Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 23.04.2020
г.
В И МЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на десети март през две хиляди и двадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ
: Хрипсиме Мъгърдичян
мл.с.Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Симеонова
в.гр.дело № 16079 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 15.04.2019 г. по гр.д. № 39309/18 г.,
СРС, ІІ ГО, 56 с-в е отхвърлил предявените от Ф.Л.О.Р., ЛНЧ **********, със съдебен
адрес: *** срещу „Е.Б.Т./Г./Л.- клон
България“ КЧТ, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив,
бул. „Христо Ботев“, Кепитъл Сити Център, сектор „Б“, №********искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за
признаване за незаконно и за отмяна на заповед № 542/16.04.2018 г., с която на Ф.Л.О.Р., ЛНЧ **********, е наложено
дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено трудовото му правоотношение,
на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 във вр. с чл. 188, т. 3 КТ във вр. с чл. 190,
ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ /неявяване на работа/, с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на заеманата до уволнението
му длъжност „оператор контактен център“ в „Е.Б.Т./Г./Л.- клон България“ КЧТ,
ЕИК ********, с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 6448,58
лв., представляваща обезщетение за оставане без работа поради
незаконно уволнение за периода от 16.04.2018 г. до 14.06.2018 г., с правно
основание чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 242 КТ за заплащане на сумата от 4836,43
лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода
от 01.03.2018 г. до 16.04.2018 г., както и с правно основание чл. 344, ал. 1,
т. 4 КТ за допускане на поправка на основанието за уволнение, вписано в
трудовата книжка на Ф.Л.О.Р., а именно - „дисциплинарно уволнение“. Осъдил е Ф.Л.О.Р., ЛНЧ **********, със съдебен адрес: *** да заплати на „Е.Б.Т./Г./Л.- клон
България“ КЧТ, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив,
бул. „Христо Ботев“, Кепитъл Сити Център, сектор „Б“, №********на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1800
лв., представляваща разноски по делото.
Решението
е обжалвано с въззивна жалба от ищеца Ф.Л.О.Р., ЛНЧ **********, чрез пълномощника по делото адвокат Г.Я. от САК, със
съдебен адрес:*** мотиви, изложени в жалбата. По иска с правно
основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, съдът неправилно е приел, че ищецът самоволно и
без правно основание е отсъствал от работа. Действително, разпоредбата на
чл.173, ал.1 от КТ повдига писмената форма на разрешението за ползване на
отпуск от служителя, но е неправилен
извода на съда, че процедурата не е спазена и отсъства надлежно дадено
разрешение от работодателя. Ищецът е заявил отпуск, използвайки процедура,
която е била обичайна за ответното
дружество и която му била разяснена при започване на работа. Според
показанията, дадени от свидетелите на ищцовата страна, начинът за искане на
разрешение за отпуск чрез системата Style Web е бил обичаен за
дружеството, което никога не е давало
писмено разрешение на служителите си за ползване на платен годишен отпуск.
Съдът неправилно е посочил, че процедурата за искане на разрешение за отпуск е
започната от ищеца с подаване на писмена молба, но писмено начало в процедурата за искане и разрешаване
на използване на отпуска отсъства при ответното дружество. Вместо него се използва специализиран софтуер, който записва
исканията на служителите и ги уведомява при одобрение. Липсата на писмена процедура, която да завършва с писмен
разрешение за използване на отпуск е нарушение на трудовото законодателство,
допуснато от работодателя, а не от работника, като работодателят не е спазил императивни трудово-правни норми. В
този смисъл са и показанията на разпитаните свидетели, които установяват, че
никога по време на работата си при този работодател не са получавали писмено
разрешение и изключително рядко са били изобщо създавани писмени документи. Всичко
е ставало чрез посочената електронна система за управление на труда Style Web.
Счита за неправилен доводът на съда, че на ищеца от страна на работодателя
никога не е давано разрешение за отпуск. Напротив, в разменената кореспонденция
между страните се сдържат волеизявления от упълномощени представители на
ответника, с които се оттегля вече дадено съгласие и ищецът се уведомява, че
следва да се върне на работа. Ищецът признава факта на оттеглянето, но твърди,
че същото не може да стане без негово съгласие, поради което не е годно да
произведе правни последици.
Съдът
не е разгледал и обсъдил основанието за претендира дискриминация спрямо ищеца.
Съдът е разгледал наведено твърдение за дискриминацията, изразяваща се в това,
че е по-неблагоприятно третиран спрямо другите чужденци, чиито трудови
правоотношения са били прекратени в същия период. Подобно твърдение никога не е
изразявано от ищеца. Напротив, в исковата молба се сочи дискриминация на ищеца
в качеството му на чужденец спрямо
българските служители на ответника, които са продължили работа при него и след
преустановяването на работата на отдела на ищеца, за разлика от служителите,
които не са били български граждани и които са били принудени да прекратят
трудовите си правоотношения. Съдът не е
разгледал направеното от ищеца твърдение за дискриминация и незаконност на
уволнението на основание дискриминация като вместо това е разгледал хипотеза на
дискриминация на ищеца спрямо останалите чужденци, служители на ответното
дружество, каквато изобщо не е твърдяна.
