Р
Е Ш Е Н И Е
Гр.София,07.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен
състав
в
публичното заседание на шестнадесети юни
през
две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря К.тина Първанова
и
прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия МАРКОВА въззивно гражданско дело № 4275
по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК/въззивно обжалване/.
Подадена е въззивна жалба от „К.Н“ ЕООД, ответник пред СРС, срещу решение № 8222 от 10.01.2019
г., постановено от СРС, ГО, 73 състав по
гр.д.№ 11996 по описа за 2012 г., с което са уважени предявените срещу него
искове при дадени от СРС правна квалификация на исковете по чл.232, ал.2,предл.1 ЗЗД, чл.92 ЗЗД, чл.86 ЗЗД, както и в частта за разноските.
Излагат се доводи за допуснати нарушения на материалния
закон, както и съществени нарушения на съдопроизводствените
правила по допускането и обсъждането на
доказателствата, както и необоснованост.
Сочи,
че СРС не се бил произнесъл по направените от ответника възражения в отговора
по исковата по отношение на действителността на договора от 07.12.2006 г. и
Тристранната спогодба към този договор от 30.05.2007 г. В хода по същество
излага доводи, че от събраните доказателства се установило, че тези договори са
сключени при начална липса на предмет. Сочи, че по делото не били ангажирани от
ищеца доказателства за изпълнение на
договорните му задължения.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което претенциите на ищеца
като недоказани и неоснователни да бъдат отхвърлени. Разноски не се
претендират.
От
ищеца пред СРС, въззиваем пред настоящата инстанция –„С.С.К.и Е.х.“ АД, е постъпил отговор, в който се излага
становище за неоснователност на въззивната жалба и
правилност на така постановеното съдебно решение. Не били допуснати сочените от въззивника
нарушения при допускане и обсъждане на доказателствата. Страните били обвързани
от валидни облигационни отношения. Сочи, че ответника не бил доказал
основателността на възраженията си. Не бил доказал и плащане. Ищцовото дружество било собственик на инфраструктурата и
бил изпълнил задълженията си. Не претендира разноски.
По
допустимостта на жалбата:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 15.01.2019 г. Въззивната жалба е подадена на 30.01.2019
г., т.е. същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Първоинстанционното решение се обжалва изцяло и с него,
предявените срещу въззивника/ответник искове са уважени .
Ето защо въззивникът има правен интерес от обжалване, поради което въззивната жалба се явява допустима.
По
основателността на жалбата:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната
му част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че страните са обвързани от договорно правоотношение въз основа на
договори от 07.12.2006 г. и от 30.05.2007 г. по силата на които ищецът се
задължил и предоставил на ответника за временно и възмездно ползване общата
инфраструктура в недвижим имот в гр.Варна, к.к.“Свети
Свети К.и Е.“, УПИ V-109,137, кв. 34, с площ от 2218
кв.м. през 2010 г. и 2011 г. Ищецът бил издал фактура № 18861 от 15.11.2010 г.
за сумата от 15 607,25 лв. От приетото по делото заключение на
съдебно-счетоводната експертиза се установило, че фактурата е осчетоводена от
ответника. Същият я бил включил в дневника за покупките си и в
справката-декларация за съответния данъчен период, както и бил ползвал право на
данъчен кредит по ЗДДС. Съгласно чл.17 от договора, общата цена за съответната
година се дължала до 30 януари на същата година. Съгласно чл.30 от договора,
при забава в плащането се дължала неустойка за забава в размер на 30 % от
неплатената сума. СРС е дал правна квалификация на претенциите на ищеца по
чл.232, ал.2,предл.1 ЗЗД вр.
с чл.79, ал.1 ЗЗД и по чл.92 ЗЗД. Тези претенции е приел за доказани изцяло от
страна на ищеца. Присъдена е и лихва за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на
2748,12 лв. , изтекла за периода 31.01.2010 г. до 27.10.2011 г.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното от фактическа и правна
страна на спора:
Ищецът
претендира възнаграждение за извършени услуги, представляващи рекламна дейност, осигуряване на пропускателен режим
на входа на комплекса к.к.“Свети Свети К.и Е.“,
поддържане на парковете, зелените площи, вътрешните алеи в комплекса, алейно осветление и др. Страните по спора били обвързани от
тристранна спогодба към договор от 07.12.2006 г. с дата на спогодбата –
30.05.2007 г. Твърди да е изпълнил задълженията си по предоставяне на услугите
като се позовава на сключени трудови договори със съответните специалисти.
