РЕШЕНИЕ
№ 388
гр. Пловдив, 24.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20235300500329 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „*********“ ЕАД против Решение №
358/21.11.2022г., пост. по гр.д.№ 1805/2021, КРС, с което е отхвърлен предявения от
жалбоподателя против И. С. М. иск по реда на чл. 422 ГПК, вр. с чл.415 ГПК, вр. с чл.
79 от ЗЗД и с чл. 86 от ЗЗД за признаване на установено по отношение на И. С. М., че
същият дължи на „************“ ЕАД следните суми, за които по ч. гр. д. №1054/2021
г. по описа на РС Карлово е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, а именно: - 8 299,67лв., частично претендирана сума по договор за
потребителски кредит № EMLN-14513356, сключен на 08.02.2017г., представляваща
главница по 42 броя неплатени месечни погасителни вноски за периода от 20.01.2018 г.
до 20.06.2021 г.; - 7 626,03лв., възнаградителна лихва за периода от 20.01.2018 г.
(падеж на първа неплатена погасителна вноска) до 13.03.2021 г. (датата на получаване
на уведомлението за предсрочна изискуемост); - 2 897,97лв., обезщетение за забава,
считано от 21.01.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда – 05.07.2021 г.; -
законна лихва върху главницата считано от датата на подаване на заявлението в съда –
05.07.2021 г., да окончателното плащане, поради НИЩОЖНОСТ на договор за
потребителски кредит № EMLN-14513356 от 08.02.2017 г. и СЪДЕБНО
ПРИХВАЩАНЕ на главницата със сумата от 7 474,76 лв., представляваща получена
1
без правно основание въз основа на нищожни договорни клаузи за възнаградителна
лихва и „такса ангажимент“, като са присъдени и разноски.
Жалбоподателят „**********“ ЕАД е обжалвал решението само в частта, в
която е отхвърлен иска за сумите 7626,03лв., възнаградителна лихва и 2897,97лв.
обезщетение за забава, с мотиви, че същото е неправилно, необосновано и
незаконосъобразно. Излага съображения относно начина на формиране на ГПР, като
поддържа, че в България е въведена математическа формула за изчисляване, която в
случая е приложена. Поддържа, че е достатъчно да се посочи стойността на ГПР,
годишният лихвен процент и общата сума, дължима от потребителя, като отделните
компоненти не е необходимо да бъдат посочване. Позовава се на съдебна практика в
същия смисъл. Счита, че съгласно европейското право тези данни са достатъчни за
потребителя да направи заключения за размера на задълженията си. Освен това сочи,
че в Общите условия към договора ясно и изчерпателно са посочени компонентите,
включени при определяне на ГПР, дадено е процентното изражение на тези разходи,
при което потребителя може да направи изводи и съпоставки на процесното
задължение и да направи преценка за икономическата му тежест. Моли за отмяна на
решението в обжалваната му част. Претендира разноски.
Въззиваемата страна И. С. М. не е подал отговор на въззивната жалба.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице –
ищец, останал недоволен от постановеното съдебно решение, откъм съдържание е
редовна, поради което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното
решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във
въззивната жалба.
Жалбоподателят *********** ЕАД е ищец в производството пред
първоинстанционния съд, сезиран с установителен иск – да се установи в отношенията
между ищеца и ответника, че последният дължи заплащане на суми по Договор за
потребителски кредит № EMLN-14513356/ 08.02.2017 г., между М. и ************,
като последното е цедирало дълга на „*************“ ЕАД, като претенцията
обхваща неплатената главница, възнаградителна лихва и обезщетение за забава за
периода от неточното изпълнение на месечните вноски до подаване на молбата за
издаване на заповед за изпълнение, т.е. на падежиралите вноски. За претендираните
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 1054/2021,
КРС. Против заповедта за изпълнение е постъпило възражение от длъжника, поради
което са дадени указания на заявителя, че следва да предяви иск относно вземането си
2
в едномесечен срок. Установява се правния интерес на ищеца от водене на
установителен иск.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение,
съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск,
който е допустим и му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на
изложените фактически твърдения и е дал търсената защита.
