№ 3432
гр. София, 25.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100503194 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 30.11.2021 год., постановено по гр.дело №5891/2021 год. по описа на СРС,
ГО, 53 с-в, поправено в частта му с характер на определение за разноските с определение от
07.01.2022 год., което е поправено с определение от 20.01.2022 год. и определение
17.02.2022 год., е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Н.
К. Я. срещу „И.Ф.“ ЕООД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че ответникът
дължи на ищцата сумата от 634.37 лв., представляваща платени парични задължения без
правно основание, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер
от 825.51 лв. и ответникът е осъден да заплати, както следва: на ищцата – на основание чл.
78, ал. 1 ГПК направените разноски в размер на 38.50 лв., на адв. К.Б. – сумата от 227.20 лв.,
представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2
ЗА в исковото производство и на адв. М.Л. – сумата от 277.20 лв., представляваща
възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА в
заповедното производство и по сметка на СРС – сумата от 190 лв., представляваща
възнаграждение за вещо лице, а ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл.
78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 23 лв.
Срещу решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата Н. К. Я..
Жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, на първо
1
място, че договорът за кредит, сключен с търговец, можел да се конвертира в обикновен
договор за заем, въпреки, че клаузата за възнаградителна лихва била нищожна и не било
възможно възнаградителната лихва да бъде заместена по аналогия с размера на законната
лихва – в този случай, без клаузата за лихва, договорът не би бил сключен от търговеца, и
съответно това влечало и нищожност на целия договор и на второ място, че в годишния
процент на разходите /ГПР/, който по договора възлизал на 48.44 %, не била включена
дължимата неустойка, която била обявена за нищожна от съда, и тъй като не бил посочен
точният размер на ГПР и точният размер на общото дължимо плащане по договора, то по
този начин не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което обуславяло
недействителност на целия договор. Ищцата твърдяла, че целият договор за кредит е
недействителен, поради нищожност на клаузата за договорна лихва, тъй като същият не би
бил сключен от търговеца без наличие на тази клауза в него. С процесния договор била
уговорена лихва в размер на 40.15 %, която надвишавала трикратния размер на законната
лихва. Следователно уговорената лихва противоречала на добрите нрави. Правилно СРС бил
е приел, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, но неправилен бил изводът, че
нищожната клауза за лихва не водела до недействителност на целия договор за кредит, както
и че договорът за кредит можел да се конвертира в обикновен договор за заем. Договорът за
паричен заем, сключен между страните бил изцяло недействителен, тъй като клаузата за
договорна лихва била нищожна и доколкото ответникът бил търговец и осъществявал
дейност с оглед печалба, то договорът нямало да бъде сключен от него ако не била налице
именно тази нищожна клауза за договорна лихва с размер надвишаващ трикратния размер
на законната лихва. В това именно се явявала основната разлика между обикновения
договор за заем и договора за кредит, сключен с търговец, който по занятие сключвал
подобен вид договори. Договорът за кредит бил търговска сделка, а тя винаги била
възмездна, като при нея винаги се дължала лихва. Съответно ако клаузата за лихва била
обявена за нищожна, то липсвал основния елемент от договора за кредит, а именно неговата
възмездност, което обуславяло нищожността на целия договор. Ако се приемело, че
договорът за кредит е изцяло недействителен, то приложение следвало да намери нормата на
чл. 23 ЗПК /същата била аналогична на чл. 34 ЗЗД/. Принципно нямало пречка страните по
договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва,
като максималният размер на договорната лихва /било възнаградителна, било за забава/ бил
ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД. За противоречащи на добрите нрави се считали сделки, е
които неравноправно се третирали икономически слаби участници в оборота /какъвто
именно била и ищцата/. Нищожната клауза за лихва не можела да бъде заместена с размера
на законната лихва, тъй като законната и възнаградителната лихва имали съвсем различно
предназначение и функция. А след като договорът за кредит бил изцяло недействителен, то
съгласно ЗПК и константната съдебна практика, кредитополучателят дължал връщане само
и единствено на чистата стойност на кредита. В случая ответникът бил отпуснал на ищцата
заем в размер на 1 800 лв. От представените по делото писмени доказателства и
заключението по съдебно-счетоводната експертиза било видно, че ищцата била заплатила
на ответното дружество сумата от 2 628.51 лв. Следователно сумата от 828.51 лв. се явявала
2
надплатена, с която ответникът неоснователно се бил обогатил и следвало да върне. Според
ЗПК се размествала доказателствената тежест, като в тежест на търговеца било да докаже, че
клаузите от договора са действителни. Освен това според заключението по съдебно-
счетоводната експертиза в ГПР не била включена дължимата неустойка. Макар и размерът
на ГПР да не надхвърлял петкратно размера на законната лихва /50 %/, то той бил в много
близък размер. Ако в него била включена неустойката, то със сигурност размерът на ГПР
щял да надвиши 50 %. Т.е. търговецът не бил изпълнил задължението си да включи всички
необходими плащания в ГПР и съответно да посочи точно общата сума на плащанията по
договора, като по този начин била нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което
обуславяло нищожността на целия договор за кредит. Ето защо моли решението на СРС да
бъде отменено в обжалваната му част, а искът – уважен. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „И.Ф.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната от ищцата част.
Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „И.Ф.“ ЕООД.
Жалбоподателят поддържа на първо място, че обжалваното решение е нищожно, тъй като
волята на съда е неразбираема. На второ място сочи, че съдебният е недопустим, тъй СРС се
бил произнесъл по непредявено искане /плюс петитум/, тъй като счел, че спорното право
следва да бъде квалифицирано по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, а същевременно се произнесъл по
нищожността на договора за кредит. Само ако ищецът бил претендирал нищожност на
дадено правно основание и бил съединил претенцията си с тази за неоснователното
обогатяване, то тогава решението би било допустимо. В настоящия случай не бил приложим
чл. 7, ал. 3 ГПК. На трето място жалбоподателят поддържа, че решението на СРС е
неправилно. На ответника не бил предоставен екземпляр от договора за кредит, като СРС
въобще не бил разгледал искането в тази насока, направено от ответника. По делото била
предоставена разпечатка на договор, като нея не ставало ясно страните да са изразили
волеизявление за неговото сключване. Договорите на ответника принципно се сключвали
дистанционно. Установяването на волеизявленията за сключване не се изчерпвало с
предоставяне на принтирани договори. На тях липсвали каквито и да е инициали, които да
сочат, че волеизявление за сключване било дадено от която и да е от страните. Необоснован
бил изводът на СРС, че между страните бил сключен твърдения договор, а без да било
доказано, че е сключен договор, нямало как същият да е нищожен. С диспозитива на
решението договорът не бил прогласен за нищожен. Към момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение договорът бил действителен, т.е. налице
било основание за плащане. Едва след прогласяването му за нищожен можело да се
претендира връщане на платени по него суми. Ето защо моли решението на СРС да бъде
прогласено за нищожно, евентуално – обезсилено в обжалваната част, евентуално –
отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото и йрисконсултско възнаграждение.
3
Ответницата по жалбата Н. К. Я. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено
в обжалваната част. Поддържа, че основната й теза в първоинстанционното производство
била, че договорът за кредит е нищожен, поради противоречие на клаузата за
възнаградителна лихва с морала, доколкото същата надвишавала трикратно размера на
законната лихва. Поради тази причина поддържала, че ответникът се бил обогатил
неоснователно и следвало да върне това, което е получил над размера на отпуснатия кредит.