Ответникът бил собственик на недвижим имот. За задълженията на последния била
издадена фактура № ********** от 15.11.2010 г. за сумата от 15 607,52 лв.
с ДДС. Ответникът не заплатил стойността по фактурата. За забавеното
издължаване се дължала неустойка по чл.30 от договора в размер на 30 % от
неплатената сума или такава в размер на 4 682,26 лв. Дължала се и лихва за
забава в размер на 2 848,12 лв. за периода от 31.01.2010 г. до датата на
завеждане на иска. /Първоначално по исковата молба е било образувано гр.д.№
16738 по описа за 2011 г. на РС, гр.Варна. С определение от 07.02.2012 г.
делото е прекратено пред РС, гр.Варна и е изпратено по подсъдност на СРС/.
При така наведените фактически обстоятелства от страна
на ищеца, съдът намира, че ищецът претендира стойност на извършени услуги.
Видно от самият договор от 07.12.2006 г./л.6 по първоначално образуваното
гр.д./ в чл.1 е посочено, че предмет на договора е „опазване, ползването и
поддържането на общата инфраструктура на курорта“. Видно от чл.20 на договора, ищцовото дружество се е задължило да извършва
следните услуги: а/поддържане на
парковете, зелените площи, вътрешните алеи в комплекса, алейно
осветление и други, не прилежащи към конкретните имоти; б/ поддържане на
плажната ивица в рамките на притежаваните концесионни права; в/ осигуряване пропускателен режим на
входа на комплекса; г/ извършване
рекламна дейност на к.к. „Св.Св.К.и
Е.“. С оглед обстоятелствената част на исковата молба от ищеца се претендира
възнаграждение за извършване на услугите по б.б.
а/,в/ и г/ от чл.20 на договора.
За така предоставените
услуги е уговорено ответната страна да заплаща сума опредЕ.в
самия договор, т.е. изобщо не става въпрос за наемно правоотношение под която
правна норма СРС е подвел отношенията между страните и съответно ищцовата претенция.
Следователно, СРС
е дал неправилна правна квалификация на главния иск.
Определянето на правната квалификация
на иска е задължение на съда,
който изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба
фактически твърдения, които формират основанието на предявения иск, и от заявения петитум
/ напр. Р 45 по т. д. №
516/2009 г. ІІ т. о., Р 124 по гр.
д. № 882/2010 г. ІV г. о., Р 375 по гр. д. № 931/2009 г. ІV г. о.
С оглед указанията в т.
2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г.
и решения на ВКС № № 19 от 14.07.2016 г. по гр. д. № 3604/2015 г. ІV гр. о.,
94 от 13.09.2016 г. по т.
д. № 3768/2014 г. ІІ т. о. /и сочената в тях практика/, в които е прието, че когато съдът
се е произнесъл по заявените искания,
но е дал неправилна правна квалификация на иска, се касае до нарушение на материалния
закон, а не
до недопустимост на решението.
С оглед същността на въззивното производство,
ако въззивният съд приеме различна
от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация,
при непроменени фактически твърдения и петитум, той следва
да разреши спора по същество
в съответствие с действителното
правно основание,
така и в РЕШЕНИЕ № 65 ОТ
13.06.2019 Г. ПО ГР. Д. № 3460/2018 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС.
Следователно съобразно
принципа на диспозитивното начало в гражданския процес спорът следва да
се разреши съобразно действителната правна квалификация на предявения иск,
като се обсъдят
релевантните за спора факти, доказателствата,
доводите на страните и се приложи
съответния материален закон. С оглед същността на въззивното
производство като продължение на първоинстанционното аналогични са и задълженията на въззивния съд
относно правилната правна квалификация на спорното право.
При така изложените фактически обстоятелства и
твърдения на ищеца въззивната инстанция намира, че
страните са обвързани от своеобразен договор за изработка или приложими са
правилата на чл.258 и следв. ЗЗД относно договора за
изработка.
Следователно главната претенция на ищеца е при правната квалификация на чл.266, ал.1 ЗЗД /В
този смисъл е трайната съдебна практика на ВКС по аналогични случай/.
По доводите
във въззивната жалба:
С отговора по исковата молба ответникът е оспорил, че
притежава недвижим имот на територията на КК „Св.Св.К.и
Е.“; посочено е, че достъпът до неговия недвижим имот не е необходим и възможен
през притежаваната от ищцовото дружество
инфраструктура; не бил подписвал договор с ищеца за възлагане на каквато и да е
дейност, поради което не дължал претендираната цена.
