№ 1594
гр. София, 17.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20231100514054 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 17174/23.10.2023 г., постановено по гр.д. № 2567/2023 г. на
Софийски районен съд, 156 състав, съдът е отхвърлил предявените от „Топлофикация
София” ЕАД срещу Л. Х. Н. и С. Б. Н. искове с правно основание чл. 422 вр. чл. 415,
ал. 1, т. 2 ГПК вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че Л. Х. Н. и С. Б. Н. дължат разделно и поравно на
„Топлофикация София” ЕАД следните суми: сумата от 526,91 лева, представляващи
цена на доставена топлинна енергия по договор за покупко-продажба на топлинна
енергия при общи условия за периода м. 11.2019 г. до м. 04.2021 г. за недвижим имот,
находящ се в гр. София, ж.к. ****, абонатен № 194574, сумата от 68,42 лева,
представляващи мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода
15.09.2020 г. – 12.07.2022 г., сумата от 44,73 лева, представляващи цена на услугата
„дялово разпределение” за периода м. 06.2019 г. – м. 04.2021 г., както и сумата от 9,16
лева, представляващи мораторна лихва върху цената на услугата „дялово
разпределение” за периода 31.07.2019 г. – 12.07.2022 г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 22.08.2022 г. по ч.гр.д. № 39502/2022 г. по
описа на СРС, 156 състав.
Решението е постановено при участието на третото лице помагач на ищеца –
„ПМУ Инженеринг“ ООД.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца „Топлофикация София”
ЕАД. Релевирани са оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно, тъй
като е постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че по делото е
представена данъчна декларация от 05.11.2012 г. от ответниците, които са декларирали,
1
че са собственици на имота при равни квоти въз основа на договор, който не е описан
в декларацията. Поддържа се, че тази декларация трябва да се цени като извънсъдебно
признание за притежаваните от ответниците права, като се сочи, че извънсъдебното
признание има същата стойност, както и съдебното такова. Поддържа се, че в списък
на етажните собственици от 2002 г. фигурира името на ответницата Л. Х. Н. за ап. 113,
като участието в това общо събрание е индиция за притежанието на правото на
собственост. Поддържа се, че потребител може да откаже заплащане на доставено
централно отопление до самостоятелен обект, но не може да откаже заплащането на
топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация и от отоплителни тела в общите
части на сградата. Предвид изложеното се иска отмяна на обжалваното решение и
уважаване на предявените искове. Претендират се разноски по делото.
Въззиваемите – Л. Х. Н. и С. Б. Н., чрез назначения им особен представител
оспорват жалбата. Твърдят, че ищецът не е представил доказателства за правото на
собственост върху процесния имот. Сочат, че представените доказателства касаят
периоди, предхождащи исковия. Твърдят, че е представена неподписана декларация по
чл. 14 ЗМДТ, поради което изявленията в нея не могат да се възприемат като
извънсъдебно признание на вписаните обстоятелства. Твърдят, че представеното по
делото заявление от 2015 г. не съдържа признание за право на собственост. Поддържат,
че ищецът не е доказал пълно и главно, че именно ответниците са били собственици
на имота за процесния имот. Предвид изложеното молят да се потвърди
първоинстанционното решение.
Третото лице помагач на ищеца – „ПМУ Инженеринг” ООД, не взима
становище.
Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и
по правилното приложение на императивния материален закон, както и при
констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която
произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по
делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в
жалбата, с която е сезиран.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно и субективно кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД вр. чл. 149 и сл. ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
По исковете по чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ:
За да се уважи искът за претендирана стойност на доставена, но незаплатена
топлинна енергия, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно
доказване, че е възникнало облигационно отношение с ответната страна, по силата на
което ищецът е престирал в количествено и качествено отношение топлинна енергия
през исковия период, а за ответната страна е възникнало задължението да заплати
уговорената цена в претендирания в исковата молба размер. Ищецът следва да докаже
също така, че през исковия период е извършвана услугата „дялово разпределение”,
2
както и че същият се явява легитимиран да получи възнаграждението за тази услуга в
претендирания по делото размер.
