Решение по дело №386/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 137/27.10.2009 г., постановено по гр. д. № 200/2008 г. Момчилградският районен съд е признал за установено по отношение на ответника М. Я. Ю., че А. Х. А., Ю. А. Х., Ш. А. О., Я. А. А., С. Д. И. и А. А. Х. са собственици на 1/6 ид. ч. от наследствените земи на праводателката си Ю. Я. А., бивш жител на с. Ф., община Кирково, дъщеря на общия наследодател Я. А.Ю., бивш жител на с. Ф., община Кирково, а именно – земеделски земи, находящи се в с. Ф., община Кирково, описани в решението. Със същото решение съдът е признал за недоказано оспорването истинността на писмен документ – клетвена декларация от 17.02.2000 г. с декларатор М. Я. Ю.. Ответникът Ю. е осъден с решението и да заплати на ищците А. Х. А., Ю. А. Х., Ш. А. О., Я. А. А., С. Д. И. и А. А. Х. направените по делото разноски общо в размер на 710 лева.

С допълнително решение с № 9/13.01.2010 г. по същото дело, постановено по молба на ищците по реда на чл. 250 от ГПК, Момчилградският районен съд е признал по отношение на ответника по иска, че наследниците на Я.А.Ю., а именно – А. Я. Ю., Д. Я. Али, Ю. Я. А., М. Я. Ю. и Е Я. А., към 1958 г. – образуването на ТКЗС в с. Ф., община Кирково – са били съсобственици с равни дялове – по 1/5 ид. ч. за всеки от тях – на гореизброените земеделски земи.

Срещу първото от посочените по-горе съдебни решения е подадена въззивна жалба както от ответника по иска, така и от страна на ищците. Срещу решението за допълване е подадена въззивна жалба само от страна на ответника по иска.

В жалбата срещу първото решение ответникът по иска М. Ю. е изложил твърдения за недопустимост на решението, позовавайки се на ТР 1–1997-ОСГК, както и за неправилност на същото, поради недоказаност на предявения иск. В жалбата съществува и твърдение, че „собствеността и владението върху процесните имоти” от страна на ответника по иска било повече от 10 години. Направено е искане решението да се отмени „като неправилно и незаконосъобразно”, както и да се прогласи нищожността му и да се върне за разглеждане от друг състав на съда.

В жалбата си (срещу първото от горните решения на районния съд) ищците по предявения пред този съд иск са изложили твърдения за недопустимост на решението, навеждайки доводи за разминаване между предмета на иска и произнасянето на съда. Отделно, ищците не са доволни от обстоятелството, че първоинстанционния съд е признал за недоказано оспорването на споменатата по-горе декларация, подадена от ответника, считайки че оспорването е доказано и молят въззивния съд да постанови решение в този смисъл. Искат и присъждане на разноски.

В жалбата си срещу решението по реда на чл. 250 от ГПК ответникът по предявения пред първата инстанция иск на практика излага същите доводи за порочност, както и относно първото решение и прави същите искания.

В нито една от изброените въззивни жалби не се съдържат нови доказателствени искания. В законоустановения срок не е постъпил отговор на нито една от въззивните жалби.

В съдебно заседание пред въззивния съд страните, редовно и своевременно призовани, не се явяват. Вместо тях се явяват процесуалните им представители.

В заседанието по реда на чл. 268 от ГПК процесуалният представител на ответника по предявения пред районния съд иск поддържа жалбите, подадени от неговия доверител, като излага съображения за недоказаност на иска и необоснованост на изводите на първоинстанционния съд досежно наличието на съсобственост.

Пред въззивния съд процесуалният представител на ищците заявява от името на същите, че – доколкото по тяхна молба е било постановено допълнително решение от страна на първоинстанционния съд – поддържа въззивната жалба, подадена от ищците, единствено в частта относно признаването за недоказано на оспорването на декларацията, подадена от ответника. Заявява, че поддържа жалбата в останалата й част. Излага становище в смисъл, че е доказано оспорването на горепосочения документ. Твърди, че по делото е доказано наличието на съсобственост съгласно посоченото в допълнителното решение на първоинстанционния съд. Намира цитирането във въззивните жалби на ТР 1–1997-ОСГК от ответната страна за непълно, като подчертава, че искът по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, който е бил предмет на разглеждане от първата инстанция, може да бъде предявен съгласно същото тълкувателно решение и след приключване на производството по чл. 14, ал. 1-3 от същия закон, когато има решение за възстановяване на собствеността в лицето на единия от съсобствениците. Моли съда да отхвърли жалбата на ответната страна като неоснователна, както и да уважи жалбата, подадена от ищците по предявения пред районния съд иск в частта, относно оспорването на посочената по-горе декларация.

