РЕШЕНИЕ
№ 49
Гр.
Пловдив, 10. 01.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, седми въззивен
граждански състав, в публичното заседание на десети декември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Стефка Михова
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Христо
Иванов
при секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов въззивно гр. дело № 2485 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от Детска ясла „***“ представлявана от директора К. И. против решение №2097/28.05.2019 г., постановено по гр.д. № 553/2019 г., по описа на Пловдивски районен съд, поправено с решение №3531/20.09.2019г. постановено по същото дело. С решението детска ясла „***“ е осъдена същата да заплати на В.Н.С. сумата от 12000 лв., представляваща неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 11.05.2018 г., ведно със законната лихва от датата на настъпването – 11.05.2018 г., до окончателното плащане и направените разноски. Във въззивната жалба са изложени подробни аргументи за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Иска се отмяната му и постановяване на ново, с което да се отхвърли иска. Не се оспорва наличието на трудова злополука. Основният акцент е върху твърдението за съпричиняване.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна В.С., с който се взема становище за нейната неоснователност и се иска потвърждаване на обжалваното решение, като се твърди че то е мотивирано и обосновано. Не са направени доказателствени искания. Претендират се разноски.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 200 от Кодекса на труда от В.Н.С., ЕГН ********** срещу ответника Детска ясла „***“ град Пловдив за сумата от 12 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на настъпването им – 11.05.2018г. до окончателното им плащане.
Ищцата твърди, че работи като детегледачка в детската ясла, както и че по време на изпълнение на трудовите си задължения-при миене на прозорците в спалното помещение залитнала и паднала върху пода на спалното помещение, като преди това е била стъпила на подпрозоречната плоскост. Сочи разпореждане на НОИ, с което инцидентът е приет за трудова злополука и медицински документи касаещи счупването на десния й крак, което й е причинило интензивни болки и страдания. Била е 7 месеца в отпуск по болест, след което е ползвала и полагаемия й годишен отпуск до 12.02.2019 година.
Ответникът, чрез пълномощника адв. В.М., оспорва предявените искове, тъй като счита, че претърпените от ищцата болки и страдания не са в пряка-причинна връзка с трудовата злополука, доколкото ищцата страда от друго общо заболяване, засягащо опорно- двигателния апарат и съответно смята размерът на претендираните вреди за прекомерно завишен. Прави се възражение за съпричиняване на вредите от ищцата, поради допусната от нея груба небрежност, изразяваща се в това, че при почистването на прозорците е следвало да ползва стълба, а не да се качва на подпрозоречната плоскост.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита/. На следващо място съдът следва да извърши проверка досежно правилността на обжалвания съдебен акт.
РС-Пловдив е събрал всички доказателства, които имат значение за изясняване на правния спор.
Решението
е правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от
Пловдивски районен съд.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
От фактическа страна по делото не се спори между страните, а и се установява от приетите писмени доказателства, че ищцата е работила по трудово правоотношение в детската ясла на длъжност "детегледачка", както и че в резултат на трудова злополука, настъпила на 11.05.2018г., е настъпило счупване на крака й в горния край на тибията(голям пищял). Безспорно е, че посочената злополука е била призната за трудова злополука с разпореждане от 01.06.2018г. на длъжностно лице от ТП на НОИ- гр. Пловдив.
Съгласно разпоредбата на чл.200, ал.1 от КТ работодателят отговаря имуществено за вреди от трудова злополука, които са причинил временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт на работника или служителя, независимо от това дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им. В случая, доколкото по делото е налице разпореждане на длъжностно лице от НОИ, ТД- Пловдив по чл.60 от КСО, с което е признато наличие на трудова злополука по смисъла на чл.55 от КСО, то са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на жалбоподателя, в качеството му на работодател на В.С. за причинените неимуществени вреди в резултат на настъпила трудова злополука.
За установяване на вида и размера на претърпените от ищците неимуществени вреди по делото са разпитани двама свидетели. От показанията на св. С.- съпруг на ищцата, се установява, че ищцата преживяла силни болки вследствие на травматичното увреждане, нуждаела се от чужда помощ при извършване и на най-дребни и обичайни дейности, което довело и до емоционална потиснаснатост, заради която съпругата му посещавала специализирана помощ-психолог. По времето на възстановителния период приемала болкоуспокоителни медикаменти, но въпреки тях имала и пристъпи на нетърпими болки. От показанията на св. Д.- съседка на ищцата В.Н.С., се установява, че след злополуката ищцата се нуждаела от помощ за предвижване- наложило се свидетелката да пазарува вместо нея, а самата ищца била емоционално разстроена, плачела и изпитвала необходимост от постоянен контакт.
Настоящата съдебна инстанция намира, че по въпросът за критериите при оценката на съда е формирана съдебна практика на ВС и ВКС, обобщена с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., според която понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Тези указания се прилагат последователно и са доразвити в решения на Върховния касационен съд - решение № 414/21.11.2012 г. по гр. д. № 1543/2011 г., ІV г. о., решение № 69/18.03.2014 г. по гр. д. № 4686/2013 г., ІV г. о., решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г., ІІ т. о. и решение № 130/09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ІІ т. о., в които се приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл, справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни признаци - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет на болките и страданията. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие съобразно естеството и интензитета на претърпените телесни болки и душевни страдания. С решение № 69/18.03.2014 г. се приема, че при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се преценяват вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие.