Следователно изследвайки нищожността на договора първостепенният съд бил изпълнил
законово си задължения да следи за нищожни клаузи, респ. за недействителност на целият
договор, когато едната страна по него била потребител. Самият ответник бил признал, че
ищцата била изплатила задълженията си по договора за кредит – чл. 175 ГПК. На ответника
били връчени всички приложения към исковата молба, като доколкото той имал качеството
на кредитор, то разполагал и с процесния договор. Следвало да се има предвид, че при
потребителски спор именно търговецът следва да доказва, че клаузите на договора, сключен
с него, са действителни. Останалите доводи на ответника били взаимно изключващи се.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Срещу определението на СРС от 07.01.2022 год., постановено по горепосоченото дело, е
подадена частна жалба от ответника „И.Ф.“ ЕООД, който поддържа, че ищцата била
представлявана само от един адвокат. Обстоятелството, че имало формално поредица от
упълномощавания и преупълномощавания не променяло факта, че защитата била
осъществявана само от един адвокат. Поради това и нямало основание да се присъждат
множество суми от едно възнаграждение. Не ставало ясно защо СРС бил разделил
адвокатското възнаграждение. Ето защо моли обжалваното определение да бъде отменено, а
искането на ищцата – оставено без уважение.
Ответницата по частната жалба Н. К. Я. счита, че доколкото ответникът не е представил
списък на разноските, то частната жалба се явява недопустима. На следващо място
поддържа, че определението на СРС следва да бъде потвърдено. В заповедното
производство и в исковото производство ищцата била представлявана от двама различни
адвокати, на всеки от който се дължало отделно възнаграждение.
По отношение на въззивните жалби:
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещните страни, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно – не е
постановено в нарушение на правните норми, които уреждат условията за валидност на
4
решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в
необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се извлече смисъла му; и
допустимо в обжалваните му части – съдът е разгледал предявения иск при наличие на
предпоставки за възникване и упражняване на правото на иск.
В този смисъл оплакванията във въззивната жалба на ответника се явяват
неоснователни, като следва да се посочи също така, че по принцип нищожността на правна
сделка може да бъде заявена от заинтересованата страна чрез иск или чрез възражение, като
във втория случай съдът е длъжен да се произнесе само в мотивите на решението – виж
Тълкувателно решение №1 /2020 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2020 год., ОСГТК. В
обстоятелствената част на искова молба, с която се предявява иск за връщане на полученото
без основание, ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви,
че даденото е без основание. Той би могъл да твърди, че даденото от него няма връзка с
никакви факти от обективната действителност. Когато ответникът по иска възрази, че
съществува основание да получи даденото и посочи какво е то, ищецът може да възрази, че
претендираното основание е нищожно, като посочи фактите, които го опорочават /в който
случай трябва да докаже възражението си/. Няма пречка ищецът, който знае претенциите на
ответника за наличие на някое правно основание да признае в исковата молба фактите,
обосноваващи такава претенция още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да
направи възражението си, че такова основание е нищожно и да посочи още в исковата молба
фактите, които го опорочават или изложи правните си доводи, защо фактите на които се
позовава ответникът не пораждат претендираното основание – какъвто е именно и
настоящият случай.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Според ищцата ответното дружество е получило без основание процесната сума поради
нищожността на клаузата за възнаградителна лихва – чл. 2, ал. 1, т. 3 и на клаузата за
неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение – чл. 3, ал. 2 от
сключения между страните договор за предоставяне на кредит от разстояние №188615 от
06.11.2017 год. Т.е. ищцата се позовава на изначална липса на основание, която е
специфичен белег на фактическия състав на неоснователното обогатяване, установен в чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на “получаване без основание” обикновено
са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия
състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при
начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен
случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това основанието трябва
да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на
претенцията за реституция на даденото.
5
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит – ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 год., в сила от 12.05.2010 год.,
приложима редакция – изм. и доп., бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г./ – чл. 9,
като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал.
1 ЗПК – на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора /дефиниция на понятието „траен носител“ се
съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ възможност на потребителя
да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й
използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена
информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената
информация/.
ЗПК допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от
разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да предостави на
потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал.
13, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на
потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не позволява
предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител, както и в
случаите по ал. 10 /при използването на телефон като средство за комуникация или друго
средство за гласова комуникация от разстояние/, кредиторът, съответно кредитният
посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2
незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние – ЗПФУР /Обн., ДВ, бр. 105 от
22.12.2006 г., приложима редакция – изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила от 16.10.2009 г./,
като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за
комуникация – едно или повече. Дефиниция на понятието „финансова услуга“ се съдържа в
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на банкова дейност,
кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични
вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на
„средство за комуникация от разстояние“ – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко
6
средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е
налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
За доказване на електронни изявления се прилага Законът за електронния документ и
електронния подпис – ЗЕДЕП, като изявленията, направени чрез електронна поща, се
записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях – чл. 18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.
В частност ответното дружество изрично е признало обстоятелството, че между
страните е възникнало твърдяното от ищцата облигационно правоотношение, като това
признание е обективирано в подаденото от него възражение по чл. 414 ГПК по ч.гр.дело
№57235/2020 год. по описа на СРС, ГО, 53 с-в. Действително в рамките на исковото
производство ответникът отрича /оспорва/ този факт – т.е. налице е хипотеза на оттегляне
на признанието. Съдебното признание, от което ответникът се отказва, не губи
доказателственото си значение по делото, тъй като в ГПК липсва норма, която да указва
това. Следователно това признание, както и оттеглянето следва да бъдат преценявани по
реда на чл.175 от ГПК с оглед всички събрани по делото доказателства. В разглеждания
случай съдебното признание се подкрепя от писмените доказателства по делото и
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводната експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202
ГПК подлежи на кредитиране, поради което и СГС счита, че именно то отговаря на истината
и решението следва да бъде основано на него. Ето защо по делото е доказано, че на
06.11.2017 год. между страните е бил сключен договор за предоставяне на кредит от
разстояние №188615, по силата на който ответникът е превел на ищцата сумата по кредита в
размер на 1 800 лв., а ищцата се е задължила да върне тази сума, ведно с възнаградителна
лихва, при определен годишен лихвен процент от 40.15 % и годишен процент на разходите
от 48.44 %, в срок от 420 дни /т.е. срок от 12 месеца/ – на месечни вноски, съгласно
погасителен план, обективиран в чл. 4, ал. 3, т. 1 от договора /при представяне на
обезпечение по чл. 3, ал. 1/ и в чл. 4, ал. 3, т. 2 от договора /при непредставяне на
обезпечение по чл. 3, ал. 1/. Съгласно клаузата на чл. 3 от договора, потребителят се
задължавал в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на
кредитора едно от следните обезпечения: 1/ банкова гаранция и 2/ две физически лица –
поръчители /ал. 1/, като при неизпълнението на това задължение, потребителят дължал на
кредитора неустойка в размер на 1 263.64 лв., която се заплащала разсрочена, заедно с всяка
погасителна вноска, като към всяка от вноските се добавяла сумата от 90.26 лв. /ал. 2/. В
клаузата на чл. 7, ал. 1 от договора е уговорено, че при забава за плащане на някоя от
погасителните вноски, потребителят дължи на кредитора законната лихва за всеки ден
забава /виж и чл. 33 ЗПК/.
Настоящият съдебен състав приема, че автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договор /източник в частност на претендираните от ищеца
вземания/, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона – каквито са именно
7
нормите на ЗПК, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки /чл. 288 ТЗ/, като за спазването им съдът
следи служебно – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2009 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК и с т. 1 и 2
от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК /Нова – ДВ, бр. 35 от 2014 год., в сила от 23.07.2014
год./ регламентира максималния размер на годишния процент на разходите. При
нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се
уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с добрите нрави
следва да се извърши, като се изходи от нейните същност и функции. Лихвата е граждански
плод, възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на
кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е
лишен от възможността да използва паричните средства и да извлича облага от тях, като се
явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с
морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора. Според приетото в
съдебната практика /виж например Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. №
315/2005 г., II г. о., Определение № 901 от 10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г., IV
г. о., ГК/, възнаградителната лихва може да надхвърля размера на законната лихва, с която
се съизмерват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично
притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки /уговорки/, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг
на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено, че
уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, противоречи на добрите нрави, а ако вземането е обезпечено, за неморална
сделка следва да се приеме лихва, която превишва друкратния размер на законната лихва.
В разглеждания случай посочения в договора годишен лихвен процент от 40.15 % е над
четири пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора е в
размер на 10.00 %, който след това през годините не е отбелязал повишение. С така
уговореното възнаграждение се създава значително неравновесие между престациите, които
си дължат страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на
един тип кредитополучатели да обуславя и по-висок риск вземането да не бъде издължено
съобразно уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От
друга страна, кредиторът, като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на
заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с
цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване.
Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на
кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане
на кредита оценка за въззивният съд счита, че клаузата от процесния договор, предвиждаща
задължение за заплащане на възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 40.15 %
е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като накърняваща добрите нрави, както
8
е приел и СРС.
На следващо място СГС приема, че уговорената в процесния договор неустойка при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение /чл. 3, ал. 2/ е разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите – ГПР /индикатор за общото оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който
съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент
плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.
19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Няма съмнение, че общото задължение на ищцата е съответно на вписаните в
погасителния план по чл. 4, ал. 3, т. 2 от договора за потребителски кредит сборни
плащания, в които изрично е включено и задължението за неустойка по чл. 3, ал. 2
/месечният размер на вноската е начислен като сбор от части от главница и договорна лихва,
както и горница от 90.26 лв. – неустойка по чл. 3, ал. 2/. Плащането на неустойката по чл. 3,
ал. 2 от договора, обаче, не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР –
48.44 %, въпреки че е включено в общия дълг и месечните вноски – видно от заключението
по съдебно-счетоводната експертиза. Съпоставянето в частност на общия уговорен размер
на неустойката – 1 263.64 лв. и начислената договорна лихва – 444.76 лв. с размера на
главницата по договора за кредит – 1 800 лв., обуславя извода, че ограничението по чл. 19,
ал. 4 ЗПК е превишено /виж и § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК/, поради което и клаузата на чл. 3,
ал. 2 от процесния договор се явява нищожна.
По делото е установено, че ищцата е заплатила на ответника сумата от 2 628.51 лв.
Недействителността на уговорките за заплащане на възнаградителна лихва и на неустойка за
неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение изключва основанието за
получаването от страна на ответника на части от месечните вноски – кредиторът не би
могъл да осъществи прихващане на изпълнение с несъществуващи задължения. При
съобразяване на специалната норма на чл. 23 ЗПК, установяваща изискуемост на вземане за
чистата стойност на кредита и при недействителност на договора за потребителски кредит
/отричането на валидността на част или дори на целия договор няма да изключи
9
задължението на потребителя да върне чистата стойност на кредита/, настоящият съдебен
състав намира, че целта на защитата на потребителя не е отричането с обратна сила на
договарянето в цялост, а само изключване на обвързаността на потребителя с породени от
такова договаряне задължения, накърняващи баланса на интересите на насрещните страни.
Това тълкуване е съответно и на общия принцип на закрила на потребителя срещу
обвързване с отделни клаузи, наложени му от недобросъвестния кредитор, като в резултат
на обявената недействителност отпада само възмездността на кредит, сключен в рамките на
търговската дейност на кредитора, а се съхранява сделка със съдържание на безвъзмезден
заем. В този смисъл остатъчното задължение на потребителя е именно за връщане на
главницата по получения кредит, а не за реституция на дадената сума по повод
несъществуващ /недействителен/ договор – в този смисъл виж Решение № 50174 от
26.10.2022 год. на ВКС по гр.дело № 3855/2021 год., ІV г.о., ГК.
Следователно със заплатените от ищцата суми е възможно погасяване само на валидно
възникналото задължение за връщане на кредита, както и на това за начислената до деня на
плащането законна лихва /срещу изчисленията на размера на вземането за законна лихва не
са наведени самостоятелни оплаквания във въззивните жалби/, като доколкото в частност
няма съмнение, че погасяването следва да се извърши по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД – което
правило отчита интереса на кредитора, то законосъобразен се явява изводът на
първоинстанционния съд, че релевираната претенция по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява
основателна до размер на 634.37 лв., до която и подлежи на уважаване.
Ето защо въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение, а решението на СРС
– потвърдено в обжалваните му части, като правилно.
