Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 2.02.2022
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми май
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Мирослав Стоянов
при участието на секретаря Румяна Григорова,
като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 4621 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 9.03.2020 г., постановено по гр. дело № 53415/ 2019 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 156 състав, Л.М.Х. /ЕГН **********/ е осъден да заплати на „К.Е.“ ООД- *** /ЕИК ******/
на основание чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД
сумата 3 692 лева, представляваща
неустойка по чл.6 от Договор за повишаване на квалификацията от 14.03.2016 г. и
Анекс № 1 към договора, поради предсрочно прекратяване на трудовия договор, и сумата 70.76 лева, представляваща
обезщетение за забава върху главницата за неустойка за периода 27.06.2019 г.-
03.09.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата
от 17.09.2019 г. /дата на подаване на исковата молба/ до окончателното плащане,
като искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за горницата над сумата
70.76 лева до пълния предявен размер от 79.99 лева. С решението са отхвърлени предявените
от Л.М.Х. /ЕГН **********/ срещу „К.Е.“ ООД- ***
/ЕИК ******/ насрещни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.74,
ал.4 вр. ал.1 КТ вр. чл.26, ал.1 ЗЗД за прогласяване
недействителността на клаузите на чл.4, т.1 и чл.6 от Договор за
повишаване на квалификацията от 14.03.2016 г., параграф последен от Анекс 1 от
23.08.2016 г. към Договор за повишаване на квалификацията от 14.03.2016 г., § 2
на Споразумение от 14.03.2016 г. и § 2 от Анекс № 1 от 23.08.2016 г. към
Споразумение от 14.03.2016 г., и иск с правно
основание чл.55, ал.1 ЗЗД за присъждане на сумата 17 375.29
лева, претендирана като получена без основание от „К.Е.“ ООД сума
за възстановени разходи по Договор за повишаване на квалификацията от
14.03.2016 г. На основание чл.78, ал.1 вр. ал.8 ГПК вр. чл.37 ЗПрП вр. чл.25,
ал.1 НЗПП ответникът Л.Х. е осъден да заплати на ищеца
„К.Е.“ ООД сумата 446.58 лева- разноски по
делото. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „К.Е.“ ООД е осъден да заплати на ответника Л.Х. сумата 1.47 лева- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от Л.М.Х. /ответник
по делото, ищец по насрещни искове/, в която са изложени оплаквания за
неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в
която са уважени исковете на „К.Е.“ ООД и отхвърлени предявените от
жалбоподателя насрещни искове, и в частта относно разноските, с искане да бъде
постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне исковете на
„К.Е.“ ООД като неоснователни и уважаване насрещните искове на Л.Х., с присъждане
на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна „К.Е.“ ООД- *** /ищец по делото, ответник по насрещните искове/ оспорва
жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно в обжалваните части да
бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.
Предявени са искове с
правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД и насрещни искове с правно
основание чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо- в обжалваните части.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно в
обжалваните части, като споделя изложените в мотивите му съображения,
обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявените от „К.Е.“ ООД искове
по чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД /до посочения по- горе размер/ като
основателни и доказани и за отхвърляне на предявените от Л.Х. насрещни искове
по чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.55, ал.1 ЗЗД като неоснователни- чл.272 ГПК.
Безспорно
е по делото, а се установява и от представените писмени доказателства, че през
м.10.2015 г. между страните е възникнало
валидно трудово правоотношение, по което ответникът Л.М.Х. първоначално е
заемал длъжността „авиодиспечер- обучаем“ в „К.Е.“ ООД, считано от 1.11.2015
г., а в последствие- длъжността „летец втори пилот- обучаем“ в „К.Е.“ ООД,
считано от 1.09.2016 г., а също и че това правоотношение е прекратено със
Заповед № 638/ 1.02.2019 г. на Управителя на „К.Е.“ ООД на основание чл.326 КТ-
въз основа на подадено от служителя заявление, считано от 1.02.2019 г.
На
14.03.2016 г. между страните е сключен Договор за повишаване на квалификацията,
по силата на който ответникът Х., наречен „обучаем“, се задължил да премине
обучение за повишаване на квалификацията, въз основа на което да придобие
квалификация за „летец- втори пилот“ на самолет тип Boeing 737,
което приключвало с допускане на обучаемия до полети без пилот- инструктор,
както и да приложи знанията и уменията, придобити след обучението в
Авиокомпания „К.Е.“ ООД, като не пристъпва към прекратяване на трудовото
правоотношение с дружеството за период от 5 години от датата на допускането му
до полет без пилот- инструктор
съгласно заповед на директор летателна
Л.2 на Реш. по гр.д.№
4621/ 2020 г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
експлоатация /чл.4, т.4 от договора/. За
неизпълнение на последното визирано в договора задължение е предвидено
заплащането на компенсаторна неустойка от Х. „съгласно таблица 1, изчислена до
момента на погасяване на дължимата сума“, като е посочено, че „плащането следва
да бъде извършено по банков път, в едномесечен срок от датата на прекратяване
на трудовото правоотношение, в противен случай заемо-получателят дължи и
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху цялата дължима сума, от
датата на изпадане в забава, до датата на пълното издължаване“- съгласно чл.6
от договора.
Със
Заповед № 177/ 19.08.2016 г., издадена от Директор Летателна експлоатация в „К.Е.“
ООД след приключване на посоченото по- горе обучение, ответникът Х. бил
допуснат до полети като „втори пилот“ на самолет В 737- 300/400 „до изпълнение
на полети в производствени условия“, без пилот- инструктор, а със Заповед №
638- Д2/ 23.08.2016 г. на управителя на дружеството бил преназначен на
длъжността „летец- втори пилот“ в „К.Е.“ ООД.
Според клаузата на чл.2 от сключения между страните на
14.03.2016 г. Договор за повишаване на квалификация, средствата за обучението на
ответника Х. и други съпътстващи разходи се заплащат от работодателя наведнъж
или на части директно на обучаващата организация, като точният им размер се определя след завършване на обучението,
на базата на действителните разходи, за което се съставя анекс. Такъв анекс е сключен
между страните на 23.08.2016 г.- Анекс № 1/ 23.08.2016 г., с който
действителните извършени за обучението на Л.Х. разходи са определени на 32 113.39
лева общо, от които: 23 058.21 лева- за първоначална практическа
тренировка и курсове; 4 791.17 лева- за аеродромни тренировки; 3 481.67
лева- за практическа част /рейсови тренировки/; и 782.34 лева- за междинна и
финална проверка. В анекса е възпроизведена изцяло и клаузата на чл.6 от
сключения на 14.03.2016 г. договор, имаща неустоечен характер, като в
приложената към него таблица № 1 срещу 29- тия месец след месеца, от който
лицето е допуснато до полети без пилот- инструктор, е посочена сумата 238 лв.,
а сборът на сумите, посочени от 30- тия до 60- тия месец на 5- годишния срок,
възлиза на 3 692 лв. общо, какъвто е размерът на исковата претенция по чл.92 ЗЗД.
В нормата на чл.234 КТ е предвидена законодателна възможност за сключването на договор за
повишаване на професионалната квалификация на работника или служителя или за придобиване на квалификация по друга професия или
специалност /преквалификация/, като според ал.2 на същата с договора се
определят: 1. професията и специалността, по която работникът или служителят ще
се обучава; 2. мястото, формата и времето на обучението; 3. финансовите,
битовите и други условия за времето на обучението, а според ал.3 с договора
страните могат да уговарят: 1. задължение на работника или служителя да работи
при работодателя за определен срок, но за не повече от 5 години; 2. отговорност
при незавършване на обучението, както и при неизпълнение на задълженията по
предходната точка.
Страните
по договор за повишаване на квалификация целят постигането на благоприятни за
тях последици чрез повишаване равнището, степента, знанията и уменията на работника
или служителя в рамките на определената професия или специалност. Обучението за
повишаване на квалификацията се осъществява извън рамките на обичайния трудов
процес по предоставяне на работната сила. Целта на разпоредбата на чл.234 КТ е
работата в определения по чл.234, ал.3, т.1 КТ срок при този работодател след
успешното повишаване на квалификацията да компенсира разходите за обучение.
В
случая, независимо от наличието на трудово правоотношение между страните, въз
основа на сключения на 14.03.2016 г. договор за повишаване на квалификация същите
са били обвързани и от облигационно правоотношение, относно чието изпълнение и
отговорността при неизпълнение са приложими общите правила на гражданския закон
/в този смисъл Решение № 227 от 19.04.2011 г. по гр.д.№ 1861/ 2010 г. на ВКС,
IV ГО, ГК/.
Съгласно
приложимата разпоредба на чл.92, ал.1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението
на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват, или като санкция. Поради това тя се дължи, независимо
дали от неизпълнението са настъпили вреди. Неустойката е акцесорно задължение и
става изискуема при неизпълнение на друго главно задължение. Фактическият
състав, който следва да се осъществи, за да възникне основание за плащането на
неустойка за неизпълнение на договор, е: наличие на валидно договорно
задължение, неизпълнение на задължението, уговорена неустойка. Обезщетителната
функция на неустойката се проявява чрез освобождаване на изправната страна от
необходимостта да доказва вредите от неизпълнението.
В
настоящия случай, тъй като изпълнението на задълженията на обучаемия по чл.4.4
от процесния договор е било обезпечено с клаузата на чл.6, чийто текст
възпроизвежда чл.234, ал.3 КТ, същата, по преценка на въззивния съд, не може да
бъде определена като нищожна- както поради противоречие със закона, така и
поради противоречие с добрите нрави, в какъвто смисъл са направените от страна
на ответника възражения срещу основателността на исковете, поддържани и във
въззивната му жалба.
Оспорената
от ответника договорна клауза, предвиждаща заплащането на компенсаторна неустойка
по чл.92 ЗЗД, представлява съглашение, имащо за предмет задължение, което става
изискуемо в случай на неизпълнението на главно задължение от негова страна.
Същото установява предварително размера на обезщетението за вредите, които
кредиторът би претърпял в случай на пълно неизпълнение, респ. размерът на това
обезщетение е определяем в хипотезата на частично неизпълнение.
Установява
се от доказателства, че работодателят /ищецът/ е осигурил необходимите условия
за провеждането на успешен обучителен процес, в т.ч. необходимите средства за
провеждане на обучението за повишаване на квалификацията при условията на
договора, а също и че ответникът Л.Х. е преминал успешно обучението, в резултат
на което е придобил квалификация за „летец- втори пилот“ на самолет тип
Л.3 на Реш. по гр.д.№
4621/ 2020 г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
Boeing 737,
в следствие на което и работодателят го е допуснал до извършването на полети
като втори пилот, без пилот- инструктор.
Не
е изпълнено, обаче, от страна на ответника поетото с договора- чл.4.4 и чл.6,
задължение да работи в „К.Е.“ ООД за период от пет години след завършване на
обучението и допускането му до полети без пилот- инструктор съгласно заповед на
директор летателна експлоатация. Според доказателствата обучението му и
получаването на право да извършва полети като втори пилот /без пилот-
инструктор/ е приключило на 19.08.2016 г., когато е издадена и цитираната по-
горе Заповед № 177/ 19.08.2016 г. и впоследствие- на 23.08.2016 г. е сключено
допълнително споразумение между страните за заемане на длъжността „летец- втори
пилот“ от ответника. Следователно визираният по- горе 5- годишен срок е изтекъл
на 23.08.2021 г.
На
28.01.2019 г. ответникът е отправил до ищеца- работодател предизвестие по
чл.326 КТ за прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 1.02.2019 г.,
въз основа на което от работодателя е издадена Заповед № 638/ 30.01.2019 г. за
прекратяването му на основание чл.326 КТ, считано от 1.02.2019 г., проявила
действие от посочената дата, предвид връчването й на служителя на 31.01.2019 г.