В
първоинстанционното производство, с писмена молба е поискано на основание
чл.214, ал.1 ГПК увеличение размера на иска за сумата от 19 345,76 лв. В
открито съдебно заседание на 01.04. 2019 г., съдът е оставил без уважение това
искане с мотива, че освен размера се добавя и още срок от 4 месеца, а именно за
периода от 15.06.2018 г. до 16.10.2018 г., който срок не е бил заявен в първоначалната искова молба и
в уточняващата молба от 19.10.2018 г., като в този смисъл е налице едновременно
изменение на основанието и размера на иска, което е недопустимо да става по реда
на чл.214, ал.1, изр. 3 ГПК. Счита, че недопускането на това увеличение е
незаконосъобразно и прегражда възможността на ищеца да търси пълно обезщетение
за противоправно действие от страна на работодателя, тъй като преклузивният
срок за обжалване на незаконно уволнение е два месеца, а нормативно
определеният максимум на търсените вреди поради оставане без работа е за период
от 6 месеца.
Ето
защо моли съда да постанови решение, с което да отмени процесното и да бъде
постановено друго такова, с което да бъдат уважени изцяло предявените искове. Да
бъде отменено определението, с което не е допуснато направеното в срок
увеличение на иска за периода от 16.04.2018г. до 16.10.2018 г. в размера на
19 345,76 лв. На основание чл.128, т.2 във вр. с чл.242 от КТ да бъде
осъден въззиваемият/ответник да заплати на ищеца дължимото му се и
незаконосъобразно неплатено трудово възнаграждение за периода от 01.03.2018 г.
до 16.04.2018 г. в размер на 4836,43 лв. Претендира присъждане на разноски за
двете съдебни инстанции, включително адвокатско възнаграждение.
Въззиваемото
дружество „Е.Б.Т./Г./Л.- клон България“
КЧТ, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, бул.
„Христо Ботев“, Кепитъл Сити Център, сектор „Б“, №********чрез пълномощника по делото адвокат К.К.,*** оспорва
въззивната жалба. Претендира присъждане на направените разноски за въззивното
производство.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК
от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество неоснователна,
поради следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344,
ал.1, т. 1, т.2 и чл. 344, ал.1, т. 3 от КТ във вр.
с чл. 225, ал.1 от КТ, чл.344, ал.1, т.4, чл.128, т.2 във връзка с чл.242 КТ.
Ищецът Ф.Л.О.Р. твърди, че е бил в
безсрочно трудово правоотношение с ответника „Е.Б.Т./Г./Л.- клон България“ КЧТ,
считано от 19.09.2016 г. Същото било прекратено със заповед № 542/16.04.2018
г. поради наложено дисциплинарно наказание-„дисциплинарно уволнение“.
Счита процесната заповед за
незаконосъобразна, поради това че не е извършил твърдяното нарушение на
трудовата дисциплина; че е налице опорочаване на процедурата по налагане на
наказанието „дисциплинарно уволнение“ - до знанието на представителите на
работодателя не било сведено депозираното от него писмено обяснение, изискано в
процедурата по налагане на дисциплинарно наказание; че е налице нарушение на
императивната разпоредба на чл. 4, ал. 1 и чл. 21 от Закона за защита от
дискриминация, като ищецът е бил поставен необосновано в по-неблагоприятна
позиция спрямо останалите служители на ответното дружество. Моли съда да
постанови решение, с което да признае за незаконно и да отмени заповед №
542/16.04.2018г., с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание
„уволнение“ и е прекратено трудовото му правоотношение с ответника, да
възстанови ищеца на заеманата до уволнението му длъжност „оператор контактен
център“, да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 6 448,58 лв„
представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за
периода от 16.04.2018 г. до 14.06.2018 г., както и да
осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 4836,43 лв., представляваща
неплатено трудово възнаграждение за периода от
01.03.2018 г. до 16.04.2018 г. В случай, че уволнението на ищеца бъде признато за незаконно
се иска да бъде допусната поправка на основанието за уволнение, вписано в
трудовата книжка - „дисциплинарно уволнение“. Претендира разноски.
Ответното дружество „Е.Б.Т./Г./Л.- клон България“ КЧТе подало писмен отговор, в който е оспорило предявените искове като
неоснователни.
Съдът констатира
следното от фактическа страна:
По делото е безспорно, а
и от депозирания трудов договор № 000762/17.09.2016 г. се установява, че между страните по делото е налице
безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е бил назначен на
длъжността „оператор контактен център“, с код по НКПД: 42223003, в клона на
ответното дружество, считано от 19.09.2016г. Със заповед № 542/16.04.2018
г. на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е било прекратено
трудовото му правоотношение, считано от датата на връчване на заповедта, на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 във вр. с чл. 188, т. 3 във вр. с чл. 190, ал.
1, т. 2 във вр. с чл. 187, an. 1, т. 1 КТ, за това, че е
отсъствал от работа в периода от 06.03.2018 г. до 25.03.2018 г. /общо 14
работни дни/. Били са разпитани като свидетели на ищеца И.А.Д.Г.Д., който заявява, че процедурата за отпуск е проста, като
се изисква разрешение по имейл, в който се посочват датите за отпуск, като не
се представя на хартия, а само по имейл.
Същият бил в работна група с ищеца и други бразилци. Част от бразилците били
уволнени преди свидетеля, след това бил уволнен ищеца, след това и свидетеля.
