РЕШЕНИЕ

 

                                                             гр.София, 23.08.2019 г.

 

                                                            В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на четвърти октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

                                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

                                                                                              ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева

                                                                                                         мл.с.  Кристиян Трендафилов

при секретаря Валентина Илиева и в присъствието на прокурора .................... като разгледа доклад-ваното от съдията в.гр.дело N: 15 819 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

              Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

              С решение № 173713 от 17.08.2017 г., постановено по гр.д.№ 72 013/2016 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 85 състав, „Д.з.” ЕАД, ЕИК *******е осъден да заплати на И.Н.Р., ЕГН ********** на основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./ сумата 10 000,00 лева, предявен като частичен иск от обща сума в размер на 23 000,00 лева, представляваща дължимо застрахователно обезщетение по щета № 47012131613685/2016 г., ведно със законната лихва, счи-тано от 08.12.2016 г. /датата на завеждане на исковата молба/ до окончателното й изп-лащане.  

              Със същия акт ответникът „Д.з.” ЕАД е осъден да заплати на ищеца И.Н.Р. и сумата 21 650,00 лева – разноски по делото.

              Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответника „ДЗИ-Общо з.” ЕАД, гр.София – действащ чрез процесуалния му представител юрисконсулт Х.. Във въззивна жалба се поддържа, че решението е неправилно, поради това, че същото е постано-вено при нарушение на материалния и процесуалния закон, и е необосновано. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд при постановяване на решението си е допуснал съществено процесуално нарушение, като тотално е игнорирал задължението си по чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, като не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, както и нито едно он наведените от ответника възражения, като решението му съдържа лаконични мотиви, които труд-но изобщо могат да се нарекат мотиви, като в същото липсват каквито и да било логически заклю-чения и съждения. Излагат се доводи и че в отговора на исковата молба дружеството е посочило, че на основание т.9.7 във връзка с т.9.4 от р.І, т.16.1 от р.ІІ от Общите условия, приложими към застрахователния договор, както и чл.207, ал.1 и ал.2 КЗ /отм./ застрахователното обезщетение следва да бъде намалено, като от действителната стойност на автомобила следва да бъдат прис-паднати най-малко 30 %, поради обстоятелството, че вътре в автомобила е бил оставен регистра-ционният талон на същия – част ІІ, т.нар. „малък талон”. Сочи се и че оставянето на малкия талон в автомобила представлява неизпълнение на предвидено в Общите условия задължение, което е значително с оглед интереса на застрахователя и е било предвидено в застрахователния договор; че във връзка с т.нар. „малък талон” следва да се имат предвид и нормите на чл.100, ал.1, т.2 ЗДвП  и чл.33, ал.1 във връзка с ал.5 от Наредба № І-45/24.03.2000 г. и приложения № 5 и № 6 относно формата и реквизитите на всяка една от частите на регистрационния талон, съгласно които всяка част съдържа данни за превозното средство и собственика, и ако „малкият талон” е в превозното средство преди да бъде обявен автомобилът за откраднат при проверка от органите на КАТ би могъл да легитимира управляващият го като оправомощен водач и по този начин да няма как да бъде засечено, че има някаква нередност с автомобила, което е давало допълнително спокойствие на крадците. С оглед горното се навеждат аргументи, че малкият талон е от съществено значение за разкриване на престъплението кражба на автомобила в първите часове след нея и в този смисъл обстоятелството, че същият е оставен вътре в превозното средство може да се приеме, че представ-лява неизпълнение на задължение от страна на застрахования, което способства за настъпване на застрахователното събитие, а именно: препятства установяване, че МПС е отнето от владението на собственика му от контролните органи за движение по пътищата, което неизпълнение е с харак-теристика, отговаряща на предпоставките по чл.207, ал.1 КЗ /отм./ и предпоставя намаление на застрахователното обезщетение по смисъла на чл.207, ал.2 КЗ /отм./, в която насока е налице и задължителна за съдилищата съдебна практика. Твърди се и че СРС в пълно противоречие с про-цесуалните норми по никакъв начин не е обсъдил тези негови възражения, като четейки реше-нието остава усещането, че този съд дори не е прочел отговора на исковата молба, както и че пора-ди допуснатите нарушения този съд е стигнал до грешния правен извод, че застрахователят следва да бъде осъден да заплати допълнително претендираната с исковата молба сума.

              Моли въззивния съд да отмени атакуваното решение, като неправилно и незаконосъобраз-но, и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявения от ищеца иск. Претендира присъждането на разноски за настоящата инстанция.

              В подадения в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор ищецът И.Н.Р.,*** – действащ чрез процесуалния му представител адв.М., оспорва въззивната жалба, като под-държа, че същата е изцяло неоснователна. Релевират се доводи, че наведеният извод, че следва-щото се обезщетение подлежи на намаляване със степен не по-ниска от 30 % на основание чл.207, ал.2, изр.2 КЗ /отм./, е напълно произволен, тъй като не почива нито на нормативно установените правила в КЗ, нито на постигната договорка между страните по полицата; че е известно станови-щето на ВКС, че следва да бъдат събрани конкретни доказателства за това в каква степен неиз-пълнението на задължението е повлияло за окончателното настъпване на вредата, а не прилага произволна по размер ставка, както и че в тежест на ответната страна е било да ангажира доказателства, които да обосноват твърдения конкретен размер, с който подлежи на намаляване обезщетението. Поддържа и че при действителна стойност на застрахователната вещ от 55 000,00 лева и заплатено обезщетение от 36 993,60 лева, е налице неизплатена разлика от 18 006,40 лева, от която ищецът претендира за заплащане сумата 10 000,00 лева, ведно със законните последици. Заявява искане за потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Пре-тендира присъждането на разноски за въззивното производство.

              Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказа-телства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

              Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

              Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е огра-ничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

              При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно реше-ние е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.

              Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./.

              С подадената искова молба пред СРС ищецът И.Н.Р.,*** е заявил претенция с правно основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./ – за заплащане на застрахователно обезщете-ние в размер на 10 000,00 лева - частичен иск от 23 000,00 лева, за причинените му имуществени вреди от настъпилото в периода между 08.06.2016 г. и 09.06.2016 г. застрахователно събитие – противозаконно отнемане на собствения му лек автомобил /л.а./ „Мерцедес Бенц”, модел СLS 350  с ДК № *******, застрахован при ответника „Д.з.” ЕАД по риск „Каско+” по полица № 440115213067513 със срок на валидност от 01.08.2015 г. до 31.07.2016 г., заедно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 08.12.2016 г. до пълното изплащане на сумата и направените по делото разноски. 

              В същата се поддържа и че срещу платената премия със сключения договор застраховате-

лят се е задължил да носи рисковете по клауза „Пълно каско” по смисъла на Общите условия; че въпреки извършеното своевременно уведомление за настъпване на събитието и надлежното окомплектоване на документацията по щетата от страна на ищеца, съконтрагентът му на 19.10. 2016 г. за настъпилото застрахователно събитие „кражба на автомобила” е заплатил на застрахова ния обезщетение по щетата в размер на 36 993,60 лева, като неоснователно е отказал да му заплати пълния дължим се размер на същото от 60 000,00 лева – посочената в полицата застрахователна сума.  

             Ответникът – „Д.з.” ЕАД, *** в подадения в срока по чл.131, ал. 1 ГПК отговор е оспорил изцяло предявения иск, като е релевирал съображения, че дължи заст-рахователната сума по договора, тъй като съгласно чл.208, ал.2 КЗ /отм./ обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието, а автомобилите са дви-жимо имущество, което много лесно губи стойността си, както е в конкретния случай, поради което изплатеното обезщетение възлиза на 36 993,60 лева. При условията на евентуалност – в случай, че по делото се установи, че действителната стойност на застрахования автомобил е по – висока, навежда възражение, че застрахователното обезщетение следва да бъде намалено, като от действителната му стойност се приспаднат най-малко 30 %, поради обстоятелството, че вътре в автомобила е бил оставен регистрационният талон на същия – част ІІ, т.нар.”малък талон”, което представлява неизпълнение на предвидено в общите условия задължение, което е значително с оглед интереса на застрахователя и е било предвидено в застрахователния договор, във връзка с което са изложени идентични аргументи с тези във въззивната жалба. Заявено е искане за присъж-дането на направените по делото разноски.

              Въззивният съд като прецени ангажирания доказателствен материал в първоинстанцион-ното производство – поотделно и в неговата съвкупност, намира, че са налице предпоставките за частичното ангажиране отговорността на ответника по предявения срещу него иск с правно осно-вание чл.208, ал.1 КЗ /отм./.

              Към момента на причиняването на процесното събитие – в периода между 08.06.2016 г. и 09.06.2016 г., между страните по спора е налице валиден застрахователен договор по риск „Каско +”, сключен на 29.07.2015 г. с приложената по делото застрахователна полица № 44011521306-7513, със срока на действие: от 01.08.2015 г. до 31.07.2016 г., покриващ и пълната загуба на застра-хованото МПС, причинена от покрития риск „Кражба на цялото МПС” по клауза „Пълно каско”, съгласно т.2.3 от Общите условия на автомобилна застраховка „Каско+”, неразделна част от дого-вора. При действието на този договор застрахователят – съгласно разпоредбата на чл.208, ал.1 КЗ /отм./, има задължението да заплати на застрахования в определения срок: 15 дни от деня, в който застрахованият е изпълнил задълженията си по чл.206, ал.1 или ал.2 и чл.207, ал.3 от КЗ /отм./ за представянето на всички необходими и изискани от застрахователя документи, свързани със съоб-щаването и установяването на събитието и размера на вредите и застрахователното обезщетение, съответстващо на размера на вредата към деня на настъпването на събитието /чл.208, ал.3 КЗ отм./. не се спори в производството, което е видно и от приетите в производството документи от щета № 44012131613685 от 09.06.2016 г., че ищцовата страна е изпълнила задълженията й, касаещи нас-тъпването на застрахователното събитие и неговото установяване, както и че ответното дружество не е изпълнило в цялост насрещното си задължение спрямо ищеца да му заплати пълния размер на дължимото му се застрахователно обезщетение за причинената щета на 08 срещу 09.06.2016 г. от кражбата на собствения му лек автомобил „Мерцедес Бенц”, модел СLS 350 с ДК № *******, определена в съответствие с изискванията на чл.208, ал.3 КЗ /отм./ и чл.203, ал.2 КЗ /отм./, както в посочения в чл.208, ал.1 КЗ /отм./ срок, така и след това.

              От приетите пред СРС заключения на допуснатите основна и допълнителна авто-техни-ческа експертиза /АТЕ/, изготвени от вещото лице Стоимен Стоименов, които съдът кредитира като обективни и компетентно изпълнени, се установява, че действителната стойност на процес-ния лек автомобил към датата на настъпване на застрахователното събитие – 09.06.2016 г. по средни пазарни цени възлиза на 55 000,00 лева. С оглед факта, че към момента на противозакон-ното му отнемане л.а.„Мерцедес СLS 350” с ДК № ******* е бил с невъзстановени щети и липси, съгласно протокол за оглед № 294202/30.07.2015 г., а именно: панел заден ляв – за боядис-ване, броня задна – за боядисване,  джанта задна лява – ремонт 2 ч. и боядисване, и че тези повре-ди се отразяват върху неговата пазарна стойност в отрицателна насока, от посочената сума следва да бъде приспадната стойността на разходите за възстановяване на визираните увреди в размер на 662,04 лева, съгласно допълнителната АТЕ. С оглед на горното размерът на вредата към деня на настъпване на процесното събитие възлиза на 54 337,96 лева, която стойност е по-голяма от изплатеното по щетата застрахователното обезщетение на разглежданото основание от страна на застрахователя на 19.10.2016 г. в размер на 36 933,60 лева.    

              При тези обстоятелства съдът дължи произнасяне по наведеното от „ДЗИ-Общо з.” ЕАД възражение по чл.207, ал.2, изр.2 КЗ /отм./. Поетото по силата на сключения между страните договор за имуществена застраховка „Каско” от страна на застрахователя задължение при настъпване на някое от предвидените в договора застрахователни събития да заплати на заст-рахования застрахователно обезщетение, не е  безусловното, а е обусловено от изпълнението на регламентираното с нормата на чл.207, ал.1 КЗ /отм./ задължение на застрахования  да вземе мерки за предпазване на застрахованото имущество от вреди, да спазва предписанията на застрахователя и на компетентните органи за отстраняване на източниците на опасност за причиняване на вреди и да допуска застрахователя да прави проверки. В дадения случай това общо задължение намира съответно приложение и в клаузата на т.9.4 от общите условия на договора за автомобилна заст-раховка „Каско+”, неразделна част от сключения между страните договор, съгласно която при напускане на застрахованото МПС застрахованият е длъжен да не оставя в него свидетелството за регистрация на МПС – част І или част ІІ, като в клаузата на т.9.7 от същия акт е предвидено, че при неизпълнение на това задължение от застрахования и вследствие на това настъпи застрахо-вателно събитие или се създадат предпоставки за увеличаване на риска, за увеличаване на вредата или се попречи за установяване на причините за застрахователното събитие и размер на действи-телните вреди, обстоятелствата за възникване на застрахователното събитие и/или определяне на застрахователното обезщетение, застрахователят има право да откаже или да намали застрахова-телното обезщетение.  

От представените от ответника-жалбоподател удостоверение на СДВР, 04 Районно управ-ление от 09.06.2016 г. и допълнителните пояснения, дадени от ищеца по образуваната във връзка с процесното събитие щета пред „Д.з.” ЕАД от 09.06.2016 г. – т.25, неоспорени в процеса, безспорно се установява, че към момента на противозаконното отнемане на застрахо-ваното МПС в същото е била оставена част ІІ от свидетелството за регистрация на автомобила.  

Съгласно разпоредбата на чл.100, ал.1, т.2 ЗДвП водачът е длъжен да носи свидетелство за регистрация на моторното превозно средство, което управлява. Водач на превозното средство може да бъде собственик или упълномощено от него да управлява автомобила лице. По силата на чл.33, ал.1 и сл. от Наредба № І – 45/24.03.2000 г. за регистриране,  отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на мо-торните превозни средства и на ремаркетата, теглени от тях и реда за предоставяне на данни за регистрирани пътни превозни средства на Министъра на вътрешните работи /загл. изм. и доп. ДВ бр.105/2002 г., изм. – ДВ бр.67/2012 г., изм. – ДВ бр.20/2018 г./, свидетелството за регистрация се издава по образец, утвърден от министъра на вътрешните работи и се състои от две части, съдър-жащи данни за превозното средство и собственика, съгласно изискванията на Директива на Съвета 1999/37/ЕС от 29.IV.1999 г. Касае се за два отделни официални документа, който удостоверяват данни за индивидуализиращите признаци и техническите характеристики на моторното превозно средство, но с оглед на обема, който удостоверяват имат различно предназначение. Съгласно чл. 33, ал.2 от този акт част първа на свидетелството за регистрация служи за идентифициране на превозното средство и удостоверява правото на разпореждане на собственика с превозното средст-во. Тази част се съхранява от собственика и се носи при използване на превозното средство при необходимост. Без представянето на тази част от свидетелството за регистрация собственикът не може да извършва, както разпоредителни действия с автомобила, така и последващи действия, свързани с промяна в регистрационния му режим, съгласно чл.15, т.4 от Наредбата, тъй като само там са посочени в пълен обем обстоятелствата по чл.15, т.5, които следва да бъдат посочени в документа за собственост на автомобила и с оглед необходимостта за сверка за верността им от страна на съответния контролен орган при извършването на проверката за промяна в регистра-цията. Съгласно чл.33, ал.4 от Наредбата част втора на свидетелството за регистрация /или така нареченият „малък талон”/ служи за идентифициране на превозното средство при движение по пътищата и се носи от водача винаги при ползването на превозното средство, като съгласно алинея пета от същата разпоредба - в нея се съдържат данните за превозното средство от част първа, необ-ходими при контрол на пътя съгласно приложение № 6 от Наредбата. В дадения казус при усло-вията на пълно и главно доказване е установено, че застрахованият е оставил в превозното средст-во „малкия” талон, а другият: представляващ част първа от свидетелството за регистрация, е бил у него и впоследствие е предоставен на застрахователя – обстоятелство, което не е спорно по делото и се потвърждава от данните на Приложение № 2 на необходимите документи в случай на кражба или грабеж на МПС по щетата. В контекста на изложеното решаващият състав на СГС намира, че при управление на автомобил от несобственик т.нар. „малък талон” изпълнява функциите на сви-детелство за регистрация по смисъла на чл.100, ал.1, т.2 ЗДвП и в този смисъл оставянето му в превозното средство представлява неизпълнение на задължението на застрахования ищец по т.9.4 от Общите условия, неразделна част от договора за застраховка. Неизпълнението на това задълже-ние от страна на застрахования е от естество да способства окончателното настъпване на последи-ците на застрахователното събитие „кражба”, осуетявайки евентуалната възможност за неговото предотвратяване от контролните органи за движение по пътищата на МВР, предоставяйки възмож-ност автомобилът да не бъде установен като обект на кражба до обявяването му за издирване. Това неизпълнение е с характеристика, отговаряща на предвидените в чл.207, ал.2 КЗ /отм./ предпос-тавки, поради което за застрахователя се е породило предвиденото в договора право – в т.9.7 от Общите условия, което се явява в съответствие със закона – с нормата на чл.207, ал.2, изр.2 КЗ /отм./, за намаляване на размера на застрахователното обезщетение за процесното събитие. В т.см. е и съдебната практика обективирана в решение № 79/29.06.2012 г. по т.д.№ 802/2011 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 22/12.09.2013 г. по т.д.№ 679/2011 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 73/14.04.2008 г. по т.д.№ 740/2007 г. на ВКС, ІІ ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК и др.

               С оглед конкретните обстоятелства по делото на основание чл.162 ГПК въззивният съд определя процент на намаляване на застрахователното обезщетение – 30 % /съгласно практиката на застрахователните компании в подобни случаи обичайният процент на намаляване е 30 % до 40 %/, предвид което обезщетението по чл.208, ал.1 КЗ /отм./ в дадения казус трябва да е 38 036,77 лева. От тази стойност на 19.10.2016 г. е заплатена от страна на застрахователното дружество су-мата 36 933,60 лева, като е останала непогасена част от дължимото се застрахователно обезще-тение на разглежданото основание от 1 042,97 лева, до който размер предявената от ищеца осъди-телна претенция по чл.208, ал.1 КЗ /отм./ се явява основателен.    

              Тъй като изводите на двете инстанции съвпадат частично, решението на СРС следва да се отмени в частта, с която искът с правно основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./ е уважен за сумата над 1 042,97 лева до сумата от 10 000,00 лева, като се постанови друго, с което искът в посочената част се отхвърли. Решението следва да се отмени и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК разликата над сумата от 172,09 лева до 1 650,00 лева – раз-носки по делото. В останалата обжалвана част решението е правилно и следва да бъде потвърде-но.

              Неоснователни са наведените от въззиваемата страна доводи във връзка с размера, с който подлежи на намаляване обезщетението. Възражението на застрахователя по чл.207, ал.2, изр.2 КЗ /отм./ е доказано по своето основание, в която хипотеза при липсата на достатъчно данни за него-вия размер, съдът дължи произнасяне съобразно разпоредбата на чл.162 ГПК.   

              При така приетия изход на спора на ответника „Д.з.” ЕАД следва да се присъди на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 ГПК сумата 223,93 лева – разноски за първа-та инстанция за АТЕ и юрисконсултско възнаграждение, съобразно отхвърлената част на иска.  

              С оглед частичната основателност на въззивната жалба на жалбоподателя следва да се присъди на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 31,29 лева – представляваща направени разноски пред въззивната инстанция за държавна такса и юрисконсултско възнаграж-дение /100,00 лева/, съобразно уважената част от жалбата.

              На основание чл.78, ал.3 ГПК на въззиваемата страна Р. следва да се присъдят разнос-ки за въззивната инстанция в размер на 743,43 лева – адвокатско възнаграждение, съобразно отх-върлената част от жалбата, определено при условията на чл.78, ал.5 ГПК във връзка със своевре-менно наведено от жалбоподателя възражение за прекомерност, което съдът намира за основа-телно с оглед липсата на фактическа и правна сложност на спора; броя на проведените открити съдебни заседания по делото пред СГС – само едно, наличието на константна съдебна практика по въпросите – предмет на спора, и обема на осъществената защита, като размерът е съобразен с предвидения минимален такъв в чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдС за минимал-ните размери на адвокатските възнаграждения.

              Воден от горното, Съдът

 

Р     Е     Ш    И:

 

              ОТМЕНЯ решение № 173713 от 17.07.2017 г., постановено по гр.д.№ 72 013/2016 г. по описа на СРС, ІII ГО, 85 състав – в ЧАСТТА, с която „Д.з.” ЕАД, ЕИК *******е осъдено да заплати на И.Н.Р., ЕГН ********** на основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./ сумата над 1 042,97 лева до сумата 10 000,00 лева – неизплатена част от дължимо застрахователно обезщетение по щета № 44012131613685 от 09.06.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 08.12.2016 г. до окончателното й изплащане, както и в ЧАСТТА, с която „Д.з.” ЕАД е осъдено да заплати на И.Н.Р. на основание чл.78, ал.1 ГПК разликата над сумата от 172,09 лева до сумата 1 650,00 лева – разноски по делото, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

 

              ОТХВЪРЛЯ предявения от И.Н.Р., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „Д.з.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес: *** иск с правно основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над сумата от 1 042,97 лева до сумата от 10 000,00 лева, представляваща неизп-латена част от застрахователно обезщетение по полица № 440115213067513, със срока на дейст-вие: от 01.08.2015 г. до 31.07.2016 г., за настъпило застрахователно събитие „кражба” на застра-хования  лек автомобил „Мерцедес Бенц”, модел СLS 350  с ДК № ******* в периода между 08.06.2016 г. и 09.06.2016 г., за което е образувана щета № 44012131613685/09.06.2016 г., със за-конната лихва върху тази сума, считано от 08.12.2016 г. /датата на предявяване на исковата молба/ до окончателното й изплащане, като неоснователен.

 

              ПОТВЪРЖДАВА № 173713 от 17.07.2017 г., постановено по гр.д.№ 72 013/2016 г. по описа на СРС, ІII ГО, 85 състав в останалата обжалвана част.

 

              ОСЪЖДА И.Н.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, да ЗАПЛАТИ на „Д.з.” ЕАД, ЕИК *******, със седали-ще и адрес: гр.София, ул.„*******на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 223,93 лева /двеста двадесет и три лева и деветдесет и три стотинки/ – разноски за първоинстанционното производство, както и на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 31,29 лева /тридесет и един лева и двадесет и девет стотинки/ – разноски за въззивното производство.

 

              ОСЪЖДА „Д.з.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес: *** да ЗАПЛАТИ на И.Н.Р., ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 743,43 лева /седемстотин четиридесет и три лева и четиридесет и три стотинки/ – разноски за въззивното производство.

 

              Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.

 

                           

              ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                               2.