Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
29.12.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седми октомври две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 12947 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 307902 от 08.01.2018г. по гр.д. № 11509/2017г. Софийски районен
съд, 34 състав признал за установено по предявените искове с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, че М.В.Т.,
ЕГН **********, и Б.С.Т., ЕГН **********, дължат разделно на ищеца, всеки от
тях по 1/2 част, от следните суми: сума в общ размер от 1 588.63 лв. - главница
за ползвана топлинна енергия (с включена сумата от 25.20 лв. - такса за дялово
разпределение на топлинна енергия) за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2016г.
за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, ет*******, ведно
със законната лихва от 09.11.2016г. - датата на заявлението, до окончателното
изплащане на вземането, и сума в общ размер от 82.11 лв. - обезщетение за
забава (с включена сумата от 4.14 лв. - обезщетение за забава върху главницата
за дялово разпределение) за периода от 15.11.2015г. до 13.10.2016г., като
отхвърлил иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 82.11 лв. до
пълния му предявен размер от 82.43 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответниците са осъдени да заплатят на ищеца по 1/2 част от сумата 673.42 лв. -
разноски за първоинстанционното исково производство, и от сумата 333.36 лв. -
разноски по гр. д. № 63689/2016г. по описа на СРС, 34 състав. На основание чл.
38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА ищецът е осъден да заплати на пълномощника на
ответниците адвокатско възнаграждение в размер на 0.07 лв., съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
С влязло в сила определение № 198272 от 21.08.2019г., постановено по същото
дело, е оставено без уважение искането на ответниците за изменение на решението
по реда на чл. 248 ГПК в частта за разноските.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците М.В.Т. и Б.С.Т.,
които го обжалват в частите, с които исковете са уважени, при твърдения
решението да било невалидно, недопустимо и неправилно. Районният съд неправилно
приел, че заповедта по чл. 410 ГПК е валидна и исковете са допустими. Заповедта
и съдебното решение били невалидни, постановени при липса на компетентност
съгласно практиката на СЕС. Основанията на нищожност не били изчерпателно
изброени в нито един съдебен акт. Неприлагането на общностното право било
основание за нищожност. Заповедта за изпълнение била издадена в нарушение на т.
2б от ТР 4 по т.д. 4/2013г. на ОСГТК – дългът не бил индивидуализиран и
заповедният съд не следвало да издава заповед, а да отхвърли заявлението. В
нарушение на чл. 411, ал. 2 ГПК в закрито разпоредително заседание не бил
съставен писмен акт – разпореждане, от което да е видно, че не са налице
отрицателните предпоставки, посочени в същия състав. Устните съдебни актове
били нищожни, съответно нищожна била и издадената заповед за изпълнение въз
основа на нишожен акт. Заповедта била издадена в нарушение на основни правни
принципи – чл. 17, ал. 3 и чл. 122, ал. 1 КРБ. Заповедта била невалидна и тъй
като не отговаряла на заявлението – в заявлението били посочени суми за
топлинна енергия и дялово разпределение и лихви върху главниците, а в заповедта
– глобални суми за главница и лихви. Ищецът не представил документ, годен да
установи, че ответниците са собственици на процесния имот. Оспорва се пасивната
материалноправна легитимация на ответниците и при твърдения, че разпоредбите на
чл. 153, ал. 1 и чл. 150, ал. 2 ЗЕ противоречат на правото на ЕС и са нищожни. Формата
на договора следвало да бъде писмена съгласно чл. 149б ЗЕ, а ОУ – приподписани
от потребителя. Районният съд приел и приложил ОУ на ищеца в нарушение на
правната доктрина, цитирана с отговора на исковата молба. Неправилно съдът не
приложил разпоредбите, според които по отношение на доставената топлинна
енергия до потребителя била приложима клаузата относно непоръчани доставки. Районният
съд допуснал въпроси към СТЕ, които били неотносими за спора. СТЕ била
изготвена въз основа на непредставени по делото писмени доказателства. Съдът кредитирал
заключението на СТЕ, въпреки че в него се съдържали достатъчно данни, от които
било видно, че са нарушени основни закони на физиката. Неправилно били
определяни и технологичните разходи в АС. Във връзка с иска за главница за
услугата дялово разпределение се поддържа, че съгласно чл. 186 ЗЗД разходите за
отчитане на показанията на уредите за дялово разпределение трябвало да са за
сметка на продавача. Освен това ищецът упражнявал чужди права пред съда – на „Т.С.“
ЕООД, тъй като съгласно чл. 149б ЗЕ
сумите за отчет се дължали на фирмата, извършваща дяловото разпределение. Освен
това КЕВР определял само пределни цени на ТЕ, а не пазарна такава, и липсата на
съгласие от страна на потребителя да купува на определената пределна цена
водело до нищожност на договора. Първостепенният съд не взел предвид и че
нормативната уредба, регламентираща топлоподаването – ЗЕ и Наредба №
16-334/2007г., противоречала на КРБ,
на европейското право и на законите на физиката, като най-общо били нарушени
над 350 законови разпоредби. СРС приложил неправилно чл. 86 ЗЗД и не съобразил практиката на ВАС на РБ. В
последната се приемало, че начисляването на лихви по прогнозни сметки е
нищожно. Молят съда да приеме, че исковете са недопустими и да обезсили
атакуваното решение, евентуално – да го отмени и вместо това постанови друго, с
което да отхвърли изцяло исковете. Претендират разноски съгласно списък по чл.
80 ГПК.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 06.10.2020г. оспорва жалбата и претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от
въззивниците адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно и субективно
пасивно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът е претендирал да се установи, че всеки от ответниците му дължи по 1/2 от
сумата 1 588.63 лв. – главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия
(с включена сумата от 25.20 лв. - такса за дялово разпределение на топлинна
енергия) за периода 01.05.2014г. - 30.04.2016г. в топлоснабден имот, находящ се
в гр. София, ж.к. „*******, ет*******, аб. № 268915, и по 1/2 от сумата 82.43 лв.
- обезщетение за забава (с включена сумата от 4.14 лв. - обезщетение за забава
върху главницата за дялово разпределение) за периода 15.11.2015г. - 13.10.2016г.
За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по гр.д. № 563689/2016г. на СРС, 34 състав. Претендирана е и законната лихва
върху главниците от датата на подаване на заявлението – 09.11.2016г., до
окончателното плащане.
В срока по чл. 131 ГПК ответниците са депозирали писмени отговори, с които
са оспорили предявените искове с възражения, поддържани и в жалбата.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, а доводите в жалбата в тази връзка
въззивният съд намира за неоснователни. Нищожността е най-тежкият порок на
съдебното решение, който не е дефиниран в закона, но в съдебната практика и
теория се приема че е налице, когато решението е постановено извън
правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, неподписано поради
отказ, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на волята на съда,
която не може да бъде разкрита и по пътя на тълкуването. Във всички случаи
нищожността на съдебното решение се свързва с липса на надлежно волеизявление
на съдебния състав. В случая е налице такова надлежно изявление на съдебния
състав, постановил атакуваното решение – последното е постановено в рамките на
правораздавателната власт на съда, в законен състав, в писмена форма и е
подписано, а волята на съда е ясна и разбираема. Неприлагането на пряко
приложимите разпоредби на общностното право, ако такова е налице, може да
обуслови неправилност, но не и нищожност на съдебния акт. Различен извод не
следва нито от мотивите на цитираното от въззивниците решение № 7732/11.06.2009г.
по адм.д. № 4468/2009г., 5-чл. състав на ВАС, нито от цитираното в него решение на Съда на Европейските общности от 09.03.1978г. по дело № 106/77г.
(делото Симентал), нито от соченото в жалбата решение по дело C-119/05 на СЕС
(делото Лучини).
Неоснователни са и доводите на въззивниците за недопустимост на атакуваното
решение като постановено по недопустими искове, която недопустимост се основава
на твърдения за нищожност на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК. Съгласно
решение на Конституционния съд на РБ № 12/02.10.2012г. по к.д. № 4/2012г. (обн.
ДВ бр. 79/16.10.2012г.), уреденото с действащия ГПК заповедно производство отговаря на европейските
тенденции за опростяване и скъсяване на съдебните процедури, прогласени и с Регламент (ЕО) № 1896/2006 г. на Европейския парламент и на Съвета от
12.12.2006г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане,
особено по дела, по които не съществува действителен правен спор, а съдебната
намеса се налага единствено за да осигури снабдяването на кредитора с
изпълнително основание, даващо му възможност да пристъпи към принудително
събиране на вземането си.
В случая издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е постановена от надлежен орган, в рамките на правораздавателната власт на съда,
в писмена форма, подписана е от районния съдия, изразената в нея воля е напълно
разбираема. Тя не съставлява акт, несъвместим с основите на
установения правов ред, нито с нея е разпоредено изпълнение на действие,
което е престъпление или такова противоречащо на добрите нрави. Съгласно
трайната съдебна практика, по подадено заявление за издаване на заповед за
изпълнение съдът издава изрично и отделно разпореждане в случаите, когато
изцяло или отчасти отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Когато изцяло уважава заявлението, съдът издава разпореждане, което инкорпорира
в самата заповед. Липсва необходимост от издаването на нарочен съдебен акт -
разпореждане, с който да се разпореди издаването на заповед за незабавно
изпълнение при условие, че същият се съдържа в самата заповед за незабавно
изпълнение (в този смисъл и определение № 300/27.03.2018г. на ВКС по гр.д. № 3842/2017г.).
Преценката на заповедния съд, че са налице предпоставките за издаване на
заповед за изпълнение, а съответно и че липсват пречки по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, е обективирана в самата заповед. Неотносима за валидността на съдебния акт
е твърдяната липса на индивидуализация на вземането на кредитора. В заявлението
по чл. 410 ГПК вземането е надлежно индивидуализирано, но дори да не беше така,
то не би могло да обуслови извод за нищожност на заповедта за изпълнение. Нарушаването
на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване
на съдебен акт може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не
и до нищожността му (така и решение № 15/26.01.2015г. на ВКС по гр.д. № 3298/2014г., I ГО).
Ето защо неоснователни са доводите на въззивниците за нищожност на заповедта за
изпълнение, тъй като заповедният съд не спазил посочените във въззивната жалба
разпоредби, включително и цитираното тълкувателно решение на ВКС. В цитираното
от жалбоподателите решение по дело C-119/05 на СЕС (делото Лучини) не се
обсъжда валидност на решение на национален съд на държава членка, нито
предпоставките за неговата нищожност. СЕС е постановил единствено, че
последиците от националното решение не могат да бъдат зачетени в последващ спор
за връщане на получена държавна помощ, доколкото противоречат на правото на ЕС. Не е основание за нищожност на
заповедта и твърдяното нарушение на КРБ, доколкото със заповедта за изпълнение на парично
задължение не се нарушава частната собственост, а се цели проверка на
обстоятелството дали едно вземане е спорно между страните. Във връзка с твърдяното
нарушение на чл. 122 КРБ следва да се посочи, че в процесуалния закон е предвиден
ред, по който длъжникът може да възрази срещу издадената заповед, което води до
иницииране от страна на заявителя на исков процес. От това си право в случая
въззивниците са се възползвали, като са подали своевременно възражение срещу
заповедта и е образувано производството за установяване на вземанията.
Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното решение
в обжалваните части не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед релевираните в
жалбата доводи решението следва да бъде потвърдено по следните съображения:
Неоснователни са доводите в жалбата във връзка с
наличието на валидно договорно правоотношение между страните по доставка на
топлинна енергия за битови нужди при общи условия.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на
топлопреносното предприятие и на клиентите; редът за измерване, отчитане,
разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при
неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и
прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до
отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от клиентите. Според ал. 3 на чл. 150 ЗЕ, в срок до 30
дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с
тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия. Предложените от клиентите и приети от
топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени
допълнителни споразумения.
Противно на поддържаното от въззивниците, тези разпоредби
не противоречат на общностното право. Според задължителните разяснения, дадени
с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя
в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното
право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка
на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия.
В този смисъл е и приетото в мотивите на решението от
09.12.2019г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС, с които, след
преценка на нормите на чл. 133, ал. 2, чл. 153, ал. 1 и ал. 6 ЗЕ е прието, че доставката
на отопление в сграда — етажна собственост е резултат от писмено искане,
направено за сметка на всички етажни собственици в съответствие с предвидените
в националното право особени правила за етажната собственост.
Що се отнася до разпоредбата на чл. 149б ЗЕ, на която
въззивниците се позовават, същата касае случаите, при които етажните
собственици са взели решение да купуват топлинна енергия от доставчик по
смисъла на чл. 149а, ал. 2 ЗЕ, който доставчик е различен от топлопреносното
предприятие.
За неоснователни съдът намира и доводите за противоречие
на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ на общностното право, доколкото с ал. 3 на
чл. 150 ЗЕ е предвидено право на клиентите, които не са съгласни с общите
условия, да предложат специални условия в посочения в разпоредбата срок от
влизане в сила на ОУ.
В случая не е било спорно и по делото се установява, че
сградата, в която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната
мрежа. Фактът, че ответниците са собственици на процесния топлоснабден имот, не
е бил спорен между страните, а се потвърждава и от приетите писмени
доказателства, поради което и по арг. от разпоредбата чл. 153 ГПК този факт не
е подлежал на пълно и главно доказване от ищеца. Относимите към процесния
период Общи условия на ищеца от 2014г. са публикувани във вестник „24 часа”, в брой от
10.02.2014г., и същите са влезли в сила с изтичане на 30 дни от публикацията.
Ответниците не твърдят и не установяват да са подали заявление по реда и в
срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, с което да са предложили специални условия, нито да
е сключено допълнително писмено споразумение между тях и ищеца, поради което
същите са обвързани от влезлите в сила ОУ на договора. Поради това ответниците, в качеството им на собственици на топлоснабдения
имот, са клиенти на топлинна енергия за битови нужди и дължат цената на
доставената в имота ТЕ.
Неоснователен е и доводът в жалбата за наличие на
принудителна (непоискана) доставка по смисъла на чл. 62 ЗЗП. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/25.05.2017г. по
тълк.д. № 2/2016г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при доставяне на
топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата
на чл. 62 във връзка с § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.
Непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата
договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно
поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно
отопление не поражда за потребителя задължение за плащане (чл. 62, ал. 2 ЗЗП). Законодателното решение не е в
колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този
момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след измененията ДВ бр.
30/2006 г.) изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Поради това не може да
става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП – двата закона (ЗЕ и ЗЗП) не си противоречат. Съгласието за доставката и
нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане” на услугата по смисъла
на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона
не съществува противоречие. В този смисъл са и мотивите на цитираното по-горе
решение от 09.12.2019г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на СЕС.
Въззивният съд намира за неоснователни и доводите в
жалбата във връзка с отчитането на доставената в имота топлинна енергия и
установяването на нейното количество.
Съгласно
ЗЕ в относимата му за спора редакция, разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение –
чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в подзаконовите актове по прилагането му. Общото консумирано
количество топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към
една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя на
ТЕ за горещо водоснабдяване и ТЕ за отопление, а ТЕ за отопление от своя страна
– на ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация и ТЕ от
отоплителните тела в общите части на сградата. Според чл. 143, ал. 3 ЗЕ,
ТЕ, отдадена от сградна инсталация се разпределя между всички клиенти
пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. Съгласно легалната
дефиниция в § 1, т. 38 ЗЕ, „отопляем обем на имот” включва обема на всички
собствени и/или ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се части
от общите части на сградата, предвидени за отопление по проект.
В случая по делото се установява, че от м. 07.2010г. в
процесната сграда – етажна собственост ищецът доставя само ТЕ за БГВ, като на
05.07.2010г. ОС на ЕС е взело решение топлата вода да се отчита от „Т.С.“ ЕАД.
От заключението на СТЕ, прието в първата инстанция се установява, че общият топломер в АС е преминавал през
изискваните от ЗИ метрологични проверки със заключение „съответства“. Вещото
лице е посочило отчетените ежемесечно по електронен път данни в приложена
справка към заключението. От отчетеното количество ищецът е приспадал
технологичните разходи, последните правилно изчислени по формулата в методиката
към Наредба
№ 16-334 за топлоснабдяването (отменена, но в сила към процесния
период) и
съобразно техническите характеристики на абонатната станция, като вещото лице е извършило проверка при която е установило, че същите са
отчислявани в съответствие с предвиденото в нормативната уредба.
След прекъсването на отоплението в сградата през 2010г. и в процесния период е ползвана само ТЕ за БГВ. В процесния апартамент № 2 отчетът
е правен въз основа на 2 бр. водомери за топла вода, като за сезон 2014/2015г.
е извършен реален отчет, а за 2015/2016г. достъп не е осигурен, за което е
изготвен констативен протокол, подписан от председателя на ЕС, и ТЕ за БГВ е
начислена служебно за 2 бр. потребители, при норма на разход 140 л на денонощие
за един потребител. Съгласно заключението на СТЕ, дяловото разпределение е
извършвано в съответствие с действалата в периода нормативна уредба. Общо дължимата
за имота сума за ТЕ след извършените изравнявания е в размер на 1 563.45
лв.
При изготвяне на заключението вещото лице е взело предвид
както предоставените му документи за извършените метрологични проверки на общия
топломер, така и справката за показанията на общия топломер, документите за отчет
и дяловите разпределения. При установеното количество ТЕ, доставено в
процесната сграда - етажна собственост, измерена с годно СТИ, и заключението на
експерта, че дяловото разпределение е извършено в съответствие с нормативната
уредба, ищецът е доказал количеството на доставената в имота на ответниците ТЕ,
стойността на която се определя съобразно установените от КЕВР цени. Не е
налице твърдяната неравноправна клауза в потребителски договор, доколкото не се
твърди ищецът да е определял цени на ТЕ над определените от КЕВР пределни
такива. Ответниците са оспорили заключението, но не са ангажирали доказателства
във връзка с оспорването, вкл. във връзка с твърдените от тях нарушения на
„законите на земята“.
Предвид ясната разпоредба на чл. 195, ал. 1 АПК,
неотносима за спора, касаещ периода м. 05.2014г. – м. 04.2016г., е отмяната с
решение № 4777/13.04.2018г. по адм.д. № 1372/2016г. на ВАС и с решение № 8294
от 26.06.2020г. по адм.д. № 14350/2019г. на ВАС, 5-членен състав на разпоредби
от Наредба № 16-334 от 2007г. за топлоснабдяването и от Методиката за дялово
разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна собственост представляваща
Приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването.
Цитираната в пледоарията по съществото на спора от процесуалния представител на
въззивниците разпоредба на чл. 192а (нов - ДВ бр. 77 от 2018г., в сила от
01.01.2019г.) АПК касае момента, към който административният съд извършва
преценката за съответствие на обжалван подзаконов нормативен акт с материалния
закон. Гражданският съд обаче при определяне на приложимия закон е обвързан от
разпоредбата на чл. 195, ал. 1 АПК, съгласно която подзаконовият нормативен акт
се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение.
Съгласно заключението на ССЕ, дължимата сума за
извършваното от ищеца разпределение е 25.20 лв. Доводите в жалбата във връзка с
иска за суми за дялово разпределение са напълно ирелевантни в случая, тъй като
по делото се установява, че от 2010г. отчитането и разпределението на ТЕ за БГВ
в сградата се извършва от ищеца, а не от трето лице – ФДР.
Несъстоятелни са доводите в жалбата във връзка с
акцесорните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, тъй като съгласно
чл. 33, ал. 4 от приложимите в
процесния период Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди
от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 12.03.2014г., продавачът начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва само за задълженията след изравняването,
т.е. само за реално консумирана топлинна енергия.
Доводите в жалбата са неоснователни, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. Настоящият въззивен състав, като съобрази, че
освен подаването на молбата от 06.10.2020г. упълномощеният от въззиваемия
юрисконсулт не е извършвал никакви процесуални действия – не е подал отговор на
въззивната жалба, не се е явил в проведеното едно открито съдебно заседание,
намира, че юрисконсултско възнаграждение не следва да се присъжда.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 307902 от 08.01.2018г., постановено по гр.д. № 11509/2017г. на
Софийски районен съд, 34 състав в обжалваните части.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 11509/2017г. на
Софийски районен съд, 34 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.