Заявява, че няма спомен в трудовия договор да е описано как се заявява отпуск.
За отпуск се ползва системата Style Web и служителите попълват
данни в нея, но след отпуск, като се върнат на работа. Системата е само на
български. Свидетелят не знае какво пише в системата и заявява, че иска
разрешение за отпуск единствено по имейл. Другият свидетел на ищеца А.К.С. заявява, че неговият случай е
различен, защото от самото начало го посъветвали да изпълнява процедурата за
отпуск през системата. Същият влиза в системата, въвежда датите за отпуск и
след това изчаква одобрение от прекия ръководител. Първо получава устно
потвърждение и след това в системата. Свидетелят не знае да има писмен документ
за потвърждение на отпуската. Заявява, че е видял молбата за ползване на отпуск
от ищеца, което било имейл, видял потвърждението, след това видял отмяната на
това потвърждение. Свидетелят твърди, че представил необходимите документи да
ползва 6 месечен отпуск за бащинство, но тези документи били задържани от
фирмата. Свидетелят заявил, че това не е законно, при което бил преустановен
всякакъв достъп до работните му документи. След като се върнал от отпуска, от
фирмата го освободили от работа, тъй като позицията била съкратена. Споразумели
се на обезщетение от 2 месечни заплати, но му из платили само една. Свидетелят
е виждал одобрението за отпуск от прекия ръководител на ищеца, но не си спомня
кой е изпратил имейла за одобрение на отпуската до ищеца, но според свидетеля
това е една безмислица, защото трябва задължително да се свържеш с прекия
ръководител, а той е потвърдил ползването на отпуска. Свидетелят на ответника А.П., която работи във
фирмата на позиция ръководител-екип „Човешки ресурси“ установява каква е
процедурата по ползване на отпуска. Същата е на няколко етапа. Всеки, който
иска да ползва отпуск, заявява това предварително през системата Style Web
на компанията. В нея имало два модула-един за фишове за заплата, а другият-за
отпуск. Служителят влиза в тази система със своя личен профил, заявява
определени дни отпуск и системата изпраща автоматично заявката към прекия
ръководител по имейл. Прекият ръководител трябва да реши предварително дали да
одобри този отпуск или не, което става през системата чрез логване на прекия
ръководител и той трябва да даде резолюция. Служителя се уведомява за това дали
е одобрена или не отпуската. Ако отпуската е одобрена, системата генерира
декларация за съответните дни отпуск. Управителят на фирмата е финалната
инстанция, който на база това разрешение от прекия ръководител, издава заповед
за ползване на отпуск. Сви5детелката познава ищеца, като служител във фирмата,
както и обстоятелството, че ТПО му било
прекратено на основание „дисциплинарно уволнение“. Другата свидетелка на
ответника А.Х., която е работила във
фирмата от м.10.2016 г. до м.05.2018 г. на длъжност „Ръководител „контактен
център“ и е била пряк ръководител на ищеца. Същата заявява, че първата стъпка
за отпуск е молбата да се одобри, имало е одобрение, но в последващия етап е
била отказана а отпуската не е била
одобрена от системата. Ищецът поискал чрез имейл отпуск през м.03.2018 г. Имало
е доста време от преди периода, в който реално се е отказала отпуската на
ищеца, както и той да се върне на работа. Самата свидетелка уведомила по имейл
ищеца, че отпуската му не е одобрена, на което той отговорил, че иска да му се
възстановят разходите за самолетния билет до Бразилия, за да се върне в срок на
работа. Отпуската не била одобрена, а ищецът не се е върнал на работа.
От правна страна:
На основание чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
Решението на районният съд е валидно и допустимо, а по същество правилно и
законосъобразно.
Относно искът по чл.344, ал.1, т.1 КТ.
Настоящата
инстанция също приема, че е спазена процедурата по издаване на заповедта за
уволнение, която е редовна от външна страна, издадена е от компетентен орган в
кръга на правомощията му. Разпоредбата на чл. 186 от КТ дефинира като нарушение на трудовата дисциплина виновното неизпълнение на
трудови задължения от страна на работника или служителя. Процедурата по която
се налага наказание за допуснато дисциплинарно нарушение представлява дисциплинарно производство, съдържащо
норми от процесуален характер, които следва да бъдат спазени от наказващия
орган преди налагане на дисциплинарното наказание. Тези норми са императивни и
за спазването им съдът следи служебно при разглеждане законосъобразността на
уволнението в неговата съдебна фаза. Това са нормите на чл. 195, ал. 1 от КТ,
въвеждаща изискване относно съдържанието на уволнителната заповед, чл. 193, ал.
1 от КТ, а именно - в стадия на установяване факта на нарушението на трудовата
дисциплина работодателят е длъжен да изслуша работника или служителя или да
приеме писмените му обяснения. Това задължение на работодателя като орган на
дисциплинарна власт представлява, от друга страна, право на работника или
служителя да бъде изслушан или да даде писмени обяснения. Това означава, че ако
работодателят счита, че един работник следва да бъде наказан, е необходимо да
го уведоми за това, че срещу него се провежда дисциплинарно производство. В
противен случай работникът ще бъде поставен в положение на нерегламентирана от
закона изненада-в този смисъл е
решение № 764 от 01.12.1998 г. по гр. дело № 1738/97 г. на ВКС, Трето Г. О.
