Р Е Ш
Е Н И Е
№………
гр. София, 20.06.2017 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, I ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в публичното
заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и седемнадесета година в
състав:
съдия: ДЕСИСЛАВА ЗИСОВА
при секретаря Панайотова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. №6469/2016
г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е образувано е по искова молба от В.Г.Н. и С.Г.Н., с която са предявени срещу Ю.Б.
АД искове както следва:
с правно основание чл.143,
ал.1, вр. чл.146, ал.1 ЗЗП за признаване на нищожност на чл.3, ал.1 и чл.3,
ал.5 от Договор за кредит от 08.10.2007 г., чл.4, ал.2 и чл.5, ал.1 от
Допълнително споразумение от 02.08.2012 г. и чл.4, ал.2 и чл.5, ал.1 от
Допълнително споразумение от 12.11.2012 г., като неравноправни клаузи и на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД - поради противоречие на закона и накърняване на
добрите нрави;
с правно основание чл.26,
ал.1 ЗЗД за признаване на нищожност поради противоречие на закона на
Допълнителни споразумения от 14.10.2014 г. и от 27.05.2015 г., с които се
извършва капитализация на лихвата - прибавяне на изтекли възнаградителни лихви
към главницата по договора за кредит от 08.10.2007 г.;
с правно основание чл.33 ЗЗД
за унищожаване на Допълнително споразумение от 27.05.2015 г. поради крайна
нужда и явно неизгодни условия;
с правно основание чл.55,
ал.1 ЗЗД за сумата от 90966,58 лв., представляваща платена възнаградителна
лихва за периода 18.06.2011 г. – 31.12.2015 г., подлежаща на връщане поради начална
липса на основание.
Претендира законната лихва и
разноски.
Ищците твърдят, че по силата
на Договор за банков кредит им е предоставен ипотечен кредит, условията на
който са променяни с няколко допълнителни споразумения. Твърди, че уговорките в
договора за формиране на възнаградителната лихва и правото на банката
едностранно да я изменя са нищожни като неравноправни клаузи. Твърди, че с
допълнителните споразумения са уговаряни условия в нарушение на добрите нрави –
в нарушение на принципа за справедливост и че извършената капитализация на
лихвата е в нарушение на закона. Искат клаузите и допълнителните споразумения
да бъдат признати за нищожни, а при условията на евентуалност - Допълнителното
споразумение от 27.05.2015 г. да бъде унищожено поради крайна нужда и явно
неизгодни условия. Претендират връщане на сумата от 90966,58 лв., платена в
периода 18.06.2011 г. – 31.12.2015 г. като възнаградителна лихва на основание
чл.55, ал.1 ЗЗД – като платена без основание и подлежаща на връщане поради
нищожност на основание чл.22, вр. чл.11, вр. чл.4, ал.1, т.2 ЗПК (в редакцията
отпреди ДВ бр. 59 от 2016 г.).
Ответникът оспорва исковете.
Твърди, че клаузите са индивидуално уговорени с ищците, допълнителните
споразумения също са индивидуално уговаряни и сключени след искане на самите
ищци. Оспорва клаузите да са във вреда на потребителя или в нарушение на
изискванията за добросъвестност. Оспорва капитализацията на лихвата да е
забранен от закона акт – позовава се на чл.294, ал.2 ТЗ и твърди, че доколкото
се извършва по обща воля на страните по договора, е допустима. Оспорва да
подлежат на връщане платените суми в процесния период.
По исковете за нищожност:
На първо място следва да се посочи поредността, в
която ще се разгледат исковете за признаване на нищожност на оспорените клаузи
и допълнителни споразумения. Доколкото се касае за различни пороци на волята,
то исковете следва да се разгледат независимо от волята на ищеца при условията
на евентуалност в поредност според естеството на порока, като първо се разгледа
специалния състав на нищожност по ЗПП, а впоследствие – пороците по чл.26, ал.1 ЗЗД според тежестта им, степенувани като се започне от най-тежкия порок
(противоречие със закона) – така решение №198 от 10.08.2015 г. на ВКС по гр.д.