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства по повод и във връзка с подадените жалби, констатира:

Жалбите са подадени в законоустановения срок от лица, имащи правен интерес от обжалването, подадени са при спазване на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и на чл. 261 от ГПК и са процесуално допустими. След като извърши служебна проверка съобразно изискванията на чл. 269, изр. 1 от ГПК, съдът констатира, че постановените основно и допълнително първоинстанционни решения, които се обжалват пред настоящата съдебна инстанция, са недопустими. Поради това въпросът за тяхната правилност въобще не следва да се разглежда в настоящото производство. Съображенията относно изложеното тук са следните:

Пред първоинстанционния съд е предявен установителен иск от посочените по-горе ищци, правилно квалифициран от този съд като такъв с правно основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ. В исковата си молба ищците са поискали от първоинстанционния съд да признае за установено по отношение на ответника М. Ю., че към 1958 г. – образуването на ТКЗС в с. Ф., община Кирково – наследници на лицето Я.А.Ю.: А. Я. Ю., Д. Я. Али, Ю. Я. А., М. Я. Ю., Е Я. А. и Ю. Я. А. – са били собственици с равни дялове – по 1/6 ид. ч. за всеки от тях, на земеделските земи, описани по-горе.

С отговора на исковата молба ответникът оспорва иска по основание. Счита, че твърденията на ищците не отговарят на истината. Твърди още, че „собствеността и владението върху процесните имоти” от негова страна е продължило над десет години.

В съдебно заседание пред районния съд ищците, чрез процесуалния си представител, поддържат исковата молба. Правят искане за откриване на производство по оспорване на споменатия по горе документ – декларация от ответника Ю. (което искане е било уважено от първоинстанционния съд). Молят съда да уважи иска.

В съдебно заседание пред първоинстанционния съд ответникът, чрез процесуалния си представител, моли съда да отхвърли иска. Излага и становище за недопустимост на предявения иск поради липса на висящо производство по чл. 14, ал. 1-3 от ЗСПЗЗ. Противопоставя се на откриването на производство по оспорване на документ съгласно искането на ищците. Счита, че от събраните доказателства искът не е доказан. В писмено становище до районния съд излага подробни съображения за горните твърдения, като излага и становище в смисъл, че въпросът дали е истинска споменатата по-горе декларация не е предмет на делото.

Произнасянето с първоначалното решение на районния съд от 27.10.2009 г. е направено по непредявен иск, т. е. – същото не съответства на обхвата на търсената с исковата молба защита, доколкото с тази молба ищците са поискали признаването на други обстоятелства, а не на тези, признати за установени в диспозитива на този съдебен акт. Това произнасяне освен, че е непълно (доколкото не е посочен времевият момент, към който се признава съществуването на съответните права), е и по качествено различен въпрос от този, по който е следвало да се произнесе съдът съобразно предявения иск. С първоначалното си решение районният съд е признал за установено, че ищците са съсобственици при определени идеални части на визираните в исковата молба недвижими имоти, каквото искане липсва в исковата молба, като въобще не се е произнесъл по предявения иск за признаване правото на собственост на лицето Ю. Я. А. върху посочените в исковата молба земеделски земи, при посочените пак там идеални части, към 1958 г.

С второто обжалвано решение, първоинстанционният съд се е произнесъл по искането за признаване на съсобствеността към 1958 г. Произнесъл се е още и по искането за признаване на съответните обстоятелства относно пет от общо шестте лица, чиито права върху споменатите земеделски земи се иска – съгласно подадената искова молба - да бъдат признати, а именно - А. Я. Ю., Д. Я. Али, Ю. Я. А., М. Я. Ю. и Е Я. А.. В мотивите към допълнителното решение е посочено, че с първоначалното си решение съдът вече се е произнесъл по искането в частта му, отнасяща се до лицето Ю. Я. А.. Такова произнасяне обаче в първоначалното решение липсва; налице е произнасяне относно друго лице с лично име Ю. – Ю. А. Х., която е една от ищците по делото. Тук следва да се посочи, че исковата претенция в частта относно правата на лицата А. Я. Ю., Д. Я. Али, Ю. Я. А., М. Я. Ю. и Е Я. А. е недопустима поради липса на правен интерес за ищците. Такъв правен интерес е налице единствено относно произнасянето по наличието на право на собственост (към дадения минал момент) на общия наследодател на ищците Ю. Я. А.. При това положение е видно, че първоинстанционният съд се е произнесъл с допълнителното си решение по исковата претенция в недопустимата й част, без да е налице произнасяне (нито в първоначалното, нито в допълнителното решение) по исковата претенция в частта й, в която същата е допустима.

Всичко изложено води до категоричния извод за недопустимост и на двете решения на първоинстанционния съд. Доколкото тези решения са обжалвани изцяло (макар и от различни страни в отделните си части), въззивният съд разполага с правомощието да се произнесе служебно, независимо от посоченото в жалбите, по допустимостта им.