В тази връзка следва да се посочи, че първоинстанционният съд при определянето на дължимото по чл. 52 от ЗЗД обезщетение е взел предвид продължителността и степента на интензитета на претърпените телесни болки и душевни страдания, като е изследвал въпроса от фактическа страна при анализа на приетата по делото СМЕ. С оглед на това настоящата инстанция следва да направи уточнението, че от доказателставата по делото( включително СМЕ) е видно, че непосредствено след инцидента С. е изпитвала от умерени до значителни по сила и интензитет болки и страдания, които постепенно са затихвали до приключване на оздравителния процес, който е продължил около 7 месеца.. С оглед на така събраните доказателства за претърпените от ищцата болки, страдания и негативни психически преживявания в резултат на увреждането при отчитане на възрастта на последната, продължителността и интензитета на болките и страданията, социално-битовите неудобства и емоционален дискомфорт, настоящия съдебен състав счита, че съобразно критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД В.С. е претърпяла неимуществени вреди в размер на 12 000 лева. В тази връзка настоящият състав счита, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за претърпени неимуществени вреди е правилно и отговаря на критериите за справедливост, формирани съгласно трайната съдебна практика.
От страна на ответника е направено възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от детегледачката, като са изложени твърдения за допусната от нея груба небрежност, в резултат на която е настъпило процесната злопулука. Това възражение е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.201, ал.2 от КТ отговорността на работодателя може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е проявил груба небрежност. Съгласно нормата на чл. 154, ал.1 ГПК, работодателят, въвел възражение за съпричиняване от страна на работника, следва да докаже, че трудовата злополука е настъпила и поради проявена от работника груба небрежност при изпълнение на работата, т.е. при условията на пълно и главно доказване работодателят следва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност /в т.см. решение № 207 от 28.02.2006 г. на III г.о. ВКС, решение № 719 от 10.11.2009 г. по гр.д. № 2898/2008 г. I г.о. ВКС, решение №60 от 05.03.2014 г. по гр.д.№5074/2013 на IV г.о. ВКС/. По реда на чл. 201, ал. 2 КТ отговорността на работодателя може да бъде намалена само в изключителни случаи - само когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука като е допуснал груба небрежност, но вината на пострадалия не може да се предполага - доказателствената тежест за наличието на предпоставките по чл. 201, ал. 2 КТ е на работодателя, и изводът за наличие на груба небрежност не може да се основава на предположение. При липса на доказателства за осъществени от пострадалата конкретни действия в разрез с изискванията за безопасност при извършване на хигиенно-санитарната дейност, категоричен извод за допусната груба небрежност не може да се направи, и възражението за съпричиняване поради проявена от работника груба небрежност остава недоказано /в този смисъл Решение по гр.д. № 2898/2008 г., I г.о. и решение по гр.д. № 157/2004 г., III г.о., ВКС, постановено по реда на отменения ГПК, както и Решение №62/24.02.2015 г. по гр.д.№2798/2014 г. на ВКС - IV г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК/.
В представения протокол за трудова злополука липсват констатирани нарушения на нормативни правила. Установено е, че В.С. не е била освобождавана задълженията си по хигиенно-санитарната дейност(каквото твърдение има от жалбоподателя), както и че тези задължения са част от трудовата характеристика за заеманата от нея длъжност. Освен това не може да се очаква, че за всяка обичайно трудово действие като миенето на прозорци ще има нарочно нареждане от опълномощен за това орган на работодателя. Не са представени доказателства, че на ищцата е проведен инструктаж, който да въвежда специалани изисквания по отношението на дейността на миене на прозорци и в частност въвеждане на задължението да се ползва стълба. Отделно от това, по никакъв начин не става ясно как стълбата би се оказала по-безопасна като се има предвид, че височината от която е паднала не е голяма( около 50 см.) и че стъпалото на неизползваната стълба е нито по-широко, нито по-стабилно от мястото, на което тя е стъпила- подпрозоречно пространство. При така установената по делото фактическа обстановка според настоящия състав на съда не може да се приеме, че пострадалата е проявила груба небрежност при миенето на прозорци, чрез допускане на такова тежко нарушение на правилата по извършваната дейност, с което да е съпричинила вредоносното събитие. Предвид горното твърденията на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата поради допусната от нея груба небрежност следва да се приемат за недоказани.
С оглед на гореизложеното решението на РС-Пловдив следва да се потвърди.
При този изход на делото на въззиваемия следва да бъдат присъдени направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатска защита в размер на 900лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №2097/28.05.2019 г., постановено по гр.д. № 553/2019 г., по описа на Пловдивски районен съд, 1гр.с., поправено с решение №3531/20.09.2019г. постановено по същото дело.
ОСЪЖДА детска ясла *** „***“ ***, представлявано от директора К. И. да заплати на сумата от сумата от 900 лева, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на Република България в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.