РЕШЕНИЕ
№ 419
гр. Пловдив, 15.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и седми септември, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20215300501636 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от АТ. В. М., ЕГН ********** от гр.
*****, чрез адвокат М.Б., против Решение № 260915/22.03.2021 г. по г.д. №
794/2020 г. на РС Пловдив, в частта, с която е признато за установено, че
жалбоподателят дължи на „Мого България“ ООД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление гр.***** по договор за финансов лизинг № *****г. със
задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив сумата
от 9,01 лева, представляваща част от главницата, включена във втора вноска
по погасителен план за времето на ползване на актива – от 28.10.2018г. до
05.11.2018г., както и сумата от 139,11 лева, представляваща част от
възнаградителната лихва, включена във втора вноска по погасителен план за
времето на ползване на актива – от 28.10.2018 г. до 05.11.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението - 01.11.2019 г. до окончателното й погасяване, за които суми е
издадена заповед № 10240 за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК от 25.11.2019г. по ч.г.д. № 17878/2019 г., и в частта, с която е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя срещу „Мого България“ ООД, ЕИК *****,
насрещен иск за връщане на сумата от 400,00 лева – платена по клаузата по
чл.11 от договор за финансов лизинг № ***** г. със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив и за връщане на
1
сумата от 15,93 лева – платена на 06.11.2018 г.
С жалбата се излагат съображения за неправилност на решението и
допуснати съществени процесуални нарушения. Поддържа се договорът за
лизинг да е прекратен по взаимно съгласие на страните, като
лизингополучателят е заплатил посочената по него сума и няма непогасени
задължения към лизингодателя. Твърди се неоснователност на претенцията за
възнаградителна лихва, доколкото същата е уговорена по недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК договор, поради нарушение на изискванията за
съдържанието му съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Дължимостта на
сумите по предявения насрещен иск се обосновава с нищожността на клаузата
на т. 11 от договора, досежно уговорената допълнителна услуга „приоритетно
разглеждане“, поради противоречието с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК, както и с извършено надплащане на уговорените суми. Иска се отмяната
на решението в атакуваната част и отхвърляне на претенцията на „Мого
България“ ООД, ЕИК *****, съответно уважаване на насрещния иск.
Претендират се разноски както и присъждане на адвокатско възнаграждение
по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата.
В срок е депозиран отговор от „Мого България“ ООД, чрез
юрисконсулт К. К., с който въззивната жалба на АТ. В. М. се оспорва, излагат
се доводи в подкрепа на атакуваната част от решението и въз основа на тях се
моли то да бъде потвърдено.
Постъпила е и въззивна жалба от „Мого България“ ООД, ЕИК *****,
чрез юрисконсулт К. К., против Решение № 260915/ 22.03.2021 г. по г.д. №
794/2020 г. на РС Пловдив, в частите, с които са отхвърлени предявените иск
за главница за разликата над уважения размер от 9.01 лева до пълния
претендиран размер от 39,03 лева, иск за възнаградителна лихва за разликата
над уважения размер от 139,11 лева до пълния претендиран размер от 603,31
лева, иск за неустойка за забавено плащане за периода от 27.10.2018 г. до
05.11.2018 г. в размер на 0,07 лева, както и иск за неустойка за прекратяване
на договора за лизинг по вина на лизингополучателя в размер на сумата от
1020,44 лв.
С жалбата се излагат съображения за неправилност на решението, въз
основа на които се иска неговата отменя в атакуваните му части и уважаване
на претенците на „Мого България“ ООД. Възраженията на жалбоподателя в
тази връзка са за липса на представителна власт на подписалия от името на
дружеството споразумение за прекратяване на договора за лизинг поради
взаимно съгласие на страните по него. Претендират се разноски.
В срок е депозиран отговор от АТ. В. М., чрез адв. М.Б., с който се
оспорва въззивната жалба на „Мого България“ ООД. Излагат се доводи в
подкрепа на решението в атакуваната му с жалбата част, като във връзка със
същите се моли то да бъде потвърдено.
Въззивните жалби са подадени в срок, от легитимирани страни, против
2
подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което са
процесуално допустими и подлежат на разглеждане.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно
съединени установителни искове с правна квалификация чл. 422 от ГПК, във
връзка с чл.415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 342, ал. 2, вр. с
чл. 345 ТЗ, предявени от „Мого България“ ООД за признаване за установено
по отношение на АТ. В. М., дължимостта на сумата от 39,03 лева падежирали
и непогасени лизингови вноски /първа вноска с падеж 27.10.2018 г. в размер
на 30,02 лева и част от вноска № 2 с падеж 27.11.2018 г. в размер на 9,01 лева,
дължима за периода 28.10.2018 г. – 05.11.2018 г. по договор за финансов
лизинг със задължително придобиване на собствеността върху лизингов актив
(лек автомобил БМВ, модел 320, рег.№ *****), сключен на ***** г., сумата от
603,31 лева – възнаградителна лихва за падежирали и непогасени лизингови
вноски (за първа вноска с падеж 27.10.2018 г. лихва в размер на 464,20 лева и
за част от вноска № 2 с падеж 27.11.2018 г. лихва в размер на 139,11 лева) за
периода 28.10.2018 г. – 05.11.2018 г., по договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността върху лизингов актив, сумата от
0,07 лева неустойка за забава на плащане на лизинговите вноски за период
27.10.2018 г. – 05.11.2018 г., сумата от 1020,44 лева неплатен остатък от
неустойка за прекратяване на договора за лизинг по вина на
лизингополучателя, съгласно чл.15.5. от приложимите ОУ в размер на три
лизингови вноски, ведно със законната лихва върху главницата от 01.11.2019
г. до изплащане на сумата, за които вземания е издадена заповед №
10240/25.11.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
по ч. г. д. № 17878/2019 г. по описа на РС Пловдив.
В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е предявен насрещен осъдителен
иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД за заплащане на
сумата от 415,93 лева, от които 400 лева, платени на 29.09.2018 г. за такса по
чл. 11 от договор за финансов лизинг № *****г. със задължително
придобиване на собствеността върху лизинговия актив и 15,93 лева, платени
в повече по грешка на 06.11.2018 г., и двете суми платени без основание.
За да постанови обжалваното сега решение, районен съд е приел, че
страните по делото са обвързани от валидно правоотношение, по договор за
финансов лизинг ***** г., с предмет МПС, марка и модел БМВ 320 D, рег.№
*****, прекратен на 05.11.2018 г. поради постигнато взаимно съгласие за
това, обективирано в писмено споразумение от същата дата, когато е върнато
на лизингодателя и МПС, предмет на договора. Доколкото обаче
прекратяването само по себе си не погасявало възникналите за времето на
действието му задължения, до тази дата са приети за дължими
претендираните суми за главница, възнаградителна лихва и неустойка за
забавено плащане, но в размер, съобразен с извършеното от
3
лизингополучателя плащане от 510,22 лева при прекратяване на договора.
Отхвърлянето на насрещните претенции на ответника на свой ред са
мотивирани с неоснователност на възражението за нищожност на клаузата по
т. 11 от договора за лизинг, предвиждаща заплащане на такса за приоритетно
разглеждане на документи в размер на 400,00 лева, както и наличието на
други задължения към лизингодателя, макар и същите да не са предмет на
производството по делото.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на
дадените му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за
валидно и допустимо. Не са налице нарушения на императивни
материалноправни норми, които въззивният съд е длъжен да отстрани без да
има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно задължителните
указания дадени с ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС.
По посоченото в двете жалби относно правилността на обжалваното
решение:
С двете жалби не се оспорва установената от първостепенния съд
фактическа страна на спора, а направените въз основа на нея правни изводи.
В този смисъл между страните няма спор, а и от представения по делото
договор № ****/***** г., се установява, че помежду им е възникнало
облигационно правоотношение с характеристиките на договор за финансов
лизинг. По него ищецът като лизингодател е изпълнил задължението си и е
придобил от трето лице МПС, марка и модел БМВ 320 D, рег.№ *****, което
е предоставил за ползване на ответника като лизингополучател срещу
договореното възнаграждение, платимо на месечни вноски в размер и с
падеж, посочени в погасителен план, неразделна част от договора, при
уговорено задължително придобиване на собствеността върху лизинговия
актив. Лизингодателят е предоставил посоченото МПС на ***** г.