По същество е оспорил изпълнението на задълженията по тристранната спогодба и
договора от страна на ответника. За доказване на възраженията си е поискал изслушване на съдебно-техническа експертиза,
свидетелски показания, писмени доказателства, както и издаване на съдебно
удостоверение от община Варна относно административния адрес на притежавания от
ответното дружество поземлен имот и построената в него сграда .
С доклада по чл.140 ГПК СРС се е произнесъл само по
искането за конституиране на 84 лица като трети лица помагачи, което искане е
било отхвърлено. Допуснати са представените от страните писмени доказателства. След проведени в
продължение на близо 3 години публични съдебни заседания, с молба подадена на
02.11.2015 г., л.40 по делото пред СРС, ищецът е поискал изслушване на СЕ-
съдебно-счетоводна и съдебно-техническа такава; поискано е и допускане на
свидетелски показания във връзка с изпълнението на задълженията от страна на
ищеца. С определение, четено в о.с.з. на 02.11.2015 г. СРС е допуснал
поисканите съдебни експертизи, както и разпит на двама свидетели, всички доказателства-
по делегация с изключение на ССчЕ. Последната е
изслушана и приета от СРС. Установява се, че е разпитан един свидетел по
делегация.
С определение от 01.06.2020 г. въззивната
инстанция констатира, че липсва произнасяне от страна на първоинстанционния
съд по доказателствените искания на ответника,
направени в отговора по исковата молба, с изключение на представените писмени
доказателства. Допуснатата съдебно-техническа експертиза не е била изготвена,
изслушана и приета. Затова и въззивната инстанция допусна
такава, както и изслуша един свидетел на страната на ответника /въззивник/ относно достъпа до имота, собственост на въззивника като намери, че са налице предпоставките на
чл.266, ал.3 ГПК и приетото в т.2 и т.3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по
въпросите на въззивното производство.
При така иззвършените
процесуални действия и въз основа на събраните по делото доказателства, въззивната инстанция излага следните мотиви:
По иска по
чл.266, ал.1 ЗЗД:
Видно от представените с исковата молба доказателства,
между страните по спора и едно трето лице, е била сключена тристранна спогодба
на 30.05.2007 г. към договор от 07.12.2006 г. С оглед посоченото в чл.1 от тази
спогодба, ответното дружество е заместило К.Л.Г. и Л.И.Г.като възложители по
договор от 07.12.2006 г., т.е. „К.-Н“ ЕООД е встъпило в правата и задълженията
по договора от 07.12.2006 г., арг. и от чл.3.1 от
самата спогодба.
При това положение неоснователен се явява довода на въззивника, че не е бил обвързан от договорно
правоотношение с ищцовото дружество, както и, че не
му бил възлагал дейности.
От заключението на допуснатата, изслушана и приета,
неоспорена от страните, съдебно-техническа експертиза, т.6, се установява, че
имота, собственост на ответника се намира на територията на к.к.“Св.Св. „К.и Е.“.
Относно дължимостта на възнаграждение за предоставените услуги:
Безспорно, договорът за изработка е възмезден договор
и срещу извършените услуги възложителят дължи заплащане на възнаграждение. В
конкретния случай от ответника /въззивник/ се оспорва
извършването на услуги от страна на ищцовото
дружество.
Ищецът /като изпълнител/ е издал фактура на 15.11.2010
г./л.14 от първоначално образуваното гр.д./ на стойност 15607,52 лв., а като
основание е посочено „такса инфраструктура строителство по договор от
07.12.2006 г.“.
Действително, видно от заключението на допуснатата,
изслушана и приета по делото /пред СРС/ съдебно-счетоводна експертиза, фактура
№ 18861 от 15.11.2010 г. е осчетоводена от ответното дружество и е включена в
дневника за покупки и справка-декларация по ЗДДС за м.2010 г. Посочено е, че „К.-Н“
ЕООД е упражнило правото си на приспадане на данъчен кредит /виж л.55 от делото
пред СРС/.
