РЕШЕНИЕ
№ 1373
гр. Пловдив, 22.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IX въззивен
състав в открито
съдебно заседание на двадесет и втори октомври през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ
РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 1877 по описа за 2019г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е с въззивна жалба от „Н и Н Транспорт
Логистика“ АД, против решение № 2507 от 17.06.2019
г., по гр. дело № 9258 от 2018 г. на ПдРС, 11 гр. с., с което решение е било
осъдено дружеството жалбоподател да заплати на Я.И.А., сумата 25 000 лева,
представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се
в болки и страдания от трудова злополука, претърпяна от ищеца на 03.10.2017 г.,
като за разликата над уважения до пълния предявен размер от 75 000 лева искът е
бил отхвърлен като неоснователен и недоказан; сумата 447, 08 лева,
представляваща обезщетение за претърпените от ищеца имуществени вреди от
трудовата злополука, изразяващи се в разходи за лечение на последиците от
трудовата злополука – заплатена такса за медицинска услуга, закупена на
03.10.2017 г. ортеза **** и закупени лекарства, ведно със законната лихва върху
двете главници, начиная от 03.10.2017 г., до окончателното им изплащане, а в
полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд - Пловдив – 1 050
лева ДТ и 120 лева депозит за СМЕ.
Осъдено е на основание чл.38, ал.1, т.2 във връзка с ал.2 от ЗАдв. “Н и Н Транспорт Логистика” АД, да заплати на
адвокат Б. В. З., със служебен адрес: гр. Пловдив, ул. “***, адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лева, а ищецът бил осъден да заплати на
ответното дружество сторените разноски в производството по съразмерност в
размер на 1000 лв.
Решението на първоинстанционния съд е било постановено
при участието на ЗАД “Булстрад Виена Иншурънс Груп” АД, като трето лице помагач
на страната на ответника.
С въззивната жалба се моли обжалваното решение да бъде
отменено като необосновано, незаконосъобразно и постановено при съществено
нарушение на процесуалните правила и се моли да бъде постановено друго, с което
да бъде присъдено обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди в
размер на 5000 лв. като за разликата над 5000 лв. до уважения размер на 25000
лв. искът бъде отхвърлен. Посочва се, че за да уважи предявения от ищеца иск до
размера на 25000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в болки и страдания от трудова злополука, претърпяна на
03.10.2017г., първоинстанционният съд бил приел, че са налице условията на
чл.200 от КТ за ангажиране на имуществената отговорност на дружеството
жалбоподател за причинените на Я.И.А. от претърпяната трудова злополука
неимуществени вреди. Относно определения размер на обезщетението – 25000 лв.,
първоинстанционният съд лаконично и бланкетно бил посочил в едно изречение, че
изхожда от степента и характера на телесните и здравословните увреждания,
претърпени от ищеца поради злополуката, сегашното състояние на ищеца, възрастта
му (почти 48 години), и преди всичко - от общественото разбиране за
справедливост.
Твърди се, че е налице липса на мотиви относно
начинът, по който първоинстанционният съд е определил размера на претендираното
от ищеца обезщетение за неимуществени вреди. Посочва се, че видно от
представените болнични листове, ищецът е бил в болнични и съгласно разпоредбата
на чл. 41, ал. 1 от КСО е получил обезщетение в размер на 90 на сто от
средноднодневното брутно трудово възнаграждение или средноосигурителен доход,
върху който са внесени или дължими осигурителни вноски. По заявление от
10.04.2018 г. и със заповед №36/02.05.2018 г. е прекратено трудовото
правоотношение на ищеца и му е изплатено обезщетение по чл. 224 ал.1 от КТ - 2
дни в размер на 53.68 лв.
Твърди се, че размерът на предявения иск за
неимуществени вреди е прекомерно завишен и не съответства на критериите в чл.
52 от ЗЗД, тъй като целта на обезщетението е репарация на вредите, а не
обогатяване на работника/служителя. Сочи се още, че видно от трайната съдебна
практика, публикувана в Апис, присъжданите обезщетения за средна телесна
повреда в сходни с настоящия казус случаи е в значително по-малки размери –
1/10 от настоящата претенция.
Посочва се, че съдът не е обсъдил доводите на
дружеството жалбоподател и събраните по делото доказателства относно определяне
размера на неимуществените вреди, съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 3 КТ. Моли съда да уважи жалбата, като
основателна и доказана и да отмени първоинстанционното решение като
необосновано и незаконосъобразно и да постанови друго, с което да се уважи
предявения иск до размера на 5000 лв., като за разликата над 5000 лв. до
уважения в размер на 25000 лв. искът да бъде отхвърлен. Претендират се съдебни
и деловодни разноски в настоящата инстанция,
включително и адвокатско възнаграждение.
Постъпил е писмен отговор на въззивна жалба от адв. Й.
в качеството му на пълномощник, в който се посочва, че жалбата е неоснователна,
а така постановеното решение е правилно, обосновано и законосъобразно,
съответстващо на събрания по делото доказателствен материал и се моли същото да
бъде потвърдено. Посочва се, че първоинстанционният съд правилно е установил
фактите по делото, отчел е всички надлежно установени и имащи значение за
определяне на размера на обезщетението претърпени болки и страдания, както и
степента и характера на причинените на ищеца телесни увреждания,
продължителността на оздравителния процес и състоянието му към настоящия
момент, възрастта на пострадалия. Твърди, че постановеният размер от 25 000 лв.
отговаря на обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи и че
не е било налице съпричиняване.
Окръжен съд - Пловдив, след преценка на събраните по
делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона
срок от лице, имащо право на жалба и е процесуално допустима. Разгледана по
същество, същата е частично основателна по следните съображения:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо -
постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Както е посочено и във въззивната жалба, безспорно е
между страните обстоятелството, че на 03.10.2017г., при изпълнение на служебните
си задължения, по време на престоя си на паркинг, намиращ се на около 70 км.
преди гр. ***, Република Турция, ищецът е претърпял трудова злополука.
Възражението на жалбоподателя, че пострадалият е допринесъл за трудовата
злополука, като е допуснал груба небрежност, е неоснователно. В жалбата се
твърди, че ищецът преди инцидента е употребил алкохол и под въздействието му,
при тежки метеорологични условия – проливен дъжд, притичвайки, е започнал да се
качва в кабината по хлъзгавите опорни стъпала, след което е загубил равновесие.
Това твърдение не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Нещо повече
– от показанията на свид. К***, който е незаинтересована страна по спора,
категорично се отрича ищецът да е употребил алкохол. В тази връзка и доколкото
доказателствената тежест за наличието на съпричиняване е на ответника по
делото, настоящият състав приема, че не е било налице съпричиняване на
вредоносния резултат поради проявена груба небрежност.
Основният спор между страните в настоящото
производство се явява какъв следва да е размерът на дължимото обезщетение за
претърпените от ищеца болки и страдания. При преценката си първоинстанционният
съд е посочил, че е съобразил степента и характера на телесните и
здравословните увреждания, претърпени от ищеца поради злополуката, сегашното
състояние на ищеца, възрастта му (почти 48 години) и преди всичко общественото
разбиране за справедливост, като е определил обезщетение в размер на
25 000 лв. Настоящата инстанция намира, че по въпросът за критериите при
оценката на съда е формирана съдебна практика на ВС и ВКС, обобщена с т. ІІ от
ППВС № 4/23.12.1968 г., според която понятието "справедливост" не е
абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни и обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при
определяне размера на обезщетението. Тези указания се прилагат последователно и
са доразвити в решения на Върховния касационен съд - решение № 414/21.11.2012
г. по гр. д. № 1543/2011 г., ІV г. о., решение № 69/18.03.2014 г. по гр. д. №
4686/2013 г., ІV г. о., решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г., ІІ
т. о. и решение № 130/09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ІІ т. о., в които
се приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди трябва
да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди
нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно
убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния
еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към
стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл,
справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда
от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни признаци -
характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено,
последици, продължителността и степен на интензитет на болките и страданията.
Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите
на увреденото лице от вредоносното действие съобразно естеството и интензитета
на претърпените телесни болки и душевни страдания. С решение № 69/18.03.2014 г.
се приема, че при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени
вреди се преценяват вида и тежестта на причинените телесни и психични
увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни
болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на
здравето, а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото
развитие. В тази връзка следва да се посочи, че първоинстанционният съд при
определянето на дължимото по чл. 52 от ЗЗД обезщетение не е посочил да е взел
предвид продължителността и степента на интензитета на претърпените телесни
болки и душевни страдания, макар и да е изследвал въпроса от фактическа страна
при анализа на приетата по делото СМЕ. С оглед на това настоящата инстанция
следва да направи уточнението, че от приетата по делото СМЕ е видно, че
непосредствено след инцидента А. е изпитвал от умерени до значителни по сила и
интензитет болки и страдания, които постепенно са затихвали до пълното им
изчезване след приключване на оздравителния процес, който е продължил около 5-6
месеца, при благоприятен ход, без настъпването на усложнения в него. В тази
връзка и с оглед на тези обстоятелства, настоящият състав счита, че
интензитетът на претърпените болки е бил значителен единствено в началния етап
на оздравителния процес, а и самият период на възстановяване не се е
характеризирал с изключителна продължителност, а напротив – преминал е в
обичайното за този вид възстановяване време. В тази връзка настоящият състав
счита, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за претърпени
неимуществени вреди е завишено и не отговаря на критериите за справедливост,
формирани съгласно трайната съдебна практика. Въз основа на гореизложеното
настоящият състав счита, че за репарирането на претърпените болки и страдания
от въззиваемия най-справедливо се явява обезщетението за претърпените от него
неимуществени вреди в размер на 10 000 лв.
Относно възражението на жалбоподателя, че в случая
дължимото обезщетение за неимуществени вреди е следвало да се намали съгласно
чл. 200, ал. 3 от КТ с обезщетението, което ищецът е получил от общественото
осигуряване, настоящият състав намира следното:
В случая, съгласно представеното удостоверение от НОИ
№ 15-00048236/03.01.2019г. (л. 103 от първоинстанционното дело), ищецът е
получил парично обезщетение за временна неработоспособност за периода от
08.10.2017г. до 05.04.2018г. в общ размер на 2533,23 лв. Това обезщетение
представлява компенсация за загубата на трудовото възнаграждение на работника,
а не репариране на претърпените болки и страдания. По поставения правен въпрос,
върховната инстанция е имала възможност да се произнесе, като е постановила
решение № 54/23.04.2019 година по гр. д. № 3649/2018г., в което е посочила, че
хипотезата на чл. 200, ал. 3 от КТ е конкретизация на принципа за недопускане
на неоснователно обогатяване като тя цели недопускане на обезщетяване на едни и
същи вреди два пъти – един път от общественото осигуряване и един път от
работодателя. От така постановеното от първата инстанция обезщетение за
претърпени неимуществени вреди действително не може да се установи с оглед
мотивите на съда дали определеното от него обезщетение цели да репарира
претърпените болки и страдания от ищеца, чрез предоставяне на други заместващи
блага или обезщетява и пропуснатата полза във вид на пропуснато трудово
възнаграждение. В мотивите си при определяне на обезщетението съдът е посочил,
че са налице условията по чл. 200 от КТ за ангажиране на имуществената
отговорност на ответника за причинените на ищеца от претърпяната трудова
злополука неимуществени вреди. Нито обаче за компенсирането на причинените
болки и страдания, нито при анализа си за претърпените имуществени вреди,
първоинстанционният съд не е обсъдил наличието на изплащане на обезщетение по
общественото осигуряване. В тази връзка настоящата инстанция посочва, че при
определянето на обезщетението за неимуществени вреди в настоящото решение е
взела предвид единствено обезщетяването на претърпените болки и страдания,
които се иска да бъдат компенсирани от ищеца. Поради тази причина и ако съдът
вземе предвид и пропуснатата полза (във вид на неосъществено трудово
възнаграждение), то и самото присъдено обезщетение по начало следва да бъде
определено в по-голям размер, след което да бъде извадено от него полученото
обезщетение от общественото осигуряване.
Относно полученото обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ, то въобще не е следствие от трудовата злополука, а от неизползването на
полагащия се на ищеца платен годишен отпуск, и обезщетението по чл. 200 от КТ
не следва да бъде намалявано с така заплатеното обезщетение от работодателя.
С оглед на гореизложеното, първоинстанционното решение
следва да бъде отменено в частта, в която е осъдено дружеството жалбоподател да
заплати на въззиваемия за сумата от 10 000 лв. до общо присъдената сума от 25 000лв.
и искът да бъде отхвърлен в тази му част. В частта, в която е уважен искът за
горницата от 5000 лв. до 10000 лв. решението следва да бъде потвърдено. В
останалата част решението не е било обжалвано и е влязло в сила.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да се уважи
претенцията на жалбоподателя да бъде компенсиран за извършените от него
съдебно-деловодни разноски в настоящото производство. По делото са представени
доказателства за направени разходи в размер на 1756 лв. – 1356 лв. за
адвокатско възнаграждение и 400 лв. за държавна такса. С оглед изхода на спора,
съобразно с отхвърлената част от иска и съобразно обжалваемия интерес, следва
ищецът да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 1317 лв. за въззивното
производство. По отношение на възражението за прекомерност съдът намира, че в
случая обжалваемия интерес е 20 000лв. (решението се обжалва в частта от
5000 до 25000лв.) и в тази връзка приложима е разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т.
4 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, съгласно която
минимално дължимото възнаграждение при този интерес е 1130 лв. В тази връзка и
с оглед фактическата и правна сложност на делото, заплатеното адвокатско
възнаграждение от жалбоподателя в размер на 1356 лв. не се явява прекомерно,
като то не надхвърля значително минимално допустимото възнаграждение.
Въззиваемата страна претендира присъждане на разноски
по делото. Размерът на адвокатското възнаграждение следва да се определи от
съда съгласно правилото на чл. 38 от ЗА. Справедливо според настоящия състав в
случая се явява възнаграждение в същия размер, в който е било възнаграждението
на представителя на жалбоподателя – 1356 лв., от гледна точка на фактическа и
правна сложност на делото и с оглед на минималния допустим размер на адвокатско
възнаграждение. С оглед изхода на спора, съобразно с потвърдената част от иска
(съответно уважената част от иска) и обжалваемия интерес, дължимото
възнаграждение, което следва да бъде заплатено от жалбоподателя на адвоката на
въззиваемата страна, е сумата от 339 лв.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 2507 от 17.06.2019 г., по гр. дело № 9258 от 2018 г. на ПдРС, 11 гр. с. в частта, в която е бил
осъден “Н и Н Транспорт Логистика” АД - гр. Пловдив, ЕИК ********* да заплати
на Я.И.А., ЕГН ********** за сумата от 10 000 лв. до общо присъдената сума от
25 000лв., като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ
иска по чл. 200 от КТ, с който Я.И.А., ЕГН **********, със съдебен адрес:***,
адв. Б. З., иска да бъде осъдено “Н и Н Транспорт Логистика” АД - гр. Пловдив,
ЕИК *********, представлявано от Изпълнителния директор А. Г. К. – Т., със съдебен
адрес:*** – Партер, Адвокатско дружество „Д. и партньори“, адв. Н.Д., за сумата
от 10 000 лева, до общо присъдената
от първата инстанция сума от 25 000лв., представляващи обезщетение за
причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от
трудова злополука, претърпяна от ищеца на 03.10.2017 г., като недоказан по
размер.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в частта, в която е уважен предявеният иск за горницата от 5000
лв. до 10 000 лв.
В частта, в която е отхвърлен искът
за разликата над уважения от първата
инстанция размер от 25 000 лв. до пълния претендиран размер от 75 000лв.
като неоснователен и недоказан, както и в частта, в която е бил уважен искът за
сумата от 5000 лв., решението не е било обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА Я.И.А., ЕГН **********, да заплати
на “Н и Н Транспорт Логистика” АД, ЕИК *********, направените разноски за въззивното
производството по делото по съразмерност в размер на 1317лв.
ОСЪЖДА “Н и Н Транспорт Логистика” АД, ЕИК
*********, да заплати на адвокат Б. В. З.,
със служебен адрес: гр. Пловдив, ул. “Четвърти януари” № **, сумата от 339 лв.
представляваща адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от Закона за
адвокатурата.
Решението е постановено при участието на ЗАД “Булстрад Виена Иншурънс Груп” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Позитано“ № 5,
представлявано от Изпълнителните директори Н. Д. Ч. и К. Р. – трето
лице-помагач на страната на ответника.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на Република
България на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.