№5252/2014 г. IV ГО, ГК.
Установява се от Договор за банков кредит от 08.10.2007
г., че между ищеца и ответника валидно е възникнало правоотношение по договор
за банков кредит, по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответника
сумата от 391166 лв. (чл.1.1), а ответникът се е задължили я да върне на 120 месечни
вноски, включващи главницата, възнаградителна лихва и заемни такси (чл.5 и чл.6.1).
Договорът е в изискуемата от закона писмена форма (430,
ал.3 ТЗ) и е породил действие.
С чл.3.1 от договора
от 08.10.2007 г. страните са уговорили възнаградителна лихва в полза на банката
в размер на 6,5 %, която се формира от Базовия
лихвен процент за кредити в лева (БЛП), намален с 1 пункт. Видно от
счетоводната експертиза, от сключване на договора, както и в процесния период 18.06.2011 г. – 31.12.2015
г., размерът на възнаградителната лихва е
променян многократно, като от 6,5% е нараснал на 9,50%, а в последствие – променен
на 9,25% (Таблица №3, л.259). Съгласно чл.3.5 от договора, действащият БЛП не
подлежи на договаряне и банката има право едностранно да го променя. Видно от
счетоводната експертиза в публикуваната на сайта на банката Методика са
посочени компонентите, въз основа на които се определя базовия лихвен процент,
но не се сочи теглото и процентите на тези компоненти в определянето на БЛП –
няма формула, която да дава представа как се определя лихвата. Вещото лице е
използвало формула от счетоводната наука, която формула безспорно не е
достояние на потребителя, за когото се предполага, че не разполага със
специални счетоводни знания. Отделно от това част от компонентите (пазарните
бенчмаркови лихвени мерители и рисковите премии) се влияят от пазара и
пазарните условия, без да зависят от волята на банката, но другите компоненти
(директни нелихвени разходи по привлечения паричен ресурс) и зависят пряко или
непряко от волята на банката и от политиката й на управление. Поради това съдът
приема, че изменението на лихвата не се извършва въз основа на ясни и обявени
предварително критерии – няма яснота каква е тежестта на всеки от обявените
компоненти във формирането на лихвата, а част от компонентите зависят пряко или
непряко от волята на банката. Доколкото в процесния договор изрично е записано,
че БЛП не подлежи на договаряне (чл.3.5), то следва да се приеме, че клаузите
за възнаградителната лихва не са индивидуално уговорени и доколкото не отговарят
на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя съгласно чл.143 ЗЗП,
представляват неравноправни клаузи и са нищожни на основание чл.146 ЗЗП. Ето
защо искът за обявяването на уговорките в договора в чл.3, ал.1 и чл.3, ал.5, в
частта относно начина на формиране на възнаградителната лихва и в частта
относно възможността на банката едностранно да променя лихвения процент, е
основателен.
Неоснователни са исковете за признаване на нищожност
като неравноправни на останалите уговорки, съдържащи се в допълнителните
споразумения. Видно от представените писмени доказателства от ответника, всички
допълнителни споразумения са сключени по изрично искане на ищците и за целите
на намаляване на дължимата месечна вноска по договора за кредит (виж Молби от
16.06.2010 г. - на л.112, от 01.06.2011 г. – на л.126, от 24.07.2012 г. – нас
л.138, от 26.10.2012 г. – на л.145, от 12.11.2012 г. – на л.149, от 06.03.2014
г. – на л.176, от 05.09.2014 г. – на л.193). В молбите на ищците се отправя
предложение към банката за намаляване на дължимата месечна вноски, удължаване
на срока на кредита и др. Поради това следва да се приеме, че условията в
допълнителните споразумения са индивидуално уговорени по повод искане,
изхождащо от самите ищци. По силата на ал.2 на чл.146 ЗЗП не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В процесния
случай допълнителните споразумения не биха могли да бъдат изготвени
предварително, тъй като са сключени за изменение на уговорките на страните по
първоначалния договор за кредит за целите на намаляване на дължимата месечна
вноска (чрез увеличаване на срока на договора, уговаряне на период на облекчено
погасяване и др.). По тези съображения исковете за признаване на нищожност по
чл.146, ал.1 ЗЗП на допълнителните споразумения са неоснователни и следва да се
отхвърлят.
Относно исковете за признаване на нищожни поради
противоречие на закона на уговорките в чл.4, ал.2, чл.5, ал.1 и чл.10 от
Допълнително споразумение от 02.08.2012 г. и чл.4, ал.2, чл.5, ал.1, чл.10 и
чл.11 от Допълнително споразумение от 12.11.2012 г., както и на Допълнителни
споразумения от 14.10.2014 г. и от 27.05.2015 г., съдът съобрази следното:
Видно от текста на посочените споразумения, за намаляване на дължимата месечна
вноска страните са установили „период на облекчено погасяване“, в който ищецът
ще плаща намалени месечни вноски, но не поради намаляване на лихвения процент,
а поради това, че начислената за този период възнаградителна лихва няма да бъде
включена в цялост във вноските, а след изтичане на периода ще се натрупва към
главницата (в този смисъл чл.5, ал.1 от Допълнителните споразумения.). Отделно
от това в част от допълнителните споразумения (от 20.11.2012 г., 14.10.2014 г.
и 27.05.2015 г.) страните установяват, че са налице просрочени задължения за
главница и лихва – неплатени на настъпилия падеж, като се уговарят задълженията
да се преоформят чрез натрупването им към главницата по първоначално
предоставения кредит (виж чл.3, ал.3). По същество посочените по горе уговорки
(за натрупване на възнаградителната лихва от периода на облекчено погасяване
към главницата и за натрупване на просрочените възнаградителни лихви към
главницата) представляват капитализиране - увеличаването на главницата за
сметка на прибавянето към нея на дължими лихви. При капитализирането се постига
като резултат олихвяване на изтекли лихви. По силата на чл.10, ал.3 ЗЗД
олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на БНБ. Институтът на
капитализация на лихвите е уреден последователно в няколко наредби на БНБ,
действали в периода 31.05.1993 г. – 11.04.2008 г. (Наредба № 9 от 31.05.1993 г. за класифициране на
кредитите и образуване на задължителните специални резерви (законови провизии)
от банките, отменена с Наредба № 9 от 15.07.1997 г. за оценка на рисковите
експозиции на банките и за формиране на провизии за покриване на риска от
загуби, отменена с Наредба № 9 от 19.12.2002 г. за оценка и класификация
на рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от
обезценка). С разпоредбите съответно на
чл.15, чл.17 и чл.16 от посочените три наредби в периода 31.05.1993 г. –
11.04.2008 г. капитализиране на лихвите е било разрешено при спазване на
нормативно установените изисквания, като на банките изрично е забранено да
капитализират просрочени лихви (виж чл.16, ал.2 от Наредба №9 от 19.12.2002 г.).
В периода от 11.04.2008 г. до настоящия момент капитализацията на лихвата не е
уредена нормативно в подзаконови актове, издавани от БНБ, поради което по
аргумент от чл.10, ал.3 ЗЗД е забранена. Отделно от това, дори и в периода, в
който капитализацията е била нормативно уредена възможност, тя е била забранена
за просрочените лихви, какъвто е процесния случай. Разпоредбата на чл.294, ал.2 ТЗ, на която се позовава ответникът, разрешаваща начисляване на лихва върху
лихва при наличие на уговорка в този смисъл, се отнася само за двустранни
търговски сделки. Процесният договор за ипотечен кредит е потребителски договор
– страна по него са физически лица, които ползват услуги, непредназначени за
извършване на търговска или професионална дейност. Ето защо процесният договор
не е между търговци и капитализирането на лихвата не е допустимо на основание
чл.294, ал.2 ТЗ. По тези съображения съдът приема, че уговорките за
капитализиране на лихвата, постигнати с допълнителни споразумения от 02.08.2012
г., от 12.11.2012 г., от 14.10.2014 г. и от 27.05.2015 г., доколкото
представляват уговорка за анатоцизъм, противоречат на закона и са нищожни (в
този смисъл реш. №147/23.07.2012 г. на ВКС, III ГО, ГК по гр.д. №627/2011 г. и др.). Исковете за
признаване на нищожността им на това основание са основателни.