Както е имал възможност настоящия състав да констатира
с определението си от 01.06.2020 г. експертизата е допусната от СРС след
продължили три години съдебни заседания, т.е. след изтичане на преклузивния за това срок. Наред с това задачата е
поставена служебно от съда без за това да е направено искане от която и да е от
страните по спора /виж л.41 по делото пред СРС, отразяващ процесуалните
действия на съда и страните в публичното съдебно заседание, състояло се на 02.11.2015 г./. При това положение СРС
е нарушил принципа на чл.9 от ГПК за равенство в процеса като е събрал
доказателства в полза на една от страните- в случая на ищеца и както беше
констатирано с определението от 01.06.2020 г., в продължение на цялото съдебно
производство пред първата инстанция, липсва произнасяне по доказателствените
искания на ответника, направени с отговора по исковата молба, депозиран на 06.02.2012 г.
От заключението на допуснатата, изслушана и приета от въззивната инстанция, съдебно-техническа експертиза се
установи, че достъп до имота на ответното дружество през к.к.“Св.Св.К.и Е.“ не е възможен с автомобил, както и не е
необходим такъв. Достъп до процесния имот се осъществява по улица 50-та с директно
отклонение от бул.“Княз Борис Първи“, който е част от европейски път Е 87 и
републикански път I-9, без да се преминава през к.к.“Св.Св.К.и Е.“. В посока от к.к.
.“Св.Св.К.и Е.“ има изградена улица за достъп, но по
същата може да се достигне само пешеходно до сграда „Катерина 1“ и от там да се
влезе в комплекса. При ползване на автомобил има стеснение на улицата преди
имота, което ограничава възможността за достъп и след имота има бетонна ограда,
която не дава възможност за ползване на подземен паркинг и втората сграда в
комплекса. В случай, че се достигне до имота от тази посока с автомобил, то
няма как да се ползва гаража и няма къде да се паркира автомобила, поради
тесните улици между имотите и ограничените места. Изградената улица е без
асфалтова или друга настилка и представлява черен път с неравности. Вещото лице
е извършило съпоставка на строителството на място с кадастралната карта и е
установило, че стеснението на улицата се дължи на приобщаване на имот, отреден
за улична регулация към частен имот. На улицата има остатък от страна бетонна
ограда и допълнително поставена бетонна пирамида, която препятства достъпа до
имота и ползването на подземен паркинг и сграда „Катерина 2“.
От показанията на свидетеля Ч., депозирани пред
настоящата инстанция, се установява, че процесния
имот, собственост на ответното дружество, се намира в комплекс „Катерина“. За
да се достигне до него не е необходимо да се минава през бариерите на комплекс “Св.Св.К.и Е.“.
Свидетелят сочи, че за периода 2010-2011 г. не са били извършвани никакви
дейности по поддръжка на общата инфраструктура на комплекса. Така е било
винаги.
По отношение извършваните от дружеството “Св.Св.К.и
Е.Х.“ АД, ответник по въззивната жалба, „услуги“
свидетелят сочи: „Там рядко пада сняг,
но падне ли сняг за две седмици, забравяте за коли и всичко, ако сами не си
изчистим, няма кой да изчисти и само преди началото на сезона асфалтират две
дупки в центъра. Това правят. Осветление има само пред „Гранд хотел Варна“,
улицата. Навътре в комплекса е тъмница навсякъде. Хората се пребиват, руснаците
са с фенерчета с челници всичките“.
Съдът кредитира показанията на свидетеля, които са логични
и последователни. Освен това показанията почиват на лични впечатления, както
сочи самият свидетел: „Знам всяко едно камъче там…Живял съм там до 2015 г.“/процесния период е 2010 г.- 2011 г./. Свидетелят е работил
като инвеститорски контрол. Бетоновите прегради, отразени на снимковия
материал, представляващ неразделна част от заключението на съдебно-техническата
експертиза и който материал беше предявен на свидетеля, са същите, които са
били там 2010 -2011 г.
При така събраните и обсъдени доказателства, налага се
извод, че от страна на “Св.Св.К.и Е.Холдинг“ АД не се
доказа, че са извършили услугите визирани в договора от 07.12.2006 г. и Тристранната
спогодба от 30.05.2007 г.
Действително, по делегация е била разпитана на
страната на ищеца свидетелката И.А., която сочи, че се извършват услуги
ежеседмично през лятото и зимата по-рядко, но свидетелката сочи, че живее в
затворен комплекс и не става ясно дали живее в комплекс „Катерина“, в който се намира
имотът на ответното дружество /въззивник/.
