изплатената въз основа на нея сума подлежи на връщане. Иска се
отмяна на решението и постановяване на друго, с което да се уважат исковете.
Въззиваемият – ответникът по исковете „В. БГ“ ЕООД оспорва жалбата.
1
Възразява срещу твърденията за сключен договор за кредит между страните и
наличие на неравноправни клаузи.
Софийският градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по
реда на чл.269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна
страна и е допустима, а разгледана по същество е основателна.
Изцяло обжалваното решение е валидно, допустимо и неправилно.
В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 26 , ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл.
55, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът И. К. Д. твърди, че по силата на договор за потребителски
кредит № **********/08.05.2019 г., ответникът по исковете „В. БГ“ ЕООД му
предоставя кредит от 800 лв., подлежащ на връщане, ведно такса за експресно
разглеждане. Позовава се на нищожност на същата клауза, поради което
претендира връщане на изплатената такса при начална липса на правно
основание.
Договорът за потребителски кредит представлява търговска сделка.
Същият попада както в хипотезата на чл. 286 вр. чл. 1, ал. 1, т. 13 ТЗ, така и на
чл. 282 ТЗ, като сключен от финансова институция във връзка с основната й
търговска дейност. Същият договор е неформален и сключването му може да
се установява с всякакви доказателствени средства. Може да бъде
обективиран в двустранно подписани документи като анекси, протоколи или
фактури.
В случая, по делото е представен извънсъдебен отговор с частично
нечетлива дата, възприета от съда като м. 02.2024 г., отправен от управителя
на ответното дружество към ищеца. Според този отговор, към момента на
неговото съставяне са погасени всички договори за потребителски кредити,
сключени между настоящите насрещни страни през периода 2018 г. – 2023 г.,
сред които в т. 10 е цитиран и процесният договор, сключен на 08.05.2019 г. и
погасен на 16.05.2019 г. Частният свидетелстващ документ обективира
извънсъдебно признание на ответника, като издател, за неизгодните спрямо
него факти за сключен договор и погасяване на вземанията по него.
2
Към исковата молба и към съдебно-счетоводната експертиза,
допуснатата и приета пред въззивна инстанция, са представени изходящи от
ответника извлечения от счетоводни справки за обслужване и пълно
изплащане на кредита, а към ССЕ е представен и самият договор, състоящ се
от 1 страница и неносещ подписи на контрагентите.
Вещото лице е запознато с предоставения му от ответника процесен
договор за потребителски кредит № **********/08.05.2019 г., сключен между
страните за сумата 800 лв., подлежаща на връщане до 18.05.2019 г., при
уговорен ГПР от 49,9 % и лихва от 40,7 %. В счетоводството на ответното
дружество е отразено, че ищецът изплаща главницата от 800 лв. и такса за
бързо разглеждане от 100,35 лв., която според експерта оскъпява кредита с
12,54 % и се равнява на 62,44 %.
Ответникът неоснователно възпрепятства събирането на доказателства
за спорното обстоятелство относно съществуване на облигационна
обвързаност между страните. Същият не представя в цялост намиращата се в
негово държане документация по сключване и обслужване на договора за
кредит, за което е задължен от въззивния съд по реда на чл. 190, ал. 1 ГПК,
като е уведомен за неблагоприятните последици. При условията на чл. 190, ал.
2 вр. чл. 161 ГПК следва да се приеме за доказано сключването на договора за
кредит и предвиждането в него на клауза за дължима такса във връзка с
експресно разглеждане.
При съвкупен анализ на обсъдените доказателствени средства се
установяват съществените елементи от съдържанието на договора – страни,
основание, предмет, достатъчна индивидуализация за подлежащите на
изплащане суми и срок за изпълнение.
Сключеният между страните договор за кредит е потребителски по
смисъла на чл. 9 ЗПК.
Допуснато е нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК, според който ГПР по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В решение на СЕС по дело С-686/2019 г. се приема, че „общи разходи
по кредита за потребителя“ обхваща всички разходи, които потребителят е
3
длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора,
включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на
кредитора.
В тази връзка, към процесния договор, освен липсата на подробен
погасителен план, отсъства и напълно изчерпателна информация за вида и
размера на компонентите, включени във всяка една анюитетна вноска.
Клаузите на договора не внасят достатъчно яснота кои точно са компонентите,
които формират годишния процент на разходите, включително доколко касаят
и възнаградителната лихва. Уговорената допълнителна такса за бързо
обслужване е предвидена като отделно задължение, вместо да бъде включена
изрично в ГПР. В резултат, задължението по кредита се оскъпява с 12,54 % и
се равнява на 62,44 %.