Важно законово изискване е и това обясненията да са поискани преди връчване на
уволнителната заповед и да се отнасят за дисциплинарните нарушения, за които е
наложено наказанието, в рамките на дисциплинарното производство, а не по друг
повод. По делото е
представено искане на работодателя от 03.04.2018 г. за представяне на писмени
обяснения за причините, поради които ищецът е отсъствал от работа без
основателна причина за периода от 06.03.2018 г. до 25.03.2018 г., което е
връчено на ищеца на 03.04.2018 г. В отговор на искането ищецът е депозирал
писмени обяснения на 04.04.2018 г„ в които е посочил, че е разбрал, че поисканият
от него платен годишен отпуск е бил одобрен, поради което счита, че не е
извършил нарушение на трудовата дисциплина и че не следва да му се налага
наказание. От показанията на разпитаната по делото свидетелка А.П. се
установява, че писмените обяснения, депозирани от ищеца, са представени на
управителите на клона на ответното дружество. В тази им част показанията на св.
П.кореспондират и с посоченото в мотивите на процесната заповед, че същата се
издава след като управителите на клона на ответното дружество са се запознали и
с писмените обяснения на служителя от 04.04.2018 г. Ето защо, е установено, че
преди да бъде издадена процесната заповед управителите на клона на ответното
дружество са били запознати с писмените обяснения на ищеца от 04.04.2018 г.
Установява се, че преди да бъде издадена заповед № 542/16.04.2018
г., с която на ищеца е наложено дисиплинарно наказание „уволнение“ и е
прекратено трудовото му правоотношение, поради отсъствието му от работа общо 14
работни дни в периода от 06.03.2018 г. до 25.03.2018 г., дисциплинарно -
наказващият орган е събрал и оценил и останалите писмени доказателства, касаещи
твърдяното дисциплинарно нарушение от ищеца, т. е. спазена е процедурата по чл.
193, ал. 1 КТ. Процесната заповед № 542/16.04.2018г. е връчена на ищеца на 16.04.2018 г.
при условията на отказ да я получи, който е надлежно удостоверен е трите имена
и подписите на св. А.П.П.и А.Ю.Х.. Установено е по безспорен начин, че ищецът е отсъствал от работа в периода от 06.03.2018
г. доо 25.03.2018 г. /общо 14 работни
дни/, като трябва да бъде установено обстоятелството дали е
било налице правно основание за отсъствието му.
Съгласно чл.173, ал.1 КТ платеният годишен отпуск се ползва от работника
или служителя е писмено разрешение на работодателя. По аналогичен начин тази
разпоредба е възпроизведена и в сключения между страните по делото трудов
договор № 762/17.09.2016 г., като страните са уговорили, че служителят е длъжен да
уведоми работодателя най- малко 30 дни предварително за желания размер и време
на ползване на отпуската. Според трайно установената съдебна практика, включително
и решение 2 от 26.02.2016 г. по гр.д. № 3546/15 г., ІІІ ГО, на ВКС, няма законова възможност за
ползване на платен годишен отпуск без писмено разрешение на работодателя, нито
задължение на последния да уведоми работника за отказа си да му разреши
ползването на отпуск за определен период от време. Липсата на дължимото писмено разрешение на работодателя за
ползване на поискания от работника отпуск означава, че неявяването на ищеца на
работа за повече от два последователни работни дни представлява дисциплинарно
нарушение по чл.187, т.1 КТ, за което може
да се наложи и дисциплинарно наказание "уволнение", с оглед тежестта
му, обстоятелствата, при които е извършено и поведението на работника /р. по
гр. д. № 1102/04 г. на трето г.о. и р. по гр. д. № 198/10 г. на четвърто г.о.
на ВКС/. Ищецът се опитва
да докаже, че практиката на фирмата била, че начинът за искане
на разрешение за отпуск чрез системата Style Web е
бил обичаен за дружеството, което никога
не е давало писмено разрешение на служителите си за ползване на платен годишен
отпуск. Според показанията на свидетеля И.А.Д.Г.Д.,
процедурата за отпуск е проста, като се изисква разрешение по имейл, в който се
посочват датите за отпуск, като не се представя на хартия, а само по имейл. Другият свидетел на
ищеца А.К.С. заявява, че неговият случай е различен, защото от самото начало „го
посъветвали да изпълнява процедурата за отпуск през системата.“ Той влизал в системата, въвеждал датите за отпуск
и след това изчаквал одобрение от прекия ръководител. Първо получавал устно
потвърждение и след това в системата. Свидетелят не знае да има писмен документ
за потвърждение на отпуската.
Съдът
не кредитира показанията на тези свидетели, отчитайки тяхната заинтересованост,
както и като взаимно противоречащи си.