Касателно релевираното от жалбоподателя М. Ю. твърдение за цялостна недопустимост на иска, а оттам и на постановените решения, позовавайки се на ТР 1–1997-ОСГК, то настоящият съдебен състав счита, че същото твърдение не следва да бъде споделено. Това е така, защото в посоченото решение е прието, че: „Оспорването на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред е обусловено от правен интерес. Такъв е налице при висящо административно производство по чл. 14, ал. 1 - 3 от ЗСПЗЗ или възможност то да бъде образувано, както и при окончателно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на собствеността върху земеделските земи в реални граници или за обезщетяване на собствениците съгласно чл. 106 от ЗСПЗЗ. Когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или то не може да започне поради изтичане на сроковете по чл. 11 от ЗСПЗЗ, предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо”. В процесния случай е налице именно окончателно решение на общинската поземлена комисия за възстановяване на собствеността в реални граници, а не окончателен отказ за това или за обезщетяване съгласно чл. 106 от ЗСПЗЗ. Правният интерес на ищците в случая е обусловен именно от това, че е налице такова окончателно решение за възстановяване на собствеността по отношение на лице, което те считат за техен сънаследник, като по този начин се явяват „изключени” от собствеността върху земеделския имот. Поради изложеното в този абзац обжалваните решения не следва да се отменят като недопустими на това основание, съответно – производството не следва да бъде изцяло прекратено.

Във връзка изложеното по-горе за недопустимост на произнесените решения от първоинстанционния съд, настоящата съдебна инстанция няма да обсъжда доказателствените материали по делото. Към момента въззивният съд не може да се произнесе и по исканията на страните по съществото на спора. Предвид изхода от въззивното обжалване, настоящият съд на този етап не следва и да се произнася по поисканото присъждане на разноски.

Предвид направените по-горе констатации, първото обжалвано решение следва да бъде обезсилено от въззивния съд като произнесено по непредявен иск като делото бъде върнато на районния съд за произнасяне по предявения иск. Второто обжалвано решение също подлежи на обезсилване като постановено по недопустима искова претенция, като делото бъде прекратено в частта му относно тази недопустима искова претенция.

Водим от всичко изложено и на основание чл. 270, ал. 3 от ГПК въззивният съд

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА Решение № 137/27.10.2009 г., постановено по гр. д. № 200/2008 г. по описа на Момчилградския районен съд и ВРЪЩА делото на Момчилградския районен съд за произнасяне по предявения иск в частта му относно искането за признаване на установено по отношение на ответника М. Я. Ю. с ЕГН *, от с. Ф., община Кирково, че към 1958 г. – образуването на ТКЗС в с. Ф., община Кирково – Ю. Я. А., наследодател на ищците, бивш жител на с. Ф., община Кирково, починала на 05.04.2004 г., като наследник на Я.А.Ю., бивш жител на с. Ф., община Кирково (акт за смърт № 79/17.10.1949 г.), е била съсобственик с 1/6 ид. ч. на земеделски земи, находящи се в землището на с. Ф., община Кирково, представляващи: нива от 1 дка в местността „Чешме янъ”; нива от 3 дка в местността „Харман Янъ”; нива от 1,5 дка в местността „Ев Янъ”; нива от 1,5 дка в местността „Хан Янъ”; нива от 2 дка в местността „Дипсис янъ”; нива от 6 дка в местността „Гор Башъ”; нива от дка в местността „Ардашлък”; нива от 1 дка в местността „Аша тала”; нива от 3 дка в местността „Аша тала”; нива от 3 дка в местността „Аша тала”; нива от 3 дка в местността „Дирмен янъ”; нива от 1,6 дка в местността „Дирмен янъ”; нива от 2,817 дка в местността „Гор башъ”.

ОБЕЗСИЛВА Решение № 9/13.01.2010 г., постановено по гр. д. № 200/2008 г. по описа на Момчилградския районен съд и ПРЕКРАТЯВА делото в частта относно искането, направено с исковата молба, за признаване на установено по отношение на ответника М. Я. Ю. с ЕГН *, от с. Ф., община Кирково, че лицата:

А. Я. Ю. от с. Ф., община Кирково; Д. Я. Али, бивш жител на с. Ф., община Кирково, починала на 27.06.1996 г.; Ю. Я. А., бивш жител на с. Ф., община Кирково, починал на 05.08.2002 г.; М. Я. Ю. от с. Ф., община Кирково; Е Я. А. от с. Ф., община Кирково

- към 1958 г. – образуването на ТКЗС в с. Ф., община Кирково, като наследници на Я.А.Ю., бивш жител на с. Ф., община Кирково (акт за смърт № 79/17.10.1949 г.), са били собственици с равни дялове – по 1/6 ид. ч. за всеки от тях – на горепосочените земеделски земи, находящи се в землището на с. Ф., община Кирково.

Настоящото решение може да се обжалва пред Върховния касационен съд на Република България чрез Окръжен съд - Кърджали в едномесечен срок от връчването му на страните при наличие на предпоставките на чл. 280 от ГПК.

Председател: Членове: 1/ 2/