Следователно ответникът е изпълнил задължението да работи в „К.Е.“ ООД през
периода 23.08.2016 г.- 31.01.2019 г. или приблизително 2 години и 5 месеца, и
съответно- бил е в неизпълнение на визираното по- горе договорно задължение
през останалата част от 5- годишния период, считано от 1.02.2019 г. до 23.08.2021
г., т.е. през период от около 2 години и 7 месеца. За този период на
неизпълнение правилно е определена от първо-инстанционния съд и присъдена
компенсаторна неустойка по чл.6 от сключения на 14.03.2016 г. договор в
претендирания размер от 3 692 лв.
Неоснователен е доводът на
въззивника, че задействането на уговорената между страните неустоечна клауза води
до определянето за плащане на договорна неустойка от 238 лв., каквато е
посочена в цитираната по- горе таблица № 1 за 29- тия месец, следващ месеца, от
който лицето е допуснато до полети без пилот- инструктор.
Предвид
неяснотата и нееднозначното съдържание на регламентираната в чл.6 от процесния
договор неустоечна клауза, изцяло възпроизведена и в сключения между страните на
23.08.2016 г. анекс към договора, при проведеното от въззивния съд граматическо,
логическо и систематическо тълкуване на същата по правилата на чл.20 ЗЗД и при
съблюдаване принципа за добросъвестност на договорните отношения, регламентиран
в чл.12 ЗЗД, се налага приемането на извод, че волята на страните при
подписване на договора е била служителят- неизправна страна по същия, да
изплати сумарен размер на неустойката, съответен на периода на неизпълнение на
договорното задължение да работи при работодателя в продължение на 5 години след
датата на допускането му до полет без пилот- инструктор съгласно заповед на
директор летателна експлоатация, който период в конкретния случай е с начален
момент датата на прекратяване на трудовото правоотношение между страните и
краен момент- изтичане на 5 годишния срок, или според посоченото в таблица № 1-
от 30- тия до 60- тия месец на периода.
По
въпроса за приложението на чл.20 ЗЗД е формирана безпротиворечива практика на
ВКС, която настоящият въззивен съд споделя, според която при спор относно
точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на
договора, при спазване на предвидените в чл.20 ЗЗД критерии- при тълкуването да
се търси действителната воля на страните; отделните уговорки в договора да се
тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор
и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и
добросъвестността. Тъй като тези критерии са обективни, при всяко тълкуване
съдът е задължен да изясни само изявената в текста на договора воля на страните,
включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, а не
предполагаемата воля, и не може да подменя нейното съдържание /в този смисъл:
Решение № 502/ 26.07.2010 г. по гр.д.№ 222/ 2009 г. на ВКС, ІV ГО; Решение №
546/ 23.07.2010 г. по гр.д.№ 856/ 2009 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 504/ 26.07.2010
г. по гр.д.№ 420/ 2009 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 16/ 28.02.2013 г. по т.д.№
218/ 2012 г. на ВКС, II ТО; Решение № 220/ 31.07.2014 г. по гр.д.№ 6126/ 2013
г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 134/ 25.06.2014 г. по гр.д.№ 6886/ 2013 г. на ВКС, ІІІ
ГО; Решение № 430/ 20.01.2015 г. по гр.д.№ 1673/ 2014 г. на ВКС, ІV ГО; Решение
№ 106/ 16.07.2018 г. по гр.д.№ 4088/ 2017 г. на ВКС, III ГО; Решение № 173/ 13.02.2019
г. по гр.д.№ 3026/ 2017 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 67/ 09.12.2019 г. по т.д.№
1553/ 2018 г. на ВКС, II ТО и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/.
Предвид
горното, правилно е прието в обжалваното решение, че при тълкуване на
договорната воля обоснован се явява изводът за заплащането на сумарна неустойка
от 3 962 лв., а не на предвидената за месеца на прекратяване на трудовото
правоотношение сума от 238 лв. Правилна, според въззивния съд, е преценката на първоинстанционния
съд, че дължимата от ответника Х. компенсаторна неустойка обхваща всички
посочени в Таблица 1 към Анекс от № 1/ 23.08.2016 г. след датата на
прекратяване на трудовото правоотношение между страните на 1.02.2019 г. суми,
чийто сбор е 3 962 лв., която сума, получена в резултат на извършени от
съда прости аритметични действия, съответства и на приетото по делото експертно
заключение.
