Р Е Ш Е Н И Е №404
гр. ВРАЦА, 19.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд гражданско отделение в
публичното заседание на 11.12.2019 г. в състав:
Председател:Рената Мишонова-Хальова
Членове:Мария Аджемова
Иван Никифорски мл. с-я
в присъствието на:
прокурора секретар Виолета Вълкова
като разгледа докладваното от М. Аджемова
в. гр. дело N` 547 по описа за 2019 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно и се развива на основание чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение на районен съд гр. Враца № 598/03.17.19 г. постановено по гр.
дело № 3565/18 г. по описа на същия съд
на осн. чл. 422 от ГПК и във вр. с чл. 79, ал. 1, чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и във
вр. с чл. 9 от ЗПК, първостепенният съд е признал
за установено по отношение на
ищеца ЕООД "Профи Кредит България" със седалище гр. София и ЕИК
*********, че ответника Р.С.М. с ЕГН ********** дължи сума, за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение № 542/08.03.18 г. с пр. осн. чл.
410 от ГПК по ч. гр. д. № 813/18 г. на районен съд гр. Враца, а именно: - сума
в размер на 914.60 лв. представляваща главница по дог. за потребителски кредит № **********/29.11.16
г., заедно със законната лихва от 02.03.18 г., до изплащане на задължението.
Със същото решение, районен съд е отвърлил
предявените от дружеството ищец ЕООД "Профи Кредит България"
осъдителни искове на посоченото по-горе правно основание, както следва: 1. За
сумата 383.62 лв. представляваща
договорна възнаградителна лихва върху главницата по посочения по-горе договор
за потребителски кредит за периода от 20.04.17 г. до 20.12.18 г. и 2. За сумата
863.38 лв. представляваща възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги
също във вр. с цитирания потребителски кредит. С атакуваното решение са
присъдени съдебни разноски на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК на дружеството ищец.
И двете страни в производството са останали недоволни в съответните
негативни за тях части от първоинстанционното решение.
С жалба вх. № 12654/25.07.19 г. ответникът в производството Роден С.М. ***,
подадена чрез особения му представител назначен от съда при предпоставките на
чл. 47, ал. 6 от ГПК, адв. П.Т. от Врачанска адв. колегия, атакува процесното
решение на районен съд в частта, с която установителният иск с правно основание
чл. 422 от ГПК е уважен за сумата 914.60 лв. В жалбата се мотивира оплакване,
че в противоречие със задължителната съдебна практика залегнала в ТР №
4/18.06.14 г., за да уважи иска, районен съд не е съобразил, че дружеството
кредитор не е представило документ, който да удостовери, че до
длъжника-въззивник Р.М. е стигнало негово волеизявление, че прави кредита
предсрочно изискуем.
При така заявеното оплакване, въззивникът М. моли за отмяна решението
на районен съд в атакуваната част, с която искът с пр. основание чл. 422 от ГПК
е уважен за сумата 914.60 лв., като спорът се реши по същество от въззивната
инстанция с отхвърляне изцяло на иска, заедно със законните последици във вр. с
разноските.
Срещу отхвърлителната част от решението на районен съд е постъпила
въззивна жалба вх. 13152/01.08.19 г. от ЕООД "Профи Кредит България" с
ЕИК ********* със седалище гр. София. В жалбата подробно се мотивира оплакване
за неправилност на съдебния акт в атакуваната част и за постановяването му в
противоречие с материалния закон, тъй като съдът приел, че договорното
възнаграждение по процесния договор за потребителски кредит е в противоречие с
добрите нрави, същото оплакване се отнася за изводите на съда за нищожност на
клаузите на споразумението за предоставяне на допълнителни услуги.
При заявените оплаквания, дружеството моли за отмяна решението на
районен съд в отхвърлителната част и постановяване на съдебен акт по същество,
с който осъдителните искови претенции на ЕООД "Профи Кредит България"
бъдат уважени за сумата 383.62 лв. договорена възнаградителна лихва по договора
за потребителски кредит и за сумата 863.38 лв. възнаграждение за закупен пакет
от допълнителни услуги.
Въззивникът претендира заплащане на съдебни разноски - държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
Жалбоподателите нямат доказателствени искания към настоящата инстанция.
Настоящият въззивен съдебен
състав, като прецени правилността и допустимостта на обжалваното
първоинстанционно решение, а по същество-неговата правилност с оглед
оплакванията в жалбите и всички събрани по делото доказателства, прие следното:
Въззивните жалби са
подадени от процесуално легитимирани, страни в първоинстанционното
производство, по реда и в срока по чл. 259 ал. 1 от ГПК и отговарят на
изискванията по 260, т. 1, 2, 4 и 7 от ГПК и чл. 261 от с. з., поради което са
редовни и допустими. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо.
По същество на
жалбите окръжен съд намира следното, въззивната жалба на ответника Р.М. се
явява частично основателна, а жалбата на дружеството ищец, според окръжен съд е
неоснователна, с оглед следното:
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба на "Профи Кредит
България"ЕООД, с горните данни, против ответника Р.М. с ЕГН ********** ***, с която са
предявени против последния положителен установителен иск, с основание чл. 422 ал.
1 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, с цена на главния иск /главницата/ 914.60 лева,
представляващи неизплатено парично задължение по Договор за потребителски
кредит № 30147558354, сключен между страните на 29.11.2016 година, заедно със
законната лихва върху главницата считано от 02.03.18 г. /датата на подаване на заявлението/,
до изплащане на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК № 542/08.03.28 г. по гр. д. № 813/18 г. по
описа на районен съд гр. Враца, който иск е съединен в съотношение на
кумулативност с осъдителни искове за осъждане на ответника Р.М. да заплати на
дружеството ищец сумата 383.62 лв. представляваща договорена възнаградителна
лихва върху посочената по-горе главница за периода от 20.04.17 г. до 20.12.18
г. и сумата 863.38 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги по процесния договор за кредит.
Ищецът излага в
исковата си молба, че сключил с ответника посочения по-горе Договор за
потребителски кредит /по-нататък за кратко-Договора или ДПК/, по който ищецът се
явявал кредитор, а ответника-длъжник. Параметрите на договора, описани в
исковата молба, посочени и в пар. VІ на приложения като писмено доказателство
Договор, били следните: Сума на кредита: 1 000 лв; срок на кредита: 24 месеца;
размер на месечната вноска: 61.82 лв.; годишен процент на разходите/ГПР/: 49,89
лв; годишен лихвен процент: 41,17%; лихвен процент на ден: 0,11%. Общият размер
на отпуснатия кредит по договора възлизал /дължима сума по кредита/ на 1 483.68
лв. По избран и закупен пакет от допълнителни услуги се дължали като
възнаграждение за закупения пакет от допълнителни услуги сумата от 999.84 лева,а
размерът на вноската по закупен пакет от допълнителни услуги възлизал на 41.66
лв. Общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлизало
на 2 483.52 лв., общия размер на всяка една вноска на 103.48 лв.; датата на
погасяване е 20 ден от месеца.
Ищецът-кредитор
изпълнил точно и в срок задълженията си по договора, като на 30.11.16 г. превел
на по посочена от длъжника банкова сметка ***.
Съгласно т. А към
договора, неразделна част от него били Общите условия, с които длъжникът бил
запознат преди подписване на договора и се съгласил с тях, приел ги без
забележки и се задължил да ги спазва. В т. 12.3 от ОУ към ДПК било договорено,
че при просрочие на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва
автоматично прекратяване на ДПК и обявяване на неговата предсрочна изискуемост,
без да е необходимо кредиторът да изплаща на клиента уведомление, покана,
предизвестие и др. Предвид обстоятелството, че длъжникът не изпълнявал поетите
договорни задължения и не погасявал редовно дължимите вноски, договорът бил
прекратен автоматично съгласно договореното между страните. С оглед на
изложеното, ищецът инициирал заповедно производство пред районен съд гр. Враца
с правно осн. чл. 410 от ГПК, образувано било ч. гр. д. №
813/18 г. и издадена заповед за изпълнение № 542/08.03.18 г. Заповедта
била връчена на длъжника при предпоставките на чл. 47, ал. 5 от ГПК, при което
дружеството заявител предявило настоящия
положителен установителен иск, с правно основание 422, ал. 1 във вр. с чл. 415,
ал. 1 от ГПК относно вземането си срещу длъжника по процесния Договор за
потребителски кредит.
При така изложените
обстоятелства, ищецът твърди, че дължимата от ответника М. сума като
неизплатено задължение по договора възлиза на 2 161.60 лева.
Излага се в исковата
молба, че на ответника като клиент била предоставена на хартиен носител в лесна
и разбираема форма на български език информация във формата на стандартен
формуляр, в който били упоменати и всички параметри на бъдещия договор, както и
общата сума, която следва да се заплати на кредита. Още на този предварителен
етап, с попълването на формуляра, длъжникът бил запознат с параметрите на
предлагания от страна на дружеството договор и с цената на кредита и се
съгласил с тях при подписването на договора.
Ответника е подал
писмен отговор по исковата молба, чрез особения си представител назначен на
осн. чл. 47, ал. 6 от ГПК адв. П.Т., в който оспорва исковата молба с
възражения, че договорните клаузи за размера на договорната лихва и ГПР са
нищожни поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона.
За да реши спора,
районният съд е събрал всички допустими, относими и необходими доказателства,
представени по делото и въз основа на тях, отделяйки спорното от безспорното, е
изяснил и установил изцяло и правилно фактическата обстановка по делото.
Гореизложените
факти и обстоятелства в исковата молба, касаещи сключения ДПК, неговите
параметри и размера на заплатената от ответника М. на ищеца сума в изпълнение
на процесния договор, се установяват от събраните по делото писмени доказателства,
като по тях страните и не спорят. Всички фактически изводи на районния съд са
обосновани и се споделят изцяло от настоящия въззивен съдебен състав, поради
което и на основание чл. 272 от ГПК съдът препраща към мотивите на
първоинстанционното решение в тази връзка.
Въззивният съд
намира, че при така изяснената правилно и изцяло фактическа обстановка по
делото, районният съд неправилно е приложил и материалния закон във вр. с
принципната недължимост на част от исковата сума. Настоящият въззивен състав намира
за нищожни договорните клаузи в т. VІ на процесния ДПК, касаещи ГПР по кредита
и дължимото възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, като
заобикалящи закона, предвид нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК.
Въззивният съд намира,
че е налице неяснота относно това включва ли се в уговорения с процесния
договора ГПР и пакета за допълнителни услуги. Ако отговорът е положителен,
тоест пакета допълнителни услуги се включва в ГПР, то това означава, че ще се
стигне до надхвърляне на посочения в чл. 19 от ЗПК максимално допустим размер.
Действително, в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК са уредени възможностите на кредитора да
събира такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с потребителски
кредит, но ал.2 от посочената разпоредба изключва тези, свързани с усвояване и
управление на кредита. А в конкретния договор, споразумението за предоставяне
на пакет допълнителни услуги, стр.12, включва пет на брой услуги, които по своя
характер са относими именно към усвояване и управление на кредита.
Една от договорените
в процесния ДПК допълнителни услуги се явява тази за "приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит", което по никакъв начин
не може да се приеме за допълнителна услуга, а се явява основно задължение на
кредитора по кредита да предостави договорената по кредита парична сума, т. е.
това е дейност по усвояване и управление на кредита, а не допълнителна услуга,
за която се дължи допълнително възнаграждение. Отделно от това пакета включва
още четири "услуги", като нито в договора, нито в общите условия има
яснота какво е дължимото възнаграждение за всяка "услуга", нито те са
ясно и точно определени, каквото е законовото изискване – ал. 4 на чл. 10а ЗПК.
Само това е
достатъчно за този състав да приеме, че тези клаузи имат за цел и резултат
заобикаляне изискванията на Закона за потребителския кредит, поради което и са
нищожни.
Не може да бъде
споделено виждането на дружеството ищец, че възнаграждението за пакет
допълнителни услуги се дължи заради възможността, те да се ползват, като опция.
Не случайно търговията с опции и други деривати се осъществява на регулирани
пазари, при други принципи и правила, а ЗПК, ЗЗД и добрите нрави, изискват
плащанията по договори за потребителски кредит, включително и по допълнителните
услуги, свързани с него, да бъдат съответни на ползвания ресурс и/или услуга,
което изключва възможността на кредитора по такъв договор да изисква заплащане
на опции.
С оглед на изложеното, тъй като ответника М.
има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, процесният
договор от 29.11.16 г. е сключен в нарушение императивни норми на ЗПК /чл. 10,
ал. 2, чл. 10а, ал. 2 и ал. 3 и ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10/, което от своя
страна води до извод за неговата недействителност, по аргумент от текста на чл.
22 от ЗПК, а също и до извод за приложение на
чл. 23 от ЗПК. Според този текст, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност и
не дължи лихва и други разходи по кредита. В настоящия казус чистата стойност на
кредита е в размер на 1 000 лв. и тъй като по делото има признание от ищеца и
констатации в тази връзка от експерта по приетата съдебно счетоводна експертиза,
че ответникът е заплатил по кредита вноски в размер на сумата 321.92 лв., то
изводът който се налага е че искът за главница е основателен и доказан в размер
на сумата 678 лв. Исковата претенция
следва да се уважи за тази сума. Върху уважената част от претенцията ответникът
дължи и законната лихва, считано от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК –
02.03.2018 г. до окончателното й изплащане.
За горницата до размера на сумата 914.60 лв., искът следва да се
отхвърли като неоснователен.
В заключение, при несъвпадение правните изводи на първостепенния
районен съд и настоящата инстанция обжалваното решение в частта, която исковата
претенция с правно осн. чл. 422 от ГПК е уважена за горницата над 678 лв. до
сумата 914.60 лв.следва да се ОТМЕНИ, като за тази сума предявеният иск се
ОТХВЪРЛИ като неоснователен и недоказан по изложените по-горе правни
съображения. В частта, с която искът е уважен за сумата 678 лв., решението на
районен съд следва да бъде ПОТВЪРДЕНО.
В останалата част, с която на отхвърлени осъдителните искови претенции
за сумите 383.62 лв. възнаградителна лихва и сумата 863.38 лв. възнаграждение
за закупен пакет допълнителни услуги по процесния дог. за кредит, изводите на
районен съд като краен резултат се споделят от настоящата инстанция, при което
атакуваното решение в тази част следва да бъда ПОТВЪРДЕНО.
Доколкото въззивната жалба на дружеството - кредитор не е уважена, на
същото не следва да присъждат съдебни разноски.
Мотивиран от изложеното окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение на районен съд гр. Враца № 598/03.07.19 г. постановено
по гр. дело № 3565/2018 г. в ЧАСТТА, с която е районен съд е УВАЖИЛ предявеният
иск с правно основание чл. 422 от ГПК и във вр. с чл. 79 ал. 1 от ЗЗД и чл. 9
от ЗПК за признаване за установено, че ответникът Р.М. дължи на дружеството-ищец
ЕООД "Профи Кредит България" гр.София горницата над сумата 678 лв. до
сумата 914.60 лв. представляваща неизплатено парично задължение за главницата
по договор за потребителски кредит № 30147558335 от 29.11.16 г. заедно със законната
лихва, считано от 02.03.18 г. до окончателното й изплащане, като вместо това
П О С Т А Н О В Я В А:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от ЕООД "Профи кредит България" с ЕИК
********* със седалище гр. София срещу ответника Р.С.М. *** установителен иск с правно осн. чл. 422
от ГПК и във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 9 ЗПК за горницата над сумата 678
лв. до сумата 914.60 лв. представляваща неизплатено парично задължение за
главницата по договор за потребителски кредит № 30147558335 от 29.11.16 г.
заедно със законната лихва, считано от 02.03.18 г. до окончателното й
изплащане, за която сума е издадена заповед за заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК № 542/08.03.18 г. по ч. гр. д. № 813/18 г. по
описа на районен съд гр. Враца, като неоснователен и недоказан.
ПОТВЪРЖДАВА в останалата част цитираното по-горе решение на районен съд
гр.Враца.
Решението е окончателно и неподлежи на обжалване на осн. чл. 280, ал.
3, т. 1 от ГПК.
Председател .... Членове:
1....... 2.........