Решението на първоинстанционния съд се обжалва частично – само по
отношение на два от обективно съединените иска – за неплатена възнаградителна
лихва и за обезщетение за забава. Решението не е обжалвано в частта, в която е
отхвърлен един от обективно съединените искове – за дължимостта на падежиралите
главници, поради уважено като основателно възражението за прихващане с недължимо
платени, поради недействителност на договора, възнаградителни лихви. В тази част
решението е влязло в законна сила, поради което в настоящето производство съдът не
може да обсъжда правилността му, включително и по отношение на разминаването в
стойността на претендираната главница и по-малката стойност на претендираните за
недължимо платени възнаградителни лихви.
За да постанови обжалвания акт, първоинстанционният съд е приел, че е налице
валидно договорно правоотношение за предоставяне на заем, като дългът по него е
цедирана на ищеца. Приел е и че договорът е недействителен поради факта, че при
посочване на ГПР не са посочени и допусканията, които са взети предвид при
определяне на ГПР, при което потребителят не е бил наясно с икономическата изгода
и тежест на сделката. С оглед на този извод е приел, че приложение следва да намери
нормата на чл.23 от ЗПК и да признае дължимост само на невърнатия остатък от
главницата по недействителния договор, като по отношение на главницата е признал
недължимост поради уважаване на направеното възражение за прихващане с вече
платените възнаградителни лихви.
Настоящата инстанция намира, че от фактическа страна по делото се установява,
че между „************* и М. е сключен Договор за кредит от 2017г. с предмет
предоставяне в заем на сумата от 30500лв., която е следвало да бъде върната за период
от 10 години на равни месечни вноски. Към договора е включен погасителен план, в
който е посочено какво се погасява с всяка вноска и колко е остатъка от дълга след нея.
Договорена е твърда лихва за целия период на действие на договора от 9,82%. За
запазване на действието на лихвата за целия период на договора, страните са
уговорили заплащане на такса „ангажимент“ от 610лв., която е част от главницата.
Посочен е ГПР в размер на 10,80%. Посочена е и общата сума, която следва да бъде
върната при изпълнение на договора за уговорения 10г. срок. Други плащания и
задължения по договора не са предвидени. По делото няма спор относно извършената
цесия.
3
По делото е приета ССЕ с в.л. М. , която не е оспорвана от страните и се
възприема като обективна и безпристрастна. Същата установява, че погасителните
вноски са включени следните компоненти – главница и договорна лихва, посочва в
табличен вид извършените погашения, както и от той момент е започнало
неизпълнението на договора – първоначално частично от 20.12.2017г. до 20.08.2019г. ,
а в последствие пълно от 20.09.2019г. до настоящия момент. Извършена е проверка и
по отношение на усвояване на кредита, като е установено, че по сметка на
кредитополучателя е преведена сумата от 29890лв., като от общия размер на
отпуснатия заем е удържана договорената такса „ангажимент“. Експертизата
установява, че при включване на таксата ангажимент към главницата посоченият ГПР
отговаря на записаното в договора, а при допълнителното й добавяне й към общо
отпуснатата сума, ГПР става 10,89 %. Експертизата установява и дължимите
неустойки за процесния период, които са в размер на 1078,19лв..
При така установеното се правят следните правни изводи: Доказва се
съществуването на договорно правоотношение между И. М. и **************., за
предоставяне на заем в размер на 30500лв. Безспорно първоначалният кредитор е
сключил договор за цесия на дълга на М. с „***************“ ЕАД. Цесията е редовен
и допустим от закона способ за прехвърляне на вземания, в резултат на който се заменя
кредиторът по едно съществуващо правоотношение. Уредбата на цесията се намира в
чл. 99 и чл. 100 от ЗЗД. По силата на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД прехвърленото вземане
преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му
принадлежности, включително с изтеклите лихви. Тази промяна настъпва със
сключването на договора за цесия, но за да породи действие прехвърлянето спрямо
длъжника, то следва да му бъде съобщено ( чл. 99, ал. 4 от ЗЗД). По делото не е спорно
уведомяването на длъжника за цесията .