По отношение на частната жалба:
Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт и в определения от СРС срок /виж чл. 62, ал. 3 ГПК/, поради което се явява процесуално
допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С първоинстанционното решение в тежест на ответника е било възложено заплащането
на възнаграждение за безплатно процесуално представителство на ищцата в исковото и във
въззивното производство, като сумата в размер на 554.40 лв. е присъдена на адв. К.Б. /която
видно от данните по делото е представлявала ищцата само в исковото производство/.
На 13.12.2021 год. ищцата е подала молба, в която е посочила, че първоинстанционният
съд е допуснал грешка като е присъдил възнаграждението за безплатно процесуално
представителство на адв. К.Б., тъй като в заповедното производство правната помощ е
предоставена от адв. М.Л., т.е. последният има право да получи сумата от 277.20 лв., а адв.
Билева – сумата от 277.20 лв., като е претендирала първоинстанционното решение да бъде
„изменено в частта за разноските“.
Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд е бил сезиран с искане
10
по смисъла на чл. 247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка, доколкото ищцата е
твърдяла, че действително формираната от съда воля във връзка с отговорността за разноски
в исковото производство и заповедното производство и в частност по отношение на данните
на адвоката, който има право да получи възнаграждение за безплатно процесуално
представителство в заповедното производство, не е била точно обективирана в диспозитива
на въззивното решение. По принцип при втората хипотеза на чл. 248, ал. 1 ГПК, след като
съдът е определил дължимите разноски, е налице искане на страната те да бъдат приведени
в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им /тъй като произнасянето не е
съобразено с правилата на чл. 78 ГПК, включително не са присъдени всички направени
разноски в полза на страната, която има право на такива/. Посочената от страната правна
квалификация не обвързва съда.
Искането на ищцата е било уважено от СРС с обжалваното определение от 07.01.2022
год. /въпреки непрецизно формулирания диспозитив/, което впоследствие и било поправено
с определение от 20.01.2022 год. и определение от 17.02.2022 год.
Определението е правилно.
Поправянето на очевидна фактическа грешка може да стане по почин на съда или на
която и да било от страните без ограничения във времето. За да е налице очевидна
фактическа грешка в решението, която може да се поправи по реда на чл. 247 ГПК, следва да
се констатира несъответствие между формираната истинска воля на съда в мотивите на
решението и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Такава грешка
представлява например пропускането да се отрази в решението становището на съда, което
личи ясно от мотивите на постановения акт, погрешно посочване на имената на страните, на
размера на присъдената сума /суми/, погрешни пресмятания на суми и пр.
В разглеждания случая въззивният съд приема, че е налице твърдяната от ищцата
очевидна фактическа грешка, тъй като изразената в мотивите на първоинстанционното
решение истинска воля на съда – а именно, че с оглед изхода от спора ответникът следва да
понесе отговорността за разноски, като заплати възнаграждение на адвоката, предоставил
безплатна правна помощ в исковото производство и на адвоката, предоставил безплатна
правна помощ в заповедното производство /в общ размер на 554.40 лв., или на всеки от тях
по 277.20 лв./, но същата не е намерила съответно отражение в диспозитива на решението
на СРС. Т.е. налице е грешка, която се дължи на пропуск на съда. Допълнителен довод в
подкрепа на това разбиране е и обстоятелството, че в разглеждания случай не се касае до
грешка в изводите на съда, в неговата решаваща дейност, която по правило се отстранява по
реда на обжалването.
Ето защо развитите от частния жалбоподател оплаквания са неоснователни, а частната
жалба следва да бъде оставена без уважение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК и чл. 248, ал. 3, изр. 3 ГПК настоящето решение,
включително и в частта му с характер на определение, не подлежи на касационно
обжалване.
11
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 30.11.2021 год., постановено по гр.дело №5891/2021 год.
по описа на СРС, ГО, 53 с-в, в обжалваните му части.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на ответника „И.Ф.“ ЕООД срещу определение
от 07.01.2022 год., постановено по гр.дело №5891/2021 год. по описа на СРС, ГО, 53 с-в,
поправено с определение от 20.01.2022 год. и определение от 17.02.2022 год.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12