Отделно, при съотношение с усвоения кредит от 800 лв., размерът на
възнаградителната лихва, като компонент от ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, с
фиксиран размер от 49,9 %, неколкократно превишава размера на
нормативния минимум за законната лихва от 10 %, като очевидно включва и
още едно допълнително, но неуредено изрично, възнаграждение за кредитора.
След като тази лихва, участваща във формирането на ГПР, надвишава размера
на нормативния минимум, това неминуемо рефлектира и върху размера на
ГПР, като го повишава.
Така уговореният размер на ГПР от 49,9 %, но без посочените „скрити
възнаграждения“, които биха го оскъпили, води до заобикаляне на чл. 19, ал. 4
ЗПК, регламентиращ императивното ограничение, че годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, а именно 10 %, т.е. ГПР да не е
по-висок от 50 %. Налице е и поставяне на потребителя, като по-слаба страна
по правоотношението, в неизгодна позиция, което противоречи с принципа за
добрите нрави.
Предвид изложеното, нищожна е уговорката за фиксирания размер на
договорната възнаградителна лихва от 40.7 %, поради нарушен принцип на
справедливост и добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. При
извършена преценка за нищожност към момента на договарянето, въззивният
съд съпоставя следните критерии: лихвата е предвидена като възнаградителна
4
за ползване на предоставения кредит, преди пълното му изплащане, а не като
мораторна за неизпълнение. Размерът значително превишава този на
предвидимите към момента на договарянето обичайни вреди за ищеца от
пропуснатите ползи при разсроченото изплащане. Същевременно уговореният
размер несправедливо и прекомерно оскъпява кредита за потребителя, като
икономически по-слабата страна в правоотношението. Получаването на
подобна възнаградителна лихва, вместо да обезщети адекватно изправната
страна, води до нейното неоснователно обогатяване за сметка на потребителя.
Съобразно чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, нищожна е като неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Презумпцията на
чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена. Не се доказва, потребителят при договарянето
да е разполагал с възможност да изрази становище и повлияе върху
съдържанието на договора и конкретните клаузи. Обсъдената клауза е
нищожна, като неравноправна поради противоречие със закона, неговото
заобикаляне и накърняване на добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД, изключване и
ограничаване правата на потребителя – чл. 20, ал. 1 ЗПК, имащи за цел и
резултат заобикаляне на закона – чл. 21, ал. 1 ЗПК и с оглед неспазено
изискуемо съдържание – чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.1, т. 10 вр. 19, ал. 1 ЗПК.
Искът с правно основание чл. 26 , ал. 1, предл. 1, 2, 3 ЗЗД за прогласяване
нищожност на договора за потребителски кредит е основателен.
Спрямо изцяло падежиралия процесен кредит намира приложение чл. 23
ЗПК. Разпоредбата предвижда, че когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по него.
При съобразяване на констатациите в съдебно-счетоводната експертиза
за погасяване от ответника на главницата от 800 лв. и процесната такса за
експресно обслужване от 100.35 лв., основателен е искът по чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД за възстановяване на нарушеното имуществено равновесие чрез
връщане стойността на таксата, изплатена при начална липса на правно
основание.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции не съвпадат.
5
Първоинстанционното решение на основание чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК следва
да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което исковете се уважат.
Ищецът пред първа инстанция реализира разноски за лв. – 50 д.т., а пред
въззивна за 25 лв. д.т., или общо 75 лв., които се дължат на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК.
В двата отделни договора за правна защита и съдействие съответно пред
първа и въззивна инстанция е вписана уговорка за осъществяване на
безплатно представителството на конкретно основание - чл. 38, ал. 1, т.2 ЗА,
материално затруднено лице. Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1/2004 г. МРАВ, пълномощникът има право на суми от по 400 лв. –
възнаграждения за безплатно представителство поотделно за всяка инстанция.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 21.03.2024 г., гр.д. 28252/2023 г., СРС, 124 с-в и
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26 , ал. 1, предл. 1 ЗЗД нищожност на
клауза за такса експресно разглеждане по договор за кредит №
**********/08.05.2019 г., сключен между „В. БГ“ ЕООД и И. К. Д..
ОСЪЖДА „В. БГ“ ЕООД да заплати на И. К. Д. на основание чл. 55, ал.
1, предл. 1 ЗЗД сумата 100,35 лева - недължимо платена въз основа на
нищожна договорна клауза за такса експресно разглеждане по договор за
кредит № **********/08.05.2019 г., сумата 75 лв. – разноски за първа и
въззивна инстанция и две суми от по 400 лв. - възнаграждения за безплатно
представителство по чл. 38, ал. 1 ЗА поотделно пред първа и въззивна
инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7