Лизингополучателят не е заплатил на падежа – 27.10.2018 г. първата
лизингова вноска от 494,22 лева, от които главница в размер на 30,02 лева и
възнаградителна лихва в размер на 464,20 лева. На 05.11.2018 г. между
страните по договора е сключено споразумение за прекратяването му и е
съставен протокол за предаване на МПС на лизингодателя, като на 06.11.2018
г. лизингополучателят е заплатил на лизингодателя, по банков път, сумата от
510,22 лева.
Спорът пред настоящата инстанция е концентриран върху
обвързващото действие на Споразумение за прекратяване на процесния
договор за лизинг от 05.11.2018 г. и действителността изцяло или на отделни
клаузи от сключения договор за лизинг, съответно последиците от това.
Предвид характера на релевираните с жалбите възражения, на първо
място следва да бъде разгледан въпросът за правното значение на
Споразумение за прекратяване на процесния договор за лизинг от 05.11.2018
г., доколкото лизингодателят е оспорил да е обвързан от същото.
4
От приетата по делото съдебнопочеркова експертиза, изготвена от вещо
лице С. С., която се кредитира от съда като обоснована и компетентно
изготвена, се установява, че подписът „за лизингодател“ в споразумението не
е изпълнен от лицето, посочено в него като представител на „Мого България“
ООД. С оглед на това без правно значение е изследването на
представителната власт на П. В. Ц. - посоченият в споразумението служител
на лизингодателя. Не може да бъде изследван и въпросът за наличие на
представителна власт на лицето положило подпис от името на лизингодателя,
доколкото то не е установено. При това положение, предвид разпоредбата на
чл. 301 от ТЗ, релевантно е кога лизингодателят е узнал за съществуването на
процесното споразумение от 05.11.2018 г. и дали го е оспорил веднага след
узнаването.
Настоящата инстанция намира, че лизингодателят е узнал за
споразумението за прекратяване на договора за лизинг най – късно към датата
на подаване в съда на исковата молба, по която е образувано г.д. № 794/2020
г. по описа на РС Пловдив - 17.12.2020 г.(пощенско клеймо). Това е така
доколкото в нея лизингодателят е посочил като дата на прекратяване на
договора за лизинг именно 05.11.2018 г. Вярно е, че в самата искова молба се
твърди договорът да е прекратен на друго основание – това по чл. 13.5.I от
Общите условия по договора, но по делото липсват доказателства
лизингодателят да е отправил волеизявление за едностранно прекратяване,
още по – малко по начина и във формата, посочени в чл. 13.6 от същите общи
условия. По този начин единственото установено изявление за прекратяване
на договора, направено от лизингодателя и то от датата, на която сам
последният се позовава – 05.11.2018 г., е това по Споразумение за
прекратяване на договор за лизинг № ***** по взаимно съгласие. При това
изрично позоваване с исковата молба на прекратяването на договора от дата
05.11.2018 г., на практика лизингодателят е потвърдил извършените от негово
име действия по сключване на Споразумението за прекратяване от 05.11.2018
г., като изричното му оспорване едва със становище с вх.№ 260702/18.08.2020
г. по делото не е породило целения резултат да го освободи от обвързващото
действие на извършеното прекратяване. Ето защо се приема, че
споразумението за прекратяване на процесния договор за лизинг от
05.11.2018 г. обвързва валидно страните по него, а оплакванията във
въззивната жалба от „Мого България“ ООД в противен смисъл са
неоснователни.
При направения извод за обвързващо действие на сключеното между
страните Споразумение за прекратяване на договора за лизинг по взаимно
съгласие от 05.11.2018 г. съдът, при преценка на правните му последици,
следва да зачете задължителната сила на общата им воля, каквато е повелята
на чл. 20а от ЗЗД. Като взе предвид и правилата при тълкуване на договорите
по чл. 20 от ЗЗД, настоящата инстанция намира, че действителната обща воля
на страните по него е била не само да прекратят действието на договора за
лизинг, считано от 05.11.2018 г., но и да уредят по окончателен начин
възникналите до този момент по повод на договора свои права и задължения.
5
Съгласно посоченото в т. 1 от Споразумението лизингодателят се е съгласил
за времето на действие на договора до датата 05.11.2018 г. да получи от
лизингополучателя единствено сумата в размер на 494, 29 лева, а
лизингополучателят се е съгласил да я плати. С включването в съдържанието
на Споразумението на т. 3, озаглавена „уреждане на отношенията“ и
изричното деклариране, че нямат неуредени отношения помежду си във
връзка с договора към датата на прекратяването му, и двете страни са се
отказали от всички възможни взаимни претенции, възникнали за времето на
неговото действие. Отказът от права е породил последици, доколкото е във
формата на договор, каквото е изискването на чл. 108 от ЗЗД.
Между страните няма спор, а се установява от представено платежно
нареждане, включително и от приетата по делото съдебносчетоводна
експертиза, че лизингополучателят е платил на 06.11.2018 г. сумата от 510,22
лева. С това плащане той е изпълнил поетото по споразумението задължение
и лизингодателят няма основание да претендира от него сумите, предмет на
настоящото установително производство, представляващи първа вноска и
частично втора вноска по погасителен план за времето от 27.10.2018 г. –
05.11.2018 г., както и неустойка за тяхната забава. Неустойката за
прекратяване по вина на лизингополучателя пък не е дължима по причина, че
не е установено прекратяване на договора за лизинг по вина на
лизингополучателя на заявеното в исковата молба основание чл. 13.5I от
Общите условия към договора. Поради това не е налице основанието за
нейното начисляване. Предвид изложеното до тук въззивната жалба, подадена
от „Мого България“ ООД, е неоснователна и в атакуваните с нея части,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
От своя страна лизингополучателят, предвид коментирания по – горе
валидно извършен отказ от права, се е отказал да търси връщане на всички
суми, платени по договора за времето на неговото действие, независимо от
основанието за това. Поради това не се налага разглеждането на направените
с въззивната жалба възражения относно действителността на договора или
отделни негови клаузи, а претенцията за връщане на сумата от 400, 00 лева,
платена на основание чл. 11 от договора е неоснователна, предвид изрично
декларираното от лизингополучателя в споразумението от 05.11.2018 г.
Доколкото обаче в чл. 1 от Споразумението за прекратяване е посочена
като дължима сумата от 494,29 лева, а на 06.11.2018 г. е платена такава в
размер на 510,22 лева, разликата в платеното над уговореното или сумата от
15,93 лева е платена без основание и поради това подлежи на връщане,
съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД. Ето защо въззивната жалба от АТ. В.
М. е частично основателна, като атакуваното с нея решение следва да бъде
отменено в частите му, с които са уважени предявените установителни искове
и същите претенции отхвърлени, както и отменено в частта, с която е
отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Мого България“ ООД,
насрещен иск за сумата от 15,93 лева – платена на 06.11.2018 г., като
претенцията в тази част следва да бъде уважена. В останалата част
6
решението следва да бъде потвърдено.
Предвид частичното съвпадане на изводите на въззивната инстанция с
тези на първостепенния съд, обжалваното решение следва да бъде частично
отменено и вместо това постановено друго съгласно изложените по – горе
мотиви.
С оглед крайния изход от спора разноски се дължат на всяка от
страните.
На „Мого България“ ООД се дължи на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК по
съразмерност за отхвърлената част от насрещния иск, юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция, което, определено по реда на чл. 37
от ЗПП, във вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, е
в размер на 96,17 лв.
На АТ. В. М. се дължат на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК съответен
размер от платената от него държавна такса по предявения насрещен иск и по
подадената въззивна жалба, а именно 1,91 лева по г.д.№ 794/2020 г. на РС
Пловдив, както и 25,96 лв. по в.г.д.№ 1636/2021 г. по описа на ОС Пловдив.
