Решение по дело №425/2024 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл. 145 - 178 от Административно-процесуалния кодекс (АПК), във вр. чл. 46а, ал. 1 и ал. 2 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ).

Образувано е по жалба на Д. С. (D. S.), [държава], ЛНЧ: **********, адрес: СДВНЧ – Любимец, против Заповед рег.№ 5386з-55 от 26.03.2024 г., издадена от Началник на Сектор „Миграция” в Областна дирекция на МВР - Пловдив.

В жалбата се твърди, че оспорената заповед е издадена при съществено нарушение на административно-производствените правила, в нарушение на материалния закон, без мотиви и при несъответствие с целта на закона, основания за незаконосъобразност по чл. 146, т. 2, 3, 4 и 5 от Административно-процесуалния кодекс. Заповедта засягала законните права и интереси на лицето в степен, която била драстично по-голяма от необходимата за постигане на преследваната цел, поради което бил нарушен принципът за съразмерност, заложен в чл. 6, ал. 1, 2 и 5 от АПК. В заповедта липсвали мотиви защо и как чуждият гражданин възпрепятства изпълнението на заповедта от 14.07.2021 г. за „Връщане до държавата на произход”, както и въз основа на какви данни е прието, че е налице опасност от укриване на лицето. В тази връзка се развиват подробни оплаквания за незаконосъобразност на заповедта и се иска нейната отмяна.

В съдебно заседание жалбоподателят се явява лично и с адв. К. С., който поддържа жалбата. Посочва, че издаването на оспорената заповед било мотивирано с наличието на принудителна административна мярка за връщане в страната по произход, която заповед не била връчена на жалбоподателя, с което била нарушена разпоредбата на чл. 39б, ал. 1 от ЗЧРБ, предоставяща срок за доброволно изпълнение. Заявява също, че административният орган не предприел някакви реални действия по изпълнение на главната преследвана цел за връщане на лицето в държавата му по произход. На следващо място, оспорената заповед била мотивирана с наличието на опасност лицето да се укрие и да възпрепятства изпълнението на заповедта, което твърдение обаче се оборвало от ангажираните по делото доказателства. Изтъква и факта, че нито една от издадените заповеди не била преведена на разбираем език за чуждия гражданин, с което той бил изцяло изключен от административното производство. Не заявява претенция за присъждане на разноски.

Ответникът - Началник на ОД на МВР - Пловдив, Сектор „Миграция” не се явява и не изпраща представител в съдебно заседание, съответно не изразява становище по жалбата.

Административен съд - Хасково, като взе предвид доводите на жалбоподателя и приложените към административната преписка писмени доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:

В оспорената заповед е посочено, че същата се издава на основание чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 от Закона за чужденците в Република България, чл. 2, ал. 3, т. 1 от Наредба 1-3 /1201/01.06.2010 г. на Министъра на вътрешните работи за реда за временно настаняване на чужденци, за организацията и дейността на СДВНЧ, Заповед № 3173-10680/ 29.09.2023 г. на Директора на ОДМВР - Пловдив, наложена ПАМ „Връщане до страна на произход“ със Заповед № 958/14.07.2021 г. на Отдел „Миграция“ – СДВР, с оглед факта, че лицето има опасност да се укрие и да възпрепятства изпълнението на наложената ПАМ. Със заповедта е разпоредено жалбоподателят да бъде принудително настанен в СДВНЧ - Любимец, до отпадане на пречките за връщане до страната му на произход - [държава].

По делото е изискана цитираната Заповед УРИ № 5392 ПАМ-958/14.07.2021 г., издадена от Началник на отдел „Миграция“ в Столична дирекция на вътрешните работи, с която по отношение на чуждия гражданин Д. С., е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ - "връщане до страна на произход". Липсват данни за съобщаването или връчването й на жалбоподателя.

От жалбоподателя са ангажирани писмени доказателства относно собствеността върху недвижим имот – нотариални актове, както и удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж, жилищна сграда, като на основание чл. 72, ал. 5 от ППЗЧРБ, собственикът на имота Ц. М.-А. е декларирала, че ще осигури жилище и издръжка на жалбоподателя за времето на пребиваването му в България. Декларацията е с нотариална заверка на подписа от 03.04.2024 г. Относно финансовото състояние на посоченото лице и възможността му да издържа жалбоподателя, бяха представени писмени доказателства – удостоверение от ЦКБ с изх.№ 033-Е-С03-**********/09.04.2024 г., удостоверяваща наличност по банкова сметка. Бе представен и договор за наем от 01.12.2023 г. за предоставяне на жалбоподателя на безвъзмездното ползване на собствения на Ц. М.-А. недвижим имот.