Единият свидетел заявява категорично, че се изисква
разрешение по имейл, в който се посочват датите за отпуск, като не се представя
на хартия, а само по имейл, а другият не
знае да има писмен документ за потвърждение на отпуската, но
още в началото „го посъветвали да изпълнява процедурата за отпуск през
системата.“
Тези
показания противоречат на показанията на останалите разпитани свидетели-тези на
ответника свидетелките Х.д и Попова,
както и на депозираните по делото писмени доказателства- трудов договор, заявления за ползване на платен годишен отпуск, подадени писмено
от самия ищец, въпреки твърденията му за „отсъствието“ на
писмено начало в процедурата за искане и разрешаване на използване на отпуска,
както и и заповеди за разрешаване ползването на платен годишен
отпуск от работодателя. От тези доказателства се установява, че процедурата по
подаване на заявления и разрешаване на ползването на платен годишен отпуск от
работодателя на ищеца действително е проста. Служителят, който желае да ползва
платен годишен отпуск, е следвало първо да информира прекия си ръководител,
който може да му даде неформално становище дали може да ползва отпуска. След
това служителят генерира заявка в системата „Style Web’" за администриране на процедурата по подаване на молби за ползване на платен
отпуск от служителите и за съгласуването на молбите от преките им ръководители.
След като прекият ръководител вземе решение по съгласуване на заявения в
системата отпуск, той отбелязва това съгласуване в системата „Style Web” и в системата се появява статус „Разрешен“ или „Неразрешен“. До приемането
на решение по съгласуване от прекия ръководител по подадената заявка, същата е
със статус в системата „Не е разгледан“. След проверка от работодателя в
системата „Style
Web” дали отпуската е предварително съгласувана с прекия
ръководител, работодателят издава писмена заповед, с която разрешава или
отказва ползването на отпуската. Отбеляванията в системата „Style Web” не заместват писмената молба от служителя за ползване на платен годишен
отпуск до работодателя, нито писменото разрешение за ползване на отпуската,
което се дава от работодателя по реда на чл. 173, ал. 1 КТ.
В конкретния казус се установява, че ищецът е изпратил през м. 11.2017 г.
по имейл неформално запитване до А.Х. и А.Г.за възможността да ползва отпуск за
периода от 06.03.2018 г. до 24.03.2018 г., за което е получил неформално
одобрение от А.Г.по имейл от 04.12.2017 г., с указание, че следва молбата за
отпуск да се заяви чрез системата „Style Web”. По-късно, на 02.01.2018г. ищецът отново
направил неформално запитване по имейл до А.Г.и А.Х. за ползване на отпуска,
без да посочва вида на отпуската пред периода от 05.03.2018 г. до 25.03.2018
г., за което получил предварително неформално одобрение от А.Х. с имейл от
02.02.2018 г. Ищецът подал официална
заявка за ползване на платен отпуск в системата „Style Web” за периода от 05.03.2018 г. до 25.03.2018г., в която е посочил, че желае да
ползва 5 дни от отпуската за 2017 г. и 9 дни от отпуската за 2018 г., като
същевременно подал и писмена молба до
работодателя от 02.02.2018 г. да му бъде разрешено ползването на платен
годишен отпуск за периода от 05.03.2018 г. до 25.03.2018 г. По делото е
представено извлечение от системата „Style Web”, като от него
и от показанията на свидетелите П.и Х.д се
установява, че след генериране на заявката за платен отпуск от ищеца от
02.02.2018 г. в системата „Style Web”, същата е със статус „Не е разгледан“, т.е.
заявеният от ищеца платен отпуск не е бил съгласуван от прекия му ръководител в
системата „Style
Web“ със статус „Разрешен“. Освен това, от депозираните и
неоспорени от ищеца писмени доказателства-съобщение в профила на ищеца във
Фейсбук и електронно писмо от А.Х. до ищеца, се установява, че на 27.02.2018 г. А.Х., в качеството й на
пряк ръководител на ищеца, го уведомява изрично, че молбата му за отпуск няма да бъде одобрена и че следва да се яви
на работа на 06.03.2018 г., в т. е. в първия работен ден след приключване на
ползвания от ищеца отпуск по болест. С електронно
писмо от 02.03.2018 г. до А.Х. ищецът отговаря, че с оглед на това, че
молбата му за отпуск е била одобрена от прекия му ръководител по имейл и тъй
като заявлението за отпуск в системата „Style Web” е достигнало до прекия му ръководител, счита, че молбата му за отпуск е вече
одобрена и че иска да знае каква компенсация ще получи от работодателя за
закупения от него самолетен билет за полет до Бразилия и че едва след това ще
съобщи на работодателя за решението си дали ще се върне на работа на 06.03.2018
г. след приключване на ползвания отпуск по болест или не. От електронно писмо
от 04.03.2018 г. от А.Х. до ищеца се
установява, че на 04.03.2018 г. прекият му ръководител А.Х. отново го
уведомява, че молбата му за отпуск не е
одобрена - няма отбелязване в системата „Style Web” за одобряване на отпуската и че окончателно разрешение за ползване на
платения отпуск могат дадат само законните представители на работодателя, а в
случая такова няма. Същевременно ищецът отново е поканен да се яви на работа
след приключване на ползвания от него отпуск по болест. С електронно писмо от 06.03.2018 г. от ищеца до А.Х., ищецът
отговаря, че предишните му отпуски са били одобрявани по същия начин и че е
взел решение да изпълни плановете си за пътуване до Бразилия и смята да се
върне на работа на 26.03.2018 г.
Изводът е, че подадената от ищеца до работодателя молба за ползване на
платен отпуск за периода от 05.03.2018 г. до 25.03.2018 г. не е била одобрена,
отпуск не му е бил разрешен от работодателя или от упълномощено от него лице,
не е била издадена заповед за разрешаване ползването на отпуската. Съгласно
извлечение от Търговския регистър към 06.03.2018 г. работодателят е бил
представляван заедно от поне двама от управителите А.Б., А.П.и Р.И.З.. Останалите
управители представляват клона само заедно с поне двама измежду управителите А.Б.,
А.П.и Р.И.З.. Ищецът не се е явил на работа в периода от 06.03.2018 г. до
25.03.2018 г което не се оспорва от него.