Разноски следва да бъдат присъдени и в полза на адвокат М.Б., на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, предвид оказаната безплатна правна помощ на
жалбоподателя и въззиваем АТ. В. М., като материално затруднено лице, във
връзка с предявения насрещен иск за две инстанции, а по отношение
установителните искове единствено пред въззивната инстанция. С оглед
цената на насрещния иск, минималният размер на дължимо адвокатско
възнаграждение на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения е 300,00 лв. за една
инстанция. По съразмерност с оглед крайния изход от делото следва да бъде
присъден размер от 11,49 лв. за всяка инстанция. По установителните искове
минималният размер на дължимо адвокатско възнаграждение на основание
чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба, съобразно обжалваемия интерес е 336,00 лв. и е
дължим за въззивното производство изцяло.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260915/22.03.2021 г., постановено по г. д. №
794/2020 г. по описа на Районен съд Пловдив, VI-ти гр. състав, В ЧАСТИТЕ
му, с които се ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че АТ. В. М., ЕГН
********** от гр. ***** дължи на „Мого България“ ООД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление гр. ***** по договор за финансов лизинг №
***** със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия
актив от ***** г. сумата от 9.01 лева (девет лева и 01 стотинки),
представляваща част от главницата, включена във втора вноска по
погасителен план за времето на ползване на актива – от 28.10.2018 г. до
7
05.11.2018 г., както и сумата от 139.11 лева (сто тридесет и девет лева и 11
стотинки), представляваща част от възнаградителната лихва, включена във
втора вноска по погасителен план за времето на ползване на актива – от
28.10.2018 г. до 05.11.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението - 01.11.2019 г. до окончателното
й погасяване, за които суми е издадена заповед № 10240 за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.11.2019 г. по ч.гр.д. № 17878 по
описа на ПРС за 2019 г.; ОТХВЪРЛЯ предявения от АТ. В. М., ЕГН
********** от гр. ***** против „Мого България“ ООД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление гр. ***** иск за връщане на сумата от 15.93
лева – платена на 06.11.2018 г. и ОСЪЖДА АТ. В. М. да заплати на „Мого
България“ ООД сумата от 7.41 лева (седем лева и 41 стотинки) направени по
ч.гр.дело № 17878 по описа на ПРС за 2019г. разноски, както и сумата от
50.48 лв. (петдесет лева и 48 стотинки) направени по исковото производство
разноски, като вместо това ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Мого България“ ООД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление гр. ***** искове за признаване за установено
на основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.
1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 342, ал. 2, вр. с чл. 345 ТЗ, по отношение на АТ. В. М.,
ЕГН ********** от гр. ***** дължимостта по договор за финансов лизинг №
***** г. със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия
актив на сумата от 9.01 лева (девет лева и една стотинка), представляваща
част от главницата, включена във втора вноска по погасителен план за
времето на ползване на актива – от 28.10.2018 г. до 05.11.2018 г., както и
сумата от 139.11 лева (сто тридесет и девет лева и единадесет стотинки),
представляваща част от възнаградителната лихва, включена във втора вноска
по погасителен план за времето на ползване на актива – от 28.10.2018 г. до
05.11.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението - 01.11.2019 г. до окончателното й погасяване, за
които суми е издадена заповед № 10240 за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК от 25.11.2019г. по ч.г.д. № 17878/2019г. на РС
Пловдив.
ОСЪЖДА „Мого България“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление гр.***** да заплати на АТ. В. М., ЕГН ********** от гр.*****, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД, сумата от 15.93 лева (петнадесет лева
и деветдесет и три стотинки) платена без основание.
ОСЪЖДА АТ. В. М., ЕГН ********** от гр. ***** да заплати на „Мого
България“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр.*****, на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, сумата от 96,17 лева (деветдесет и шест лева и
седемнадесет стотинки), разноски за производството по в.г.д.№ 1636/2021 г.
на ОС Пловдив, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Мого България“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление гр.***** да заплати на АТ. В. М., ЕГН ********** от гр. *****,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 1,91 лв. (един лев и деветдесет и
8
една стотинки) разноски в производството по г.д.№ 794/2020 г. на РС
Пловдив, представляващи заплатена държавна такса, както и 25,96 лева
(двадесет и пет лева и деветдесет и шест стотинки) разноски в
производството по в.г.д.№ 1636/2021 г. на ОС Пловдив, представляващи
заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „Мого България“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление гр.***** да заплати на адвокат М.И. Б. от АК ****
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 11,49 лева (единадесет лева
и четиридесет и девет стотинки) за производството по г.д.№ 794/2020 г. на РС
Пловдив и 347,49 лева за производството по в.г.д.№ 1636/2021 г. на ОС
Пловдив.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260915/22.03.2021 г., постановено по г. д.
№ 794/2020 г. по описа на Районен съд Пловдив, VI-ти гр. състав в останалата
му част.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9