При така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата е подадена в рамките на 14-дневния срок по чл. 149, ал. 1 от АПК, във вр. чл. 46а, ал. 1 от ЗЧРБ. Съдът е сезиран от надлежна страна - адресат на индивидуалния административен акт, подлежащ на оспорване, чрез надлежно упълномощен адвокат. Ето защо, жалбата е процесуално допустима и като такава следва да бъде разгледана по същество.

Обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, предвид представените по делото доказателства за компетентността на издателя му. Към датата на издаване на заповедта главен инспектор А. Н. К. – началник на сектор „Миграция“ при ОД на МВР – Пловдив, е била оправомощена да прилага принудителни административни мерки в предвидените от закона случаи, съгласно Заповед № 317з-10680/29.09.2023 г. на ВПД Директор на Областна дирекция на МВР - Пловдив. Правното основание за издаването на заповедта - чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ, е съответно на заповедта за оправомощаване. Издаването на обжалваната заповед е в обхвата на оправомощаването със Заповед № 317з-10680/29.09.2023 г. и е допустимо съгласно чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ.

Съгласно чл. 44, ал. 6 от Закона за чужденците в Република България, принудителното настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци има за цел организиране на връщането или експулсирането, поради което то се прилага при наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3 от закона и при наличие на едно или двете обстоятелства - възпрепятстване изпълнението на заповедта или опасност от укриване. Дори и при наличие на тези предпоставки, административният орган не действа при условията на обвързана компетентност, а извършва преценка дали е необходимо издаване на заповед за принудително настаняване на чужденеца в специален дом за временно настаняване. Наред с това, в съответствие със съображение 6 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни /Директива за връщането/, решенията съгласно нея, включително решенията за задържане, следва да се вземат индивидуално, в съответствие с общите принципи на правото на Съюза и въз основа на обективни критерии (Решение от 5 юни 2014 г. на Съда на ЕС, М., С 146/14, т. 55 и 70). Съответно при издаване на заповед за задържане административният орган дължи излагането на подробни фактически и правни мотиви. В случая в заповедта липсва минимално необходимата конкретизация от фактическа страна защо жалбоподателят следва принудително да се настани в СДВНЧ и кой от алтернативните състави по чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ се прилага, доколкото посочването е бланкетно и буквално преповтаря законовата разпоредба. При това положение не става ясно откъде административният орган е извлякъл извода си за наличие на опасност от укриване и за възпрепятстване изпълнението на предходно наложената ПАМ. Както вече бе посочено, приложимата в случая разпоредба на чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ, на която се е позовал издателят на заповедта, предвижда, в случаите, когато чужденецът, на когото е наложена ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и т. 3, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органите да могат да издадат заповед за принудително настаняване на чужденеца в СДВНЧ с цел организиране на връщането. По правната си природа принудителното настаняване в СДВНЧ представлява мярка по обезпечаване изпълнението на ПАМ - връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна. По тази причина задържането следва да се основава на обективна причина, свързана с опасност от възпрепятстване на извеждането, което се дължи изключително на поведението на адресата на ПАМ, и да се предприема, когато не са възможни други по-леки мерки.

Според § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ, опасност да се укрие чужденец, спрямо когото е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 2 и 3, е налице, когато с оглед на фактическите данни може да се направи обосновано предположение, че същото лице ще се опита да се отклони от изпълнението на наложената мярка. В случая административният орган не е извършил необходимата преценка за необходимостта от принудителното настаняване на чуждия гражданин в СДВНЧ за постигането на легитимна цел - организиране на принудителното му извеждане от РБългария. Мотиви в тази насока не са изложени в обжалваната заповед, нито е налице позоваване на придружаваща я докладна записка. В този смисъл не са посочени факти, относими към предвидените основания за първоначалното задържане за изпълнение на решение за извеждане – "опасност на лицето да се укрие" или "засегнатият гражданин на третата страна избягва или възпрепятства подготовката на връщането или процеса на извеждането" по чл. 15, § 1 от Директива 2008/115/ЕО, нито са изложени мотиви за невъзможността да бъдат приложени други ефективни, но по-леки средства, предвидени по националното право. В чл. 1 на Директивата е посочено, че мерките се прилагат "в съответствие с основните права, които се явяват общи принципи на правото на Общността, както и на международното право, включително задължения в областта на защитата на бежанците и правата на човека". Следователно, стандарт при прилагане на мерките, освен посочените по-горе принципи на индивидуален подход при определяне на мярката, на пропорционалност и ефективност, са и основните права на Съюза. В този смисъл органът, налагащ принудителни мерки спрямо лица с незаконен престой, е длъжен да извърши преценка и на обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ и едва в съответствие с тези изводи да прецени да наложи или не мярката и съответно какъв да бъде нейният размер. Принудителното настаняване в СДВНЧ засяга основни и гарантирани човешки права на жалбоподателя и административният орган е бил длъжен да изследва приложимостта на по-благоприятни за лицето мерки, ако и по този начин се постига целта на закона.

В случая органът се позовал и на двете предпоставки, визирани в законовия текст - опасност лицето да се укрие и да възпрепятства изпълнението на наложената ПАМ. От данните по делото обаче не може да се изведе обосновано предположение и липсват доказателства, сочещи на основателна вероятност за укриване на чужденеца, респективно за възпрепятстване на организацията и подготовката на извеждането или за затрудняване или осуетяване изпълнението на ПАМ. Законодателят, без да е направил лимитативно изброяване, е посочил примерни факти и обстоятелства, които във всеки един конкретен случай, с оглед на доказателствата, могат да формират обосновано предположение, че по отношение на гражданина на третата страна е налице опасност от укриване. По смисъла на чл. 3, § 7 от Директивата, "Опасност от укриване" е наличието в конкретен случай на основания, които са породени от обективни критерии, определени в законодателството, да се смята, че гражданин на трета страна, по отношение на когото са образувани процедури за връщане, може да се укрие. Част от фактите, които националният законодател е посочил като релевантни при преценката на опасността от укриване, са обстоятелството, че лицето не може да бъде намерено на обявения от него адрес на пребиваване, наличие на предходни нарушения на обществения ред, на предходни осъждания на лицето, независимо от реабилитацията, не е напуснало страната в рамките на предоставения му срок за доброволно напускане, ясно е показало, че няма да се съобрази с наложената му мярка, притежава подправени документи или няма никакви документи, представило е невярна информация, вече се е укривало, не е спазило забрана за влизане и други. В случая такива факти не се установяват. Заповедта, с която спрямо жалбоподателя е наложена ПАМ връщане до страната му на произход, не му е връчена, съответно не е започнал да тече срокът за нейното доброволно изпълнение по чл. 39б, ал. 1 от ЗЧРБ. В преписката не се съдържат данни, нито се сочат доказателства спрямо оспорващия да е произнесен друг акт, съдържащ разпореждане относно срок за доброволно напускане на страната. Следва да се съобрази и факта, че компетентните органи в продължение на три години не са положили каквито и да било усилия и не са предприели никакви действия по организиране извеждането на чужденеца, респективно за изпълнение на наложената му със Заповед № 5392 ПАМ-958/14.07.2021 г. принудителна административна мярка. От съществено значение са и данните за наличие на предоставен на чужденеца адрес на пребиваване и осигуряване на средства за издръжка от страна на български гражданин.

Според чл. 6 от АПК, административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. Когато с административния акт се засягат права или се създават задължения за граждани или за организации, прилагат се онези мерки, които са по-благоприятни за тях, ако и по този начин се постига целта на закона. От две или повече законосъобразни възможности органът е длъжен да избере тази възможност, която е осъществима най-икономично и е най-благоприятна за държавата и обществото. Административният орган неправилно е приложил цитираните норми на АПК и ЗЧРБ, което е основание за отмяна на оспорваната заповед.

С оглед на това, жалбата следва да се приеме за основателна и като такава да бъде уважена. Делото следва да се върне като преписка на издателя на заповедта, който следва да обсъди и прецени и други възможности, което не засягат в толкова голяма степен правото на чужденеца на свободно придвижване и правото му на свобода.

Така мотивиран и на основание чл. 172 от АПК, Административен съд - Хасково,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Заповед рег.№ 5386з-55 от 26.03.2024 г., издадена от Началник на Сектор „Миграция” в Областна дирекция на МВР - Пловдив.

ВРЪЩА делото като преписка на Началник на Сектор „Миграция” в Областна дирекция на МВР - Пловдив за изпълнение на указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивната част на настоящото решение.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния административен съд, в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.