Не е спорно между страните, а и се установява по делото, че „Топлофикация
София“ ЕАД е енергийно предприятие, по отношение на чиято дейност са приложими
разпоредбите на ЗЕ и подзаконовите актове, издадени въз основа на него. Установява
се от приетата без възражения на страните съдебнотехническа експертиза, че
процесният апартамент се намира в сграда – етажна собственост, присъединена към
топлопреносната мрежа.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда, присъединена към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия. А по арг. от чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата
на топлинна енергия от топлопреносното предприятие към клиенти на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия.
Основният спорен въпрос пред въззивната инстанция е свързан с това дали по
делото се установява, че ответниците (настоящи въззиваеми) са били собственици на
процесния топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, през исковия
период.
Необходимо е да се посочи, че поначало правнорелевантен факт, който е от
значение за спора, може да бъде доказван както чрез пряко, така и чрез косвено
доказване, освен ако не съществува законово ограничение за вида на доказването. При
косвеното доказване се установяват факти от действителността, които се намират във
връзка с релевантния за спора факт, който трябва да бъде доказан в спорното
производство. Тоест съдът може да приеме за установено обстоятелство, което е
доказано по косвен път тогава, когато се изгражда система от доказателствени факти,
която изключва всяка друга вероятност и създава сигурност, че правнорелевантният
факт се е осъществил – така Решение № 60221/19.01.2022 г. по гр.д. № 3270/2020 г. на
IV Г.О. на ВКС.
В случая по делото е приобщено представено от Столична община извлечение
от декларация по чл. 14 ЗМДТ, подадена от ответницата (настояща въззиваема) Л. Х.
Н. на 05.11.2012 г. От извлечението е видно, че Л. Х. Н. в качеството на
данъчнозадължено лице е декларирала, че е собственик на апартамент, находящ се в
гр. София, ж.к. ****. В декларацията е посочено, че имотът е придобит въз основа на
договор, който не е индивидуализиран. Л. Х. Н. е посочила, че притежава ½ ид.ч. от
правото на собственост, а другата ½ ид.ч. принадлежи на С. Б. Н..
Подадената от Л. Х. Н. данъчна декларация за имот, находящ се в гр. София,
ж.к. ****, представлява частен документ, който съдържа извънсъдебно признание за
неизгоден факт, а именно – за това, че ответницата (настояща въззиваема) Л. Х. Н.
притежава ½ ид.ч. от правото на собственост върху процесния имот.
Горепосоченото изявление следва да се тълкува във връзка със заявление с вх.
№ 8443/04.06.2015 г., отправено от Л. Х. Н. до „Топлофикация София” ЕАД. В
заявлението Л. Х. Н. е вписала до името си адрес в гр. София, ж.к. ****. Със
заявлението Л. Х. Н. е отправила молба до „Топлофикация София” ЕАД да не се
начислява повече консумация на топлинна енергия в жилището й. Ответницата
настояща въззиваема) е посочила, че никой не живее в жилището й. Като приложение
е посочено от Л. Х. Н., че се прилага удостоверение, потвърждаващо запечатването на
радиаторите в жилището й. Доколкото в заявлението не е посочено, че оплакванията
се отнасят до различен имот, то може да се приеме, че същите касаят тъкмо ап. 113,
находящ се в бл. 7, вх. Б, ж.к. „Зона Б-5”. Автентичността на обсъжданото заявление
не е била оспорена по реда на чл. 193 ГПК в срока за отговор на исковата молба,
поради което съдът следва да приеме, че изявленията принадлежат тъкмо на Л. Х. Н..
3
Настоящият състав приема, че въз основа на горните извънсъдебни изявления
на ответницата (настояща въззиваема) може да се формира извод, че Л. Х. Н.
притежава ½ ид.ч. от правото на собственост върху процесния имот. В подкрепа
на този извод е и обстоятелството, че постоянният адрес на ответницата (настояща
въззиваема) също е на този адрес. Освен това индиция за това, че Л. Х. Н. е собственик
на процесния имот, се извежда и от представените по делото протоколи за общи
събрания на етажните собственици. Макар и неподписани от Л. Х. Н. поради научастие
в събранията, в списъците към протоколите като етажен собственик от трети за спора
лица, живеещи в процесната топлоснабдена сграда, е посочена и Л. Х. Н..
Следва да се посочи също така, че по делото само голословно се оспорва, че Л.
Х. Н. не е съсобственик на процесния имот. Всъщност особеният представител нито
твърди, нито доказва, че ответницата (настояща въззиваема) Л. Х. Н. се е разпоредила
към исковия период с притежаваната от нея ½ ид.ч. от правото на собственост върху
процесния имот в полза на трето лице.
Предвид горното въззивният съд приема, че в исковия период Л. Х. Н., като
съсобственик на топлоснабден самостоятелен обект в сграда в режим на етажна
собственост, е имала качеството на битов клиент на топлинна енергия по смисъла на
чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ. Тоест установено е съществуването на
облигационно отношение между „Топлофикация София” ЕАД и Л. Х. Н., произтичащо
от договор за продажба на топлинна енергия, по който договор „Топлофикация София“
ЕАД е доставяло в имота на Л. Х. Н. топлинна енергия. Поради това за Л. Х. Н. е
възникнало насрещно задължение да заплати цената на доставената енергия. Тоест
насоченият срещу Л. Х. Н. иск е доказан по основание. В подкрепа на този извод са и
разясненията, дадени с Решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д. № 3184/2013 г. на III Г.О.
на ВКС, според които по силата на чл. 150 ЗЕ „между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна
енергия при публично известни общи условия, без да необходимо изричното им
приемане от потребителя. Липсата на подадена от потребителя молба за
откриване на партида не означава, че няма облигационни отношения между
страните, тъй като тези отношения се презумират от закона”.
По делото обаче не е представена декларация по чл. 14 ЗМДТ, изходяща от С. Б.
Н. в качеството на данъчнозадължено лице, респ. не е представено друго изявление, в
което той извънсъдебно да е признал, че притежава някаква част от правото на
собственост върху процесния топлоснабден имот. По делото нито са наведени
твърдения за роднинска връзка между Л. Х. Н. и С. Б. Н., нито е доказана такава
връзка, а задълженията са претендирани от двамата ответници (настоящи въззиваеми)
при условията на разделност. При това обстоятелство съдът не може да приеме само
въз основа на изявленията на Л. Х. Н., че и С. Б. Н. притежава ½ ид.ч. от правото на
собственост върху процесния имот. След като не се доказва, че С. Б. Н. е съсобственик
на процесния имот, то не се установява и наличие на облигационно отношение между
него и „Топлофикация София” ЕАД към исковия период. Следователно всички искови
претенции спрямо С. Б. Н. са изцяло неоснователни и правилно са отхвърлени от
страна на СРС.
След като въззивният съд приема, че е налице валидно възникнала
облигационна връзка между Л. Х. Н. и „Топлофикация София” ЕАД за процесния
имот през исковия период, то следва да се провери налице ли са останалите
предпоставки за уважаване на претенциите на „Топлофикация София” ЕАД.
От приложената по делото съдебнотехническа експертиза, която съдът намира
за компетентно и задълбочено изготвена, се установява, че сградата, в която се намира
процесният апартамент, е била топлоснабдена през исковия период, като „ПМУ
4
Инженеринг” ООД е извършвало дялово разпределение на топлинната енергия,
постъпила в абонатната станция на входа, в съответствие с нормативните правила. От
експертизата е видно също така, че общият топломер на сградата е минавал през
периодични проверки, като експертът не е посочил, че топломерът не е могъл да
измерва в класа си на точност.
От експертизата се установява също така, че за процесния недвижим имот не е
начислявана топлинна енергия за отопление и топлинна енергия за битова гореща вода
поради това, че радиаторите и щрангът за топла вода са били затапени, както и поради
това, че в имота липсва водомер за топла вода. Вещото лице сочи, че е отчитана само
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, като делът за процесния имот
от цялата топлинна енергия е определен според съотношението на отопляемия обем на
процесния имот спрямо пълния отопляем обем на цялата сграда. Според експерта
сумите за процесния имот са начислявани в съответствие с действащата нормативна
уредба, като „Топлофикация София” ЕАД ежемесечно е отчислявало за своя сметка
технологичните разходи /загуби/ на топлинна енергия в абонатната станция. Вещото
лице е изчислило, че за процесния период м. 11.2019 г. – м. 04.2021 г. сумата за
потребена топлинна енергия възлиза на 548,30 лева, като в тази сума не се включват
лихви и стари задължения.
Въззивният съд посочва, че съгласно чл. 140а ЗЕ общото консумирано
количество топлинна енергия в сграда – етажна собственост, присъединена към
абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, се разпределя за горещо
водоснабдяване и за отопление. А по арг. от чл. 142, ал. 2 ЗЕ топлинната енергия за
отопление на сграда – етажна собственост се разделя на: 1/ топлинна енергия, отдадена
от сградната инсталация; 2/ топлинна енергия за отопление на общите части; 3/
топлинна енергия за отопление на имотите. Следователно дори и да липсват уреди за
отопление и да са затапени щранговете за топла вода в самостоятелния обект в
топлоснабдената сграда в режим на етажна собственост, етажният собственик дължи
да заплати припадащата се част от топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация, както и топлинната енергия за отопление на общите части.
Обстоятелството дали процесният топлоснабден имот е бил обитаван от
етажния собственик през исковия период също е ирелевантно за дължимостта на
стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация. Етажният
собственик дължи да заплати припадащата се част от тази енергия само поради това,
че притежава правото на собственост върху самостоятелен обект в топлоснабдената
сграда.
За пълнота на изложението следва да се посочи и че действително, както сочи
вещото лице по делото, с Решение № 7276/03.07.2023 г. по адм.д. № 746/2021 г. на
ВАС, е отменена Методиката, представляваща приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба
№ Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г., както и § 2 и § 3 от посочената наредба. Въпреки това
съгласно чл. 195, ал. 1 АПК и Тълкувателно решение № 2 от 27.06.2016 г. по тълк.д. №
2/2015 г. на ВАС отмяната, респ. прогласяването на нищожност на разпоредби от
подзаконови административни актове, имат действие занапред. Тоест за процесния
исков период, който предхожда 03.07.2023 г., е имало валидно действащи формули за
изчисление на доставената топлинна енергия.
Предвид горното се налага изводът, че Л. Х. Н. като съсобственик на процесния
топлоснабден имот дължи ½ ид.ч. от цената на доставената топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация.
Отправеното в отговора на исковата молба възражение за изтекла давност за
вземанията за топлинна енергия, начислена за периода 01.06.2019 г. – 22.07.2019 г., е
неоснователно. В хода на настоящото производство се претендират вземания за
5
топлинна енергия за по-късен период, а именно – за м. 11.2019 г. – м. 04.2021 г. Видно
е, че тригодишната давност за тези вземания не е изтекла към 22.07.2022 г., когато е
подадено от „Топлофикация София” ЕАД заявление по чл. 410 ГПК, а според чл. 422,
ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземане се смята за предявен именно от датата на
подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение. Тоест от тази дата на
основание чл. 116, б. „б” ЗЗД се прекъсва и давността за вземанията.
По делото е приета и съдебносчетоводна експертиза, от която се установява, че
в счетоводството на „Топлофикация София” ЕАД не са отразени плащания от страна
на ответницата Л. Х. Н. /като такива не се твърдят и не се доказват и в настоящото
производство от страна на Л. Х. Н./.
Предвид всичко изложено по-горе се налага изводът, че претенцията на
„Топлофикация София” ЕАД срещу Л. Х. Н. за установяване дължимост на цената на
доставената топлинна енергия за периода м. 11.2019 г. – м. 04.2021 г. е изцяло
основателна. В исковата молба се претендира от Л. Х. Н. ½ ид.ч. от доставената
топлинна енергия, а именно – сумата от 263,45 лева. От приетата по делото
съдебнотехническа експертиза се установява, че ½ ид.ч. от дължимата сума за
доставената топлинна енергия в процесния имот през исковия период възлиза на
274,15 лева (548,30 / 2 = 274,15 лева). След като ищецът претендира по-малка сума
(263,45 лева), то претенция спрямо Л. Х. Н. следва да се уважи в цялост.
По-нататък следва да се посочи, че съгласно чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението
на топлинната енергия в сграда – етажна собственост се извършва по система за
дялово разпределение.
Към исковата молба са приложени общи условия, които са публикувани във в.
„Монитор”, брой от 11.07.2016 г., понеделник. Общоизвестно е освен това, че общите
условия са публикувани и в местния вестник „19 минути“, бр. 1764 от 11.07.2016 г.,
достъпен на електронната страница на вестника. Съгласно Решение № 189/11.04.2011 г.
по т.д. № 39/2010 г. на II Т.О. на ВКС „Не съществува пречка, ако на съда е известно в
кои всекидневници са публикувани ОУ, същите да бъдат посочи в съдебното
решение”.
С оглед на горепосоченото и в съответствие с чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ общите
условия на „Топлофикация София” ЕАД са влезли в сила 30 дена след публикуването,
а именно на 11.08.2016 г. Точно тези общи условия са приложими и към процесните
вземания.
По силата на чл. 22, ал. 1 от общите условия на ищеца от 2016 г. дяловото
разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача
„Топлофикация София” ЕАД по реда на чл. 61 и сл. от Наредбата за
топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите в сградата в
режим на етажна собственост, като съгласно ал. 2 на същите клаузи – клиентите
заплащат на продавача „Топлофикация София” ЕАД стойността на услугата „дялово
разпределение“, извършвана от избрания от тях търговец. Съгласно чл. 36 от
приложимите общи условия клиентите заплащат цена на услугата „дялово
разпределение”, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се
формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на един
уред за дялово разпределение. Редът и начинът на заплащане на услугата се определят
от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата „дялово
разпределение“, и се обявяват по подходящ начин на клиентите.
По делото е представен договор за извършване на дялово разпределение,
сключен между „Топлофикация София” ЕАД и „ПМУ Инженеринг” ООД. Освен това
се установява от изготвената съдебнотехническа експертиза, че дяловото
разпределение в процесната сграда в режим на етажна собственост се е извършвало
6
през исковия период именно от третото лице помагач „ПМУ Инженеринг” ООД.
Последното е представило също така протоколи за непредоставен достъп до процесния
топлоснабден имот за целите на извършване на годишен отчет, както и изравнителни
сметки, като тези документи не са били оспорени своевременно от Л. Х. Н.. В хода на
производството нито се твърди, нито се доказва от Л. Х. Н., че етажните собственици
са избрали друго вписано в регистъра по чл. 139а ЗЕ дружество да осъществява дялово
разпределение в процесната топлоснабдена сграда.
Предвид горните обстоятелства ищецът „Топлофикация София” ЕАД се
легитимира като субект, който има право да получи цената на извършваната услуга
„дялово разпределение”, съобразно което предявеният иск за установяване на
дължимостта на тази сума в полза на „Топлофикация София” ЕАД – в качеството му
на продавач на топлинна енергия, се явява установен по основание.
В отговора на исковата молба не са наведени възражения срещу размера на
претенцията за цена на услугата „дялово разпределение”. От приетата по делото
съдебносчетоводна експертиза се установява, че стойността на тази услуга за исковия
период възлиза общо на 44,73 лева, колкото е и претендирано с исковата молба общо
от двамата ответници. Начислените месечно суми са до 2,00 лева, което е съобразено с
естеството на работата и обичайния размер на възнаграждението.
Както вече се посочи по-горе, по делото е установено, че Л. Х. Н. притежава ½
ид.ч. от правото на собственост, поради което същата отговаря за ½ ид.ч. от
претендираната цена на услугата „дялово разпределение”, а именно – за сумата от
22,36 лева. От приетата по делото експертиза се установява, че никаква част от цената
на тази услуга не е била изплатена от страна на Л. Х. Н.. Следователно претенцията за
търсената цена на услугата „дялово разпределение” от 22,36 лева за процесния имот за
периода м. 06.2019 г. – м. 04.2021 г. е доказана изцяло по основание и размер спрямо
ответницата Л. Х. Н..
В отговора на исковата молба, подаден чрез особения представител, е отправено
възражение, че претендираните суми за дялово разпределение за периода м. 06.2019 г.
– 22.07.2019 г. са погасени по давност. Посоченото възражение за изтекла давност
обаче е неоснователно.
В общите условия не е предвиден срок, в който да се заплаща дължимата цена
за услугата „дялово разпределение”, т.е. касае се безсрочно задължение. На основание
чл. 114, ал. 2 ЗЗД давността за безсрочните вземания започва да тече от възникване на
задължението. В случая най-ранната вноска за извършвано дялово разпределение –
тази за м. 06.2019 г., става изискуема от 01.07.2019 г. Тази вноска действително се
погасява с тригодишната давност, но в периода на течене на давността е приет
специалният Закон за мерките и действията по време на извънредното положение,
обявено с Решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на
последиците. Съгласно чл. 3, т. 2 от този закон за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на
извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които
се погасяват или се придобиват права от частноправните субекти.
С Решение на Народното събрание на Република България, обн. в ДВ, бр.
22/2020 г., е обявено извънредно положение в Република България, считано от 13 март
2020 г. до 13 април 2020 г. С Решение на Народното събрание на Република България,
обн. в ДВ, бр. 33/2020 г., срокът на обявеното извънредно положение е удължен до 13
май 2020 г. След тази дата срокът на извънредното положение не е удължаван.
С § 13 от ПЗР на ЗИДЗЗ, обн. в ДВ, бр. 44/13.05.2020 г., е предвидено, че
спрелите през извънредното положение срокове продължават да текат след изтичането
на 7 дена от обнародването на ЗИДЗЗ в „Държавен вестник“.
7
Следователно в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. не е текла погасителна
давност (общо 69 дена). С тези 69 дена се удължава възможността на кредиторите да
търсят принудително събиране на вземанията си след отпадане на извънредното
положение. Поради това тригодишната давност за вноската за извършено дялово
разпределение за м. 06.2019 г. следва да изтече на 07.09.2022 г. Към тази дата обаче
вече е било подадено на 12.07.2022 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение,
от която дата се считат предявени исковете по чл. 422 ГПК, които прекъсват давността.
Същите разсъждения са приложими и за вноската за извършена услуга „дялово
разпределение” за м. 07.2019 г.
По исковете по чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
За уважаване на акцесорните претенции следва да бъде установено пълно и
главно от страна на ищеца: 1/ съществуване на главно задължение; 2/ изпадане на
ответната страна в забава поради изтичане на срока за изпълнение на главното
задължение или отправяне на покана за изпълнение; 3/ размера на дължимото се
обезщетение за забава.
Както се посочи по-горе, по делото е доказана по основание и размер
претенцията на „Топлофикация София” ЕАД срещу Л. Х. Н. за претендираната цена на
доставена, но незаплатена топлинна енергия през исковия период в процесния
топлоснабден имот.
Според чл. 32, ал. 3 от приложимите общи условия след отчитане на средствата
за дялово разпределение и изготвяне на изравнителни сметки се издават кредитни
известия за реално потребената топлинна енергия. Съгласно чл. 33, ал. 4 от
приложимите общи условия се начислява законна лихва за забава само за
задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако същите не са заплатени в срока по чл. 33, ал.
2. Според чл. 33, ал. 2 от приложимите общи условия клиентите са длъжни да
заплащат стойността на потребената топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят. От анализа на посочените разпоредби на общите
условия следва, че длъжникът изпада в забава само при неизпълнение на
задължението си за заплащане цената на топлинната енергия в 45-дневен срок от
издаване на общата фактура за целия отчетен период. В случая в забава се изпада от
15.09.2020 г. за отоплителен сезон 2019/2020 г. и от 15.09.2021 г. за отоплителен сезон
2020/2021 г., тъй като общи фактури за процесния топлоснабден имот са издадени на
31.07.2020 г., респ. на 31.07.2021 г.
От приетата по делото без възражения на страните съдебносчеводна експертиза
се установява, че общо дължимата лихва за забава върху незаплатената цена на
доставената топлинна енергия до процесния имот възлиза на 68,42 лева, колкото се
претендира и от ищцовото дружество „Топлофикация София“ ЕАД спрямо двамата
ответници. Доколкото Л. Х. Н. притежава ½ ид.ч. от правото на собственост върху
процесния топлоснабден имот, то ответницата (настояща въззиваема) дължи на ищеца
половината от претендираната по исковата молба мораторна лихва върху
незаплатената топлинна енергия за периода 15.09.2020 г. – 12.07.2022 г., а именно -
сумата от 34,21 лева. Никаква част от тази сума не е погасена по давност, доколкото
искът е предявен преди изтичането на тригодишната давност и доколкото никаква част
от цената на доставената топлинна енергия не е погасена по давност.
Както се посочи вече по-горе, задължението за заплащане на услуга „дялово
разпределение“ е безсрочно. В този случай длъжникът изпада в забава след покана –
арг. от чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства от „Топлофикация
София“ ЕАД за отправена и получена от Л. Х. Н. покана за плащане на дължимата
цена за услуга „дялово разпределение” от дата, предхождаща подаването на исковата
молба, поради което акцесорната претенция за мораторна лихва върху цената за услуга
8
„дялово разпределение”, предявена срещу Л. Х. Н., се явява неоснователна и правилно
е била отхвърлена от страна на СРС.
С оглед всичко изложено по-горе се налага изводът, че първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в частта, в която са отхвърлени претенциите на
„Топлофикация София” ЕАД срещу С. Б. Н., както и в частта, в която са отхвърлени
претенциите срещу Л. Х. Н. за сумата от 4,58 лева, представляващи мораторна лихва
върху цената на услугата „дялово разпределение” за периода 31.07.2019 г. – 12.07.2022
г. В останалата обжалвана от „Топлофикация София” ЕАД част първоинстанционното
решение следва да се отмени, като се уважат останалите искове на ищцовото
дружество „Топлофикация София” ЕАД срещу Л. Х. Н..
По разноските:
Предвид изхода на делото пред въззивния съд Л. Х. Н. следва да бъде осъдена
да заплати на „Топлофикация София” ЕАД пропорционално на уважената част от
претенциите сторените от ищцовото дружество разноски за въззивното,
първоинстанционното и заповедното производство.
За заповедното производство са претендирани юрисконсултско възнаграждение
от 50 лева и държавна такса от 25 лева.
В първоинстанционното производство са сторени разноски за заплащане
държавна такса от 175 лева, депозит за особен представител от 400 лева, депозит за
съдебнотехническа експертиза от 250 лева и депозит за съдебносчетоводна експертиза
от 300 лева. Следва да се определи също така на основание чл. 78, ал. 8 ГПК и
юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 50 лева.
За въззивното производство са сторени от „Топлофикация София“ ЕАД разходи
за заплащане на държавна такса от 25 лева, депозит за особен представител от 400
лева. За производство пред СГС също следва да се определи на основание чл. 78, ал. 8
ГПК юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 50 лева.
С оглед на горното и предвид уважената част от претенциите Л. Х. Н. следва да
бъде осъдена да заплати на „Топлофикация София” ЕАД разноски за въззивното
производство в размер на 234,14 лева, разноски за първоинстанционното производство
в размер на 579,19 лева и разноски за заповедното производство в размер на 36,97
лева.
От страна на въззиваемите Л. Х. Н. и С. Б. Н. не са претендирани разноски за
въззивното производството, поради което такива не следва да им се присъждат.
С оглед цената на всеки от обективно и субективно кумулативно съединените
искове решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 17174/23.10.2023 г., постановено по гр.д. № 2567/2023 г.
на Софийски районен съд, 156 състав, В ЧАСТТА в която са отхвърлени предявените
от „Топлофикация София” ЕАД срещу Л. Х. Н. искове с правно основание чл. 422 вр.
чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал.
1 ЗЗД за признаване на установено, че Л. Х. Н. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД
следните суми: сумата от 263,45 лева, представляващи цена на доставена топлинна
енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за
периода м. 11.2019 г. до м. 04.2021 г. за недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к.
9
****, абонатен № 194574, сумата от 34,21 лева, представляващи мораторна лихва
върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2020 г. – 12.07.2022 г., както и
сумата от 22,36 лева, представляващи цена на услугата „дялово разпределение” за
периода м. 06.2019 г. – м. 04.2021 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК от 22.08.2022 г. по ч.гр.д. № 39502/2022 г. по описа на СРС, 156 състав,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Топлофикация София“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Ястребец“
№ 23Б, срещу Л. Х. Н., ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. София, ж.к. ****,
искове с правно основание чл. 422 вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 149 и сл. ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Л. Х. Н. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД следните суми:
сумата от 263,45 лева, представляващи цена на доставена топлинна енергия по договор
за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за периода м. 11.2019 г.
до м. 04.2021 г. за недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, абонатен №
194574, сумата от 34,21 лева, представляващи мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода 15.09.2020 г. – 12.07.2022 г., както и сумата от 22,36 лева,
представляващи цена на услугата „дялово разпределение” за периода м. 06.2019 г. – м.
04.2021 г., ведно със законната лихва върху двете главници от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 22.07.2022 г., до окончателното изплащане, за които
суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 22.08.2022 г. по ч.гр.д. №
39502/2022 г. по описа на СРС, 156 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 17174/23.10.2023 г., постановено по гр.д. №
2567/2023 г. на Софийски районен съд, 156 състав, В ЧАСТТА, в която е отхвърлен
предявеният от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Л. Х. Н. иск с правно основание
чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че
Л. Х. Н. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 4,58 лева, представляващи
мораторна лихва върху цената на услугата „дялово разпределение” за периода
31.07.2019 г. – 12.07.2022 г., както и В ЧАСТТА, в която са отхвърлени предявените
от „Топлофикация София“ ЕАД срещу С. Б. Н. искове с правно основание чл. 422 вр.
чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал.
1 ЗЗД за признаване за установено, че С. Б. Н. дължи на „Топлофикация София” ЕАД
следните суми: сумата от 263,45 лева, представляващи цена на доставена топлинна
енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за
периода м. 11.2019 г. до м. 04.2021 г. за недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к.
****, абонатен № 194574, сумата от 34,21 лева, представляващи мораторна лихва
върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2020 г. – 12.07.2022 г., сумата
от 22,36 лева, представляващи цена на услугата „дялово разпределение” за периода м.
06.2019 г. – м. 04.2021 г., както и сумата от 4,58 лева, представляващи мораторна лихва
върху цената на услугата „дялово разпределение” за периода 31.07.2019 г. – 12.07.2022
г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 22.08.2022 г. по
ч.гр.д. № 39502/2022 г. по описа на СРС, 156 състав.
ОСЪЖДА Л. Х. Н., ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. София, ж.к. ****,
да заплати на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК на „Топлофикация София” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Ястребец“ №
23Б, следните суми: сумата от 234,14 лева, представляващи разноски за въззивното
производство, сумата от 579,19 лева, представляващи разноски за
първоинстанционното производство, както и сумата от 36,97 лева, представляващи
разноски за заповедното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Решението е постановено при участието на третото лице помагач на ищеца –
10
„ПМУ Инженеринг” ООД.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11