№ 1208
гр. Пловдив, 11.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20235300501558 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано по въззивна жалба, подадена от М. Г. М., ЕГН
********** и А. Х. П., ЕГН**********, против решение №33/27.01.2023г.
постановено по гр.д.№2120/2021г. по описа на РС-Асеновград, с което
признато за установено вземането на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК
*********, по отношение на жалбоподателите в размер на 3500 лева-
главница частично от общо дължим размер от 17 083,70 лева, по договор за
потребителски кредит № FL522778/08.04.2010 г., сключен между
жалбоподателите и "Юробанк България“АД, вземането по който е
прехвърлено на "ЕОС Матрикс " ООД с договор от 18.01.2016 г.; 877,31
лева- договорна лихва за периода 08.05.2018-08.04.2020г.; 938,19 лева-лихва
за забава за периода от 08.05.2018г. до датата на подаване на заявлението в
съда – 01.06.2021г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението в
съда – 01.06.2021г.
Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за
неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Искането
към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново по
съществото на правния спор, с което исковата претенция да бъде отхвърлена
като неоснователна.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД ЕИК *********, чрез процесуалния
1
представител адвокат Д. П., с който се взема становище за нейната
неоснователност и се настоява за потвърждаване на първоинстанционното
решение.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се
явява процесуално допустима.
Асеновградският районен съд е бил сезиран с предявени от ищеца
„ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК *********, кумулативно съединени
положителни установителни искове по реда на чл. 422 във връзка с чл. 415,
ал.1 от ГПК с правно основание чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД
за признаване за установено, че ответниците – кредитополучатели М. Г. М.,
ЕГН********** и А. Х. П., ЕГН********** , при условията на солидарност
му дължат вземания, за които е издадена Заповед №211/03.06.2021г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№1107/2021г.
по описа на РС-Асеновград , произтичащи от договор за потребителски
кредит № FL522778 от 08.04.2010г., сключен с цедента "Юробанк България"
АД, вземанията по който са прехвърлени на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК
*********, с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
18.01.2016 г., включващи сумата от 3 500 лв., частичен иск от общ размер
17 083,70 лева –неизплатена главница; сумата от 877,31 лева- договорна
лихва за периода от 08.05.2018г. до 08.04.2020г., сумата от 938,19 лева-
обезщетение за забава за периода от 08.05.2018г. до 01.06.2021г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 01.06.2021г. до окончателното
й изплащане.
С обжалваното решение съдът е уважил предявените от цесионера
искове, като е приел , че с оглед събраните по делото доказателства са
доказани облигационните правоотношения между ответниците и цедента
"Юробанк България" АД по сключен между тях договор за потребителски
кредит № FL522778 от 08.04.2010г., по който на ответниците е предоставен
кредит в размер от 17 160 лева. Изложил е съображения, че ответниците са
редовно уведомени за прехвърляне на вземането от предишния кредитор със
съобщение лично връчено им на 25.06.2020г., както и с връченото им
уведомление в хода на производството по делото, като приложение към
преписа от исковата молба. Приел е за неоснователно възражението на
ответниците за нищожност на уговорките в процесния договор/ чл.3,ал.1, 2 и
5/ досежно определянето на размера на договорната /възнаградителна / лихва,
дължаща се от тях на кредитополучателя.
Във въззивната жалба се поддържа от ответниците, че решението е
2
недопустимо, тъй като в петитума на исковата молба не е посочен пълен
размер на вземането за главницата от 17 083,70 лева и е налице
несъответствие между претенциите заявени в заповедното производство и
тези с исковата молба. На следващо място се поддържа неправилност на
решението поради допуснато нарушение на материалния закон и на
процесуалните правила. Според въззивниците неправилно първостепенния
съд е приел, че клаузите в договора за кредит, регламентиращи
едностранното увеличение на лихвения процент, са действителни. Поддържа
се становището, заявено в отговора на исковата молба, че процесните клаузи
са неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП и съответно нищожни, тъй като
не са индивидуално договорени , същите са сключени във вреда на
потребителя, не съответстват на изискванията за добросъвестност и водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на страните по
договора.Твърдят, че нищожността на клаузите регламентиращи дължимост
на договорна лихва в полза на кредитора, обуславяла недействителност на
целия договор за кредит.С въззивната жалба релевират възражение за изтекла
в тяхна полза погасителна давност и възражение за прихващане.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че
същото е валидно и допустимо.
Не се установява произнА.не на първоинстанционния съд по
недопустим иск. Решаващият състав на съда, съпоставяйки вземането по
заповедта за изпълнение и по искова молба, констатира, че е налице
идентичност по вид и размер между вземането по издадената заповед за
изпълнение и вземането, предмет на предявения установителен иск.В
петитума на исковата молба изрично е заявено от търговското дружество-
ищец, че претендира установяване на вземане за главница по договора в
размер на сумата от 3500 лв., частичен иск от общ размер 17 083,70 лева,
поради което и възражението на ответниците в този смисъл е неоснователно.
При проверка на първоинстанционното решение и с оглед оплаквания
във въззивната жалбата , съдът намира, че същото като краен резултат е
правилно.
Установява се от събраните по делото доказателства и спор пред
въззивната инстанция не се повдига, че по силата на Договор за
потребителски кредит № FL522778/08.04.2010 г., кредитодателя „Юробанк
България“АД е отпуснал кредит на ответниците М. Г. М., ЕГН********** и
А. Х. П., ЕГН********** в размер на сумата от 17 160 лева , която
последните са се задължили да върнат в срок от 120 месеца, изтекъл на
08.04.2020г., ведно с фиксирана годишна лихва/чл.3,ал.1/ в размер от 5 %
през първите девет месеца от срока, през който гратисен период са
освободени от задължението да погА.ват главницата по кредита.След
изтичането на този период до остатъка от срока на договора в чл. 3, ал. 2 от
същия е предвидено, че кредитополучателите дължат на банката годишна
лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката за
3
потребителски кредити, за съответния период на начисляване на лихвата
плюс договорна надбавка в размер на 1.250 пункта, като към датата на
сключването на договора БЛП на банката за потребителски кредити е в
размер на 12.750%. Според чл. 3, ал. 5 от договора БЛП се определя от
Съвета на директорите на банката или от Комитет към съвета на директорите
и подлежи на ежемесечно преразглеждане. Промяна в БЛП се приема при
съществени промени в пазарните условия( свързани с колебания/ изменения
на борсовия курс/ индекс и/ или размера на лихвения процент на финансовия
пазар и др./ Предвидено е, че промяната в БЛП и датата на одобрение на
промяната се публикуват на интернет страниците на банката и обявление за
промяна се публикува на видно място в банковите салони.
Установено е по делото, че на 18.01.2016 г. между банката и ищеца е
бил сключен договор за прехвърляне на вземания /цесия/. Видно е от клаузите
на договора, че по отношение на индивидуализацията на прехвърлените
вземания договорът съдържа изрично препращане към Приложение № 1,
съставляващо негова неразделна част /подписано от страните/, което е
представено по делото, като в същото фигурират вземанията по процесния
договор, сключен с ответниците.Последните са редовно уведомени за
прехвърляне на вземането със съобщение връчено на 25.09.2020г.
Следователно доказано е, че по силата на твърдения договор за цесия на
ищеца е било прехвърлено вземането по договора за кредит.
Процесният договор за потребителски кредит попада в предметния
обхват на ЗЗП. Въззивниците - ответници като физически лица са
потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП, а кредитодателя е "търговец" по
смисъл на § 13, т. 2 от ЗЗП. Предпоставките за определяне на договорни
клаузи като неравноправни са следните: 1. клаузите да не са индивидуално
определени - т. е. потребителят не е разполагал с възможността да влияе
върху съдържанието им; 2. да са уговорени във вреда на потребителя -
накърняват се уредените в закона права на потребителя, респ. увреждат се
неговите законни интереси; 3. не отговаря на изискванията за
добросъвестност, респ. на добросъвестната търговска практика и 4.
уговорката да води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и тези на потребителя - съществено
несъответствие в насрещните престации.
По арг. от чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни само в случаите, в които те не са уговорени индивидуално.
Установяването в процеса на обстоятелството, че определено условие от
договора е индивидуално уговорено е поставено в тежест на банката - чл. 146,
ал. 4 ЗЗП. В хода на производството ответникът не е представил
доказателства, че включването на оспорените клаузи в договора е в резултат
на изричното им обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по
отношение на тяхното съдържание. Ето защо оспорените клаузи не са
индивидуално уговорени с кредитополучателя и могат да бъдат нищожни на
основание чл. 146 ЗЗП в случай, че се установи, че са неравноправни.
Видно от клаузите на чл. 3, ал. 1 и 2 от процесния договор страните са
уговорили, че за усвоения кредит кредитополучателите дължат на банката
4
през първите девет месеца от срока фиксирана годишна лихва в размер на 5
% , а след този период и съгласно чл. 3, ал. 2 от договора до крайния срок на
издължаване на кредита дължат годишна лихва в размер на сбора на базовия
лихвен процент на банката за потребителски кредити за съответния период
на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка в размер на 1.250
пункта, който БЛП към датата на сключване на договора е в размер на 12,
750 %.
По отношение на процесната, регламентираща дължимата от
потребителите като цена на договора за кредит възнаградителна лихва към
датата на сключване на договора, респективно девет месеца след неговото
сключване, въззивният съд намира, че същата не е неравноправна, като в тази
връзка споделя трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която
уговорките, които определят основния предмет на договора и не са
индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни,
ако са ясни и разбираеми - чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Клаузата за възнаграждението
на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването
на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е
посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й
може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният
потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и
съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на
договора, каквато въззивният съд намира да е процесната хипотеза.Не е
налице основание за обявяване за неравноправна и поради това нищожна на
процесната клауза от договора , тъй като в частта за определяне на размера
на лихвата към датата на сключване на договора, клаузата установява ясно и
недвусмислено дължимата от кредитополучателите възнаградителна лихва,
съставляваща цената за ползване на предоставения
кредит. Кредитополучателите са били в състояние да разберат какви биха
били за тях икономическите последици от сключването на договора,
включително след изтичане на първите девет месеца от действитето
му. Посочването на задължение за лихва в отнапред определен размер -5 % за
период от девет месеца и 12.750 % - след изтичане на този период, не
нарушава изискването за добросъвестност и не води до неравновесие между
правата и задълженията на страните по договора за кредит.
В горния смисъл относно необходимостта от разграничение между
частите на клауза от договора, които в една част са неравноправни, а в друга
не, е съдебната практика - решение № 92 от 09.09.2019 г. на ВКС по т. д. №
2481/2017 г., ІІ т. о., което изцяло се споделя от настоящия съдебен състав.
Според посоченото решение, което въззивният съдебен състав намира за
приложимо и в случая, при клауза в договор за банков кредит, с която е
постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния
договор за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно
определен към датата на подписване на договора размер в проценти и
договорна надбавка, с възможност за промяна на цената /лихвата/, обусловена
от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната,
доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла
5
на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП и нищожна съгласно чл. 146 ЗЗП, но само в
частта, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата
при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента
на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в
определен размер. Споделяйки посочената съдебна практика, въззивният съд
приема, че, клаузите на чл. 3 ,ал. 1 и 2 от договора уреждащи БЛП и
надбавка в отнапред определен размер не са нищожни на твърдените от
въззивниците - ищци основания и обвързват страните.
Неравноправа по смисъла на чл. 143 ЗЗП и поради това нищожна е
клаузата на чл.3,ал.5 от договора относно възможността на банката за
едностранно изменение на БЛП. Промяната на стойността на банковия лихвен
процент е предоставена изцяло на преценката на банката, без да е посочена
методика за промяната му, обосноваваща извод за наличие на основателна
причина по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП или зависимост от външни фактори
съгласно чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, поради което по отношение на тези клаузи
посочените изключения не са приложими. При липса на обвързаност на
изменението на лихвения процент с конкретни обективни показатели, не може
да се счете, че кредитополучателите са получили предварително достатъчно
конкретна информация за начина, по който банката може едностранно да
промени цената на предоставената финансова услуга, и следователно не е
изпълнено изискването за добросъвестност. Тази клауза дава право на
банката да променя приложимите към договора лихви изцяло по своя
преценка, без да е посочена методика за промяната им, поради което по
изложените съображения съдът намира за неравноправна по смисъла на чл.
143 ЗЗП.
Нищожността на клаузата на чл. 3,ал.5 от договора не
влече нищожност на целия договор кредит, както необосновано твърдят
жалбоподателите. Нищожността на неравноправна договорна клауза даваща
право на банката за едностранно изменение на БЛП, не се отразява на
възможността за изпълнение на договора, доколкото в отношенията между
страните остава да действа първоначалната уговорка, с която са определени
точните размери на лихвения процент. Заплащането на лихва от
кредитополучателя, е престация, съставляваща съществен елемент на
договора за банков кредит и представлява дължимото на търговеца
възнаграждение за предоставените от него услуги. Премахването изцяло на
клаузата за определяне на лихвата по кредита, при изрична и ясна уговорка за
възнаграждение, с определена абсолютна стойност към момента на
сключване на договора, би изключило възмездния му характер.
Същевременно по делото не е установено банката да е увеличавала
едностранно размера на БЛП, а от там и размера на възнаградителната лихва
и при установенатата по делото нищожност на клаузата на чл. 3, ал.5 от
договора, последният следва да се приложи без нея, като размерът на
дължимата договорна лихва следва да бъде определен при единствения
конкретно договорен от страните в чл.3,ал.1 и 2 от договора лихвен процент,
а именно 5 % за първите девет месеца , а след това като сбор от БЛП в размер
на 12.750 % плюс договорна надбавка от 1.250 пункта, възлизащ съгласно
6
заключението на вещото лице по ССЕ в размер от 877,31 лева, в който размер
първостепенния съд правилно е уважил предявения иск.
Възраженията на ответниците за изтекла в тяхна полза погасителна
давност и за прихващане, са преклудирани, тъй като се въвеждат за първи
път пред въззивната инстанция. Разпоредба на чл.133 ГПК предвиждаща
преклудиране на неупражнените с отговора процесуални права. Като
преклудирани възраженията ми не могат да се преценява по същество от
решаващия съд, тъй като концентрационното начало в процеса не допуска
страната да може да поправи пропуските, които поради собствената си
небрежност е допуснала.
Като е достигнал до същите фактически и правни изводи, и е уважил
предявените искове, районният съд е постановил законосъобразен съдебен
акт, който следва да бъде потвърден.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1, пр.І ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №33/27.01.2023г. постановено по гр.д.
№2120/2021г. по описа на РС-Асеновград, с което признато за установено по
отношение на страните, че М. Г. М., ЕГН********** и А. Х. П.,
ЕГН********** , при условията на солидарност , дължат на „ЕОС
МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК *********, сумата в размер на 3 500 лева- главница
частично от общо дължим размер от 17 083,70 лева, по договор за
потребителски кредит № FL522778/08.04.2010 г., сключен с "Юробанк
България“АД, вземането по който е прехвърлено на "ЕОС Матрикс " ООД с
договор от 18.01.2016 г., сумата от 877,31 лева- договорна лихва за периода
08.05.2018-08.04.2020г.,сумата от 938,19 лева-лихва за забава за периода от
08.05.2018г. до датата на подаване на заявлението в съда – 01.06.2021г., ведно
със законната лихва от подаване на заявлението в съда – 01.06.2021г. до
окончателното заплащане, за което вземане е издадена на 03.06.2021г.
Заповед №211 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.№1107/2021г. по описа на РС-Асеновград.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7