Съгласно чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ дисциплинарно уволнение може да се наложи
за неявяване на работа за два последователни работни дни, а в случая, ищецът не
се е явил на работа за 14 последователни работни дни. Той е извършил посоченото
дисциплинарно нарушение, въпреки че е бил предупреден няколкократно от прекия
си ръководител А.Х., че отпуската му не е разрешена и че следва да се яви на
работа.
Относно
тежестта на извършеното нарушение, настоящата инстанция
приема, че заповедта е издадена в
съответствие с критериите на чл.189, ал.(1) КТ, при определяне на дисциплинарното наказание се
вземат предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено,
както и поведението на работника или служителя. Спазена е разпоредбата на чл.189,
ал.1 от КТ,
като при налагане на дисциплинарното наказание, органът на
дисциплинарна власт е съобразил
адекватно тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено и поведението
на служителя. Всички данни сочат, че ищецът е извършил нарушението на трудовата дисциплина, въпреки изрично
предупреждение на прекия му ръководител, което сочи на пряк умисъл и завишава
тежестта на нарушението му.
Неоснователно се явява твърдението на ищеца, че уволнението му е незаконно,
тъй като работодателят бил осъществил дискриминация на основание чл. 4, ал. 1 и
чл. 21 от Закона за защита от дискриминация, тъй като в края на м. април 2018
г. били прекратени трудовите правоотношения с трима бразилски граждани-ищецът и
още двама и ищецът бил поставен в по-неблагоприятно положение от другите двама.
Това твърдение изрично е посочено на стр. 6 от исковата молба, в която се сочи,
че „при налагането на дисциплинарно уволнение на доверителя ми, работодателят е
нарушил императивната норма на чл.21 от ЗЗДискр. Като е поставил в необосновано
по-неблагоприятна позиция доверителя ми-бразилски гражданин, спрямо останалите
си служители-нещо, което е видно и от
поведението му към останалите му служители с бразилско гражданство.“ Едва
във въззивната жалба процесуалният представител на ищеца сменя защитната си теза
с твърдението, че съдът не е разгледал направеното от ищеца
твърдение за дискриминация и незаконност на уволнението на основание
дискриминация като вместо това е разгледал хипотеза на дискриминация на ищеца
спрямо останалите чужденци, служители на ответното дружество, каквато изобщо не
е твърдяна. Напротив, твърденията са за наличие на дискриминация по отношение
на другите двама служители с бразилско
гражданство.
Законът за защита от дискриминация забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана
на признаците по чл. 4, ал. 1. Според чл. 4, ал. 2 пряка дискриминация е всяко
по-неблагоприятно третиране на лице въз основа на тези признаци, отколкото се
третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни
обстоятелства, а според чл. 4, ал. 3 непряка дискриминация е поставяне на лице
въз основа на същите признаци в по-неблагоприятно положение в сравнение с други
лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако те са
обективно оправдани с оглед законовата цел и средствата за постигане на целта
са подходящи и необходими. Както е изяснено в съдебната практика, от значение
за установяване на дискриминация е наличието на обективно съществуващ
недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните
от ЗЗДскр. форми на по-неблагоприятно
третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени
съответните нормативни изисквания – така решение № 231/31.03.2010
г. по гр. д. № 204/2009 г., решение №
428/13.05.2010 г. по гр. д. № 1207/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 153/14.06.2010 г. по гр.д. №
6/2009 г. на ВКС,
III г.о. и др. Настоящият въззивен състав не намира, че в конкретния случай е
налице твърдяното от ищеца нарушение на забраните по чл.4 ЗЗДискр. Както бе посочено по-горе, наличието на пряка дискриминация се
преценява чрез сравнение с начина на третиране на друго лице, намиращо се при
сравними сходни обстоятелства. Несъмнено наличието на "сравними
сходни обстоятелства" следва да се преценява спрямо конкретното лично положение
на ищеца, т.е. лицата, с които той се сравнява, следва да бъдат в идентично
положение. В конкретния казус, лицата които
ищецът посочва и се сравнява, са другите двама бразилски граждани, Единият е И.А.Д.Г.Д., чието ТПО е било прекратено на 28.04.2018 г. със заповед № 569/27.04.2018
г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ - по взаимно съгласие на страните,
т.е. основанията за прекратяване на
трудовите правоотношения при двамата служители са различни, т.е. лицата не са в
идентично положение. Отделно, дори и да
се приеме твърдението на ищеца за наличие на дискриминация по отношение на
служителите български граждани, то не е уточнено твърдяното в исковата молба и
въззивната жалба нарушение на правото
на равно третиране на каква основа се твърди, като не е посочено за кои български граждани се отнасят твърденията, за да може да се извърши
изследване дали те са в подобно идентично или сходно
положение с ищеца.
Законосъобразно извършеното уволнение от работодателя поради нарушение на трудовата
дисциплина принципно
не представлява форма на пряка или непряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.2 и чл.3 ЗЗДиск.
Следователно, не са налице
основанията на чл.344, ал.1, т.1 КТ, а оттам и на акцесорните искове по т.2 и по
т.3 от същия текст.
Що се отнася до
обстоятелството, че съдът е оставил без уважение искането за допускане
изменение на иска с правно основание чл.225, ал.1 КТ като същият да бъде
увеличен до размера на сумата от 19 345,76 лв. и да бъде добавен и периода
от 15.06.2018 г. до 16.10.2018 г., то следва да бъде отбелязано, че това
определение може да се обжалва с частна жалба, нещо, което не е било направено
от страна на ищеца. Ето защо развитите доводи не следва да бъдат разглеждани в
настоящето решение, а и предвид изхода на спора. Въззивният съд само ще посочи
съдебната практика по този въпрос-определение № 102 от 26.01.2016 г. по гр.д. № 5482/2015 г., К., ІІІ г.о. на
ВКС.
Неоснователен се явява и
искът по чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 242 КТ. По този иск ищецът
следва да докаже, че е престирал труд при ответника през процесния период,
както и размера на дължимото му трудово възнаграждение-в нетен или в брутен
размер, а ответникът положителния факт на извършено плащане. От представените
от ответника и неоспорени от ищеца писмени доказателства-ведомост за заплата за
м. март 2018 г. и платежно нареждане от 05.04.2018 г., се установява, че за м.
март 2018 г. на ищеца е начислено и изплатено в пълен размер дължимото му от
работодателя трудово възнаграждение от 445,12 лв. Видно от представения по
делото болничен лист №
Е20171380392 до 05.03.2018 г. ищецът е бил в отпуск по
болест. За периода от 06.03.2018 г. до 24.03.2018 г. ищецът не се е явявал на
работа и не е полагал труд, поради което за този период работодателят не му
дължи заплащане на трудово възнаграждение по арг. от чл. 245, ал. 1 КТ. За
отработените от ищеца за периода от 27.03.2018 г. до 30.03.2018 г. включително
4 работни дни на ищеца е изплатено дължимото му трудово възнаграждение в размер
на 445,12 лв. За м. април 2018 г., до датата на дисциплинарното уволнение на
ищеца на 16.04.2018 г., на ищеца е било
изплатено в пълен размер дължимото му работодателя трудово възнаграждение,
начислено по ведомостта за м. април 2018 г., а именно - трудово възнаграждение
за 6 работни дни и болнични за 3 дни-2948,35 лв. съгласно платежно нареждане от
10.05.2018 г.
С оглед неоснователността на иска с правно основание чл. 128, т. 2 във вр.
с чл. 242 КТ не се е сбъднало вътрешно процесуалното условие за разглеждане на
евентуалното възражение за прихващане.
Относно разноските:
Всяка от страните е претендирала разноски за първата инстанция и е
направила възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Настоящата инстанция също намира за неоснователно направеното от ищеца
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. На основание Наредба
№ 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения- чл. 7, ал.(1) (Изм. - ДВ, бр. 28 от 2014 г.) За процесуално
представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията са
следните: т.1. (изм. и доп. - ДВ, бр. 2 от 2009 г., изм. - ДВ, бр.
28 от 2014 г.) за отмяна на уволнение (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ) или за
възстановяване на работа (чл. 344, ал. 1,
т. 2 КТ), когато искът е предявен
самостоятелно - не по-малко от размера на минималната работна заплата за
страната към момента на сключване на договора за правна помощ или на определяне
на възнаграждението по реда на чл. 2; за други неоценяеми искове - 200 лв.; за трудови
дела с определен интерес - съобразно ал. 2; За
неоценяемите искове по чл.7, ал.1, т.1 и т.2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. в редакцията й към 19.11.2018 г. - датата на сключване на договор за правна
защита и съдействие между ответника и пълномощника му по делото, а именно -
съобразно минималната работна заплата за страната към момента на сключване на
договора за правна помощ - 510 лв.
За неоценяемия иск по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ минималният размер на
адвокатското възнаграждение се определя съобразно чл. 7, ал. 1, т. 1, пр. 2 от
Наредба № 1/2004 г. - „за други неоценяеми искове“ - 200 лв. За оценяемите искове - по чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с
чл. 225, ал. 1 КТ и по чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 242 КТ - минималният размер
на адвокатското възнаграждение се определя според материалния интерес -
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. - за иска по чл.
225, ал. 1 КТ - 652,43 лв. и
съгласно чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г.-за иска по чл.128,
т.2 във вр с чл.242 КТ-568,55 лв.
Като се направи изчисление на размера на адвокатското възнаграждение по
този текст се получава сумата от общо 1930,98 лв. без ДДС лв. /510 лв. + 200
лв. + 652,43 лв. + 568,55/, която сума и без отчитане на фактическа и правна
сложност на делото е по-голяма от претендираната 1800 лв.
В конкретния казус, крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното решение на
основание чл.271, ал.1, изр. 1, пр.І ГПК следва да бъде потвърдено.
С определение от 09.08.2019 г. по гр.д. № 39309 /2018
г., постановено по реда на чл.248 ГПК, СРС, ІІ ГО, 56 състав е отхвърлил
молбата по чл. 248 ГПК от Ф.Л.О.Р., ЛНЧ **********, със съдебен адрес: ***, an.
11, с която се иска изменение
на решение № 93222/15.04.2019 г., постановено по гр. д. № 39309/18 г. по описа на СРС, 56 състав, в частта му относно разноските за
адвокатско възнаграждение, които ищецът е осъден да заплати на ответника.
Срещу това
определение е подадена частна жалба от Ф.Л.О.Р., ЛНЧ **********, чрез
пълномощника по делото адвокат Г.Я. от САК, със съдебен адрес:***, an.
11, с мотиви, че отказът за
намаляване на адвокатското възнаграждение е незаконосъобразен. Действително, по
делото са предявени и разгледани 4 иска, но се счита, че възнаграждението не би
следвало да се възлага поотделно за всеки от исковете. Според процесуалният
представител на ищеца, възнаграждението следва да бъде определено върху общия
размер на интереса по делото, т.е. размерът на възнаграждението да бъде
изчислен въз основа на общия материален интерес по делото, който е
11 285,01 лв. При това изчисление се получава сумата от 868,55 лв., която
според ищеца следва да бъде определена за адвокатско възнаграждение.
По делото е
постъпил писмен отговор на частната жалба от „Е.Б.Т./Г./Л.- клон България“ КЧТ,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, бул. „Христо
Ботев“, Кепитъл Сити Център, сектор „Б“, №********чрез пълномощника по делото адвокат К.К.,*** в който
се оспорва частната жалба. Претендират се разноски в производството по чл.248 ГПК.
СГС намира,
че частната жалба се явява процесуално допустима, а разгледана по същество
неоснователна.
Както е посочено в определение №
732 от 28.06.2017 г. по гр.д. №
5545/2016 г. на ГК, ІV ГО на ВКС, по въпроса, касаещ
начина на определяне на съдебните разноски по трудови спорове, е
създадена задължителна за съобразяване от съдилищата съдебна практика,
обективирана в определение № 821/23.12.2015 г.
по гр.д. № 5438/2015 г., IV г.о.,
постановено по реда на чл.273, ал.3 ГПК, която се споделя от настоящия въззивен състав. С цитираното определение е
прието, че минималното възнаграждение при обективно съединяване на искове за
отмяна на уволнението, възстановяване на служителя на заеманата преди
уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставането му без работа,
се определя сумарно, както следва - на основание чл.7, ал.1,
т.1 от Наредба № 1/2004 г.-общо една
минималната месечна заплата за исковете по чл.344, ал.1,
т.1 и т.2 КТ и възнаграждение, определено по
реда на чл.7, ал.2, ал. 2 от
Наредбата по иска по чл.344, ал.1, т.3 КТ съобразно
цената му. Минималното адвокатско
възнаграждение по трудови спорове е уредено в чл.7, ал.1,
т.1 от Наредбата, като нормата
предвижда, че когато исковете по чл.344, ал.1, т.1 и
по чл.344, ал.1, т.2 КТ (за отмяна на
уволнение и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност) са
предявени при условията на обективно съединяване, минималното адвокатско възнаграждение
по делото е в размер общо на една минимална работна заплата. Възнаграждението
за иска за обезщетение по чл.344, ал.1, т.3
вр. с чл.225, ал.1 КТ, който е оценяем, се
определя по реда на чл.7, ал. 2 от
Наредбата, независимо дали е предявен самостоятелно, или при условията на
обективно съединяване с неоценяемите искове по чл.344, ал.1,
т.1 и т.2 КТ.
Така е постъпил и районният съд,
като е сумирал оценяемите и неоценяемите искове, отчитайки обстоятелството, че
има подаден още един оценяем иск по чл.128, т.2 във връзка с чл.242 КТ, който е
определен съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г.
Що се отнася до претенцията за разноски в това
производство, то направените от страните разноски в производството по чл. 248 ГПК
не подлежат на възмездяване- виж Определение № 97 от 25.03.2015 г. на ВКС по т.
д. № 987/2014 г., I т. о., ТК, Определение № 230 от 13.07.2015г. на ВКС по гр.
д. № 4631/2014г., І ГО, ГК и т.н.
Предвид изхода на спора
и предявената претенция, въззивникът/ищец следва да заплати на въззиваемото
дружество/ответник, направените от него разноски за въззивната инстанция за
адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лв. СГС намира за неоснователно
направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
пълномощника на въззиваемото дружество, като препраща към изложените подробни
мотиви за това, свързани с адвокатското възнаграждение за първата инстанция и
определението по чл.248 ГПК.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 15.04.2019 г. по гр.дело № 39309/18г. на
СРС, ІІ ГО, 56 състав, както и определение от
09.08.2019 г. по гр.д. № 39309 /2018 г. на СРС, ІІ ГО, 56 състав, постановено
по реда на чл.248 ГПК.
ОСЪЖДА Ф.Л.О.Р., ЛНЧ **********, чрез пълномощника по делото
адвокат Г.Я. от САК, със съдебен адрес:*** да заплати на „Е.Б.Т./Г./Л.- клон България“ КЧТ, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, бул. „Христо Ботев“, Кепитъл Сити
Център, сектор „Б“, №********чрез пълномощника по делото адвокат К.К.,*** направените от него разноски за въззивната
инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в
едномесечен срок от връчването преписа на страните, а в частта, в която има характер на определеине
в едноседмичен срок от съобщението му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.