Налице
са предпоставките за ангажиране договорната отговорност на ответника за
заплащането на компенсаторна неустойка, съответна на неизпълнението му по
процесния договор, като с оглед критериите по чл.92 ЗЗД и даденото в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/ 2009 г. на ВКС- ОСТК тълкувателно разрешение,
процесната договорна клауза, оспорена от ответника, не се явява нищожна, тъй
като от съдържанието й не следва, че е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Не е налице несъответствие
между съдържанието, функциите и целта на посочената договорна клауза, което
като краен резултат да обоснове извод за накърняване на добрите нрави по смисъла
на чл.26, ал.1, изр.2 ЗЗД. Целта на неустойката е да санкционира поведението на
неизправния длъжник, поради което и страните могат и според обичайната практика да уговарят заплащането на мораторни и/или
Л.4 на Реш. по гр.д.№ 4621/ 2020 г.- СГС, ГК,
ІV- Е с-в
компенсаторни неустойки при наличието на
такава неизправност. Уговарянето на компенсаторна неустойка, предвиждаща, че
длъжникът следва да заплати обезщетение на кредитора за неизпълнение на договорното
задължение да работи за/при него през определен период от време след проведено
обучение за повишаване на професионалната му квалификация, е в рамките на
договорната автономия по чл.9 ЗЗД и не е упражнено в разрез с принципа за
еквивалентност на обезщетението за вреди, което в случая не надвишава границата
на възпиращата функция на санкцията и поради това не накърнява добрите нрави.
При
съобразяване на уговорения начин за определяне размера на неустойката
/тълкувателно изведен от двете съдебни инстанции/, който не е в разрез с
приложимата нормативна регламентация /чл.26 ЗЗД/ и вида на неизпълнението от
страна на ответника /частично/, присъждането на претендираната от ищеца сума от
3 692 лв. не представлява несправедлива и несъразмерна санкция за
неизпълнението по смисъла на ТР № 1/ 2009 г. по тълк. дело № 1/ 2009 г. на ВКС-
ОСТК /т.3/, поради което и искът по чл.92, ал.1 ЗЗД като основателен и доказан
правилно е уважен изцяло с обжалваното първоинстанционно решение.
Правилно
е решението на СРС и в частта относно присъденото обезщетение по чл.86 ЗЗД за
забава при плащането на процесната договорна неустойка. Налице е забава при изпълнение
на задължението, произтичаща от клаузата на чл.6 от процесния договор от
14.03.2016 г. /задължението е определено като срочно/, поради което и ответникът
Х. дължи на ищеца обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в определения от СРС размер. Съгласно
заключението на изслушаната в първо-инстанционното производство съдебно-
счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните и възприето от
въззивния съд като обективно дадено, дължимата върху горепосочената главница
лихва за забава, определена за периода 27.06.2019 г.- 3.09.2019 г., е в размер
на 70.76 лв., която сума правилно е присъдена с обжалваното решение.
Неоснователна е
жалбата
на Л.Х. и в останалата й част- срещу решението на СРС, с което са отхвърлени
предявените от него насрещни искове.
Правилно
е прието в обжалваното първоинстанционно решение, че оспорените от Л.Х.
договорни клаузи /чл.4, т.1 и чл.6 от Договор за повишаване на квалификацията
от 14.03.2016 г., параграф последен от Анекс 1 от 23.08.2016 г. към Договор за
повишаване на квалификацията от 14.03.2016 г., § 2 на Споразумение от
14.03.2016 г. и § 2 от Анекс № 1 от 23.08.2016 г. към Споразумение от
14.03.2016 г./ не са нищожни, тъй като не противоречат на императивни
материалноправни норми, не заобикалят закона, нито са сключени в противоречие с
колективен трудов договор по смисъла на чл.74 КТ, какъвто довод изобщо не е
наведен от ищеца по насрещния иск.
