Р Е Ш Е Н И Е
№412
гр.Русе, 22.10.2018г
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Русенският Окръжен съд.....гражданска колегия
....в открито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и осемнадесета
година....... в състав:
Председател:
Искра Блъскова Членове: Мария Велкова
Галина Магардичиян
при секретаря Недялка Неделчева и в присъствието
на прокурора ..........като разгледа докладваното от съдия Г.Магардичиян
в.гр.д.№ 335 по описа за 2018г, за да се произнесе, съобрази:
Производството
е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Жалбоподателят
Л.И.Л. обжалва Решение № 240 от 07.12.2017г, постановено по гр.д.№ 286/15 по
описа на Районен съд-гБ., с което са отхвърлени предявените от него искове с
правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и чл.537,ал.2 ГПК и са присъдени разноски в
полза на ответниците. Излага твърдения, че решението е неправилно като
постановено в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални
нарушения, необоснованост и непълнота на доказателствата. Излага оплаквания и
срещу мотивите на съдебното решение. Иска от въззивният съд да постанови
решение, с което да отмени решението на първоинстанционния съд и да постанови
друго, с което да уважи предявените искове. В съдебно заседание иска
обезсилване на постановеното съдебно решение, тъй като предявеният иск не е
родово подсъден на районен съд. Претендира разноските за въззивната инстанция,
изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение.
Ответниците
по въззивната жалба Н.Т.К. и Т.Л.К. считат, че жалбата е неоснователна, а
постановеното от районния съд решение-правилно.
Ответницата
по въззивната жалба С.Л.К. не взема становище по основателността на жалбата.
Въззивният съд намира, че подадената въззивна жалба за допустима - подадена
е от страна по спора в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт. По същество на жалбата намира следното:
Съгласно
правомощията на въззивния съд, визирани в чл.269 ГПК,
съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в
обжалваната част.
Решение № 240 от 07.12.2017г, постановено по гр.д.№
286/15 по описа на Районен съд-гр.Бяла е валидно. Същото е постановено от съдия
в районен съд в рамките на неговата компетентност, постановено е в писмена
форма и е подписано от съдията, който го е постановил.
Същото обаче е недопустимо по няколко съображения, а
именно:
Видно от исковата молба съдът е сезиран от Л.И.Л. с
иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и чл.537, ал.2 ГПК като ищецът е искал
съдът да признае за установено по отношение на ответниците,
че нивите, а именно- нива в местност“Б.“ с площ 32.502дка, съставляващ имот №
008033; нива м местността „Г.“ с площ от 16.1000дка, съставляща
имот № 020002; нива в местността „Ч.“ с площ 25.400дка,
съставляващ имот № 030073 и нива в местността „П.“ с площ от 2.734дка,
съставляващ имот № 033037, всчико възстановено по
преписка № 00557 от 03.08.1992 на ОПК с.Ц., обл.Р., със заявител С. Л. Д. към момента на внясане в ТКЗС не са били на молителката С. Д., а на общия
им наследодател Л.И. Ч.-неин баща. Искал е да се отмети и издаденият
констативен нотариален акт № 89, т.ХVІІІ,д.№ 3710 от 14.09.1998г на Нотариус
при РС-Бяла.
С уточнение на исковата молба от 23.12.2015г ищецът Л.И.Л. вече иска да се признае за установено
по отношение на ответниците, че към момента на
образуване на ТКЗС наследодателят Л.И. Ч. е бил собственик на девет ниви в
землището на с.Н.,Р. област, които подробно са индивидуализирани в уточнението.
Съдът в съдебно заседание на 29.09.2016г в доклада си
по чл.146 ГПК е приел, че предмет на иска за земеделските земи, описани в
уточнението на исковата молба. В постановеното от съда решение същият се
произнася както по отношение на земеделските земи, фигуриращи в уточнението на
исковата молба, така и на самата искова молба.
Въззивният съд намира, че с молбата от 23.12.2015 не се уточнява
исковата молба, а се въвежда нов предмет на правния спор, т.е ищецът е предявил
под формата на уточнение нов иск, което е процесуално недопустимо и като е
постановил решение по така нововъденият от ищеца
правен спор съдът е постановил недопустимо решение.
В този смисъл направеното от ищеца във въззивното
производство възражение, че спорът, с оглед оценката на земеделските земи,
описани в молбата-уточнение, не е родово подсъден на районния съд е ирелевантно за правния спор. От друга страна цената на иска
с правно основание чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ е оценката на всяка от земеделските земи, а
не общата им оценка. Видно от представената във въззивната инстанция частна
експертиза, няма земеделска земя, която да е оценена над 50 000лв, поради
което това възражение е и неоснователно.
На следващо място въззивният съд намира, че
предявеният иск с правно основани е чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е недопустим и по
отношение на земеделските земи, предмет на първоначалната искова молба.
Съгласно т.2 от ТР № 1 по гр.д.№ 11/1997 на ОСГК на
ВКС оспорване принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя
по съдебен ред на основание чл. 14, ал. 4
от ЗСПЗЗ е допустимо при висящо или бъдещо производство по чл. 14,
ал. 1-3 от ЗСПЗЗ. Това е така, тъй като оспорването на правото
на собственост върху земеделска земя по съдебен ред е обусловено от правен
интерес. Такъв е налице при висящо административно производство по чл. 14, ал. 1 - 3 от ЗСПЗЗ или възможност
то да бъде образувано, както и при окончателно решение на общинската поземлена
комисия за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални
граници или за обезщетяване на собствениците съгласно чл. 106 от ЗСПЗЗ. Когато административното
производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на
собствеността или то не може да започне поради изтичане на сроковете по чл. 11 от ЗСПЗЗ, предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ е процесуално
недопустимо. В случая възможността за предявяване на иск по чл.11 ЗСПЗЗ е
изтекъл. Не са представени доказателства от страна на ищеца, че е налице висящо
административно производство във връзка с възстановяване на тези земеделски
земи. Представеното към въззивната жалба заявление от един от наследниците, на
първо място не е прието като писмено доказателство във въззивната инстанция,
тъй като не са налице предпоставките чл.266 ГПК и ищецът е имал възможност да
го представи в първата инстанция. В този смисъл е и постановеното в т.3А от ТР
№ 4/14 от 14.03.2016г по т.д.№ 4/14 ОСГК на ВКС. В този смисъл за ищеца липсва
правен интерес от предявяване на иск с правно основание чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ.
Същото касае и иска с правно основание чл.537,ал.2 ГПК, тъй като същият е
обусловен от главният иск. В този смисъл предявените от него искове са
недопустими, поради което производството по тях следва да се прекрати.
Постановеното от районния съд решение като недопустимо следва да се обезсили.
С оглед изхода на спора в тежест на ищеца са
направените от ответницата Н.Т.К. разноски в първата инстанция в общ размер на
500лв, изплатено адвокатско възнаграждение.
В тежест на жалбоподателя са направените от ответниците Н.Т.К. и Т.Л.К. разноски във въззивната инстанция в общ
размер на 600лв, заплатено от тях адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Окръжният
съд
Р
Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
изцяло Решение № 240 от 07.12.2017г, постановено по гр.д.№ 286/15 по описа на
Районен съд-гр.Б. и
ПРЕКРАТЯВА
производството по делото по предявените от Л.И.Л. искове с правно основание
чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ и чл.537,ал.2 ГПК поради недопустимост на исковете.
ОСЪЖДА Л.И.Л., ЕГН ********** *** да
плати на Н.Т.К., ЕГН ********** *** сумата от 500лв,
представляваща разноски в първата инстанция, а на Н.Т.К., ЕГН ********** *** и Т.Л.К., ЕГН ********** *** направени
разноски във въззивната инстанция в общ размер на 600лв.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател :
Членове
: