№ 574
гр. София , 01.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на девети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Елеонора Т. Михайлова
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20201000502774 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С решение № 2994 от 03.04.2020г., постановено по гр. д. № 8202/2019 г.
СГС, І ГО, 12 състав е осъдил „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД да заплати на
З. К. Т. сумата от 6 000 лв. /обезщетение за неимуществени вреди – следствие
от ПТП/ - на основание чл. 432 от КЗ; законната лихва върху тази сума от
27.10.17г. до цялостното й изплащане и 160 лв. – съдебни разноски
/съразмерно уважените искове/. С решението СГС, І ГО, 12 състав е
отхвърлил предявения иск за сумата над 6 000 лв. до 26 000лв. С решението
СГС, І ГО, 12 състав е осъдил З. К. Т. да заплати на „ДЗИ – Общо
застраховане“ 192 лв. съдебни разноски /съразмерно на отхвърлените искове/
и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8
от ГПК, във вр. с чл. 37 от ЗПП и Наредбата към него. С решението СГС, І
ГО, 12 състав е осъдил „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД да заплати на
адвокат Х. 630 лв. – адвокатски хонорар на основание чл. 38 от ЗА и да плати
на СГС 240 лв. – държавна такса на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК.
С определение № 10462 от 06.07.20г. СГС е оставил без уважение
молбата с правно основание чл. 248 ГПК, подадена от З. К. Т..
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата в
първоинстанционното производство. С жалбата се обжалва решението, в
неговата отхвърлителна част над размера на сумата от 6 000лв. до сумата от
1
11 000лв., ведно със законната лихва. Релевират се доводи за неправилно
приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. В жалбата се поддържа, че
първоинстанционният съд, при определяне размера на обезщетението, не е
преценил правилно в тяхната съвкупност тежестта на претърпените от
пострадалата телесни увреждания. Релевира се възражение, че съдът не е
посочил конкретно какви увреждания е получила ищцата, произнесъл се е с
решение, без да анализира, аргументира и да извърши цялостна преценка – в
съвкупност, на всички релевантни обстоятелства за обезщетението. Твърди
се, че пострадалата е претърпяла болки и страдания, значителни по своя
интензитет, изживяла е неудобства в бита и ежедневието си, получила е и
психически травми, изразяващи се в стрес и неприятни емоционални
преживявания. Прави се оплакване, че при определянето на справедлив
размер съдът не се е съобразил и със социално-икономическите условия в
страната и размера на присъжданите обезщетения при сходни случаи от
съдилищата в страната. Прави се искане въззивният съд да отмени решението
в обжалваната част и да постанови ново, с което да осъди ответното
застрахователно дружество да заплати допълнително обезщетение в размер на
разликата над 6 000 лв. до сумата от 11 000 лв., ведно със законната лихва
върху тази сума.
Предявява се претенция за присъждане на съдебни разноски пред
настоящата инстанция.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна „ДЗИ – Общо
застраховане“ ЕАД, чрез процесуалния си представител, е подала отговор, с
който заявява, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без
уважение. Предявява претенция за присъждане на съдебни разноски пред
настоящата съдебна инстанция, включително юрисконсултско
възнаграждение.
Срещу определението, постановено по чл. 248 ГПК, ищцата е подала
частна жалба, в която се поддържа неоснователност на обжалвания съдебен
акт. Твърди, че съдът е следвало да присъди адвокатско възнаграждение в
полза на Адвокатско дружество „Д. и Х.“, а не на физическото лице,
представлявало ищцата в производството, както и че е следвало върху
определеното възнаграждение да бъде начислен ДДС. Моли съдът да отмени
обжалваното определение и да осъди ответника да заплати на Адвокатското
дружество адвокатско възнаграждение в размер на 756 лв. с ДДС.
По делото е постъпило писмено становище от ищцовата страна, в което
се поддържа подадените от нея въззивна жалба и частна въззивна жалба.
Постъпила е и писмена молба от ответното дружество, в която се оспорва
подадените от насрещната страна жалби.
Въззивните жалби, с които въззивният съд е сезиран, са подадени в
законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, поради което
2
се явяват допустими.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По правната квалификация: Въззивният съд приема, че предявеният иск
е с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ, вр. с чл. 45 ЗЗД и с предмет –
присъждане на обезщетение в размер на 26 000 лв. за претърпените от ищцата
неимуществени вреди, вследствие на пътно-транспортно произшествие,
настъпило на 16.07.2017г., ведно със законната лихва върху тази сума до
окончателното изплащане. При предявен иск с посоченото правно основание
ищецът следва да установи, че е извършено противоправно деяние от водач
на застрахован с договор за застраховка „Гражданска отговорност” при
ответника автомобил, че това деяние му е причинило вреди и те са в причинна
връзка с противоправното деяние. С обжалваното решение, СГС, І ГО, 12
състав е уважил частично предявения иск за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди, като е определил за справедливо в случая обезщетение
за причинените неимуществени вреди на ищцата в размер на 6 000 лв.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните
части. Решението на СГС в частта, в която ответното застрахователно
дружество е осъдено да заплати на ищцата сумата от 6 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната
лихва, както и в частта, в която е отхвърлен прекият иск за сумата над 11 000
лв. до пълния предявен размер от 26 000 лв., като необжалвано е влязло в
сила. С оглед влязлото в сила решение в неговата осъдителна част,
основанието на претенцията е установено със сила на пресъдено нещо, поради
което спорният предмет на делото във въззивното производство се свежда до
определяне по жалба на ищцата на размера на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди.
Във връзка с доводите във въззивната жалба на ищцата за допуснато от
първостепенния съд нарушение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, въззивният
състав приема следното:
Размерът на обезщетението, което следва да бъде заплатено на ищеца от
ответното дружество - застраховател, както повелява нормата на чл. 52 от
ЗЗД, следва да бъде определен по справедливост. Съгласно Постановление
№4/1968г. на ВС, понятието „справедливост“ не е абстрактно. То е свързано с
преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
които следва да се имат предвид от съда при определяне размера на
3
обезщетението.
От приетата пред първата инстанция съдебно-медицинска експертиза се
установява, че вследствие на реализираното произшествие ищцата е получила
счупване на 5-то и 7-мо леви ребра. Лекувана е консервативно, с нестероидно
противовъзпалително лекарство, обезболяващ спирт и болничен за домашно
лечение за 5 дни. В заключението вещото лице сочи, че такива увреждания
преминават за срок от около 20-25 дни при обичаен ход на възстановителния
процес. Докторът описва, че пострадалата е изпитвала силни болки и
страдания в първите 2-3 седмици от получаване на счупванията при
движение, дишане, кашляне, кихане, обръщане в леглото.
В о.с.з. вещото лице излага, че лечението на такива травми е
консервативно, като на пострадалия се изписват обезболяващи и му се
препоръчва постелен режим. Изпитваните болки са силни през първите 2 – 3
седмици до момента на фибронизирането, при което фрагментите спират да
се движат. Оздравителният период е в порядъка на 20 – 25 дни, не повече от
30 дни, което води до временно затруднение при движение на тялото.
Телесната увреда представлява временно разстройство на здравето, което не е
опасно за живота и се определя като лека телесна повреда.
При обсъждане на заключението на СМЕ, настоящият съдебен състав
изцяло кредитира направените фактически изводи, тъй като експертизата е
изготвена от компетентно лице, което е отговорило на всички релевантни
въпроси.
От събраните по делото показания на свидетеля Т. (съпруг на ищцата),
се установява, че последният е бил водач на превозното средство, в което е
пътувала пострадалата. Свидетелят излага, че непосредствено след
настъпването на инцидента свидетелят се притекъл на помощ на жена си,
която имала затруднение с дишането, изпитвала силни болки в областта на
ребрата. Пострадалата била откарана с линейка в болницата в гр. Разлог,
където й направили снимки, рентген и й предписали болкоуспокояващи, тъй
като счупването не се лекувало. След това лечението й продължило вкъщи.
Съпругата му трябвало да стои почти неподвижна, тъй като нямала
възможност да диша нормално, не можела дори да се засмее нормално. На
ден приемала по няколко болкоуспокоителни, имала нужда от помощ, за да се
придвижва, както и помощ за всички ежедневни нужди. Това продължило
поне 2 месеца. Свидетелят споделя, че вследствие на инцидента ищцата
станала по-лабилна, по-резервирана, когато се качвала в автомобил,
изпитвала притеснение и страх.
Съдът цени показанията на свидетеля съгласно разпоредбата на чл. 172
от ГПК, като не ги кредитира в частта, относно периода на възстановяване на
ищцата, тъй като последните са в противоречие със заключението на СМЕ.
Съдът кредитира изложеното от вещото лице-доктор, тъй като това са
4
медицински въпроси, които са от компетентността на медик. В останалата
част съдът кредитира свидетелските показания, тъй като последните
съответстват на установеното от останалия доказателствен материал.
С оглед конкретно установените и обсъдени по-горе доказателства,
въззивният състав намира за неоснователни оплакванията в жалбата на
ищцата, че определеното от първостепенния съд обезщетение за
неимуществени вреди е в занижен размер. Апелативният съд, в настоящия си
състав, съобрази вида и характера на получените от ищцата увреди: счупване
на 5-то и 7-мо леви ребра, което съставлява лека телесна увреда. Взе предвид
неголямата продължителност на възстановителния период, по-ниският
интензитет на болките, които са били силни първите 2 – 3 седмици,
обстоятелството, че не се е стигнало до болнично лечение, което безспорно
би причинило дискомфорт у ищцата. На следващо място, съдът съобрази и
битовите неудобства, които ищцата е претърпяла в резултат на нуждата от
чужда помощ, както и отражението на инцидента върху психиката й. Като
отчете и възрастта на пострадалата към датата на инцидента (50 години),
стадия на обществено-икономическо развитие на страната, включително в
аспекта на нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите и съобразявайки се с принципа на
справедливост споделя извода, направен в обжалваното решение, че, с оглед
конкретно установените по делото факти, сумата от 10 000 лв. е напълно
достатъчна компенсация за получените от ищцата неимуществени вреди.
За да остави без уважение жалбата на ищцата, въззивният съд съобрази,
че получените травматични увреди не са тежки и не са наложили оперативни
интервенции, както и обстоятелството, че на ищцата са били изписани
болкоуспокоителни. Не се установяват и негативни отражения върху
психиката й, по-големи от обичайните при такива инциденти, нито са
настъпили усложнения. В тази връзка съдът приема за неоснователни
възраженията на жалбоподателката.
Тъй като ответното дружество е заплатило извънсъдебно на ищцата
сумата от 4 000 лв., обезщетение за претърпените от процесното ПТП
неимуществени вреди, то тази сума следва да се приспадне от така
определения размер на справедливото в случая обезщетение и на
пострадалата следва да се присъди обезщетение в размер на 6 000 лв., както е
сторил първоинстанционният съд.
В заключение: Въззивната инстанция приема, че решението в
обжалваните части е правилно и не страда от пороците, посочени във
въззивната жалба, поради това следва да бъде потвърдено.
По отношение на частната жалба срещу определението, постановено по
реда на чл. 248 ГПК: Съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, за регистрираните по
5
ДДС адвокати дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по тази
наредба и се счита за неразделна част от дължимото възнаграждение. В
посочената разпоредба по ясен и недвусмислен начин е посочено, че ДДС се
дължи върху адвокатското възнаграждение в хипотезата, когато оказалото
правната помощ адвокатско дружество е регистрирано по ЗДДС. Цитираната
разпоредба не провежда разграничение дали адвокатското възнаграждение е
определено по договор между адвоката и клиента или е присъдено от съда по
реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. В този случай върху дължимото, с оглед изхода на
делото и защитения материален интерес, адвокатско възнаграждение следва
да се прибави и ДДС в размер на 20% /така определение №19 от 14.01.2019г.
по ч.т.д. №3044/18г. на ВКС, I ТО/. По изложените съображения обжалваното
определение в тази част е неправилно и следва да бъде отменено, като на
пълномощника на ищцата следва да бъде присъдена сумата от 126 лв.,
представляваща ДДС върху определеното по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
възнаграждение за оказаната правна помощ, в размер на 630 лева (без
включено ДДС). Неоснователно е възражението на въззивницата, че
адвокатският хонорар следва да се присъди в полза на Адвокатското
дружество, а не на адвоката (физическото лице), което е представлявало
ищцата в съответното производство. В чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. е посочено, че на
адвокатско възнаграждение има право адвокатът или адвокатът от
Европейския съюз, а не адвокатското дружество, от което е част
процесуалният представител. Ето защо, в тази част обжалваното определение
е правилно.
Относно разноските пред настоящата съдебна инстанция:
жалбоподателката-ищца следва да заплати на ответното застрахователно
дружеството юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв., на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК. В писмена молба процесуалният представител на
въззивницата е релевирал, на основание чл. 78, ал.5 ГПК, възражение за
прекомерност на претендираното юрисконсултско възнаграждение. С оглед
предмета на спора, извършените процесуални действия по подаване на
писмен отговор на жалбата и писмена защита, въззивният съд приема, че
претендираният размер не е прекомерен.
Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2994 от 03.04.2020г., постановено по гр.
д. № 8202/2019 г. по описа на СГС, І ГО, 12 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА З. К. Т., ЕГН: ********** да заплати, на основание чл. 78,
ал. 8 ГПК, на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК: *********, сумата от
6
200 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Решението на СГС в частта, в която ответното застрахователно
дружество е осъдено да заплати на ищцата сумата от 6 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната
лихва, както и в частта, в която е отхвърлен прекият иск за сумата над 11 000
лв. до пълния предявен размер от 26 000 лв., като необжалвано е влязло в
сила.
ОТМЕНЯ определение № 10462 от 06.07.20г., постановено по реда на
чл. 248 ГПК, по описа на Софийски градски съд в частта, с която е оставена
без уважение молба за изменение на решение № 2994/03.04.2020 г. по същото
дело, в частта за присъждане на ДДС върху адвокатско възнаграждение, в
размер на 126 лева, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, да заплати на адв. Г. Б. Х. при Адвокатско дружество „Д. и Х.“ при
условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., допълнително разноски в размер на 126
лева /сума за ДДС върху присъденото възнаграждение от 630 лева за
първоинстанционното производство/.
Решението може да са обжалва от страните пред ВКС на Р. България, в
едномесечен срок от връчването му, при наличието на предпоставките по чл.
280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7