Съдържанието
на спорните договорни клаузи е следното: чл.4, т.1 от Договор за повишаване на
квалификацията от 14.03.2016 г.: обучаемият се задължава по време на обучението
да спазва реда и начина на обучение, както и да не променя едностранно вида на
уговореното обучение, курса, графика и формата на обучение, за чието
финансиране е получил заем по настоящият договор; чл.6 от Договор за повишаване
на квалификацията от 14.03.2016 г.: в случай, че обучаемият прекрати трудовото
правоотношение с работодателя по реда на чл.325, т.1, чл.326, ал.1 и чл.327,
т.4, т.6 и т.9 КТ или бъде дисциплинарно уволнен, преди да изтече 5 години от
датата на допускането му да извършва полети без пилот- инструктор, съгласно
заповед на директор летателна експлоатация, той дължи на работодателя връщане
наведнъж на цялата сума за обучението, изчислена по реда на Анекс 1, както и
неустойка съгласно таблица 1, изчислена до момента на погасяване на дължимата
сума; плащането следва да бъде извършено по банков път, в едномесечен срок от
датата на прекратяване на трудовото правоотношение, в противен случай
заемополучателят дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху цялата дължима сума, от датата на изпадане в забава, до датата на пълното
издължаване; § 2 на Споразумение от 14.03.2016 г. и § 2 от Анекс № 1 от
23.08.2016 г. към Споразумение от 14.03.2016 г.: втората страна /обучаемият
служител/ се задължава да върне на първата страна /работодателя/ цялата
заплатена сума за обучението на 60 равни месечни вноски, считано от месеца,
следващ месеца, в който втората страна е била допусната до извършването на
полети без пилот- инструктор.
Съгласно цитираната
разпоредба на чл.234, ал.2, т.3 КТ с договора за повишаване на квалификацията
се определят финансовите, битовите и други условия за
времето на обучението, а според ал.3 с договора могат да бъдат уговорени задължение
на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, но за
не повече от 5 години /т.1/, както и отговорност при неизпълнението на това задължение
/т.2/.
Няма
пречка и не противоречи на закона, нито го заобикаля уговорка, според която работодателят
заплаща обучението на работника или служителя, което представлява форма на
заем, като работникът или служителят дължи възстановяване на паричните
средства. Уговарянето на подобни клаузи, имащи характеристиката на клаузи по заемно
право-отношение, цели постигането на една от основните цели на договора по
чл.234 КТ, тъй като чрез повишаване на равнището, степента на знанията и
уменията на работника или служителя в рамките на определена професия или
специалност се цели постигането на благоприятни резултати в дейността на
работодателя. Обучението за пилот е високо квалифицирана и икономически скъпа
дейност и обучение, поради което е нормално работодателят, като икономически
по- силна страна да заплати обучението на работника или служителя. Поемането на
такова задължение към обучаващата организация, при което средствата се авансират,
не води до освобождаване на обучаемия от задължението да ги възстанови в
последствие, както е договорено между страните в настоящия случай. Възстановяването
на сумата за обучение е разсрочено за период от 5 години, което на практика
представлява поставяне на служителя в благоприятно положение. Не следва от
систематичната преценка на уредбата по чл.234 КТ, че повишаването на
квалификацията на служителите следва да е за сметка на работодателя. Аналогична
е уредбата и в Закона за държавния служител- чл.35 ЗДСл, в който законодателят
е предвидил възможност за сключване на
договор за повишаване на професионалната
Л.5 на Реш. по гр.д.№
4621/ 2020 г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
квалификация и преквалификация на държавния
служител /респ. работника или служителя/, като според ал.2 на същата, разходите
за обучението са за сметка на съответната администрация, когато нуждите на
службата налагат това, но в случай, че държавният служител виновно не изпълни
нормативно разписаното задължение да работи при работодателя за период от една
до три години /този срок е част от задължителното съдържание на договора-
чл.35, ал.3 ЗДСл/, следва да понесе отговорността за това, изразяваща се във
възстановяване на разходите за обучението съответно на неизпълнението. При тези
аргументи няма основание за приемането на извод, че финансовата тежест за
повишаване квалификацията на служителя следва да бъде понесена изцяло от
работодателя, което обосновава извод за неоснователност на предявените от Л.Х. установителни
искове по чл.26, ал.1 ЗЗД, които правилно са отхвърлени с обжалваното решение.
Не
са налице и предвидените в чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД материално-правни
предпоставки за уважаване на предявения от Х. насрещен осъдителен иск за
присъждане на заплатените от него на работодателя разходи за обучението за
повишаване на квалификацията му в размер на 17 375.29
лева. Независимо от връщането на част от заплатената от „К.Е.“
ООД на третото лице- обучител сума от страна на Л.Х., така извършеното плащане
не е лишено от основание, тъй като е в изпълнение на произтичащото от сключения
между страните на 14.03.2016 г. договор задължение. Предвид извода за валидност
на договорната клауза, въз основа на която се дължи връщане на сумата от
служителя на работодателя, искът по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД е лишен от
основание, поради което и правилно е отхвърлен с обжалваното решение.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора и неоснователност на релевираните от въззивника доводи постановеното
от СРС решение като правилно в обжалваните части следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК въззивникът
дължи да заплати на въззиваемата страна сумата 100 лв.- разноски за въззивното
производство /за юрисконсултско възнаграждение/.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 9.03.2020
г., постановено по гр. дело № 53415/ 2019 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО,
156 състав, в обжалваните части, а
именно:
-
в частта, в която Л.М.Х. /ЕГН **********/
е осъден да заплати на „К.Е.“
ООД- *** /ЕИК ******/ на основание чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 3 692 лева,
представляваща неустойка по чл.6 от Договор за повишаване на
квалификацията от 14.03.2016 г. и Анекс № 1 към договора, поради предсрочно
прекратяване на трудовия договор, ведно със
законната лихва от
17.09.2019 г. /дата на подаване на исковата молба/ до окончателното й
изплащане, и сумата 70.76 лева, представляваща
обезщетение за забава при плащане на главницата, дължимо за периода 27.06.2019
г.- 3.09.2019 г.;
-
в частта, в която са отхвърлени предявените от Л.М.Х.
/ЕГН **********/ срещу „К.Е.“ ООД- ***
/ЕИК ******/ насрещни искове с
правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.74, ал.4 вр. ал.1 КТ вр. чл.26, ал.1 ЗЗД за прогласяване недействителността на клаузите на
чл.4, т.1 и чл.6 от Договор за повишаване на квалификацията от 14.03.2016 г.,
параграф последен от Анекс 1 от 23.08.2016 г. към Договор за повишаване на
квалификацията от 14.03.2016 г., § 2 на Споразумение от 14.03.2016 г. и § 2 от
Анекс № 1 от 23.08.2016 г. към Споразумение от 14.03.2016 г., и
насрещен иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за присъждане на сумата 17 375.29 лева, претендирана
като получена без основание от „К.Е.“ ООД сума за възстановени разходи по
Договор за повишаване на квалификацията от 14.03.2016 г.;
-
и в частта, в която на основание
чл.78, ал.1 вр. ал.8 ГПК ответникът Л.Х. е осъден да заплати на
ищеца „К.Е.“ ООД сумата 446.58 лева- разноски по
делото.
ОСЪЖДА Л.М.Х. /ЕГН **********/
да заплати на „К.Е.“ ООД- *** /ЕИК ******/ сумата 100
лв. /сто
лева/- разноски за въззивното производство,
на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК.
Решението
по гр. дело № 53415/ 2019 г. на СРС, ІІ ГО, 156 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата част, в
която искът на „К.Е.“ ООД по чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за горницата над сумата 70.76 лева до пълния предявен
размер от 79.99 лева, и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника Л.Х. е присъдена сумата 1.47 лева- разноски по делото.
Решението
може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК с касационна жалба в 1- месечен
срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.