Действително, от заключението на допуснатата от СРС по
искане на ищеца съдебно-счетоводна експертиза се установява, че от дружеството
са били извършвани разходи за 2010 г. и 2011 г. относно общата инфраструктура,
но липсва доказана относимост на тези разходи във
връзка с извършването им по отношение на конкретния договор и конкретния имот.
Съгласно чл.202 ГПК съдът не е длъжен да възприеме
заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по
делото. От тези „други доказателства“ се установи, че договорените услуги,
представляващи рекламна дейност, осигуряване на пропускателен режим на входа на
комплекса к.к.“Свети Свети К.и Е.“, поддържане на
парковете, зелените площи, вътрешните алеи в комплекса, алейно
осветление и др. не са извършвани.
Доколкото се касае до предоставяне на услуги, то при
липсата на доказване на тяхното извършване, овъзмездяване
не се следва.
По акцесорните претенции:
При липсата на главно задължение, то и акцесорно вземане по чл.86, ал.1 ЗЗД за забавеното му
издължаване не се следва.
След като липсва главно задължение, не настъпват и
последиците от неговото несвоевременно изпълнение, респ. приложение на чл.30 от
договора визиращ неустойката за забавено издължаване.
Независимо от това настоящата инстанция излага и
следните мотиви:
Действително, в чл.30 от договора от 07.12.2006 г. е
уговорена неустойка в размер на 30 % върху неизплатената сума като неустойката
е уговорена за забавено плащане.
Същевременно освен, че е уговорена неустойка за
забавено изпълнение на плащането на стойността на услугите, уговорена е и
законна лихва по чл.86 ЗЗД до окончателното плащане.
Неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи
като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те
да се доказват- чл.92 от Закона за задълженията и договорите.
Неустойката е договорна уговорка за уреждане на отговорността при виновно пълно
или частично неизпълнение.
Лихвата за забавено издължаване в случая се претендира
от 31.01.2010 г. доколкото задължението е уговорено като срочно /чл.17 от
договора/ до датата на завеждане на исковата молба.
Относно възможността на кредитора да
претендира обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва
вместо договорната неустойка или над
нейния размер са изложени съображения
в мотивите на Решение № 230/13.07.2011 г. по т.
д. № 1088/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.,
постановено по реда на чл.
290 ГПК. За недопустимо е прието да се
претендират както обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в
размер на неустойката, така и договорната мораторна неустойка за едно
и също неизпълнение.
При присъдено обезщетение в размер на законната лихва
кредиторът е удовлетворен за вредите от
забавата, поради което претенцията му за договорна
мораторна неустойка би била неоснователна.
Налага се извод, че претенцията на ищеца по чл.92 ЗЗД и
на допълнително изложените мотиви, се явява неоснователна.
Поради несъвпадане
на крайните изводи на двете съдебни инстанции и при явната неправилност на така
постановеното първоинстанционно решение, същото ще следва да бъде отменено и вместо това постановено
друго, с което исковете по чл.79,
ал.1 ЗЗД вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД, по чл.86, ал.1 ЗЗД и
по чл.92 ЗЗД ще следва да бъдат отхвърлени
като недоказани и неоснователни.
По разноските:
Пред първата
инстанция:
При този изход на спора на ищеца разноски не се следват. Затова и решението ще бъде отменено и
в частта за разноските.
На ответника се следват разноски, но липсват доказателства такива
да са реално извършени поради което не се присъждат.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника се следват разноски, но такива не се претендират.
На въззиваемия не се следват разноски.
Водим от горното СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 8222 от 10.01.2019 г.,
постановено от СРС, ГО, 73 състав по
гр.д.№ 11996 по описа за 2012 г., изцяло.
И
вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от –„С.С.К.и Е.х.“
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, к.к.
„Свети Свети К.и Е.“, административна сграда, съдебен
адрес:***-адв.К.ж., срещу „К.Н“ ЕООД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление:***,
искове, както следва: по чл.79, ал.1 ЗЗД
вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата в размер на 15607,52 лв. по фактура №
**********/15.11.2010 г.; по чл.86, ал.1 ЗЗД за лихва за забавено издължаване на главницата в размер на 2 848,12 лева, изтекла за периода
31.01.2010 г. до 27.10.2011 г.- датата на предявяване на исковата молба пред
РС, гр.Варна; по чл.92 ЗЗД за сумата
в размер на 4 682,26 лв.,
представляваща неустойка по чл.30 от договор от 07.12.2006 г. и Тристранна
спогодба към него от 30.05.2007 г.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване, арг. от
чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: