№ 26
гр. Пазарджик, 29.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на двадесет и
четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Нели Ив. Въгларова
като разгледа докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно гражданско
дело № 20245200500003 по описа за 2024 година
Производството е по чл.258 и следващите от Граждански процесуален
кодекс.
С решение на Районен съд Пазарджик , постановено по гр.д.№ 3320 по
описа за 2022 година е прието за установено на основание чл.422, във връзка
с чл.430, ал.1 ТЗ по отношение на А. Х. Ч., ЕГН ********** от с.
Черногорово, общ. Пазарджик, ул. „Шестдесет и шеста“ №12, че съществува
вземане на „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Витоша, ул. „Околовръстен път“ № 260,
конституирани като ищец по реда на чл.227 ГПК, на мястото на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” С. А., Франция, рег. № ********* чрез „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ж. к. „Младост 4“, Бизнес Парк София, Сграда
14, за сумата в размер на 3677,51 лева, представляваща главница /чистата
стойност/ по договор за потребителски паричен кредит, отпускане на
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта
PLUS-17297612 от 16.09.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 03.05.2022
1
г., до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК по
ч.гр.д. № 1362/2022 г. по описа на РС Пазарджик, като са отхвърлени
исковете за главница за сумата над 3677,51 лева до претендирания размер
от 6242,71 лева, за възнаградителна лихва в размер на 6764,40 лева за
периода от 20.01.2021 г. до 20.04.2025 г. и за мораторна лихва в размер на
731,23 лева за периода от 20.02.2021 г. до 16.04.2022 г., като неоснователни.
Осъден е А. Х. Ч., ЕГН ********** от с. Черногорово, общ. Пазарджик,
ул. „Шестдесет и шеста“ №12, на основание чл.78, ал.1 ГПК, да заплати в
полза на „Юробанк България“ АД, ЕИК ********* сумата в размер на 468,35
лева разноски, сторени в заповедното производство и в исковото
производство, съразмерно на уважената част от исковете.
В срок така постановеното решение е обжалвано от „Юробанк
България“ АД в отхвърлителните му части.
Считат , че в тази част решението неправилно.
Неправилно съдът приел ,че сключения с ответника договор е
недействителен на основание 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
По този въпрос била налице задължителна практика на ВКС , според
която нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е спазена когато в договора за
потребителски кредит са посочени годишният процент на разходите по
кредита (46.49%) и общата сума, дължима от потребителя (15 256.80 лв.),
изчислени към момента на сключване на договора.В конкретния договор били
посочени годишният процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, като в чл. 3 от договора били обективирани и взетите предвид
допускания, поради което считат, че всички изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК са изпълнени.
Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставяли
като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на
годишния процент на разходите. Те били нормативно определени в чл. 19, ал.
1 ЗПК, респ. Приложение № 1 към ЗПК ,както приемали и други съдилища в
практиката си.
Съгласно чл. 19, ал. 4 Закона за потребителския кредит ГПР не може да
бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Законната лихва към момента на
сключване на договор е 10 %, поради което и ГПР не следва да надвишава 50
%. Посоченият в договора ГПР бил уговорен в допустимите параметри по чл.
19, ал. 4 ЗПК и не надвишавал определения размер. Съгласно чл. 19, ал. 1
ЗПК лихвите били част от компонентите, формиращи ГПР. След като в самия
2
закон е предвиден максимален размер на ГПР, който не следва да надвишава
пет пъти законната лихва, посоченият в договора фиксиран годишен лихвен
процент по заема бил в рамките на допустимия от закона размер, като част от
ГПР по заема.
Считат, че уговорените в договора размери на ГПР и на лихвения
процент не са нищожни и не противоречат на добрите нрави.
Молят решението в обжалваните части да бъде отменено и предявените
искове – уважени, като претендират и разноски – юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева.
В срок е постъпил писмен отговор от А. Ч. ,чрез процесуалния му
представител.
Ответникът счита , че жалбата е неоснователна.
Съдът правилно възприел фактическата обстановка анализирал
правната и фактическата страна по задължението на длъжника А. Ч. във
връзка с отпуснатия му „БНП Париба Пърсънал Файненс”С.А.,клон България
потребителски кредит №PLUS-17297612/16.09.2019г.
Подържат възражението си ,че ищецът не е надлежно представляван.
Подържа се и становището ,че делото не следва да се гледа от
българския съд, без наличие на данни, че отв.Ч. постоянно пребивава в
РБългария към момента на откриване на производството по реда на чл.422
във вр.чл.415, ал.1 от ГПК.
Правилно съдът , отчитайки изискванията на чл.19 ал.4 от ЗПК, и чл.
11т. 10 от ЗПК приел,че договорът е недействителен по силата на чл.22 от
ЗПК.
Съдът правилно приел,че договорът противоречи и на добрите нрави по
смисъла на разпоредбата на чл.26 ал.1 предл.3 от ЗЗД, тъй като размерът на
договорената лихва надвишава установения в практиката критерий за
справедливост и еквивалентност при дадените без обезпечение кредити
каквито са потребителските.
Съдът правилно приел въз основа на заключението на експерта , че
ответникът дължи сумата от 3677,51лв. по договора за потребителски кредит
№PLUS-17297612/16.09.2019г., тъй като е заплатил до момента на
неизправността си сумата от 2112,49лв.към 20.10.2021г., когато е
преустановил плащанията си.
Моли решението в обжалваните части да бъде потвърдено.
Съдът , като прецени валидността и допустимостта на постановеното
решение , за да се произнесе по съществото на спора ,взе предвид следното:
Производството е по чл.422 от Граждански процесуален кодекс във
връзка с чл.430 от ТЗ.
3
В исковата си молба против А. Ч. ищецът„БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ С.А., вписано в Търговския и фирмен регистър под №542097 902, с
адрес на управление във Франция, гр. Париж, бул. „Осман“ №1,
представлявано от Л.Д., в качеството му на изпълнителен директор и член на
съвета на директорите чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон
България, ЕИК *********, гр. София, жк. „Младост 4“, Бизнес парк София,
сгр. 14, представлявано от законния представител Д.Д. твърди , че по ч. гр.
д. №1362/2022 г, по описа на Районен съд- гр. Пазарджик, на „БНППариба
Пърсънъл Файненс“ С.А. чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон
България е предоставена възможност за предявяване на иск за установяване
дължимостта на вземането, обективирано в издадената по ч. гр. д.
№1362/2022 по описа на Районен съд- гр. Пазарджик заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
Това обосновавало правния им интерес от предявяване на
установителния иск.
Твърдят , че на 16.09.2019 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ и
А. Х. Ч., ЕГН********** е сключен договор за потребителски паричен кредит
№PLUS-17297612, посредством който страните са постигнали съгласие
кредиторът да отпусне на кредитополучателя заем в общ размер на 6000.00
лева за срок от 60 месеца. Погасителният план включвал падежните дати на
месечните погасителни вноски, техния размер и размер на оставащата
главница. Договорено било паричният кредит да бъде изплатен на 60 броя
равни месечни вноски, всяка в размер на 273.43 лева, като в договора била
посочена и общата стойност на плащанията по кредита.
Определен бил ГПР,като се дължала и такса ангажимент, срещу което
кредиторът сключва договора при фиксиран лихвен процент по смисъла на §
1, т. 5 от ЗПК ,при съдържащите се в договора условия, размери и срокове.
Лихвеният процент по кредита бил фиксиран за срока на договора, като
началната дата за изчисляване на ГПР била датата на подписване на договора
при допускането, че годината има 365 дни, независимо дали е високосна и
договорът е валиден за целия срок ,като страните изпълняват точно
задълженията си по него.
Сумата, предмет на договора била преведена по личната банкова сметка
на ответника, декларирана от същия и посочена в договора за кредит.
4
Ответникът поел задължението да погаси кредита на 60 месечни
вноски, всяка по 273.43 лева, като в чл. 5 от договора било предвидено, че
при забава на една или повече месечни погасителни вноски
кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата
законна лихва за периода на забавата.
Между страните било сключено и споразумение за отсрочване на
погасителни вноски по горепосоченият договор за потребителски кредит по
повод подадено от кредитополучателя заявление до кредитора, съдържащо
данни за съществуващи временни обективни затруднения, настъпили като
пряка последица от извънредното положение, въведено на 13 март 2020 г. с
Решение на Народното събрание на Република България, във връзка с
обявената от Световната здравна организация пандемия, причинена от вируса
COVID - 19.
Към споразумението имало и погасителен план , съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски.
Годишният процент на разходите не се променял, като лихвата,
начислена съгласно договора за кредит и останала непогА.а по времена
гратисния период, е добавена на равни части във вноските, посочени в
погасителния план на споразумението.
Обезщетението за забава било равно на ОЛП, обявен от Българската
народна банка, в сила от 1 януари, съответно от 1 юли на текущата година
плюс 10%.
Длъжникът преустановил плащането на вноските по кредита на
20.01.2021 г., като към тази дата били погА.и 8 месечни вноски.
На основание чл. 5 от договора, вземането на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ станало изискуемо в пълен размер, ако кредитополучателят
просрочи две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на
втората пропусната месечна вноска, или от 20.02.2021 г, от която дата
вземането станало ликвидно и изискуемо в целия му размер, за което
длъжникът бил уведомен.
Поради неизпълнение било подадено заявление за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в Районен съд-
5
Пазарджик за следните дължими суми по договор за потребителски паричен
кредит №PLUS-17297612 както следва:
6242.71 лева (шест хиляди двеста четиридесет и два и 71) - главница,
6764.40 лева - възнаградителна лихва за периода от 20.01.2021 г. до
20.04.2025 година;
731,23 лева - мораторна лихва за периода от 20.02.2021 г. до
16.04.2022 г.
законната лихва за забава от датата на завеждане на заявлението за
издаване на заповед за парично задължение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане на вземането.
Молят да бъде прието за установено, че в полза на „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ С.А. чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон
България съществува вземането по договор № PLUS-17297612, обективирано
в заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по
ч. гр. д. №362/2О22по описа на Районен съд - Пазарджик, а именно:
6242.71 лева-главница по договора за кредит, - 6764.40 лева възнаградителна
лихва, начислена върху главницата за периода от 20.01.2021Г. до 20.04.2025
г., 731.23 лева - мораторна лихва, начислена върху главницата за периода от
20.02.2021 до 16.04.2022 , ведно със законната лихва, считано от постъпване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането.
Претендират разноски в заповедното и исковото производство.
При условията на евентуалност, в случай , че предявеният
установителен иск бъде отхвърлен поради ненадлежно обявена предсрочна
изискуемост на вземането по кредита преди депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение ,предявяват осъдителен иск за същите
суми.
В срок е постъпил писмен отговор от ответника ,чрез назначения му
особен представител адв. А..
Поради наличие на данни ,че лицето не се намира в страната са
направени искания за изследване на тези обстоятелства, тъй като се оспорва
компетентността на българския съд , с оглед приложението на Регламент
№1215/2012 год. на ЕС
Оспорват се исковете по основание и размер , поради което и се прави
искане за събиране на доказателства.
Оспорва се активната легитимация на ищеца , поради разминаване на
6
наименованието на кредитодателя съгласно договора за потребителски
паричен кредит от 16.09.2019год. и на ищеца в производството , като се
оспорва и надлежната представителна власт.
Въз основа на представени доказателства и направено искане , съдът
заличил първоначалния ищец и конституирал като ищец по делото „Юробанк
България“ АД.
Съдът , като прецени доказателствата по делото и доводите на страните
, прие за установено следното:
Направено е оспорване на компетентността на българския съд да се
произнесе по спора.
Първоинстанционният съд е приел,че е компетентен да разреши спора,
тъй като няма доказателства ответникът да се е установил да пребивава
трайно в конкретна друга държава. От представената справка от ОД на МВР
Пазарджик за пътуванията на ответника се установява, че последното
движение на същия е в посока влизане в Република България на 08.12.2022 г.
Въззивната инстанция споделя този извод на първоинстанционния съд ,
но следва да се посочи още следното:
По силата на чл. 17, пар.1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 (чл. 15, пар.1
от Регламент (ЕО) № 44/2001) по дела във връзка с договор, сключен от лице
— потребител, компетентността се определя по специалните правила,
установени в Раздел 4 "Компетентност при потребителски договори" и
предвиждащи, че другата страна по договора може да предяви иск срещу
потребител само в съдилищата на държавата членка, където има
местоживеене потребителя – чл. 18, пар.2 Регламент (ЕС) № 1215/2012 (чл.
16, пар.2 Регламент (ЕО) № 44/2001). Действително ответникът в настоящото
производство попада в категорията "потребител", дефинирана в чл. 17, пар.1,
б. "б" – той е страна по договор за заем, платим на вноски, сключен за цел
извън неговата търговска дейност или професия. Ето защо компетентни да
разгледат спора са съдилищата на държавата членка, където той има
местоживеене.
Изключение от това правило е пророгацията на компетентност (чл. 25 и
сл. от Регламент (ЕС) № 1215/2012). Съгласно чл. 26 извън компетентността,
която произтича от други разпоредби на настоящия регламент, компетентен е
7
този съд на държава членка, пред който се яви ответникът. Пророгацията е
приложима и по делата по раздел 4 – относно потребителски договори
(виж чл. 26, пар.2) и се осъществява чрез явяване на ответника за участие в
процеса без да оспорва компетентността на съда – чл. 26, пар.1. Поради
назначаване на особен представител и дадения от него писмен отговор ,то
пророгация не е налице.
Следователно , нуждае се от изследване въпроса относно
местоживеенето на ответника.
По тълкуването на чл. 62, §1 от Регламент (ЕО) 1215/2012 има съдебна
практика и тя е непротиворечива – местоживеенето на физическото лице се
определя по вътрешното право на сезирания съд . Нормата на чл. 48, ал. 7 от
КМЧП определя като обичайно местопребиваване на физическо лице
мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е
свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или
установяване, като за определянето на това място трябва да бъдат специално
съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които
произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му
да създаде такива връзки. Нормата на чл. 94 от ЗГР определя като настоящ
адрес този, на който лицето живее, като в ал. 3 е въведено и понятието място
на живеене, като е възможно заявеният адрес и този по фактическо
местопребиваване да не съвпадат. Заявяването, предвидено в чл. 96, ал. 1 и
срокът за това по чл. 99, ал. 1 ЗГР се явяват последица от факта на живеенето
на определено място, а не необходима предпоставка за определяне на
настоящия адрес; липсата на заявление за промяна на настоящия адрес по
съществуваща регистрация не променя установения факт на живеене на
дадено място. Под местоживеене по смисъла на Регламент (ЕО) 1215/2012 в
Република България, съобразно действащото вътрешно право, се разбира
мястото, където лицето фактически живее, без значение дали е извършена и
административна регистрация. По въпроса как се доказва фактическото
местоживеене на физическо лице също е налице трайна и непротиворечива
съдебна практика на ВКС. Доказването може да стане с всички допустими
доказателствени средства.
От доказателствата по делото е видно ,че дори сред предявяване на иска
лицето е влезнало в страната ,като не може да се направи извод ,че то има
8
постоянно местоживеене в друга държава – членка.
Не се спори по делото , видно е и от представения договор ,че на
16.09.2016 година между ищеца и А. Ч. е сключен договор за потребителски
паричен кредит , отпускане на револвиращ потребителски кредит , издаване и
ползване на кредитна карта. Размера на кредита е 6000 лева , уговорена е
такса ангажимент ,посочена обща стойност на плащанията – 15 256,80 лева
при ГПР 46,49% и лихвен процент 36,77%.
Уговорено е погасяването на 60 месечни погасителни вноски , чиито
размер е посочен.
Безспорно е още, че между страните е сключено споразумение / не става
ясно на коя дата/ ,с което е уговорено отлагане плащането на шест месечни
погасителни вноски , конкретно посочени в споразумението.
С това споразумение се удължава и срока на договора със срока на
отлагане на плащането. От приложения погасителен план е видно какъв е
крайния срок на договора и съответно какъв е падежа на всяка вноска.
В исковата молба се твърди, че длъжникът е преустановил плащането
на 20.01.2021 година ,като към момента са били погА.и 8 вноски.
Не е спорно още ,че сумата по отпуснатия кредит е усвоена.
Няма спор още ,видно е и от представените по делото доказателства , че
- уведомление за предсрочна изискуемост от 07.10.2021 г., / което видно от
съдържанието му е точно такова/, както и от приложеното известие за
доставяне, адресирано до ответника, в което е посочено, че З. Ч.а /майка/ е
получила на 20.10.2021 г. пратка № R номер 8202110080405, съобщение
PLUS-17297612,че ответникът е бил надлежно уведомен за волята на
кредитодателя за настъпване на предсрочна изискуемост на целия остатък от
кредита , тъй като са били налице условията за това , според клаузите на
сключения договор.
По заявление на ищеца по реда на чл.410 от ГПК, е образувано ч.гр.д.
№ 1362/2022 г. по описа на Районен съд Пазарджик и издадена заповед за
изпълнение № 812/10.05.2022 г. за сумите , предмет на установителните
претенции. Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника при
условията на чл. 47, 4 ал.5 от ГПК .
Исковете са предявени в указания срок , което обуславя наличието на
9
специалните предпоставки за допустимост на иска в производството по
чл.422 от ГПК.
Прието е заключение на експерт ,което не е оспорено от страните и в
което е посочено , че от ищцовото дружество по сметка на ответника е
преведена сумата от 5790 лева, представляваща отпуснатият кредит в размер
на 6000 лева, от която сума е удържана сумата от 210 лева – такса
ангажимент. Ответникът е извършил плащания по договора в общ размер на
2112,49 лева, с които е извършено съразмерно погасяване на главница ,
договорни лихви и застраховки. Според експерта останали непогА.и
следните задължения – 6242,71 лева главница, 6764,40 лева договорни лихви
и 737,46 лева обезщетение за забава за периода от 20.02.2021 г. до 16.04.2022
г.
За да постанови решението си първоинстанционният съд е приел ,че в
договора за кредит е посочен ГПР – 46.49 %, но в него не са посочени по вид
и размер всички разходи, от които се формира ГПР, така както те са описани
в текста на чл.19, ал.1 ЗПК и в Приложение № 1 към закона, поради което не
може да се приеме, че са спазени особените изисквания на закона съгласно
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Не било ясно дали застрахователната премия и такса
ангажимент също са включени в ГПР. Това лишавало кредитополучателя, а и
съда от възможността да извърши преценка за съответствието на договора с
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК за максималния размер на
разходите по кредита. Поради това съдът приема, че договорът за
потребителски кредит е сключен в нарушение на императивните изисквания
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съдът е приел още, че освен общият размер на ГПР в договора следва
да се посочат всички разходи по вид и размер, от които се формира ГПР, така
както те са описани в текста на чл.19, ал.1 ЗПК и Приложение № 1 към
закона. Освен разбивка на всички разходи по вид и размер в ДПК трябва да е
посочена и общата сума, която е дължима от потребителя, представляваща
ГПР.
При така установената фактическа обстановка , съдът споделя изводите
на първоинстанционния че сключеният между страните договор има
признаците на договор за потребителски кредит, по см. на чл.9, ал.1 Закона за
потребителския кредит, обн., ДВ, бр. 18 от 5.03.2010г., в сила от 12.05.2010г.
10
Ето защо, в настоящото производство е приложима разпоредбата на чл. 7, ал.
3 ГПК, изискваща от съдът служебно да следи за наличието на
неравноправни клаузи в процесния договор. Доколкото няма данни да е
налице отрицателна предпоставка, предвидена в чл. 4 ЗПК, процесният
договор за кредит е в приложното поле на ЗПК. Съгласно приложимата
разпоредба на чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен, когато не са спазени императивните законови изисквания
към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
установени в защита на потребителите, а именно изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9.
Като законосъобразни, следва да се споделят и изводите на
първоинстанционния съд, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен, на осн.чл.22 ЗПК., тъй като не отговаря на изискването на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, относимо към съдържанието му, а именно в него липсва
посочване на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към
момента на сключването на договора, съобразно установената методика в
Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Според чл. 19, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В конкретния случай има такса
ангажимент , има застрахователна премия и не става ясно какво е
отношението им към формиране ГПР.
Необходимостта от това изискване е обоснована в Съображение 19 и 43
от Директива 2008/48.Потребителят трябва да разполага с възможността
да вземе своите решения при пълно знание за фактите, след като е получил
адекватна информация относно условията и стойността на кредита и
относно задълженията си, преди да бъде сключен договорът за кредит.Тази
информация следва да включва по-специално годишния процент на
разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в
Общността. С оглед да се насърчи установяването и функционирането на
вътрешния пазар и да се гарантира висока степен на защита на
потребителите навсякъде в Общността, е необходимо да се гарантира
сравнимост на информацията, отнасяща се до годишния процент на
11
разходите навсякъде в Общността.
ГПР несъмнено е съществен реквизит от съдържанието на договора за
потребителски кредит и е особено важен за интересите на потребителите,
поради което не следва да се толерират неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо с
императивна норма съдържание.
Известна е практиката ,чрез посочване на ГПР в рамките на закона и
предвиждане на допълнителни вземани ,като застрахователна премия ,такса
ангажимент и други подобни/с размера на които всъщност кредитополучателя
също е кредитиран/да се заобикаля закона и да се прикрива действителния
ГПР , за да не се нарушават формално изискванията на закона , което пък
поставя потребителя в неблагоприятно положение.
Такава именно е настоящата хипотеза.
Въззивната инстанция не споделя мотивите на първоинстанционния съд
,че договора е нищожен при условията на чл.22 от ЗПК във връзка с чл.11
ал.1 т.10 от Закона, поради това ,че липсва посочване на взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР на ГПР по определения в
Приложение №1 начин каквото е изискването на чл.11, ал.1т.10 от ЗПК. И
това нарушение води до недействителност на целия договор.
Нормата на чл.11,ал.1 т.10 ЗПК, която възпроизвежда текста на чл.10(2)
на Директива 2008/48 /ЕО следва да бъде приета за нарушена поради
некоректност на данните ,които са посочени, а не поради непосочени
допълнителни данни, величини ,допускания и обстоятелства, каквито не са
изрично изписани в нормата.
Въззивната инстанция споделя мотивите на първоинстанционния съд ,
че и по отношение на уговорката за договорна лихва са нарушени и добрите
нрави, което е самостоятелно основание за да се достигне до извода , до който
е достигнал първоинстанционния съд.
Размерът на уговорената договорна лихва от 36.77 % надвишава
установения в практиката критерий за справедливост и еквивалентност при
необезпечени кредити, а именно трикратния размер на законната лихва,
регламентирана в ПМС № 100 от 29.05.2012 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута.
Действително е налице несъразмерност на насрещните престации, която е в
12
ущърб на икономически по-слабата страна в правоотношението –
кредитополучателя. Нарушава се принципът на справедливост, създават се
условия за неоснователно обогатяване на кредитора и се излиза извън
обичайните функции на възнаградителната лихва.
Накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се
използва от едната страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести,
като се възползва от по-неблагоприятното й положение. Преценката за
нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора,това е установената
практика .Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за
спазването съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Такъв е
несъмнено интересът на потребителя при сключен от него договор за кредит
.В своята практика ВКС е приемал, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва , а за обезпечени кредити- двукратния размер на
законната лихва.
На ответника е предоставен кредит от 6000 лева /като от тази сума е
приспадната таксата ангажимент/ , тоест реално е предоставена по-малка
сума , а общата стойност на плащанията ,които дължи е 2,5 пъти по-голяма –
15 256,80 лева.
Като е стигнал до такива изводи и приложил нормата на чл.22 във
връзка с чл.23 от ЗПК , първоинстанционният съд е разрешил спора
правилно.
Извършените плащания , следва да бъдат отнесени само към главницата
,както е сторил и първоинстанционни съд и присъдил само остатъка от нея.
Останалите претенции се явяват неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени.
Отхвърлянето частично на първия иск и на останалите искове изцяло не
сбъдва условието и съдът не дължи произнасяне по осъдителните искове ,
13
предявени при условията на евентуалност.
Поради изложеното , съдът намира ,че решението в обжалваните части
следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от изложеното , Пазарджишки окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение на Районен съд Пазарджик , постановено по
гр.д.№ 3320 по описа за 2022 година, в частта ,с която са отхвърлени
исковете за главница за сумата над 3677,51 лева до претендирания размер от
6242,71 лева, за възнаградителна лихва в размер на 6764,40 лева за периода от
20.01.2021 г. до 20.04.2025 г. и за мораторна лихва в размер на 731,23 лева за
периода от 20.02.2021 г. до 16.04.2022 г., като неоснователни.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14