С оглед горните изводи, съединените при условията на
евентуалност искове за нищожност поради противоречие с добрите нрави и
унищожаване поради крайна нужда и явно неизгодни условия, няма да бъдат
разглеждани.
По иска по чл.55, ал.1 ЗЗД
за сумата от 90966,58 лв., представляваща платена възнаградителна лихва за
периода 18.06.2011 г. – 31.12.2015 г., подлежаща на връщане поради начална
липса на основание:
Както бе прието по-горе,
уговорките, установяващи право на банката едностранно да променя размера на
дължимата възнаградителна лихва, са нищожни. Недействителни са и клаузите,
съдържащи анатоцизъм и предвиждащи начисляване на възнаградителна лихва върху
дължима за предходен период възнаградителна лихва, прибавена към олихвяемата
главница. От друга страна всички останали уговорки по процесния договор за
кредит са валидни – между страните е възникнало правоотношение по смисъла на
чл.430, ал.1 ТЗ, по силата на което на ищците е отпусната парична сума, която
те са се задължили да върнат на банката, както и да заплатят уговорената лихва.
Тъй като уговорката за едностранно изменение на размера на възнаградителната
лихва от страна на банката е невалидна, дължимата
възнаградителна лихва следва да се определи съгласно първоначалния уговорен в
процесния договор размер – 6,5%, без да се отчитат последващите й увеличения,
начислявани в приложение на неравноправните клаузи. Не се дължи и
възнаградителната лихва, начислена върху дължима за предходен период възнаградителна лихва,
прибавена към олихвяемата главница, поради недействителност на клаузите, с
които е уговорено капитализиране на лихвата. Фактическият състав на вземането
по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД включва извършване на плащане при начална липса на
основание. За да се прецени дали плащанията в процесния период са извършени в
погашение на валидно възникнали вземания или в погашение на задължения,
произтичащи от нищожните клаузи, следва да се прецени какъв е размерът на
дължимите месечни вноски, формирани при първоначално уговорения лихвен процент,
без зачитане на т.нар. „периоди на облекчено погасяване“ и без извършената
капитализация на лихвата. За да се установи какъв е сборът на дължимите вноски
за процесния период, изчислени по указания начин (без увеличената лихва и
капитализацията), съдът съобрази заключението на вещото лице, указващо
първоначално уговорените условия – отговора на задача 9 на л.10, съгласно който
месечната вноска по първоначално уговорените условия е в размер на 3259,72 лв.
За процесния период (включващ 4 години, 6 месеца и 12 дни) дължимите от ищците
плащания са в размер на 177654,74 лв., като в тази сума не са отразени
намаляванията на дължимата вноска, които обаче са за сметка на капитализация и
поради това – недействителни, нито увеличената възнаградителна лихва. Видно от
експертизата, плащанията, извършени от ищците в процесния период са общо 89987,99
лв. Тази сума е в по-малък размер от задължението, изчислено без съобразяване
на нищожните клаузи. Поради това не се установява да са извършени плащания
извън дължимото по валидно възникналото правоотношение и в полза на ищците не е
възникнало вземане на връщане на даденото.
Неоснователни са съображенията
на ищците, че връщане на всичко платено се дължи на основание чл.22, вр. чл.11,
вр. чл.4, ал.1, т.2 ЗПК (в редакцията отпреди ДВ бр. 59 от 2016 г.). За да
обосноват приложение на ЗПК, обн., ДВ, бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от
12.05.2010 г., ищците се позовават на сключени допълнителните споразумения към
договора след влизане в сила на ЗПК от 2010 г. Съдът не споделя така изложените
съображения. Процесният договор за кредит е сключен на 08.10.2007 г. и приложимите към него
материалноправни норми са тези, действали към момента на сключването му – ЗПК
(отм.), обн., ДВ, бр. 53 от 30.06.2006 г., в сила от 1.10.2006 г. Съгласно
чл.3, ал.5 ЗПК от 2006 г. (отм.), разпоредбите на закона не се прилагат за
договори за кредит, обезпечени с ипотека върху недвижим имот, какъвто е
процесния договор. Поради това за ищците не съществува специалното основание,
предвидено в новия ЗПК (2010 г.) – на чл.22 и чл.23, вр. чл.4, ал.1, т.2 ЗПК (в
редакцията отпреди ДВ бр. 59 от 2016 г.), което да е приложимо и към ипотечните
кредити и по силата на което да отпада задължението за плащане на
възнаградителна лихва или други разходи по кредита.
Ето защо съдът намира, че в
полза на ищците не е възникнало вземане по чл.55, ал.1 ЗЗД за връщане на
даденото и предявеният иск е неоснователен.
По разноските:
На процесуалния представител
на ищеца следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
правна помощ за уважените искове - в размер на 300 лв.
Ищците следва да бъдат осъдени да платят на ответника направените разноски,
съразмерно с отхвърлената част от исковете – за сумата от 750 лв.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка
на съда дължимите държавни такси и разноски за уважената част от исковете – 640
лв. държавна такса и 100 лв. разноски.
По изложените съображения Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
НИЩОЖНИ на основание чл.143, ал.1,
вр. чл.146, ал.1 ЗЗП уговорките в чл.3, ал.1 и чл.3, ал.5 от Договор за кредит
от 08.10.2007 г. относно начина на формиране на възнаградителната лихва и
възможността на банката едностранно да променя лихвения процент, по иска,
предявен от В.Г.Н., ЕГН:********** и С.Г.Н., ЕГН:**********, срещу Ю.Б. АД, ***.
ПРИЗНАВА ЗА
НИЩОЖНИ на основание чл.26, ал.1 ЗЗД поради противоречие на закона
на уговорките в чл.4, ал.2 и чл.5, ал.1
от Допълнително споразумение от 02.08.2012 г., чл.4, ал.2 и чл.5, ал.1 от
Допълнително споразумение от 12.11.2012 г., Допълнително споразумение от
14.10.2014 г. и Допълнително споразумение от 27.05.2015 г., с които се извършва
капитализация на лихвата - прибавяне на изтекли възнаградителни лихви към
главницата по договора за кредит от 08.10.2007 г. по иска, предявен от В.Г.Н., ЕГН:********** и С.Г.Н., ЕГН:**********, срещу Ю.Б. АД, ***.
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.Г.Н.,
ЕГН:********** и С.Г.Н., ЕГН:**********,
срещу Ю.Б. АД, ***, иск с правно
основание чл.55, ал.1 ЗЗД за сумата от 90966,58 лв., представляваща платена
възнаградителна лихва за периода 18.06.2011 г. – 31.12.2015 г., подлежаща на
връщане поради начална липса на основание.
ОСЪЖДА Ю.Б.
АД, ***, да заплати на адв. Р. Х.И., ЕГН:**********, на
основание чл.38, ал.2 ЗА, сумата от 300
лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ.
ОСЪЖДА В.Г.Н., ЕГН:**********
и С.Г.Н., ЕГН:**********, да заплатят на Ю.Б. АД, ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 750 лв., представляваща съдебни разноски.
ОСЪЖДА Ю.Б.
АД, ***, да заплати по сметка на
Софийския градски съд, на основание чл.78, ал.6 ГПК сумата от 640 лв., представляваща дължима
държавна такса и сумата от 100 лв., представляваща
разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: