РЕШЕНИЕ
№ 259
гр. гр. Хасково, 05.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА З. ЖИСОВА
при участието на секретаря Милена Д. Борисова
като разгледа докладваното от ХРИСТИНА З. ЖИСОВА Гражданско дело №
20225640102780 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба, с която са предявени обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.19, ал.4
ЗПК, вр. чл.22 ЗПК и чл.143, ал.1 ЗЗП, във вр. с чл. 138 и сл. ЗЗД, както и осъдителен иск с
правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, от К. Х. П., ЕГН **********, с адрес:
гр.**************, съдебен адрес: гр.**************, адв. Д. М. от АК - Пловдив, против
“Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
ул.“Манастирска“ № 41, вх.Б, ет.1, ап.2 съдебен адрес: гр.**************, адв. Д. А. Д. –
САК.
Ищцата твърди, че е страна по Договор за кредит № 3-1-11765-254218 от 23.11.2021
г. сключен с „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД. Съгласно договора трябвало да върне сумата по
кредита от 2 617.56 лева, при сума на получаване 2000.00 лева, при срок на кредита от 18
вноски. Във връзка с клаузата на чл.1 ал.2 от процесния договор за кредит, ищцата сключила
и Договор за възлагане на поръчителство с ответника „Кредит Гаранция" ЕООД, с който да
се обезпечи първоначално сключеният договор за потребителски кредит. Във връзка с така
сключения договор за поръчителство, следвало да заплати и допълнително такса за гарант в
размер на 2 278.44 лева, разсрочена на 18 вноски, като сумата се начислявала към месечните
вноски по кредита.
Изложени са твърдения в исковата молба, че по двата сключени на 23.11.2021 г.
договори, ищцата заплатила сумите в размер на 2000 лева главница, 617.56 лева лихва и 100
лева възнаграждение за гарант.
1
Според нея, Договор за възлагане на поръчителство от 23.11.2021 г., спрямо който
следвало да върне сумата по договора за поръчителство в размер на 2 278.44 лева бил
нищожен на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 ЗЗД, а също и поради това, че бил сключен при
неспазване на нормите на чл. 19, ал.4 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 ЗЗП,
като излага съображения в тази насока, а именно:
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то ЗЗД било налице именно, когато се
нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била практиката на ВКС /
Решение № 4/2009г. по т.д. № 395/2008г., Решение № 1270/2009г. по гр.д. № 5093/2007г.,
определение № 877 по т.д. № 662/2012г. и др/. Такъв основен принцип бил
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото
спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата Тъй като ставало дума за търговска
сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип бил чл.289 ТЗ, но общите
правила на ЗЗД също намирали приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 ЗЗД. Според задължителната
практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни
принципи се правел от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса
дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1, предл.3 ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3
ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното
съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода
на кредитора. Когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и
уговорената цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в
облигационните отношения. Или както било прието в решение № 452/25.06.2010 г. по гр.д.
№ 4277/2008г. на ВКС, IV г.о. „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност
на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение,
водещо до нищожност“.
В настоящия случай била налице такава нееквивалентност между престациите, тъй
като сумата която се претендирала чрез Договор за възлагане на поръчителство от
23.11.2021г. била в размер на 2 278.44 лева, и съставлявала допълнителна сума, която била в
размер на 120% от сумата на отпуснатия кредит от 2000.00 лева. По този начин безспорно се
нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на
добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Отделно от това, тази сума от 2 278.44 лева, се заплащала без ищцата да получава
нищо насреща, напротив същата била принудена да сключи Договор за предоставяне на
поръчителство и то с предварително избрано от кредитодателя дружество, за да й бъде
2
отпуснат кредит. Т.е чрез Договора за предоставяне на поръчителство се стигало единствено
и само до увеличаване на дължимата сума с над 120%, без каквато и да е насрещна
престация.
На следващо място, договорът за възлагане на поръчителство от 23.11.2021г. бил
нищожен и поради това, че се стигало до нарушаване на нормативно предвидения размер на
ГПР и заобикаляне на закона на основание чл.26 ал. 1 пр.2 ЗЗД, вр. чл. 19 ал.4 ЗПК.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно § 1 точка 1 ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" били всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит; и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед тази
разпоредба заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде
разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било
пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно било на кредитора и се
заплащал от потребителя. Доколкото сключването на договора за поръчителство бил
въздигнат като елемент от сключването на договора за кредит, без когото последният не
можел да бъде сключен, налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК като с
уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се
нарушавало изискването ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014г. Със
сключването на договор за поръчителство се целяло едно допълнително оскъпяване на
договора за кредит; допълнително възнаграждение на кредитодателя, което било уговорено
по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4
ЗПК, което от своя страна водело до недействителността му.
На последно място е посочено в исковата молба, че договорът за възлагане на
поръчителство от 23.11.2021 г. бил недействителен и на основание чл. 143 ал. 1 и ал.2 т.19
ЗЗП. Същият бил във вреда на потребителя и не отговарял на изискванията за
добросъвестност и справедливост, водел до неравновесие в правата на страните, като по
този начин бил в ущърб на ищцата като потребител /чл.143 ал.1 ЗЗП/. Освен това бил
неразбираем и не позволявал на потребителя да прецени икономическите последици от
сключване на договора - чл.143 ал.2 т.19 ЗЗП.
В насока на гореизложените възражения била и непротиворечивата и
последователната практика на съдилищата в страната, именно по отношение на Договор за
3
предоставяне на поръчителство, сключен с „Кредит Гаранция" ЕООД и други подобни
фирми.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прието,
че Договор за възлагане на поръчителство от 23.11.2021г. спрямо който ищцата трябвало да
върне сумата по договора за поръчителство в размер на 2 278.44 лева, е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 пр.3 ЗЗД и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на
чл. 19, ал.4 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 ЗЗП, а също така на основание
чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата, сумата от 351.42
лева (след допуснато изменение на размера на предявения иск в съдебно заседание,
проведено на 12.04.2023 г.) като недължимо платена по недействителен Договор за
възлагане на поръчителство от 23.11.2021г., ведно със законната лихва върху тази сума от
датата на депозиране на исковата молба в съда – 31.10.2022 г., до окончателното й
изплащане.
Претендират се направените съдебни разноски.
Ответникът счита предявените искове за неоснователни. Твърди, че в действителност
на 23.11.2021 г. между ищцата и ответника „Кредит Гаранция" ЕООД бил сключен Договор
за възлагане на поръчителство. По силата на последния ответникът поел задължение да се
задължи да отговаря солидарно за всички задължения на ищеца по Договор за
потребителски кредит тип „Кредитна линия" № 3-1-11765-254218. В резултат поетото
задължение и след уведомление от страна на кредитора, че кредитът не бил обезпечен по
друг начин, на 29.11.2021 г. бил сключен Договор за поръчителство между „Кредит
Гаранция" ЕООД, в качеството му на поръчител и „Кеш Кредит Мобайл" ЕАД - в
качеството му на кредитор. Със сключването на Договора за поръчителство, ответникът
изпълнил поетото с Договора за възлагане на поръчителство задължение да се задължи
солидарно с ищеца за всички задължения, произтичащи от посочения договор за
потребителски кредит.
Оспорват се в отговора изложените в исковата молба доводи за недействителност на
договора за възлагане на поръчителство, като се посочва, че във връзка с изложените в
исковата молба доводи за нищожност на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 11, т. 9
и т. 10 ЗКП и чл. 19, ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 22 от ЗПК, следвало да се обърне внимание,
че съгласно чл. 1, т. 1 и сл. ЗПК, последният установявал изискванията към договора за
потребителски кредит и изначално уговарял материята на правоотношенията, свързана с
потребителския кредит. Видно било, че процесният договор имал характера на
обезпечителна сделка по главния договор, както и че правната уредба на
взаимоотношенията се уговаряли по реда на чл. 143 и сл. ЗЗД, както и от възникналите от
теорията и практиката правила за договора за услуга. В тази връзка били абсолютно
неоснователни изложените въз основа на ЗПК твърдения за нищожност на договора за
възлагане на поръчителство. Извън предмета на настоящото производство били и въпросите
дали кредиторът е изчислил правилно Годишния процент на разходите и дали
възнаграждението за поръчителство следвало да се включва в него, дали са приложими
4
разпоредбите на чл. 11 за реквизитите на договора за потребителски кредит, чл. 19 относно
ГПР и чл. 21 и чл. 22 относно нищожността, както и разпоредбите на Директива 93/1 З/ЕИО.
Ответникът счита за неоснователни и неправилни и изложените доводи за
нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Съображенията, че била
налице нееквивалентост на насрещните престации по договореното съглашение, както и че
били злепоставени интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора
били абсолютно неправилни, необосновани и противоречащи на възникналите
правоотношения между страните. Следвало да се отбележи, че сключеният от ищеца
договор за кредит тип „кредитна линия" имал характера на рамков договор, по който могат
да се усвояват многократно суми в рамките на кредитния лимит. Така в рамките на договора
за кредит ищецът можел да усвоява многократно суми до 2 000 лв., като общият размер на
плащанията по направеното усвояване било в размер на 2617.56 лв. По този начин за
поемане от страна на ответника на задължение да отговаря солидарно с длъжника за
задължения в общ размер на 2617.56 лв., уговореното възнаграждение за поръчителя било в
размер на 2278.44 лв. Така още на първото усвояване по договора за кредит било възможно
задълженията на ищеца да възлизат много над уговореното възнаграждение за
поръчителство, като поръчителят нямало как да предвиди колко ще бъдат евентуалните
разходи, които кредиторът би изискал да заплати, в случай че длъжникът прекрати
плащанията по договора за кредит. В тази връзка не била налице сочената нееквивалентност
на престациите, както и че било налице накърняване на „добрите нрави".
Оспорват се и изложените твърдения за недействителност на договора за
поръчителство на основание чл. 143, ал, 1, и ал. 2, т. 19 ЗЗП. Посочените клаузи не били
основание за недействителност на договора за поръчителство. Същите уреждали института
на неравноправните клаузи.
Наред с изложеното ответното дружеството не било получавало и соченото в
исковата молба възнаграждение по сключения Договор за възлагане на поръчителство,
предвид което и така предявения иск бил неоснователен и недоказан.
По изложените съображения моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски
като прави възражение за прекомерност на исканото адвокатско възнаграждение от страна
на ищцата.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Между „Кеш Кредит Мобайл"ЕАД (кредитодател) и К. Х. П. (кредитополучател) е
сключен Договор № 3-1-11765-254218 от 23.11.2021 г. за потребителски кредит тип
„кредитна линия ". Предоставен е кредитен лимит от 2000.00лв., като минималната сума,
която може да бъде усвоена е 200.00лв. Съгласно договора за кредит, ищцата трябва да
върне сумата по кредита от 2 617.56 лева, при сума на получаване 2000.00 лева, при срок на
кредита от 18 месеца, при годишен лихвен процент - 36.00%. С погасителен план с
5
включено възнаграждение за обезпечение (неразделна част от основния договор) от същата
дата страните се съгласили усвоената сума от 2000.00лв. лева да бъде върната на 18 месечни
вноски по 272.00 лв., дължими в периода от 23.12.2021 г. до 23.05.2023 г. В размера на всяка
от вноските по 272.00 лв. са включени: сумата 145.42 лв. - вноска по кредит и сумата
126.58 лв. - възнаграждение за поръчителство.
Съгласно уговореното в чл. 1 ал.2 от договора за кредит кредитополучателят се
съгласява в петдневен срок от одобрено искане за усвояване на всяка сума в рамките на
кредитния лимит по договора да осигури като обезпечение по кредита си поръчителство от
страна на две физически лица, наети на безсрочен трудов договор с минимално брутно
месечно възнаграждение за всеки в размер на 1500.00 лв., одобрено от кредитодателя
дружество поръчител или неотменима и безусловна банкова гаранция от одобрено от „Кеш
кредит Мобайл" ЕАД банка, съгласно списък с одобрени от кредитодателя банки.
За да изпълни така описаната уговорка, К. Х. П. сключва с „Кредит Гаранция" ЕООД,
Договор за възлагане на поръчителство от 23.11.2021г., като ищцата трябвало да заплати на
"Кредит Гаранция" ЕООД, сумата от 2 278.44 лева, платими разсрочено на вноски, всяка от
която в размер на 126.58 лв., като общото задължение по договора за кредит и по
допълнително сключения във връзка с него Договор за възлагане на поръчителство е в
размер на 4278.44 лв. По силата на този договор кредитополучателят се е задължил да
заплаща възнаграждение на части съгласно погасителния план към договора за кредит,
платимо по сметка на кредитодателя ответник. Действието на договора за поръчителство е
отложено и обвързано от изтичането на предоставения 5-дневен срок в чл.1 ал.2 от договора
за кредит, в който заемателят може да предостави лично обезпечение поръчителство от
двете физически лица с доход 1500.00лв. или банкова гаранция - чл. 1 ал.2 от договора за
възлагане на поръчителство.
По делото ответникът е представил и Договор за поръчителство от 29.11.2021 г.
между „Кеш Кредит Мобайл"ЕАД (кредитодател) и „Кредит Гаранция" ЕООД. С този
договор поръчителят се задължил при условията на този договор да отговаря спрямо
кредитодателя за изпълнението на задълженията на К. Х. П., които са поети по Договор №
№ 3-1-11765-254218. Според чл.2 от договора за поръчителство поръчителят отговаря
солидарно за всички задължения на кредитополучателя при условията на договора за кредит
в т.ч. и за всички последици от неизпълнение на тези задължения, вкл. лихви, такси,
обезщетения, неустойки и всички видове разноски по събиране на вземането. В случай на
изпълнение на задълженията на кредитополучателя от поръчителя, последният встъпва в
правата, които кредитодателят има срещу кредитополучателя - чл.3 от договора.
Не се спори между страните, че по двата сключени на 23.11.2021 г. договори, ищцата
е заплатила сумите в размер на 2000 лева главница и 617.56 лева лихва.
От заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
кредитира като компетентно, обективно и неоспорено от страните, се установява, че ищцата
е платила и сумата в размер на 354.42 лв. по договора за възлагане на поръчителство като
погасяването е отразено в софтуерната система на „Кредит Гаранция" ЕООД на 21.12.2021
6
г.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.22 ЗПК и чл.143, ал.1 ЗЗП, във
вр. с чл. 138 и сл. ЗЗД и с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, които са процесуално
допустими.
Разгледани по същество, съдът намира предявените искове за основателни по
следните съображения:
Основанието на всеки иск се определя от ищеца чрез посочване на белезите, които
индивидуализират предмета на спора, а именно - правопораждащия факт, съдържанието на
субективното материално право и носителите на правоотношението. Материалноправната
легитимация на страната е свързана с принадлежността на субективното право. Липсата на
материалноправна легитимация има за последица отхвърляне на иска като неоснователен, а
не като недопустим, тъй като за разлика от материалноправната, процесуалноправната
легитимация като абсолютна предпоставка за упражняването на правото на иск се определя
от твърденията в исковата молба.
Ищец в такова производство може да бъде, както лице, което е страна по договора
или сделката, така и трето лице, чиито права и признати от закона интереси се засягат от
действието на сделката, за която се твърди, че е нищожна, ако същата се третира като
действителна. Искът за установяване на нищожност на договор е установителен по своя
характер и предпоставка за неговата допустимост е наличието на интерес от установяването.
Правният интерес в случая произтича от самото качество на ищцата като страна по договор,
при съмнения за действителността на който, правното му положение е смутено.
Следователно всякога, когато ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с
дадено лице като установи, с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или
не съществува определена правна връзка, предявеният установителен иск е допустим
процесуален способ за предявяване нищожност на договора и релевиране на последиците на
този вид начална недействителност. В случаите, когато е сезиран с нарочен установителен
иск за прогласяване на недействителност на договор, съдът е обвързан от основанията за
недействителност, посочени от ищеца в исковата молба. При предявен установителен иск с
правна квалификация чл.26 от ЗЗД с изрично посочени в исковата молба основания за
недействителност силата на присъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата на
порочност на атакуваната сделка само на посочените основания, а именно: - накърняването
на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 предл.3 ЗЗД, на чл.19 ал.4 от ЗПК вр. чл.22 ЗПК,
както и по чл.143 ал.1 ЗЗП.
Между „Кредит Гаранция" ЕООД и ищцата е сключен Договор за възлагане на
поръчителство, по силата на който ответното дружество е поело задължение да отговаря
солидарно с ищцата за всички задължения и за срока на договора за кредит, срещу
7
възнаграждение. Следва да се отбележи, че договорът за поръчителство е съглашение между
кредитор и поръчител, а длъжникът се явява трето за това правоотношение лице, чиято воля
не е правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се осъществи за
валидното му възникване - чл.138 ЗЗД. Този договор за поръчителство е едностранен,
безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването на поръчителство е
кредиторът да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на
длъжника по обезпеченото правоотношение. Следователно и след като процесният Договор
за възлагане на поръчителство от 23.11.2021 г. не се подчинява на разпоредбите на чл.138 и
сл. ЗЗД, то същият не е договор за поръчителство. Въпреки това, липсата на задължение,
произтичащо от Договор № 3-1-11765-254218, прави Договора за възлагане на
поръчителство от 23.11.2021г. без предмет, поради акцесорния му характер. А това от своя
страна води до неговата нищожност с оглед разпоредбата на чл.26 ал.2 от ЗЗД.
Освен това процесният договор за възлагане на поръчителство от 23.11.2021г.,
според настоящия съдебен състав, е нищожен и на още две основания: чл.26 ал.1 ЗЗД вр.
чл.19 ал.4 от ЗПК - поради заобикаляне на закона и по чл.26 ал.1 предл.3 от ЗЗД -
накърняване на добрите нрави.
В този смисъл, макар формално договорът за поръчителство да е сключен с друго
лице, а именно с дружеството „Кредит Гаранция" ЕООД, съдът намира, тълкувайки
уговорките в договора за поръчителство, че възнаграждението на поръчителя всъщност
представлява допълнително възнаграждение на кредитодателя. За този извод се съди от
изричната уговорка възнаграждението да се плаща по сметка на посредника кредитодател,
както и включването му в погасителния план, наред с вноската за главница и лихва. Също
така обстоятелството, че договорът за поръчителство е сключен на същата дата, на която и
договорът за кредит, без да се изчаква изтичането на 5-дневния срок, в който
кредитополучателят би могъл да предостави друг вид обезпечение, а именно поръчителство
от две физически лица или банкова гаранция, води до извод, че единствената цел на
кредитодателя с тази уговорка е била да добави допълнително възнаграждение по договора
за кредит, което обаче не е включено в годишния процент на разходите /ГПР/. Необяснимо
е, че плащането на премиите по договора за поръчителство се извършва в полза на
заемодателя, а не на поръчителя.
Без съмнение, в случая се касае за уговорка между двете юридически лица, която по
същество заобикаля ограничението на чл.19 ал.4 от ЗПК, въвеждащ ограничение на ГПР,
който изрично не е и посочен в договора за кредит, което ограничение се отнася вкл. и за
необезпечени кредити - съдържащата се в договорите с кредитодателя лихва и други разходи
(чл.7 ал.1 от договора за кредит) са в размер под това ограничение, а разликата в повече се
заплаща на трето лице под формата на възнаграждение за поръчителство. Непредставянето
на така изискуемото обезпечение, обаче не води до претърпяването на вреди или
увеличаването на разходите за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за
представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е
8
предвидено възнаграждението по договора за възлагане на поръчителство да се кумулира
към погасителните вноски, като по този начин на практика води до скрито оскъпяване на
кредита. Включено по този начин към погасителните вноски, то се явява добавка към
лихвата и представлява сигурна печалба за заемодателя /предвид уговорката за заплащане на
премиите в негова полза, а не в полза на поръчителя/. Видно от съдържанието на процесния
договор за кредит, в него не е отразена действителната „обща сума, дължима от
потребителя". Като задължение за кредитополучателя се явява и възнаграждението за
поръчителство, което е „допълнителна услуга", пряко свързана с кредита, независимо, че
задължението за кредитополучателя може и да не възникне, ако успее да представи
обезпечението по чл.1 от договора за кредит. Това, от своя страна, се отразява и на
стойността на ГПР, защото той изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит - чл.19 ал.1 ЗПК. Това допълнително възнаграждение на
кредитодателя, уговорено по друго правоотношение, е с цел да се избегнат ограниченията на
чл.19 ал.4 ЗПК, което от своя страна води до недействителност на договора за поръчителство
на основание чл.26 ал. 1 от ЗЗД вр. чл.19 ал.4 ЗПК, поради заобикаляне на закона и
ограничението на ГПР.
На следващо място следва да се посочи, че добрите нрави не са писани и
конкретизирани, а съществуват като общи принципи, на чието нарушаване законодателят е
придал правно значение, приравнявайки го по последици с нарушение на закона
/Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. - ОСТК ВКС/, затова
вложеният в това понятие смисъл, следва да се тълкува, че в посочената категория попадат
само онези наложили се правила и норми, които бранят правила, принципи, права и
ценности, които са общи за всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на
обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите страни
- такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността и морала в гражданските
и търговските взаимоотношения, намерили израз в отделни правни норми, а целта е
предотвратяване на несправедливо облагодетелстване. С принципа на справедливостта в
гражданските правоотношения се закриля и защитава всеки признат от нормите на
гражданското право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на
отделните субекти.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че сключеният между „Кредит Гаранция"
ЕООД и К. Х. П. Договор за възлагане на поръчителство от 23.11.2021 г. е нищожен и
поради противоречие с добрите нрави, на основание чл.26 ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Докато
кредиторът по договора за кредит има интерес в негова полза да бъде учредено лично
обезпечение, то длъжникът няма такъв защитен от закона интерес, поради което
сключването на сделка между него и третото лице-поръчител е лишена от правно
основание. Договорът за поръчителство е уреден от диспозитивни правни норми, поради
което страните могат да уговорят възмездност на поръчителството, като в тази хипотеза
9
договорът се трансформира в двустранен. Договарянето, че кредитополучателят ще заплати
възнаграждение на поръчителя вместо на кредитора се сочи, че противоречи на добрите
нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл.143 т.19 от
ЗПК. В случая престациите са явно нееквивалентни. По договор за поръчителство, сключен
между длъжник и поръчител, длъжникът не получава никаква престация, поради което
нарушаването на принципа на справедливост е още по-драстично. Преди сключването на
договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи
справка в съответната база данни - чл.16 ЗПК. Клаузата за осигуряване на поръчителство
(чл. 1 ал.2 от договор за кредит) и заплащане на възнаграждение, която „обуславя" и
последващото сключване на Договор за възлагане на поръчителство (единствено възможен
вариант за кредитополучателката да получи кредит), като прехвърля риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, т.е.
опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
По изложените съображения съдът приема, че договорът за предоставяне на
поръчителство от 23.11.2021г., сключен между „Кредит Гаранция"ЕООД и К. Х. П. е
нищожен.
Нищожността е пречка за възникване на задължение по нея, поради което платените
суми са предадени при начална липса на основание и подлежат на връщане, съгласно чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Ето защо и след като съдът достигна до извод за недействителност на
договора за предоставяне на поръчителство от 23.11.2021г., и съгласно чл. 23 ЗПК,
платените по този договор суми се явяват получени без основание и се дължи връщането
им.
Не се оспорва от ответника, а и се установява от кредитираното заключение по
назначената съдебно-счетоводна експертиза, че ищцата е заплатила по банковата сметка на
посредника – „Кеш Кредит“ ЕАД сумата от 351.42 лева на 21.12.2021 г. В случая липсва
основание за получаването на тази сума от ответника, поради което и този иск също е
основателен и следва да бъде уважен като такъв.
Като законна последица от уважаване на иска, главницата следва да се присъди,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
31.10.2022 г. до окончателното й изплащане.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищцата е
направила изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същата следва да се присъдят такива в общ
размер от 291.14 лева, от които 141.14 лева за платена държавна такса и 150.00 лева за
възнаграждение за вещо лице.
10
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на
ищцата адв. Д. В. М. сумата от общо 1114.00 лева с включен ДДС, представляваща
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство, защита и
съдействие по настоящото дело, определено според размерите на всеки от съединените
искове и по правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, вр. чл.2
ал.2 и ал.5 ЗАдв., вр. чл.7 ал.2 т.1 и т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения в редакцията й действаща към момента на определяне на
възнаграждението от съда, тъй като при сключване на договорите последното не е
определено с оглед приложение на разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, Договор за възлагане на поръчителство от
23.11.2021 г., сключен между К. Х. П., ЕГН **********, с адрес: гр.************** и
“Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
ул.“Манастирска“ № 41, вх.Б, ет.1, ап.2, спрямо който К. Х. П. трябва да върне сума в
размер на 2 278.44 лева, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.22
ЗПК и чл.143, ал.1 ЗЗП.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, “Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Манастирска“ № 41, вх.Б,
ет.1, ап.2, съдебен адрес: гр.**************, адв. Д. А. Д. – САК, да заплати на К. Х. П.,
ЕГН **********, с адрес: гр.**************, съдебен адрес: гр.**************, адв. Д. М.
от АК - Пловдив, сумата от 351.42 лева като получена без основание, по Договор за
възлагане на поръчителство от 23.11.2021 г., ведно със законната лихва върху нея, считано
от депозиране на исковата молба в съда – 31.10.2022 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА “Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ул.“Манастирска“ № 41, вх.Б, ет.1, ап.2, съдебен адрес:
гр.**************, адв. Д. А. Д. – САК, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на К. Х.
П., ЕГН **********, с адрес: гр.**************, съдебен адрес: гр.**************, адв. Д.
М. от АК - Пловдив, сумата от 291.14 лева, представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА “Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ул.“Манастирска“ № 41, вх.Б, ет.1, ап.2, съдебен адрес:
гр.**************, адв. Д. А. Д. – САК да заплати на адв. Д. В. М., ЕГН **********, с
адрес на кантората - гр.**************, сумата от 1114.00 лева, представляваща дължимо
адвокатско възнаграждение по делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
11
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: М. С.
12