За да бъде уважен иска за признаване за установено на задълженията по договор
за заем, сключен с потребител е необходимо да бъде извършена проверка ,
включително и служебна, за неравноправни клаузи в договора, както и да се установи
действителността на задължението и респ. неговия размер. Особеност тук е въпросът,
дали и доколко въззивната инстанция е обвързана с влязлата в сила част от
първоинстанционното решение, с което е извършена такава проверка. Съгл. чл.297 от
ГПК влязлото в сила съдебно решение е задължително за съда / както постановилия го,
така и за всички останали/ и за страните. Обективните предели на формираната сила на
пресъдено нещо, съгл. чл.298, ал.1 от ГПК обхваща предметът на спора, който е
материалното право, по което съдът се е произнесъл. В случая СПН е формирана по
отношение на дължимостта на главници по неплатени, но падежирали месечни вноски
по договора за определен период. Съдът е приел и че не следва да присъжда същите
поради уважено възражение за прихващане с насрещни вземания на ответника,
съставляващи недължимо платени възнаградителни лихви по същия договор за друг,
4
предходен период. И се поставя въпросът дали по отношение на възражението за
прихващане се формира СПН, както и дали обективните предели на същата обхващат
основанието на което е уважено това възражение. Съдът намира, че по отношение на
възражението за прихващане се формира СПН като изключение от общия принцип, че
произнасянето по възрженията не се ползва с такъв стабилитет. Това е така, т.к. по
възражението за прихващане практически съдът се произнася с диспозитива и
уважаването му води до отхвърляне на главния иск. И в правната теория е категорично
застъпено становището, че „от принципа, че само спорното право е предмет на СПН,
чл.221, ал.2 ГПК отм.//сега чл.298, ал.4 от ГПК/ въвежда изключение относно две
насрещни права на ответника, макар те да са били предявени от него не чрез насрещен
иск, а чрез възражение. Касае се за вземането за подобрения, предявено по повод
възражение за право на задържане и за вземането, въз основа на което ответникът
прави възражение за прихващане“ / „Българско гражданско процесуално право“,
проф.д-р Ж. Сталев, §72, III, изд. Сиела 2000г./ . Следва да се отговори и на следващия
въпрос – налице ли е обвързваща сила и по отношение на приетото във влязлото в сила
решение основание, поради което не се дължат тези лихви. Вярно е, че по отношение
на основанието липсва формиран диспозитив, но поради изричната норма на чл.298,
ал.1, предл. последно от ГПК следва да се приеме, че в обективните предели на СПН се
включва и основанието, въз основа на което е уважен или отхвърлен един иск /
възражение в случая/. В първоинстанционното решение е прието, че възражението за
прихващане е основателно поради недействителност на договора за потребителски
кредит, поради което и на осн. чл. 23 от ЗПК платените възнаградителни лихви не се
дължат, т.е. основанието за уважаване на това възражение е недействителност на
договора за потребителски кредит. Настоящата инстанция намира, че по изложените
съображения е обвързана с формираната СПН по този въпрос и не може да го
пререшава. Тази забрана следва от регулиращата и защитната функция на СПН на
решението, което след влизането си в сила задължава страните, а и съда, да приемат
правното положение, което е установено, както запретява пререшаемост на същия
спор.
Предвид изложеното, отнесеният пред въззивната инстанция спор относно
дължимостта на възнаградителни лихви за следващ период не може да бъде разгледан
отново и съдът следва да следва да зачете приетото във влязлото в сила решение, че
договорът за кредит е недействителен. При тази констатация следва да се приложи
нормата на чл.23 от ЗПК, съгласно която по недействителни договори се дължи
единствено чистата стойност на кредита. Така, предявените искове за установяване на
дължимост на възнаградителни лихви и на обезщетение за забава се явява
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Така постановеното от първоинстанционния съд решение в обжалваната му част
следва да бъде потвърдено изцяло.
5
По разноските
На осн. чл.78 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на адв. С. К. Н.,
процесуален представител на И. С. М., сумата от 400лв. за осъществена безплатна
правна помощ и защита пред вззивната инстанция, на осн. чл38а от ЗАдв.
С оглед на изложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № № 358/21.11.2022г., пост. по гр.д.№ 1805/2021,
КРС обжалваната част.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА “**************, да заплати на адв. С. К. Н., ЕГН **********,
сумата от 400лв. за осъществена безплатна правна помощ и съдействие на И. С. М. на
осн. чл.38 от ЗАдв..
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6